ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Апологетика » СВОЙСТВА НА ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА

СВОЙСТВА НА ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА

2016-07-09, автор: Протойерей Николай Малиновский, рубрика: Апологетика

Pantokrator-m-r na groba na svTavita - Copy.JPG

Христос Пантократор

(Руски манастир-подворие на Московската Патриаршия - в чест на св. Тавита - Тел Авив / Яфа)

 

Истинската Христова Църква е една, свята, съборна и апостолска. С тези определения се назовава от различна гледна точка съществото на Църквата в зависимост от нейните свойства или признаци, които я отличават от всички човешки общества или / и неправославни „църкви". Тези свойства на Църквата се наричат съществени, тъй като без тях тя не би била Христова Църква. За такъв характер на свойствата свидетелства самото им нахождение в Символа на вярата, в чиито точки (членове) се концентрира учението за най-съществените, важни и необходими неща в православната вяра.

Истинската Христова Църква е една. Иисус Христос е основал на земята само една Църква, в която се предлага спасение за целия човешки род: „ще създам Църквата си" - една, а не много - казва Той (Мат. 16:18). Като обрисува Църквата с притчи, Той говори за едно само стадо, водено един Пастир-Христос и за една овча кошара (Йоан 10:16), за една гроздова лоза (Йоан 15:1-7), за едно Божие царство на земята (Мат. 13:24, 47), за един основен камък на Църквата (Мат. 16:18); заповядва да се проповядва едно учение (Мат. 28:19-20); установил е едно кръщение и едно причащение (1 Кор. 10:17; Еф. 4:5). Единството на вярващите в Него е предмет на Неговата последна молитва, известна под името първосвещеническа: „да бъдат всички едно" (Йоан 17:20-23). Апостолите по същия начин учат само за една Църква: „Христос възлюби Църквата и предаде Себе си за нея" (Еф. 5:25 и 2:21), за единение на всички в Христа: „защото всички вие сте едно в Христа Иисуса" (Гал. 3:28; Еф. 2:15), за едно тяло, чиито членове са истинно вярващите в Христа, а Главата - Самият Христос (1 Кор. 12). Апостол Павел строго осъждал разделението в коринтската Църква (1 Кор. 1:10-13).

Трябва да различаваме външно от вътрешно единство на Църквата. Най-дълбоката основа за вътрешното единство на Църквата е общият Глава - единство в одушевяващия Църквата Дух Светий. Всички вярващи са съединени чрез Светия Дух в Христа, като в техен невидим Глава. Това тайнствено обединение най-осезателно се проявява в Св. Евхаристия (1 Кор. 10:17). Обединени от Светия Дух в Христа, вярващите от своя страна са призовани да имат една вяра в Христа, да пребъдват в любов към Него, а в Негово име - и към ближните; да Му се уподобяват, да живеят с един и същ Христос. Чрез действието на Духа и единството на вярата в Христа те, бидейки много, се събират в едно неразделно, единомислено и единодушно цяло, по същност едно тяло в Христа (Рим. 12:5;  1 Кор. 12:14; Кол. 1:18; 3:15 и т.н.).  „Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички" (Еф. 4:4-6).

Обединявайки се в Христа като в техен невидим Глава, всички вярващи се обединяват един с друг в един съюз, в една Църква. Това единство се проявява външно в изповядване на общ Символ на вярата, единство на богослужението и тайствата (общата молитва), единство на йерархирчното приемство (епископата) и единство в църковното устройство (църковните канони). Символът на вярата, богослужението и църковните правила - това е трисъставната ограда, с която е оградена Църквата Христова. И в тази ограда всички вярващи чувстват своето единство - колкото и тя да се разширява, колкото и на брой да възникват поместни църкви с техни местни обичаи, незасягащи съществото на вярата и църковното устройство - всички пребъдват в обща молитва и тайнства, обединява ги единство в изповядването на вярата и Главата на Църквата и те „запазват единството на духа чрез връзките на мира" (Еф. 4:3).

Не губи Църквата своето единство, когато, също така, паралелно с нея съществуват християнски общества, които са се отделили от съюза си с Вселенската Църква или, пък, недопуснати да влязат в него. Ако Църквата е една, то заедно с нея не може да има никаква друга църква, защото не може да има две истини, две Божии царства, които взаимно се изключват и заедно с това да са равноистинни и равноценни. Църквата не може да се раздели в себе си и да се разпадне: „нима Христос се е разделил" (1 Кор. 1:13). Затова, Църквата е не само една, но и единствена. Всяко друго християнско общество, което не влиза в състава на едната Църква, не е вече Църква, а просто християнска община, която е построена не на камъка (Христос), а върху пясъка на собствените си измислици (церковь лукавнующих / лукаво сборище). Тези общества, бидейки извън Църквата, в зависимост от причината, по която са се отделили от Вселенската Църква, могат да бъдат: или еретически, или разколнически или просто самочинни сборища (Василий Вел. прав. № 1).

Единството на Църквата трябва да бъде разглеждано и разбирано не само като единство на земната, войнстваща Църква, во и съвкупно с небесната тържествуваща Църква. И не само през известно време на своето съществуване, но и в последователността на времето, т. е. като историческо единство. Църквата е винаги една през всички дни на своето съществуване - от времето на своето основаване, та до наши дни и ще пребъде една до края на света, защото живее с неизменните начала, заложени в нейната основа: един Глава-Христос, оживотворява се с един Дух. Всички заминали от нас праведници са наши братя в Христа, те са били подобострастни нам човеци, но са се спасили с вярата, с която се спасяваме и ние; молили са се със същите молитви, с които се молим и ние при същите богодарувани и спасителни тайнства, каквито имаме и ние, и при същите условия, при които се спасяваме и ние.

Непогрешимостта на Църквата се базира на нейната святост. Църквата е непогрешима, защото е свята. В Божественото откровение е изразена ясно истината за непогрешимостта на Църквата. Спасителят, като дал обещание да пребъдва в Църквата Си до края на века, изпълвал и ще изпълва със Себе Си Църквата. Ако Църквата е изпълнена с Христа, а Той е Самата Истина (Йоан 14:6), то не може да бъде, че Той да допусне Своята Църква, като цяло, да се отклони от истината и да съгреши. Такова отклонение би могло да се извърши с Негово или без Негово съгласие, но и едното и другото са еднакво немислими. Духът на Истината пребъдва и ще пребъдва с Църквата до края на света, а следователно Истината ще пребъде в нея също неотстъпно, като действие на неотстъпния от нея Дух на истината. Спасителят ясно казвал на своята Църква: „ще създам църквата Си и портите адови няма да й надделеят" (Мат. 16:18). Но ако Църквата, все пак, се отклони от истината в учението, то това би довело и до промяна в свещенодействията, в управлението и във всичко останало /каноните/ и всичко това би свидетелствало неоспоримо, че портите адови са надделяли над Църквата и тя вече не е Христова Църква - чиста и свята.

Апостол Павел учи за Църквата така: „да знаеш как трябва да постъпваш в Божия дом, който е Църква на живия Бог, стълб и крепило на истината" (1 Тим. 3:15), т.е. Църквата е жилище на Бога и затова е стълб и опора на християнското учение, така че не само тя не отпада от истината, но е в състояние да поддържа истината в сърцата на хората. „Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, дуги за пастири и учители,
... в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово,
... та да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение" (Еф. 4:11). Оттук става ясно, че пастирите и учителите са дадени от Същия, от Когото са и апостолите, та като пазят точното Христово учение, да решават съмненията във вярата, като спасяват колебаещите се от падения;  а важността на това дело, поверено на учителите на Църквата, показва, че Този, Който ги е поставил, няма да ги остави без своята защита и помощ.

На въпроса: Кое представлява предмет на непогрешимост на Църквата? -  се отговаря в най-тесен и строг смисъл, собствено: запазване на Христовата истина от примесването й с каквато и да е лъжа или невярност, или изключителна едностранчивост. Тази истина ни е дадена в ръководството за спасение /наречено Катехизис/, за да можем право да вярваме в Бога и достойно да Го почитаме; тя е дадена за всички хора и за всички времена. Оттук става ясно, че всяка примес на лъжата и неправдата, вследствие на каквото и да е изкривяване, би се отразило и на вярата в Бога, и на почитта към Него. Поради това тази истина трябва да се пази в Църквата чиста, неповредена и пълна - без прибавяне и отнемане. Оттук, според православното разбиране, предмет на непогрешимост на Църквата представлява само истината на Божественото откровение. Или, с други думи казано, като говорим, че учението на Църквата е непогрешимо, ние утвърждаваме, че то е  преди всичко неизменно - това същото, което е било предадено от началото като Божие учение (Послание на източните патриарси-1848 г. § 12).

Запазването на богопредадената истина в нейната цялост и чистота принадлежи на цялото Христово тяло, на всички истинно вярващи. Източните патриарси се изразяват по този въпрос така: „при нас пазител на благочестието е самото тяло на Църквата, т.е. самият народ" (§ 17). Оттук е ясно, че в това отношение не може да има разделение на Църквата на две половини: учеща Църква и Църква слушаща; все едно, че учителите на Църквата съзнателно пазят непогрешимостта на Църквата, а слушащата Църква (миряните) само чрез своето безусловно послушание участват в пазенето на истината (както учи римският католицизъм). Грижата за запазването на истината лежи върху всички синове на Църквата: както върху пастирите, така и върху пасомите. Всички вярващи са задължени да се стремят към непогрешимост във вярата, както и всички са задължени да достигат светостта на християнския живот.

За изразяване на непогрешимостта на Църквата служат Вселенските Събори. Тези Събори, представящи цялата Христова Църква, не са били лишени от съприсъствието на Самия Господ Иисус и на Св. Дух, защото Сам Той е дал обещанието: "дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях" (Мат. 18:20) и още: „Духът ще ви настави на всяка истина" (Йоан 16:10). Съприсъствието на Съборите на Главата на Църквата изповядали и самите Събори (виж 3 вс. съб. 7 пр.; 4 вс. съб. 1 пр.; 7 вс. съб. 1 пр. и др.).

Христовата Църква е, също така, католическа Църква, т.е. вселенска или, според славянския превод, съборна. Това свойство принадлежи на Църквата в смисъл, че тя не се ограничава от никакво място, нито време и народ, но включва истинно вярващите от всички места, времена и народи.

Църквата Христова не се ограничава от никакво място и народ, тя обхваща и небето, и земята, защото към нея принадлежат не само намиращите се на земята човеци, но и всички, починали в истинската вяра и святост. Оттук следва, че думите в Символа се отнасят не само към земната Църква, но и към небесната. Но и на земната Църква също принадлежи свойството да бъде католична, защото тя обхваща всички и навсякъде, които и да са те, истинно вярващи в Христа, от всички места и народи; тя отваря райските врата за всички, търсещи спасение, без разлика на народност, звание и състояние, и на всички еднакво предлага съкровищата на благодатта и истината. На тази всеобхватност на Цълквата ясно указал Спасителят, Който заповядал на апостолите да проповядват Евангелието на всички народи до края земя, т.е. на хората от всички страни, език и състояние. Затова бил даден на апостолите дарът на езиците, за да възвестяват спасението на всички народи. Те, като изпълнили заповедта на Господа, проповядвали навсякъде (Марк 16:20) и „техният звук се разнесе по цялата земя и техните думи до краищата на вселената" (Рим. 10:18). Те учили, че в Христовата Църква няма елин, ни юдеин, ни обрязване и необрязване, варвар и скит, роб и свободен (Кол. 3:11), няма мъжки  пол и женски, но всички са едно в Христа Иисуса (Гал. 3:28).

Всемирността на Църквата не се е осъщствила още в пълно отношение и в предназначената мярка. Спасителят говорил за своето благодатно царство, че то няма да се свърши, докато не се възвести Евангелието на царството по цялата вселена, за свидетелство на всички народи - „и тогава ще дойде краят" (Мат. 24:14). За да наричаме Църквата вселенска, не е необходимо тя да обхваща целия свят и всички хора до един. Църквата се е разпространявала и се разпространява постепенно. Тя е католична по своето назначение и Божие изволение за нея, а не заради количеството на нейните членове. Католична се е наричала Църквата и във времената на апостолите и в първите три века, макар да не е била толкова обширна, каквато е станала впоследствие.

Христовата Църква е наречена католична, защото не се ограничава от никакво време, т.е. тя се простира в миналото, от самото начало на битието на разумно-свободните твари - ангели и човеци;  а в бъдещето - в безпределната вечност, както е вечен Главата на Църквата - Богочовекът Христос, обединяващ в Себе Си небето и земята. А земната или видимата Църква ще съществува до края на века и до края на века ще привежда хората от всички места и народи към вярата в Христа, докато не настъпи царството на славата. Възможни са в бъдещето, например, съкратяване на нейните предели, гонения от врагове, ненавист към нея, поява на изменници в Църквата, насилие над членовете на Църквата, както и Сам Христос е претърпял гонения, предателство и кръстна смърт, но не е възможно да настъпи някога време, в което тя да престане на съществува на земята, т.е. да спре Божията благодат върху нея, да загуби тя истинното учение, да се прекъсне непрекъсваемостта на свещеноначалието, да се прекъснат свещенодействията за низвеждане на даровете на благодатта. В този смисъл Църквата се нарича ненамаляваща и непобедима. Иисус Христос казал: „ще създам църквата Си и портите адови няма да й надделеят". Смисълът на казаното изречение е, че никакви злобни планове и усилия на сатаната не са в състояние да съкрушат вселенската Църква. Да победиш Църквата означава да победиш Самия Христос, Който е обещал да пребъдва с нея през всички дни до свършека на века. Каквато и да е нейната външна съдба, Той ще изпраща и Духа Утешител, за да пребъдва и действа в Църквата во веки, до времето, когато ще настане царството на славата и земната Църква ще се измени в тържествуваща небесна. Апостол Павел учи, че тайнството на Причащението ще се извършва до самото пришествие на Господа „докле Той дойде" (1 Кор. 11:26). Следователно, Църквата ще пребъдва до самото пришествие Господне.

Църквата Христова е апостолска Църква. По този начин тя се явява като продължение на извършеното от Господа дело на човешкото спасение чрез усвояване от хората на плодовете на изкуплението. Както Бог изпрати Своя Син, за да изкупи подзаконните (Гал. 4:4,5), така и Самият Той изпратил ученици на проповед, които нарекъл и апостоли; така и Църквата е основана и изпратена в света, а и тя от себе си изпраща свои апостоли, за да приведе света към Христа.

Но за да изпълнява това свое предназначение, по същество Църквата трябва да бъде именно такава, каквато е била при самите апостоли. Те били особени, извънредни строители на Христовата Църква. С помощта на апостолите е насадено и разпространено в света Христовото учение. Затова, макар и Църквата да има за крайъгълен камък Христос, но тя е утвърдена и върху основата на апостолите (Еф. 2:20) и съзидана от тях! Св. ап. Йоан в откровението за небесния Йерусалим видял, „че стените на града имат дванадесет основи, а върху тях - имената на дванадесетте Христови апостоли (Откр. 21:14). И самите апостоли казвали: „ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде" (Гал. 1:8).

Затова, всяка „църква", която няма за основа апостолите, не е Христова Църква. Оттук е ясно, че само тази е апостолската Църква, която /първо/ има приемство на даровете на Св. Дух от апостолите чрез свещено ръкоположение, т.е. възхожда към апостолите чрез богоучредена йерархия; и /второ/ е вярна на апостолското предание в учението, свещенодействията и църковното устройство. Ако в някое християнско общество се е прекъснало приемството в даровете на Св. Дух, приемано при тайнството Ръкоположение или не се е запазило в пълнота и чистота преданието, на което учили апостолите - било със слово или послание (2 Сол. 2:15) - там няма Църква.

Такова приемство и такава вярност към апостолското предание има в пълнота само Православната Църква. Че в нея е запазено апостолското приемство - в това няма никакво съмнение! Останала е вярна тя и на апостолското предание в учението, молитвата и управлението. Всичко това е така истинно, че дори враговете на Църквата не могат да я упрекнат в някакво новаторство или догматични отстъпления, а също - литургични или канонични. Затова и само тя е истинска аполстолска Църква и само на нея едната й принадлежи по право името православна (`oρθόδοξη), като право и неизменно пазеща учението и пребъдваща вярна на тези начала, които са й определени от нейния Основател - Господ Иисус Христос и Неговите апостоли. Амин!

 

Из: „Очерк православного догматического богословия"- Св. Тр.Сергиева Лавра, 1911.

Текст: прот. Николай Платонович Малиновский

Съкратен превод от руски: архим. Теодосий

Редакция на превода и снимка: д-р Десислава Панайотова, гл. ред. на Официалния сайт на БПЦ-БП

----------------------------------

Бел. гл. ред.: Във всички изрази, отнасящи се до неправославните християнски общности, сме поставили думите „църква", „църкви" (и производните им) в кавички, за да се подчертае библейското и светоотеческо учение за това, че извън Православната Църква не съществуват други „църкви". В редица православни документи и ръководства по догматика от последните столетия кавички в подобни и сродни изрази невинаги са поставяни от авторите, тъй като контекстът на документите изповядва и показва горното убеждение. Но тъй като живеем в крайно секуларизирана и плуралистична среда, както и поради факта, че днес има много неправославни християнски общности и че е много активна подривната дейност на икуменизма, водеща до това в съвременни църковни документи да се пропагандира работата на „Световния съвет на църквите"  и пр., ни се струва удачно да поставим в кавички всички общности, които не са православни, а претендират, че са „църкви" на истинския Бог. Същинската и единствена Христова Църква посочваме с главна буква. Ръководи ни убеждението, че по този начин православните християни се ограждат от заблудите на инославието и икуменизма, а неправославните християни биха могли да се замислят коя е истинската Църква, да потърсят, да намерят и да извървят пътя към нея. И така всички да се спасим.

 





Още от "Православна мисъл":