ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » Малко СЛЕД „Светия и Велик събор”

Малко СЛЕД „Светия и Велик събор”

2016-07-15, автор: Йеротеос (Влахос), митрополит на Навпакт и Свети Влас, рубрика: Теология

Mitr. Ierotheos-Vlachos cr.jpg

 

Няколко дни преди свикването на „Светия и Велик събор на Православната Църква", както бива определян той през последните години, написах една статия, в която изложих своите виждания за този Събор[1]. По същия начин, след провеждането на Събора ще запиша първите си забележки, които са резултат не на размишления, а на собственото ми разбиране, без да изчерпвам тази голяма тема.

1. Оценката на работата на съборите

„Светият и Велик Събор" приключи работата си и премина в живота и историята на Църквата, от които и ще бъде съден. Историята ще му даде и заслуженото наименование, защото знаем, че някои събори, макар да били наречени вселенски, били отхвърлени от следващите събори, както и други събори, които били свикани като поместни, придобили впоследствие вселенски характер. Това се дължи на решенията, които били взети на тях и на тяхното приемане или неприемане от църковното изпълнение.

Като цяло, оценката за съборите се дава от хора, които имат просветен ум и опит в боговидението, защото те съставляват будната съвест на Църквата, като имащи „ум Христов" (1 Кор. 2:16).

Когато говорим за просвещение и обожение, някои може да иронизират, но в действителност това е основата на православния живот, както боговдъхновено разяснява св. Дионисий Ареопагит в съчинението си „За църковната йерархия" и както отбелязват всички църковни отци.

От цялата православна библейско-светоотеческа традиция се заключава, че условията един събор да бъде признат за автентичен са членовете му да живеят в исихастката традиция на Църквата и да водят автентичен духовно-емпиричен живот. На първия апостолски събор в Йерусалим апостолите могли уверено да заявят: „Угодно бе на Светия Дух и нам" (Деян. 15:28). Те разбирали действието на Светия Дух не с логиката, а със сърцето. Тази опитност е изразена от св. ап. Петър със следните думи: „скритият човек на сърцето в нетлението на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога" (1 Петр. 3:4).

Апостол Павел пише в своите послания за онези човеци, които са водени от Светия Дух и усещат в сърцето си вика на осиновението, псалмите, химните и духовните песни, както и свидетелството на Светия Дух (Рим. 8:15-16; Гал. 4:6; Еф. 3:16-19; Еф. 5:18-19; Кол. 3:16).

Тази апостолска опитност на Светия Дух имали светите Отци - поне мнозинството от тях - които участвали на вселенските събори, както е записано в Правило 1 на Пето-Шестия вселенски събор.

В това правило, след като се споменават „светите и блажени отци" на дотогавашните вселенски събори, пише: „да пазим твърдо вярата на всички просияли в Божията църква мъже, които станали светила в света, имащи слово за живот". Изразът, че светите отци били „светила в света", имащи „слово за живот", означават, че те имали опит в божественото просвещение и съзерцание и това е твърдата вяра, която трябва да съхраняваме и прилагаме.

Това имаше предвид о. Йоанис Романидис, когато писа:

„Основното условие не само за вселенски, но и за поместен събор е, че участниците на поместните или вселенските събори били хора, които се намирали поне в състоянието на божественото просвещение (φωτισμός). Но състоянието на просвещението не започвало, когато казвали молитвата за откриване на даден вселенски събор. Просвещението не започва тогава. Така че някои православни фундаменталисти, не знам как да го опиша, си представят историческите епископи като днешните епископи, които си нямат представа от догмати, но имат до себе си специалисти по догматика, т.е. съветници, които ги консултират относно догматите".

В този смисъл всеки събор не се поставя над Църквата, а изразява живота и мисленето на Църквата, т.е. опитността и богословието на светиите и се оценява от тях. Бездруго знаем думите на ап. Павел: „Не знаете ли, че светиите ще съдят света?" (1 Кор. 6:2).

Четейки актовете на вселенските събори забелязваме, че навсякъде се използва изразът „следвайки светите Отци". Източните патриарси подчертали през 1848 г., че „защитник на религията е самото тяло на Църквата, тоест самият народ". Естествено, с думата „народ" (λαός) не се има предвид всеки човек, който се опитва да преценява нещата със своята логика и със своята идеологическа гледна точка, а онези които имат ум Христов, защото според св. Дионисий Ареопагит, православният народ е „съзерцателният чин" в Църквата, т.е. тези, които достигат до обожение, светиите.

Следователно, както пише в „Синодик на Православието", ние се движим „според боговдъхновените учения на светиите и благочестивото съзнание на Църквата", т.е. боговдъхновените учения на светиите са тясно свързани със съзнанието на Църквата.

2. Присъстващи и отсъстващи Църкви

На „Светия и Велик събор" присъстваха епископи, клирици, монаси и миряни от почти всичкия православен свят, които живеят по цялата обитаема земя (οἰκουμένη). Там можеше да се видят клирици и миряни, които работят на мисионерското поприще и в живота на Църквата с най-разнообразни условия на живот (Америка, Европа, Африка, Корея, Далечния Изток и т.н.), които споделиха за опита си в църковното служение. Съборът беше един прозорец, който показваше как живее Православната Църква по земята.

Имаме възможност да видим съборния начин на живот на Църквата на митрополитско ниво в Архиерейския събор на Еладската църква, както и на по-широко църковно ниво със събранията на клирици и миряни, но за пръв път имахме възможността да видим съборния начин на живот на Православната Църква на най-високото възможно ниво на срещата на Поместните Православни Църкви с техните предстоятели и част от архиереите им.

Разбира се, отсъстваха четири живи църкви, т.е. патриаршиите на Антиохия, Русия, Грузия и България. Имах голямо желание на видя на този събор представителите на потопената в светите кърви на мъченичеството мъченическа Антиохийска патриаршия, които да споделят своя мъченически опит, затова се натъжавах всеки път, когато имаше негативно изказване за тази патриаршия, по повод на църковните юрисдикции (Катар). Също исках да видя пред себе си представителите на Руската патриаршия, които преминаха през голямо гонение, продължило близо 70 години, които да дават свидетелство за вярата си. Това е една многобройна Църква, която не може лесно да бъде пренебрегната, въпреки съществуващите проблеми. Също така исках да видя представители на Грузинската и Българската патриаршии, които да споделят опита на своето живо паство.

Между другото, във връзка с превода на книгите ми и на техните езици, съм посетил тези четири патриаршии, видял съм техния жив църковен живот, който копнеех да бъде споделен на Събора по жив начин, така че да придобием по-пълна картина на Православната Църква.

Все още не зная дали и как тези живи патриаршии ще „реагират" на решенията на „Светия и Велик събор". Действително, неприятен развой на събитията би било, ако тези Църкви свикат свой събор, на който да съдят за резултатите на „Светия и Велик събор" и така да възникнат и други църковни проблеми.

В различни мои текстове съм се спирал на факта, че на Запад, особено в Америка, Православната Църква е представена главно от гръцкоговорящи, славяноговорящи и арабскоговорящи християни, а има и други езикови групи.

Това изглежда много актуално, защото след „Светия и Велик събор" е възможно в Православната Църква да възникне разцепление и разделение на базата на езиковите и националните изразни средства. Трябва да бъдат положени координирани усилия, за да остане Православната Църква единна и да предлага на хората голямото съкровище на своята светоотеческа и богослужебна традиция.

3. Темите на Светия и Велик събор

Тези, които проследиха дейността на Събора или отвътре, или по средствата за масово осведомяване - които отразяваха работата му избирателно - разбраха, че бяха обсъдени шест документа, които бяха изготвени от 70-те и 80-те години и бяха актуализирани от Всеправославна комисия след Срещата на предстоятелите, която се проведе в Истанбул през март 2014 г. Става дума за шест теми, които се отнасяха до основните нива на съвременния църковен живот.

Бих могъл, обобщавайки тези шест теми, да спомена четирите нива от дневния ред на Събора.

Първото ниво се отнасяше до вътрешното единство на Православната Църква и административната ѝ организация, каквато е темата за предоставянето на „автономия" от автокефални Църкви и православната „диаспора" с епископските събрания. Второто ниво се отнасяше до пастирското обгрижване на православните християни и към него спадат темите за поста и брака. Третото ниво се отнасяше до отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят, намиращ се на Запад и на Изток. Накрая, четвъртото ниво се отнасяше до широките социални, хуманитарни, екологични проблеми, пред които е изправен съвременният човек. Тези теми бяха разгледани предимно въз основа на принципа на снизхождението (икономията) и човеколюбието.

Същото се забеляза и в речите на Вселенския патриарх на откриването и закриването на Събора и на двете патриаршески божествени литургии, в обръщенията на предстоятелите на Православните Църкви. Това бе отразено и в двата основни документа на „Светия и Велик събор", т.е. Окръжното писмо, което ще бъде изпратено до всички Православни Църкви и Посланието, което бе прочетено по време на божествената литургия в Неделя на Всички светии в митрополитския храм „Св. Петър и Павел" в Ханя.

4. Историческото църковно продължение

По мое мнение, един от най-големите и най-важни приносни моменти на „Светия и Велик събор" бе, че буквално унищожи „мита", който битуваше толкова време преди свикването му, че уж такъв Събор се провежда за пръв път след 1000-1200 години и по този начин изглеждаше, че Православната Църква в продължение на едно хилядолетие се е намирала в състояние на летаргия и не се е занимавала с пастирски и богословски въпроси.

Многократно преди Събора подчертавах тази реалност и публично помолих Вселенския патриарх и останалите предстоятели да ни освободят от този „мит", който вероятно е бил създаден за целите на пиара. Един високопоставен църковник ми сподели по време на Събора: „Това го казахме, за да предизвикаме журналистическия интерес"! Така един комуникационен аргумент бе използван за сметка на богословието на Църквата.

Вселенският патриарх г-н Вартоломей обаче многократно подчертаваше в речите си, че Църквата е един постоянен събор, точно както и събор е божествената литургия - един жив организъм, който произвежда сотириологични плодове. Също така по подобаващ начин бе подчертано голямото значение на съборите по времето на св. Фотий Велики и св. Григорий Палама, които според църковното съзнание, отразено в текстове на различни светии, патриарси и учени, представляват Осми и Девети вселенски събори.

В Окръжното послание на „Светия и велик събор", което бе изпратено на Църквите след края му, се споменава следното:

„Православната Църква, в своето единство и католичност, е Църквата на съборите, от Апостолския събор в Йерусалим (Деян. 15:5-29) до днес. църквата сама по себе си е събор, учреден от Христа и ръководен от Светия Дух, съгласно апостолските слова: „угодно бе на Светия Дух и нам" (Деян. 15:28). Чрез вселенските и поместните събори Църквата благовестяла и благовести тайнството на Света Троица, което се изявило въчеловечването на Сина и Словото Божие. Съборното дело продължава в историята без прекъсване чрез по-късните събори с всеобщ авторитет - като напр. големия събор по времето на св. Фотий Велики (879-880 г.) и големите събори, свикани по времето на св. Григорий Палама (1341, 1351, 1368 г.), чрез които бе потвърдена същата истина на вярата, а особено за изхождането на Светия Дух и за участието на човека в нетварната божествена енергия. Още и чрез светите и велики събори в Цариград през 1484 г. за отхвърляне на униатския събор във Флоренция (1438-1439 г.), през 1638, 1642, 1672 и 1691 г. за отхвърляне на протестантски учения, както и през 1872 г. за осъждане на етнофилетизма[2] като еклесиологична ерес".

Ясно се вижда, че тези събори са наречени събори „с всеобщ авторитет", което означава вселенски авторитет, признати от цялата Православна Църква и които са осъдили ересите, битуващи в западното християнство.

Смятам, че това потвърждение е най-значимото положително дело на „Светия и Велик събор".

5. Еклесиологични тревоги

Самият Вселенски патриарх при закриването на „Светия и Велик събор" се спря върху трудностите, които възникнаха на Събора и както красноречиво каза, не всичко беше лесно, не винаги беше розово". Спомена за моменти на „изостряне, напрежение, трудности, песимизъм за резултата", също както спомена и молитвата на участниците на Събора и на мнозина други.

По-горе записах някои положителни моменти, които забелязах на този Събор. Но след това ще трябва да отбележа някои еклесиологични тревоги, които породиха у мен не само представените за разглеждане документи, но и изказванията на участниците и мненията, изложени от архиереите - членове на Събора.

а) Предстоятелите

В един свой текст, който бе написан преди свикването на Събора[3], бях отбелязал, че този Събор може да се окачестви като Събор на предстоятелите. Става дума за една нова институция, която е продължение на срещите на Източните патриарси, възникнала по време на турското владичество.

Установих, че на Събора преобладаваше това впечатление, макар и на практика това да бе един разширен Събор на предстоятелите, т.е. присъстваха предстоятелите заедно с определен брой синодални архиереи от своите Църкви. Първата дума имаха предстоятелите, които можеха да развият своите тези с по-голяма свобода и комфорт във времето, но впоследствие имаха възможност да говорят и архиереите, които понякога се разграничаваха от своите предстоятели, а друг път дори и косвено ги критикуваха. Следователно, в случая не бе вярно това, което твърдяха някои, че архиереите на този Събор няма да имат дума и глас.

Понеже предстоятелите излагаха вижданията си, всеки по особен начин, затова бяха преценявани от присъстващите членове. Така ми бе дадена възможността да преценявам и да сравнявам цялото присъствие на предстоятелите. Без да се стреми към това, човек преценяваше словото, мълчанието, поведението, мненията и много други неща на самите предстоятели. Това не беше Събор на неми хора.

В името на обективността трябва да се спомене името на Вселенския патриарх г-н Вартоломей, който изигра важна роля, от една страна, за свикването на „Светия и Велик събор", а от друга страна - за неговата работа.

По отношение първото, Вселенският патриарх г-н Вартоломей беше този, който ускори особено окончателното свикване на „Светия и Велик събор". Известно е, че свикването му бе решено на първото Всеправославно съвещание на Родос през 1961 г., а темите на Събора бяха определени от Първото предсъборно всеправославно съвещание в Шамбези, Женева през 1976 г. Оттогава се провеждаха непрекъснати предсъборни съвещания, срещи на предстоятелите и много обсъждания и тъй като се забелязваха различни проблеми и бяха излагани различни възражения, затова и свикването на този Събор непрекъснато се отлагаше.

Още от първия момент на своето патриаршестване Вселенският патриарх г-н Вартоломей си постави за цел свикването на този Събор и ускори процедурите, извършвайки голям труд, предприемайки пътувания, като, естествено, финансовото бреме за участието на Вселенската патриаршия в цялата тази подготовка не беше никак малко.

Що се отнася до второто, патриарх Вартоломей председателстваше работата на Събора  добре и ръководеше заседанията със своите знания, опит и особени дарби. Даваше думата на всеки, който я поискваше - а дотогава се говореше, че участниците в Събора няма да се изказват - в няколко случая умело преодоля задушаващите разпоредби на правилника, коментираше всяко изказване на участниците.

Понеже съм участвал в много научни и църковни конференции, можех да оценя вещината, с която патриархът ръководеше заседанията на този Събор, като казваше по една добра дума за всекиго. Той беше неуморим, благ и учтив към всички, дори към тези, които правеха негативни коментари по някои точки от документите. Трябва да бъдем обективни и да признаваме природните умения и таланти на другите хора.

б) Православната Църква и останалият християнски свят

Документът „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят", по който имаше най-много обсъждания и който предизвика най-много тревоги, не беше зряло написан и имаше нужда от по-нататъшна преработка.

Тези, които наблюдаваха отблизо подготовката за „Светия и Велик събор" знаят много добре, че сред темите му имаше една със заглавие „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят" и друга със заглавие „Православната Църква и икуменическото движение". Тези две теми в крайна сметка бяха обединени в един документ и затова в окончателния текст се забелязваха различни противоречиви моменти. Така че това беше един текст, в който се приемаха допълнения, изменения буквално до последния момент преди подписването му - нещо, което означава, че, от една страна, не беше зрял, а от друга, че ще създаде различни проблеми в бъдеще.

Тази е причината, поради която някои Църкви поставиха и официално въпроса обсъждането на документа да не приключи и той да не бъде подписан сега, а да претърпи по-нататъшна преработка, така че да бъде подложен на гласуване на един следващ Велик събор -което в крайна сметка не бе прието.

Искам да отбележа, че целият документ страда от слабости и противоречия по отношение на еклесиологията му, защото не определя кой принадлежи и кой не принадлежи към Църквата, какви са онези, които са откъснати от едната, света, вселенска и апостолска Църква и какви са границите между Православната Църква и ереста. Това е една основна причина, между другото, поради която не подписах окончателния текст на документа. Направих това съзнателно.

Проблемът, който възникна по време на обсъжданията беше какво точно са инославните християни и групите, към които принадлежат. На вселенските събори са били осъждани инославните-еретици, които имали различна „слава", т.е. вяра от онази, която Бог открил на пророците, апостолите и светиите, докато на събора на Крит за пръв път имаше стремеж към това как да има общение с инославните.

Възниква следният въпрос: можем ли да причислим инославните към разкола (σχίσμα) или към прекъсването на евхаристийното общение (ἀκοινωνησία), т.е. групата, към която принадлежат, или „църквата" им в състояние на разкол ли пребивава или на прекъсване на евхаристийното общение?

За да стане понятно това, трябва да си дадем сметка кой е този т.нар. „останал християнски свят", към който се отнася заглавието на документа.

Първо, това са източните християни, т.е. несторианите, монофизитите, монотелитите, които се определят и с различни имена като: антихалкидонци, дохалкидонци, копти, арменци, маронити и т.н.

Несторианите са осъдени на Третия вселенски събор (431 г.), монофизитите-дохалкидонци-антихалкидонци са осъдени на Четвъртия (451 г.) и Петия (553 г.) вселенски събори, а монотелитите са осъдени на Шестия вселенски събор (680 г.). Следователно, тези християнски групи отпаднали от едната, света, вселенска и апостолска Църква.

След това са онези християни, които принадлежали към Стария Рим, които отпаднали от Църквата поради въвеждането на ереста за изхождането на Светия Дух и от Сина (Filioque) първо при франките, а след това и в Стария Рим (1009 г.) и били осъдени на Събора от 1351 г. за учението им за „чистата енергия" (actus purus)[4] и за това, че уж у Бога съществуват тварни енергии, с които Той общува със света.

От отпадналото от едната, света, вселенска и апостолска Църква западно християнство през 16 в. се откъснала още една голяма част, която се нарича реформатори или протестанти и към тази категория спадат лутераните, калвинистите, привържениците на Цвингли, англиканите и т.н. Тези християни Православната Църква също осъдила, понеже въвели множество ереси.

И така, възниква въпросът: всички тези християни в състояние на разкол ли пребивават или на прекъсване на евхаристийното общение?

Мисля, че не можем да използваме думата разкол за тях, от една страна, защото според нашата вяра Църквата е една, света, вселенска и апостолска и тя не може да бъде разкъсана, единството ѝ е даденост, а от друга, те вече са осъдени като еретици от големи събори „с всеобщ авторитет".

Нито можем да смятаме, че всички те се намират в състояние на прекъсване на евхаристийното общение с Православната Църква, защото терминът „прекъсване на евхаристийното общение" има особена тежест. С този термин се разбират онези Православни Църкви, които временно нямат църковно общение с другите Православни Църкви, както се случва между Антиохийската и Йерусалимската патриаршии по повод църковната юрисдикция в Катар.

Следователно, за християните, които са въвели ереси във вярата си, не можем да използваме нито термина разкол, нито термина прекъсване на евхаристийното общение. По-скоро можем да кажем, че тези християни са отпаднали или са се отделили от едната, света, вселенска и апостолска Църква, която запазва единството си.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ТУК

юли 2016 г.

http://parembasis.gr

" rel="nofollow" onclick="window.open(this.href);return false">ttp://parembasis.gr">http://parembasis.gr

 

Превод от гръцки език: Алексей Стамболов

 


[1] Статията е преведена на български в официалния сайт на БПЦ-БП със заглавие „Съществените проблеми със Светия и Велик събор". Бел. прев.

[2] Етнофилетизъм - проява на национализъм в църковната сфера. Бел. прев.

[3] Вж. бел. 1. Бел. прев.

[4] Схоластичен термин, използван (напр. от Тома Аквински) за описване природата на Бога и разграничаването Му от Неговите творения. Бел. прев.

 

 





Още от "Православна мисъл":