ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » История » Епископът на Рим и неговата роля в междуцърковното общение през първото хилядолетие

Епископът на Рим и неговата роля в междуцърковното общение през първото хилядолетие

2016-09-15, автор: Протопрезв. Анастасиос Готсопулос, рубрика: История

4 Vselenski subor-Velika Lavra-Aton.jpg

Настоящата публикация е по повод дейността на Смесената международна комисия за православно-католически богословски диалог и състоялите се нейни конференции в Равена`2007 («Еклесиологически и канонически последствия от свещената природа на Църквата - църковна община, съборност и власт»),  Пафос`2009  и Виена`2010 («Ролята на епископа на Рим в междуцърковното общение през първото хилядолетие») и др. Униятството е предмет на активно обсъждане от комисията в последните години и особено след изострянето на църковно-политическия живот в Украйна. В момента се провежда поредната конференция на посочената комисия (15-22.09.2016 г.) в Киети, Италия, и на нея се разглежда проектодокументът, посветен на съборността и първенството в Църквата през първото хилядолетие, както и други въпроси. Този проектодокумент е одобрен на заседание на Координационния комитет на Смесената комисия в Рим (октомври`2015). Все още финалният вариант на този проектодокумент не е обнародван.

В провежданата в Киети конференция БПЦ-Българска Патриаршия не участва.

Настоящата статия има за цел да ни запознае с конкретни данни от църковната история, както и да засили нашата бдителност по отношение на провежданите диалози на римо-католиците с православните. Тези диалози стратегически целят постепенното повишаване авторитета на римския папа в православния свят, но без Римската катедра да се е отказала от еретическите си учения.

СТАТИЯ:

Разглеждайки внимателно постановленията и решенията на Вселенските събори, можем недвусмислено да определим мястото, заемано от Църквата на Рим и нейния епископ в процеса на общение между поместните Църкви през епохата на Вселенските събори:

А. Църквата и Епископът на Рим

1. Високият престиж и изключителната чест, с които е била удостоена Църквата на Рим, са разбираеми. Вследствие на това Църквата й отдава предимство по чест и главенство на престола сред ползващите се с изключително достойнство патриаршески престоли. Причините за подобен подход са ясни: а) това е била Църквата на „великия Рим", столицата на империята; б) тя е имала активна духовна дейност и е полагала пастирски грижи към съседните на нея поместни църкви; в) това е бил единственият град в латинския Запад, удостоен с присъствието и проповедите на първите лидери от Събора на дванадесетте апостоли, които преживели мъченическа смърт в Рим и чиито гробове са се намирали там.

2. Църквата на Рим е могла по-специално да се гордее като наследница на апостолите, и то на „върховните Христови апостоли" (св. Петър и св. Павел), като впоследствие ограничила описанието на своя произход (единствено до св. Петър) и намерила израз в наименованието „Петрова". Редно е обаче да се отбележи, че в нито един от каноните на Вселенските събори не се прави никаква връзка между достойнството или високата чест на Църквата на Рим и нейната апостолска приемственост, която иначе се приема за даденост.

3. На Изток понятието за апостоличност е имало по-различно определение и поради това е придобило по-различен смисъл. Същевременно обаче цялата Църква е приемала апостолската приемственост не като изключителна привилегия на Рим, а като нещо принадлежащо и на престолите на Изтока, които също били подобаващо почитани с изключителни права.

4. Ранната Църква - и на Изток, и на Запад - й е признавала първенство по чест и по достойнство, но не и първенство по власт (или върховна юрисдикция) над цялата Църква. Изолираните опити от страна на римски представители да добавят към предимството по чест първенство по власт от „Петров" характер съвсем не са били поддържани от по-голямата част от епископите на Рим, така че във времето на Вселенските събори те определено не са се явявали утвърдена и трайна еклесиологична позиция на цялата латинска Църква на Запада.

5. Винаги, когато се е стигало до дискусия по съществен въпрос относно вярата и църковната уредба, всеки отделен епископ, и най-вече епископът на „великия Рим", е притежавал не само неизменно право, но и морален дълг да взима участие в регулиране дейността на друга поместна Църква. През първите осем века на християнството това е било считано за напълно приемлива практика. Всъщност при някои изключителни обстоятелства църковното единство е било съхранявано не винаги от притежател на ръководна роля или на престол с върховна чест, а от онзи, който при по-особени случаи се е явявал изразител на истинната вяра - в подобни ситуации съответният човек е бил приеман като притежател на „първенството в истината". Именно такъв е случаят със св. Кирил Александрийски на Третия вселенски събор, а също и със св. Лъв Велики на Четвъртия вселенски събор. От друга страна, когато епископът на Рим се е показвал като недостоен за своето епископско служение, църквите на Изтока, както и тези на Запада, са имали правото и реално са пристъпвали към прекъсване на общение с него.

Б. Епископът на Рим и Вселенските събори

1. За ранната Църква Вселенските събори са се явявали върхови моменти от нейната история, разкриващи единството й в Истината. Именно по такъв начин ранната Църква е постановила с пределна яснота, че висшата власт в Църквата не се полага на отделен човек, а единствено на Вселенския събор - институция, чиито решения изисквали отношение на всеобща почит.

2. Правото да свиква Вселенски събор е притежавал единствено императорът, на когото се е полагала също така и отговорността по съставянето на дневния ред. Разбира се, задължително се е явявало условието той да се консултира с първойерарсите на църквите, и преди всичко - с епископите на Рим и Константинопол. Но фактът, че епископът на Рим се е ползвал с първенство сред престолите на християнството, не му е предоставял нито правото да съставя дневния ред на Събор, нито властта да налага вето на негови решения.

3. На нито един от Вселенските събори не е имало лично присъствие на действащ папа, но в повечето случаи той е бил представляван от делегация от духовници. Освен това на нито един от Съборите неговата делегация не е заемала председателстваща позиция. Петият вселенски събор има изключително значение по въпроса за ролята на Римския папа в общението на Църквата, тъй като в допълнение към въпроса за „трите глави"[i] той се произнася (индиректно) по този въпрос чрез порицаване на папа Вигилий по повод неговия неоправдан отказ да се срещне с другите патриарси. В ранната Църква - както на Изток, така и на Запад - съборът е можел да налага на папата своите присъди и власт не само по въпроси на вярата, но и относно тези, засягащи каноничната уредба на Църквата.

4. По време на провеждането на Вселенските събори главната роля на епископа на Рим - в качеството му на първи по чест сред патриарсите - е била свързана с внасянето на собствено догматическо послание, което в известен смисъл е изпълнявало функцията на централно предложение по отношение на Събора, Православната вяра и църковната традиция, засягайки някоя назряла богословска полемика, на основата на което са били провеждани съборните дискусии. Оттук следва, че заеманата от Римския папа позиция по времето на Вселенските събори се е вписвала в дейността на самите събори, а не е била поставяна над тях. Папата е бил признаван за „глава, отец и първи по чест" сред събиращите се епископи и патриарси единствено по причина на участието му в съборната дейност - той не е заявявал решение, на което другите впоследствие да се подчиняват, а просто се е „съвещавал редом с всички останали".

В. Епископът на Рим в решенията на Вселенските събори

1. Чрез Вселенските събори Църквата е полагала усилия да се противопоставя на всяко изопачаване на Православната вяра и на всяко нарушаване на църковното единство при появата на еретически отклонения. Очевидно е било задължително участието и съгласуваната дейност от страна на епископа на Рим, а оттук и на цялата Църква, за поддържане на единството и предотвратяването на възникващи схизми. Ето защо при успешно протекла работа съборните отци са давали изключително силен израз на своята радост и въодушевление.

2. Вселенските събори са прогласявали своите позиции в качеството си на абсолютен авторитет, без да се поддават на индивидуално изразявана воля или решения на отделни личности. И тази практика е била всеобщо приета от ранната Църква и на Изток, и на Запад. По такъв начин решения са били взимани както в отсъствието на епископа на Рим, така и при наличие на открито противопоставяне от негова страна. Нещо повече, дори в случаите, когато решенията му са намирали одобрение, първоначално те са били подробно разглеждани от Събора, внимателно сравнявани с църковната традиция и едва при постигане на съборно съгласие са получавали приемане.

Позицията на ранната Църква е заявена по официален и недвусмислен начин в съборното постановление, или „орос" на Петия вселенски събор: „В хода на общите обсъждания светлината на истината разпръсва тъмнината на лъжата още щом текстът на предложените за дискусия проблеми бива подложен на съвместна преценка. По въпросите на вярата никой не разполага с правото да изявява позиция от името на цялата Църква, тъй като всички ние имаме потребност от своя ближен." Няма да е преувеличено, ако заявим, че в Светия Дух Петият вселенски събор е предвидил посоката на развитие на Запада и по директен и категоричен начин е дал своето догматическо отрицание на догмата за папската непогрешимост, приет на Първия Ватикански събор. Така според съборното постановление папата по никакъв принцип не може да бъде считан за непогрешим, било ex sese или ex consensus Ecclesia.

3. Първенството по чест на епископа на Рим, но също така и равенството му по благодат спрямо петимата патриарси са получили историческо доказателство чрез „полагането на подписи" („отличителни печати") под съборните решения. Всички патриарси, а също така и епископът, са поставяли щемпел или печат по общ начин съобразно старшинството по чест сред патриаршеските престоли. Естествено, епископът на Рим полагал знака си пръв като първопрестолен по чест във Вселената (империята или цивилизования свят). Папата никога не е изявявал претенции полаганият от него знак да се ползва с извънредна степен на значимост.

Г. Епископът на Рим и свещените канони

1. Светите канони - в качеството си на решения на Вселенските събори - отразяват и редом с това описват характера на Вселенската Църква и нейната утвърдена практика. Следователно, неприемливо се явява всяко пренебрегване на вселенския характер на техния авторитет и законова сила.

2. Основни канони, засягащи старшинството по чест на архиереите на патриаршеските църкви, се явяват Шестият и Седмият Никейски канони, Третият канон от Първия Константинополски събор, 28-мият Халкидонски канон и 36-тият канон от Третия Константинополски събор. Канонът с определящо значение относно позицията на Римския епископ в ранната Църква е 28-мият Халкидонски канон, който разяснява Третия канон от Първия Константинополски събор и съставлява базисен елемент за 36-тия канон от Третия Константинополски събор. Значимостта на 28-мия Халкидонски канон се определя както от неговото съдържание, така също и от начина на прогласяване на неговите постулати: а) относно съдържанието той отдава каноническа тежест на главенството на Рим и признава Константинопол като „равен по чест" с Рим, но редом с това оставя неутвърден главния елемент, на който според римските представи е положена тезата за главенството на папския престол над всички останали патриаршески престоли: пряката апостолска приемственост от главния измежду апостолите, Петър, и налагането на това апостолско главенство по силата на Божествен закон над цялата Църква; б) относно начина на прогласяване на постулатите: крайното противопоставяне и острата реакция на Лъв Велики в Рим нито са направили недействителен този канон, нито са отслабили неговата законова тежест, сила и общоцърковен характер. Това само по себе си е очевидно от общата църковна уредба, тъй като в ранната Църква е било нещо немислимо решението на даден събор, още повече - на Вселенски събор, да бъде обезсилено от поместна Църква или от отделна личност. Дори Римският папа не се е ползвал с правото да приема или отхвърля самостоятелно съборни решения. Тъкмо обратното, той също е бил длъжен да се придържа към тях.

3. Твърдо подкрепяната от папа Лъв Велики римска представа относно „Петровия" и апостолически характер на църквите на Рим, Александрия и Антиохия и очакването на тях да им бъде отдадена изключителна степен на достойнство никога не са получили канонична обосновка, нито пък са оказвали някакво влияние върху живота на ранната Църква. Дори в Рим тези идеи така и никога не са били прилагани в практически план и не след дълго са били изоставени.

Д. Епископът на Рим в Изтока и Запада: „Принципът за единство в многообразието"? 

В официалния богословски диалог между Православната църква и Рим е прието да се смята, че „законът за единство в многообразието" може да осигури средство за излизане от задънената улица, до която са довели папските догмати. Тази теза, според нейните защитници, е базирана на решението на Константинополския Вселенски събор, проведен през 879 - 880 год., но в своята настояща формулировка тя на практика служи за изпълняване Постановлението относно икуменизма, подкрепено на Втория Ватикански събор, и се стреми към обединяване на църквите независимо от догматическите им различия. Иначе казано, западните християни трябва да приемат своя си догмат относно св. ап. Петър, а също и догмата за главенството и непогрешимостта на папата, без обаче да се изисква това да бъде наложено на Източната Църква, така че към православните не се предявяват претенции да ги приемат стига да не ги определят като еретическо отпадане от ранната вяра и практика на Църквата. Това предложение е формулирано от кардинал Йозеф Ратцингер, впоследствие заел папския престол като папа Бенедикт XVI. Според тази позиция, ранната Църква се е развивала по следния начин: Западът приел главенството на папската власт, без да налага това на Изтока, а Изтокът проявил толерантност към тази практика на Запада, без да я осъжда като църковно отклонение; Изтокът и Западът имали различни принципи във вярата, но въпреки всичко останали в пълно църковно общение. Казано по друг начин, „узаконеното различие по никакъв начин не противостои на единството на Църквата, а най-вече обогатява нейното величие и допринася значително за осъществяване на мисията й".

Преди да направим уместния критичен коментар относно това твърдение, трябва да вникнем в неговия реален подтекст. За тази цел можем да почерпим недвусмислена информация от речта, изнесена на 29.09.1998 г. от папа Йоан Павел II пред патриарсите на Католическата църква от източен обред (униатите) [относно всички еретици назоваването от автора на техните общности като „църква" е условно - бел. гл. ред.].

Част от изреченото от него пред униатските патриарси включва следното: „Моля ви да подкрепите папата с вашето съдействие в името на задължението по възстановяване на пълното общение с православните църкви (срв. „Orientalium Ecclesiarum", т.24), защото това ви принадлежи като патриарси на църкви, които в своето богословско, литургично, духовно и канонично наследство имат толкова много общи неща с Православието. В същия този смисъл и поради същата тази причина бих искал вашите църкви да бъдат включени в пълнота в икуменическия диалог на милосърдието и догматическото обединение както на поместно, така и на вселенско ниво." Редом с това папата добавя: „В своята специфична роля Източните католически църкви (имайки предвид униатите - б.а.) поемат функциите, които са останали нереализирани поради липсата на пълно общение с православните църкви. Както постановлението на Втория Ватикански събор, така също и свещените канони от Апостолическата конституция на Римокатолическата църква, които бяха публикувани редом с Каноните на източните църкви, са насочени към пълното общение, което така силно желаем да бъде постигнато между Римокатолическата църква и Православната църква. Вашето съработничество с папата и един с друг ще покаже на православните църкви, че традиционната синергия между Рим и патриаршиите продължава да бъде поддържана - макар да е ограничена и наранена - и може би дори върви към укрепване за доброто на едната Божия Църква, която е част от живота на целия свят."

Горните текстове ясно показват, че Рим желае и търси - въпреки уверенията в обратното - да получи пълно общение с Православието въз основа на една разширена версия на Унията, която да включва също така и Православието. При наличието на подобна цел се формират условия за налагане на закона на „многообразие в единството" независимо от факта, че в този му вид той не е нито исторически аргументиран, нито богословски приемлив.

Проучването на дейноста и решенията на Вселенските събори ни дава да разберем, че в хода на историята е удобно изфабрикувано твърдението, че в ранната Църква от първото хилядолетие Изтокът и Западът са имали различни представи относно позицията на Римския епископ. Тъкмо обратното, ясно се вижда, че независимо от факта, че на Римската църква е била призната пряката приемственост от св. ап. Петър, дори латинските църковни среди никога не са считали, че папата има някакви върховни юридически правомощия (главенство по власт) над цялата Църква, нито пък са гледали на папата като на притежател на някакви изключителни правомощия в изразяването на вярата независимо от всяка приписвана нему непогрешимост. Тук накратко ще припомним на читателя, че:

1.     Папските легати са тези, които приели процедурата папските догматически послания на Лъв Велики, св. Агатон и св. Адриан да бъдат подложени на съборно проучване, за да се установи дали са в съответствие с църковната традиция.

2.     Позициите на св. Лъв Велики срещу 28-мия Халкидонски канон изобщо не са получили одобрение от страна на неговите (преки) приемници и до настъпването на схизмата са били отхвърлени в средите на Запада.

3.     Налице е отказ на западните латински епископи да приемат решенията на папа Вигилий относно вярата, а освен това той бива многократно заклеймяван от страна на западните събори (както преди, така и след Петия вселенски събор).

4.     Същият този папа Вигилий нито веднъж не е заявил открито някакви претенции за полагаща му се върховна власт, произтичаща от „Петровата" приемственост, нито за придобиване на позиция, при която Църквата и останалите патриарси да бъдат в негово подчинение. Освен това независимо от своето несъгласие или неприсъствие папа Вигилий никога не е обвинявал Събора в противодействие спрямо каноните или в липса на върховен авторитет. Тъкмо обратното, той открито е давал обещания, че ще се придържа към решенията на Събора относно вярата, и считал за справедливо съборното порицание към него самия.

5.     Свикването на Събора на 125-те епископи от всички райони под юрисдикцията на Римската катедра, проведен под председателството на папа св. Агатон, за да бъде отхвърлено еретическото течение на монотелизма, разкрива на практика стабилния църковен етос на ранната Римска църква. Показателно е как Римският синод посочва, че трябва да положат труд да обсъдят проблема съборно, за да може „нашето смирено предложение да получи действено начало чрез широк кръг влиятелни участници, а не да стане така, че само една част да са осведомени за случилото се, докато останалите биват лишени от досег със събитията".

6.     Рим проявява съработничество в заклеймяването на папа Хонорий на Шестия Вселенски събор.

7.     Западът е приел решаващата роля на императора като инициатор на съборите и никога не е настоявал да поема председателството чрез папски „апокрисарий"[ii] на Вселенските събори или на поместните събори на Запада.

8.     Поредица от канони, одобрени от поместните събори и светите отци, посочени във Втория канон от Третия Константинополски събор, разкриват, че ранната латинска западна Църква е признавала, също както и източната, че Римската църква и нейният епископ са се ползвали с особено предимство и главенство по чест, но не и с главенство по власт или непогрешимост в определяне постулатите на вярата: видим пример за това са процедурие от Картагенските събори в латиноговорящата северна Африка, както и техните решения да се забранят допитванията до Рим като окончателен акт с решаващо значение, а също и да се сложи край на диспута между папа св. Стефан и св. Киприян относно кръщението на еретици.

9.     И накрая да посочим, че заключението в писмото на Картагенския събор дава израз на опасността, която латинските отци от северна Африка са предвиждали още с появата на първите претенции от страна на Рим да притежава власт в оценката на работата на африканските епископи: „Що се отнася до изпълнители на подобна дейност, макар тяхното присъствие да е било поискано от наши клирици, не ни изпращайте такива, нито приемайте да бъде извършвана подобна дейност от тяхна страна, за да не създаваме впечатление, че внасяме светски дим в Христовата Църква, която ни предоставя светлината на простотата и смирението за желаещите да видят Бога".

Горното разкрива, че по време на Вселенските събори Западната църква не е признавала „Петрово главенство" или „Петрово действие на единението", или някаква върховна власт над цялата Църква, нито пък си е присвоявала привилегии да се произнася непогрешимо по въпроси на вярата. Позициите, изразявани в отделни случаи от страна на папски представители или пък в текста на определени папски послания, изискващи открито някакво главенство във властта, никога не са се явявали представителни за цялата Западна църква, нито пък са отразявали западното богословие в катедрата на Рим през епохата на Вселенските събори. Следователно, можем да заключим, че през първите осем века от живота на Църквата Изтокът и Западът са поддържали идентични позиции относно основните църковни правила, ръководещи участието на патриаршеските църкви, в това число и на Римския епископ.

И все пак дори да допуснем, че през първите осем века е било налице съществено различие в позициите на Изтока и Запада относно естеството и ролята на първенството по чест на Римския епископ - нещо, което, както показахме, не може да бъде доказано чрез решенията и постановленията на Вселенските събори, трябва да подчертаем, че нашата настояща реалност е съвършено различна. След Първия и Втория Ватикански събори се появяват - според Рим - фундаментални догмати на вярата, принадлежащи към „същностната и неизменна структура на Църквата", а тези, които ги отричат, са анатемосани от „вселенския" Първи Ватикански събор, като това остава на дневен ред и на „вселенския" Втори Ватикански събор. [От това следва, че ние, православните, които не приемаме „догматите" на римо-католическите Ватикански събори също сме сред анатемосаните. Другата съществена разлика между нашето време и времето на Вселенските събори се състои в това, че тогава и Изтокът, и Рим са били православни, докато сега Рим е еретическа катедра, оглавявана от папа-ересиарх. - Бел. гл. ред.]

Оттук следва, че опитът от страна на някои богослови папските догмати от Първия Ватикански събор да бъдат представени като притежаващи същия замисъл, както някои декларации на папски легати или на папски послания в ранната Църква, внася недвусмислено заблуждение. Нещо повече, прилагането на „закона за единство в многообразието" не само на ниво църковни практики от второстепенно значение, но и в областта на основополагащите църковни догмати, засягащи самата структура и битие на Църквата, са богословски неприемливи. Щом от гледна точка на папската еклесиология от Първия Ватикански събор отричането на папските догмати е доказателство за видима еклесиологична непълнота, това означава, че се губи идеята за Църква на Христа, защото наличието на Църква с еклесиологични недостатъци е просто невъзможно! Нещо повече, немислимо е след учредяването си (?) западната част на тази „обединена Църква" да смята за еклесиологически първостепенни догматите относно св. Петър, папското главенство и непогрешимост (получили израз на Първия и Втория Ватикански събори), и то въпреки факта, че източната част ги отрича. Никога в живота на Христовата Църква догматите не са били считани като притежаващи валидност само за конкретен регион (или обред), което пък предоставя правото на други региони да ги отричат. Непонятно е как можем да принадлежим към една „обединена Църква", в която западните членове трябва да приемат като догмат на спасителната вяра непогрешимостта на папата, докато останалата част от вярващите са свободни категорично да отричат това.

Очевидно немислима е идеята Православната Църква да приеме принципа на „многообразие в единството", както наскоро бе представено като формулировка, нито пък предложението, направено на такава основа от тогавашния кардинал Ратцингер, впоследствие - папа Бенедикт XVI.

Щом „принципът на многообразие в единството", както в последните години се представя тази концепция, не може да бъде приложен за постигане на така желаното единение между Изтока и Запада, тогава какво би могло да бъде предложено като нещо подходящо за преодоляване на разделението между християните? По мое мнение единствената надежда за възстановяване на църковното единство е заложена най-вече и преди всичко в искреното покаяние; искрено и добросъвестно покаяние, за осъществяването на което същевременно се изисква връщане в смирение към основополагащите богословски закони и предпоставки, заложени в живота на Църквата през епохата на Вселенските събори. Смирението ще привлече Божествената благодат и тогава единението ще бъде постигнато не чрез неизпитан дипломатически компромис, залагащ на двусмислени догматически формулировки, което само ще допринесе за още повече горчивина и проблеми, а чрез Божествената благодат, която ще постигне реално и истинно „единство на вярата и общението в Светия Дух".

Протопрезвитер Анастасий Готсопулос,  свещеник в енорията „Св.Николай" в епархията на Патра

Превод: Анжела Петрова

Гл. редактор: д-р Десислава Панайотова

 


[i] На Петия вселенски събор делегатите осъждат обвинените в несториански уклон писания на тримата сирийски епископи (или трите глави) Теодор Мопсуетски, Теодорит Кирски и Ива Едески. Осъдено е също така и учението на Ориген - б.пр.

[ii] Висш чиновник, представител, пълномощник на императора или на папата - б.пр.

 





Още от "Православна мисъл":