ЛЕСТВИЦА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

Ставр. ик. Димитър ЙОРДАНОВ
ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

Проф. к.б. Тотю КОЕВ
ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

Св. Йоан Дамаскин
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Апологетика » ОФИЦИАЛНО СТАНОВИЩЕ НА СВЕТОГОРСКИЯ КИНОТИС ЗА СЪБОРА В КРИТ

ОФИЦИАЛНО СТАНОВИЩЕ НА СВЕТОГОРСКИЯ КИНОТИС ЗА СЪБОРА В КРИТ

2017-02-06, автор: Св. Кинотис на Св. Гора Атон, рубрика: Апологетика

 

SvGora Ofic.stanovishte za Crete.jpg

 

Истината за становището на Св. Кинотис на Св. Гора Атон относно приетите текстове на Критския събор

Ловчанска митрополия

На 26-ти ноември м.г. комисия от представители на пет светогорски манастира (Кутлумуш, Ксиропотам, Симонопетра, Ставроникита, Григориу) са представили на Свещения Кинотис (ръководния орган на монашеската република) позиция относно окончателните документи на Критския събор, както им е било възложено от Кинотиса през май 2016-та. Това становище е станало и официалната позиция на Света Гора относно резултатите на събора.

Във въведението комисията отбелязва, че тя няма за задача да направи пълно представяне на съдържанието на осемте теми, според които са разпределени обсъдените на събора документи, а ще се ограничи с отделни бележки върху тях, както й е било възложено.

Казва се, че както на Света Гора, така и сред православните другаде е налице безпокойство относно събора и съборните текстове; и се добавя, че още на 25 май 2016-та Кинотисът е поискал - в писмо до патриарх Вартоломей, разпратено и до Предстоятелите на останалите автокефални православни Църкви - да се внесат изменения в текстовете. Главните искания са били:

1. Да не се признават инославните за Църкви.

2. Да се подчертае, че диалозите с тях имат за цел завръщането им в Православието.

3. Да се вземат предвид възраженията на Кинотиса срещу участието на православните в т. нар. „Световен съвет на църквите" (ССЦ)

4. Различията с инославните да се изясняват въз основа на ученията на великите събори, състояли се след Седми Вселенски - тези при св. патр. Фотий, св. Григорий Палама и Константинополските от 1282-1284 и 1484.

5. Съборът да се позове „по-разгърнато" на православното учение за подвижничеството в Христа, както е било изложено главно от св. Григорий Палама „в противопоставяне на различните заблудени психосоматични техники, срещани в стари и съвременни мистични течения."

Отбелязва се, че съборът е бил проведен „при познатите условия и състав". Като положителни моменти биха могли да се посочат:

1. Патриарх Вартоломей, като председателстващ, е дал възможност за свободно изразяване на богословско мнение.

2. На събора е дошла, „макар и под формата на Представителства", по-голямата част от православното епископство, което е присъствало там, за да потвърди самосъзнанието на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, а не за да одобри „някаква икуменистка линия".

3. Предстоятелите и някои епископи са положили големи усилия, за да подобрят предложените текстове.

После се дават примери за конкретни места от текстовете, в които са постигнати подобрения.

След това се преминава към критиките, които комисията смята за уместно да отправи към места от окончателните съборни документи. Става дума преди всичко за гл. 4, „Отношения на Православната Църква с останалия християнски свят".

1. Формулировката (diatyposis) „инославни християнски Църкви" не е приемлива, защото е предпоставка за това, православни и римокатолици да бъдат възприемани като членове на Едната Църква, макар и в състояние на прекъснато общение (необщение, akoinonesia). А това не е така.

2. Не е ясно на каква основа се поддържа участието на православните Църкви в ССЦ [българската и грузинската отдавна са оттеглили представителите си оттам - б.м., Н.Г.]. Това не може да бъде „Декларацията от Торонто" (1950), която е богословски неприемлива.

3. Диалозите с инославни, които не водят до определен резултат, по-скоро вредят на Църквата, отколкото да й помагат. Няма напредък по най-важни еклесиологически проблеми, какъвто на първо място е този за Унията. Диалозите впрочем не би трябвало и да са започвали (през 1980-та) преди решението на този въпрос. Не става ясно защо диалозите, в които несъгласията явно не се преодоляват, трябва да продължават и нататък (както личи от пар. 11 на гл. 4 от съборните документи).

4. Подобно на казаното в т. 1: нужна е ясна формулировка в какъв смисъл инославните религиозни общности са „църкви". [Впрочем позицията на комисията е очевидна - в т. 2 тя ги споменава като „църкви" в кавички.]

5. След като в Енцикликата изрично се казва, че „провежданите от Православната Църква диалози никога не са означавали, нито означават, нито някога ще означават какъвто и да е компромис с въпроси на вярата", то е необходимо да се отменят някои съществуващи „богословски споразумения" с инославни (Смесена комисия за Христологията - 1989, 1990; Смесена комисия за еклесиологията - 1993), тъй като те съдържат очевидни „компромиси по въпроси на вярата."

Отбелязва се, че в Света Гора и другаде се чуват протести и дори е възможно развитие на „разколнически тенденции". Не е добре да се проявява ревност в посока „прекратяване на споменаването" [най-вероятно става дума за неспоменаване на Вселенския Патриарх по време на богослужение]. Не може да се каже, че съборът е стигнал до отстъпление, сравнимо с тези от Лион и Флоренция.

Нека се надяваме, казва комисията, че съборните текстове ще бъдат подложени на допълнителна богословска обработка и ще се постигнат по-ясни формулировки по тревожните въпроси.

*

Въпреки дипломатичния тон на становището, става ясно, че Светогорското братство не е удовлетворено от случилото се на Критския събор и призовава за преработка на част от съборните текстове - главно в „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят".

По същество същото казва Светият Синод на Българската Православна Църква, а такива са и съображенията на другите три автокефални Църкви, които се въздържаха от участие.

Доц. Николай Гочев

СУ „Св. Климент Охридски", ФКНФ

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

 

 

ОФИЦИАЛНО СТАНОВИЩЕ НА СВ. КИНОТИС

Като чувстваме нашата слабост и трудността на възложеното ни дело, но и тежестта на отговорността ни пред повече от хилядогодишната, но и скорошна светогорска изповедническа традиция, усилно призоваваме закрилата на Покровителката на нашето Свято Място Света Богородица и на светите Светогорски Отци, като знаем, че обосновката на каквато и да било богословска позиция трябва да произтича от преживяването в Светия Дух на апостолската традиция на Църквата, което имаха светите и богоносни Отци, и в което и ние с Божията благодат се стремим да участваме.

Неразкъсваемата връзка на светостта и автентичното изразяване на традицията на Църквата, която съществува само при светите Отци, е единствената гаранция за пътя в Светия Дух на воюващата в света Православна Църква, но и за спасението в Христа на всеки един от Нейните членове. Вследствие на това при сегашното въведение не можем да нямаме предвид каквото са казали и написали относно тези неща признатите светии и осветените лица (morphai) на Православната Църква - и Светогорци и не, и по-нови и по-древни.

Осемте окончателни текста на Великия и Свят Събор в Крит, публикувани на собствената му интернет страница, се наричат „официални документи" и според последователността си са следните:

1. Енциклика на Светия и Велик Събор на Православната Църква.

2. Послание на Светия и Велик Събор на Православната Църква.

3. Важността на поста и спазването му днес.

4. Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят.

5. Автономията и начинът на нейното провъзгласяване.

6. Православната Диаспора.

7. Тайнството на Брака и препятствията пред него.

8. Мисията на Православната Църква в съвременния свят.

Подробното им представяне излиза от разпоредбата, но и от възможностите на нашата комисия и поради това ще се ограничим с някои отделни бележки в духа на решението [цит. док. от 3.5. 2016].

А. Света Гора следи в любов и молитва безпокойството на благочестивите християни относно Светия и Велик Събор и съборните текстове. Свещеният Кинотис не би искал да бъде глух за молбите на братята Светогорски монаси и на верните в света. Най-вече се стреми първо да бъде в истината по отношение на догмата и етоса, и после да говори с дръзновение, когато вярата или евангелските заповеди са в опасност. Говори или мълчи с различаване, та да се изгражда Църквата и да се укрепва Божият народ.

Като гледаше към единството на Църквата, което разбира като единство на вярата и духовния живот в Христа, Свещеният Кинотис на Света гора говори с различаване и открито за необходимостта от изменение на предсъборните текстове на Светия и Велик Събор чрез писмо до Светейшия Вселенски патриарх г-н Вартоломей от 12/25 май м.г., адресирано и до Предстоятелите на останалите Патриаршии и Автокефални Църкви. Чрез него Кинотисът поиска конкретни изменения на предсъборните текстове, както впрочем направиха и почти всички Православни Църкви.

Едно автентично съборно слово „според боговдъхновените богословия на светиите и благочестивата мисъл на Църквата" е слово на спасение. То различава богочовекоцентричния дух на Църквата от човекоцентричния (хуманистичен) дух на намиращите се извън Нея хора, религии и християнски изповедания. То обгрижва дълбоката необходимост на човека да познае истинния Бог и предназначението на човешкото съществуване. Съвременният човек, който се скита и дави в смущение, грижи и безпътица, се нуждае на първо място от „истината на богочовешкия нов в Христа живот", който съществува само в Православната Църква, тъй като само Тя е общност на светиите и дава духовното общение в Христа с единствения Свят Троичен Бог.

Свещеният Кинотис поиска изменения в предсъборните текстове, за да се даде на света съборното слово на Православната Църква чисто от елементи, които не спасяват, но приковават в настоящия век. Във връзка с това Свещеният Кинотис взе предвид една дълга традиция на изповедание на Православната вяра, самосъзнание и еклесиология, но и на подкрепа на намиращата се в обсада (emperistaton) Вселенска Патриаршия в издигането на нейния кръст.

1. Основно искане на Свещения Кинотис беше да не се признават инославните за Църкви, защото само Православната ни Църква е Едната, Света, Съборна (katholike) и Апостолска Църква.

2. Свещеният Кинотис поиска също да се подчертае, че диалозите с инославните имат за цел завръщането им в Православието и духовното единство на Църквата.

3. В съгласие с духа и буквата на предишните му изповедни текстове, Свещеният Кинотис беше поискал от Светия и Велик Събор да вземе предвид обоснованите му възражения за участието на Православните Църкви в „Световния съвет на Църквите" (ССЦ), както и ясното му противопоставяне на осъжданите (katadikazomenai) от Светите Канони съвместни молитви, литургически приветствия (aspasmoi) и каквото друго създава впечатление, „че сме същото".

4. Също така основно искане на Свещения Кинотис на Света Гора беше да се формулира с яснота, че църковната традиция признава като „последен съдник" по въпросите на вярата съзнанието на съвкупността (pliroma) на Църквата, изразено понякога и чрез отделни (memonomena) Нейни членове и потвърдено в крайна сметка чрез съборното решение на православните епископи.

5. Свещеният Кинотис сметна за необходимо позоваването на великите, след Седмия Вселенски, събори на Православната Църква при св. Фотий Велики (879-880), свети Григорий Палама (1341-1351) и тези в Константинопол (1282-84 и 1484), които отхвърлиха обединителните лъжесъбори в Лион и Флоренция, така че чрез техните учения да се изяснят пълно догматическите и еклесиологически разлики с инославните (за Филиокве, тварната благодат, първенството на папата и т.н.) и да се поставят здрави основи за двустранните богословски диалози.

6. В текста „Мисията на Православната Църква в съвременния свят" предложихме, като Светогорци и наследници на исихастката подвижническа традиция, едно по-разгърнато позоваване на православното учение за подвижничеството в Христа, умната молитва и обожението на човека, както то бе формулирано главно от свети Григорий Палама и се реализира само в Църквата с благодатта на Бога и не независимо от нея - в противопоставяне на различните заблудени психосоматични техники, срещани в стари и съвременни мистични течения.


Б. Най-сетне Светият и Велик Събор беше свикан при познатите условия и познатия състав и завърши работите си с трудности и много богословски обсъждания, обичайни за съборите на Църквата.

Към положителните белези на събора трябва да се причисли това, че Светейшият Вселенски Патриарх председателстваше образцово обсъжданията и позволяваше, в рамките на Правилника, свободно изразяване на богословско мнение.

Също така е факт, че повечето от епископите, макар и под формата на Представителства, отидоха на Светия и Велик Събор, за да потвърдят самосъзнанието на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, а не за да одобрят някаква икуменистка линия.

Не можем също така да не признаем бляскавото усилие на Предстоятелите и синодните архиереи да подобрят текстовете. Дължим особено да отличим богословските усилия на определени епископи да премахнат двусмислени богословски понятия и фрази и да прибавят необходими изречения с цел да се избегне придаването на икуменистки смисъл на текстовете.

Заради обективността и истината посочваме някои основни изменения, извършени в правилната посока.

1. На немалко места в текстовете за неправославните бе добавено определението „инославни", така че да се показва отклонението им от Православната апостолска вяра; и че не се намират в общение с Православната Църква. В пар. 21 на текста "Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят" се казва ясно, че „неправославните Църкви се отклониха от истинната вяра на едната, света, съборна и апостолска Църква. В пар. 9 на същия текст беше прибавена препоръката: „двустранните и многостранни богословски диалози трябва да подлежат на редовни всеправославни преценки. В пар. 23 Унията беше причислена към „актовете (praxeis) на прозелитизъм" и „провокативни действия (energeiai) на изповеден антагонизъм".

2. От първия параграф на гл. 2 на предсъборния текст "Мисията на Православната Църква в съвременния свят" беше премахната персоналистичната характеристика на човека като „общност от лица, отразяващи по благодат чрез единството на човешкия род живота и общението на божествените лица в Светата Троица".

3. По въпроса за смесените бракове с инославни беше споменато, че „брак на Православни с инославни се възпрепятства в съгласие с каноническата точност (Правило 72 на Пето-Шестия Трулски събор)"; и все пак беше отстъпена „възможност за прилагане на църковната икономия от Светия Синод на всяка автокефална Православна Църква".


В. И все пак, след като измина достатъчно време от свикването на Светия и Велик Събор, дължим да отбележим с благоразумие и трезвост някои места от съборния текст "Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят", които, като двусмислени (amphisema), очакват по-правилното си формулиране, за да се види каква е истината, да се успокоят верните, които с любов и тревога очакват нашето слово, и да се прекратят свадите и ситуациите, които вредят на Църквата и възпрепятстват устроението на Божия народ.

1. В пар. 6, където става дума за инославните християнски Църкви, които не се намират в общение с Православната Църква, не трябва само да се подразбира, но и изрично да се отличава тяхното инославие от апостолската истина, вяра и традиция на Вселенските Събори. Така Църквата се отграничава от ересите, които си присвояват апостолската истина. Формулировката (diatyposis) „инославни християнски Църкви" дава пространство за неправославната теория, че Православни и Римокатолици „се намират вече в ситуация не на окончателна схизма, а на прекъсване (diakope) на църковното общение (на необщение, akoinonesia)". Тази теория поставя православни и римокатолици в Една Църква и схваща инославието като различна формулировка на същата апостолска вяра! Впрочем, известен е твърдият отказ на Римокатолиците да видят Православната Църква като пълна и действителна Църква заради това, че не е обединена с папата и че вследствие на това се лишава от пълнотата на благодатта /Папско обръщение Dominus Iesus 2000/.

2. Липсват препоръки, които биха отхвърлили действия (praxeis) и изявления, представящи инославните с автентично Кръщение и Свещенство, и „църквата" им със спасяваща благодат. Следователно е съвсем непълен пар. 23, който казва, че диалогът трябва да се съпътства от „действия на взаимно разбиране и любов". Що се отнася до присъствието на Православните Църкви в ССЦ (за което Света Гора е изказала несъгласието си), от една страна изявлението на съборния текст е положително в това, че те „допринасят (подразбира се „поместните Православни Църкви") за напредъка на мирното съвместно съществуване и сътрудничество в условията на големи общественополитически предизвикателства" (пар. 17); и все пак участието на Православните Църкви в ССЦ се базира на „Декларацията от Торонто" (1950), която е текст богословски неприемлив. В този случай сериозен е въпросът дали оттук нататък „Декларацията от Торонто" се одобрява съборно като валиден референтен уставен текст (enkyron katastatikon keimenon anaphoras) на Православната Църква! Освен това в съборния текст се потвърждава участието на Православните в ССЦ, а същевременно липсва необходимата забележка, че се забраняват „съвместните трансденоминационни молитви" и не се отхвърлят възгледи на ССЦ за Църквата и Кръщението, които са станали общоприети (и от участващите Православни).

3. Съгласно съборния текст диалози, които не постигат съгласие по дадена тема, не се прекратяват, но напротив, като се запише богословското несъгласие, продължават (пар. 11). Безспорно, правилно е един диалог да се завърши, независимо от трудностите. И все пак продължаването или прекратяването на един диалог не е само практически въпрос, но има и еклесиологическо и сотериологическо значение. Безплодните диалози съдействат за отслабване на (na amblynetai) догматическата чувствителност на православните богослови, които участват в тях, както и на православната съвкупност. Какво значи, следователно, че диалозите продължават? Относно, примерно, големия въпрос за Унията? Достатъчно ли е простото и похвално цитиране на думата „уния" (пар. 23) сред формите на изповеден антагонизъм, при положение, че Унията е еклесиологическият проблем par excellence, който трябваше да се реши преди започването на богословския диалог през 1980? И как освен това да се тълкува проблемът с Унията - като практически антагонизъм или като еклесиологическо отклонение?

4. Пар. 4, 5 и 6 потвърждават (kathieronoun) участието на Православната Църква в междухристиянските диалози и в икуменическото движение[1] с уверението, че „Православното участие в движението за възстановяване на единството с другите Християни в Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква... представлява последователен израз на апостолската вяра и традиция в нови исторически условия" (пар. 4). Горната формулировка означава, че Православната Църква не признава инославните за Църкви, освен самото това название „като средство за разговор и общуване", но следвайки апостолската вяра и традиция очаква завръщането им в лоното си. Все пак една ясна формулировка, която ще изяви единствеността на Църквата, както много пъти беше подчертано от православни богослови, от Света Гора и от Светейшия Вселенски Патриарх г-н Вартоломей в словото му във всепочитания Храм на Протата, би успокоило всякъде Православната Църква и Православната съвкупност.

5. След правилното провъзглашение в четвъртия съборен текст: „Православната Църква, която е Една, Света, Съборна и Апостолска..." и изричното уверение на Енцикликата, че „провежданите от Православната Църква диалози никога не са означавали, нито означават, нито някога ще означават какъвто е да е компромис по въпроси на вярата", богословски споразумения като това на Смесената Комисия на Православни и Антихалкедонци за Христологията (1989, 1990) и на Смесената Комисия за еклесиологията между православни и римокатолици в Баламанд (1993) не могат да са в сила, тъй като са очевидни „компромиси по въпроси на вярата".


Г. Днес запазването на единството на Църквата е едно болезнено изискване. В Света Гора и другаде се чуват протести и за съжаление се развиват дори разколнически тенденции. Несъмнено за това допринасят и двусмислията в съборните текстове, чиято неяснота създава предпоставки за икуменистичното им тълкуване и следователно води единството на Църквата към криза, при обстоятелството (kathos), че в текущите богословски диалози е трудно да се отстранят „придобивките" на изминалите десетилетия. Текстовете на Събора трябва да превъзмогнат едностранчивостта, която се дължи на това, че те пренебрегнаха силната богословска традиция, очертана от съвременни богоносни Отци и бележити богослови, които прозряха хода на икуменистките (oikoumenikoi) диалози като едно икуменистично (oikoumenistike) отклонение.[2] Не само „зилотски", както се казва, но и здрави гласове търсят словото на истината, за да се убедят и успокоят.

Все пак тенденцията към „прекъсване на поменаването" в сегашните обстоятелства не е оправдана. Текстовете на Светия и Велик Събор имат своите пропуски и несъвършенства. И все пак не е подписано „обединително определение" като в Лион и Флоренция и никой православен епископ не се е присъединил към отречена (kategnosmene) от Църквата ерес, нито е прогласил „с гола глава" еретическите учения на инославните. Една самоволна ревност за прекъсване на поменаването ще зарадва само враговете на Църквата.

Признаваме, че Светейшият Вселенски Патриарх г-н Вартоломей показа неограничен интерес да бъде изразена от Събора чистата православна еклесиология, макар някои съборници да не пожелаха да променят текстовете. Познаваме мъченическото положение на първопрестолната Константинополска Църква и обсадеността на старите Патриаршии. И все пак се надяваме на всемогъщата благодат на Светия Дух. Нашите архиереи, светият клир и благочестивият народ не са загубили правилото на вярата. Гледаме с надежда към по-нататъшната богословска обработка и по-автентичното формулиране на съборните текстове, така че те да отговарят на изпълнението на спасителната мисия на Църквата в съвременния свят, в съгласие с Определението на светите Отци от Седмия Вселенски Събор: „Както Пророците видяха, както Апостолите учиха, както Църквата възприе, както Учителите постановиха, както Вселената се съгласи, както благодатта блесна, както истината се доказа." Нека всички, клир и народ, „така да мислим, така да говорим, така да проповядваме Христа, нашия истинен Бог."

Като полагаме накратко и в смирение тези неща пред погледа на Ваше Всепредобие и се молим към нашия Господ Иисус Христос за просветление свише на архиереите ни, които понасят и по-голямата тежест на отговорността, оставаме

с много братолюбие и любов в Христа,

Членовете на комисията:

от манастира Кутлумуш [подпис]

от манастира Ксиропотам [подпис]

от манастира Симонопетра [подпис]

от манастира Ставроникита [подпис]

от манастира Григориу [подпис]

***

Преведе от гръцки:

Николай Гочев,

СУ „Св. Климент Охридски", ФКНФ

28 януари 2017

Редактор:

...

[1]В гръцки прилагателното oikoumenikos не съдържа негативната конотация, която е налична в българското „икуменистки/икуменически", тъй като тя съвпада с прилагателното, което ние превеждаме и като „вселенски". Но съществува прилагателното oikoumenistikos(букв. „икуменистичен"), което по значение точно съответства на нашето "икуменистки/икуменически". Бел. прев.

[2] Вж. бел. 1.

~~~~~~~~~~

Снимка: http://predanie.bg

 





Още от "Православна мисъл":