ЛЕСТВИЦА

ЕНЬОВДЕН

ЕНЬОВДЕН

Свещ. Ангел ВЕЛИЧКОВ
СЛУЖЕНИЕТО НА МИРЯНИТЕ ПРЕЗ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК

СЛУЖЕНИЕТО НА МИРЯНИТЕ ПРЕЗ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК

Митрополит на САЩ, Канада и Австралия ЙОСИФ
ЗА МОЛИТВАТА

ЗА МОЛИТВАТА

Св. праведен Йоан Кронщадски
БОГ Е РЕАЛНО СЪЩЕСТВУВАЩ

БОГ Е РЕАЛНО СЪЩЕСТВУВАЩ

Прот. АНДРЕЙ ТКАЧОВ
РАЗМИШЛЕНИЯ

РАЗМИШЛЕНИЯ

Св. Николай Велимирович
ПРАВОСЛАВЕН МИСТИЦИЗЪМ

ПРАВОСЛАВЕН МИСТИЦИЗЪМ

+ Левкийски епископ ПАРТЕНИЙ
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » История » КОМУНИСТИЧЕСКАТА ДЪРЖАВА И РУСКАТА ЗАДГРАНИЧНА ЦЪРКВА

КОМУНИСТИЧЕСКАТА ДЪРЖАВА И РУСКАТА ЗАДГРАНИЧНА ЦЪРКВА

2018-02-20, автор: Доц. дин Андрей Кострюков, рубрика: История

Ruski shareni kupoli.jpg

Уважаеми читатели, в чест на изпълването на две години от прославлението на св. Серафим, Богучарски архиепископ и Софийски Чудотворец, публикуваме настоящия материал, в който ще намерите редки цитати и твърде интересни моменти от посланията и борбата на Руската Православна Задгранична Църква с атеистичния режим, установен в Русия през 1917 г. Светител Серафим Соболев (ден на честване - 26 февруари) е бил част от руската емиграция в България и за определен период е принадлежал към РПЗЦ, а после отново се присъединява към Московската Патриаршия. В настоящия научен доклад ще се запознаете със сложната за Църквата обстановка в Русия по време на болшевишкия режим и ще придобиете по-пълна представа за приноса, който РПЗЦ е дала в отстояването на православната вяра, църковност и мироглед спрямо унищожителната политика на репресивния апарат, угнетявал РПЦ в продължение на десетилетия.

Авторът на доклада:

Андрей Александрович Кострюков е известен руски православен историк, който взе дейно участие в проучванията и работата на комисиите по канонизация на св. Серафим, Богучарски архиепископ и Софийски Чудотворец. 

Доктор на историческите науки, кандидат по богословие

Водещ научен сътрудник в Научно-изследователския отдел за най-нова история на РПЦ в Православния Свето-Тихоновски хуманитарен университет (ПСТГУ)

Доцент в катедра Обща и руска църковна история в ПСТГУ.

7.JPG

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Трагедията през 1917 г. и последвалите гонения срещу Църквата довеждат до сериозни затрудненя във взаимоотношенията между патриарх Тихон и руската емиграция. През 1920  година се поставя началото на Руската Задгранична Православна Църква (РЗПЦ, Руската Задгранична Църква). От 1931 до 2007 г. Руската Задгранична Църква не е в молитвено общение с Московската Патриаршия . През ХХ век светът съди за руското Православие преди всичко по РЗЦ. И именно тя е била предопределена да поеме специална мисия, чийто уникален аспект е анализът на създалата се ситуация в Русия, свидетелството пред света за гоненията, оценката на политическия режим, установен в родината, и, най-сетне, указването принципите на съществуване на страната след падането на комунистическата власт.

Църквата в Отечеството не би могла да се произнася официално по този повод. Не са могли да осъществят изобличаването на съветското безбожие и емигрантските политически партии - те били малочислени, раздробени и никога не са се разбрали помежду си нито относно формулировките, нито относно визията за руското бъдеще.

Да разкаже на света за ставащото в Русия е могла преди всичко Задграничната Църква. Още в Константинопол, където се е намирало управлението на РЗЦ от края на 1920 г. до средата на 1921 г., се обсъждал въпросът за това, как да се съхрани нацията в емиграция. На Задграничното руско църковно събрание в Константинопол през лятото на 1921 г. било заявено, че именно Православието трябва да сплоти нацията, да я слее в едно, без различия от класов произход или политически симпатии[1]. Та нали единствена религията е направила възможно да се съхрани както нацията на гърците в годините на турското владичество, така и тази на поляците в годините на разделението на Полша. Само Православието би могло да бъде обединяващата основа за емигрантите от Русия. Всички останали принципи за единство са временни и недълготрайни[2].

По този начин основата за единство на нацията е била определена. Но могло ли е да се съчетаят тези принципи с режима, установен в родината? Отговорът на Задграничната Църква е бил отрицателен.

Оценката на комунистическата власт е дадена на Всезадграничния Събор в Сремски Карловци през ноември 1921 г. Става дума за официално съборно осъждане на социализма и болшевизма. Последният е бил осъден като учение „антихристиянско в своята основа и разрушително по своите последствия". Съборът отбелязал, че сходствата между християнството и социализма са само повърхностни.

Вредите от социализма, съгласно съборното определение, се изразяват в това, че той:  

1. унищожава основите на нравствеността

2. води към беззаконие

3. отрича любовта към родината и проповядва интернационализъм

4. унищожава семейството

5. разрушава стопанския живот и подрива духовните основи на стопанството.

Социалистическото учение не е еднородно и част от социалистите считат марксизма за извратено разбиране на социализма. Самият марксизъм също така не е еднороден. Всезадграничният Събор в Сремски Карловци не е изяснил тези въпроси. Осъдена е формата на социализма, утвърдена на конкретно място и в конкретно време, а именно в  Русия след 1917 г. Така е осъден ленинският вариант на марксизма („болшевизма") и неговите проявления. 

Съборът заявил, че главната мярка против това лъжеучение се явява завръщането към православната вяра[3] и посочил, че нравственият дух на народния живот е „възможен единствено в контекста на християнската монархия, когато начело на държавата стои личната съвест на човека [...], а не група от временно избрани лица, които се борят помежду си за надмощие"[4].

Обаче монархическият принцип за задграничния епископат по това време е бил вторичен. Даже такъв апологет на монархията като светителя Серафим (Соболев) се е съгласил с това, че известното послание на Карловацкия Събор „До чедата на Руската Църква", където се съдържал призив за възстановяване династията на Романови, е имало  политически характер[5].

На първо място за Руската Задгранична Църква било именно Православието. Именно за него, като основа на идеологията на бъдещото освободено Отечество заявил и Втория Всезадграничен Събор, състоял се през август 1938 г.

За какъв грях Бог наказа Русия и обрече народа й на такива страдания? Защо народ-богоносец, един от най-могъщите на Земята, главният защитник на православната вяра се оказа победен? „Заради това, - казва се в посланието на Събора „До страдащия в Отечеството ни руски народ" - защото „Дълбоко паднаха те, развратиха се" (Ос. 9:9), забравихме за високото призвание, което е отредил нам Бог и не устояхме в истината и правдата на живота, която ни бе показана по-ясно от на когото и да е друг народ на Земята." Грехът на руския народ, според мнението на Събора, се състои в това, че той се е прелъстил от комунистическите обещания за земен рай[6].

Съборът посочва като още една причина за трагедията предателството по отношение на Императора. „Да си спомним - казва се в Посланието „До руското паство, пребиваващо в емиграция" - как се отнесохме към тези събития, които погубиха Русия, как мнозина радостно приветстваха завземането на властта от въстаналите срещу господаря и отреклите се от този, когото до неотдавна възторжено посрещаха. Като търпяха, слушаха и разпространяваха клевети срещу невинния страдалец, руските хора позволиха на враговете на Русия той да бъде лишен от свобода и да бъде отведен във вътрешността на страната, оставайки беззащитен в ръцете на престъпниците. Мъченическата смърт на царското семейство се явява непосредствено следствие от тези престъпления и лежи на съвестта не само на тези, които непосредствено са участвали в това величайшо злодеяние, но и върху всички нас, доколкото ние не сме предприели мерки да предпазим господаря от ръцете на престъпните убийци. Пролятата праведна кръв вика от земята към Бога, както кръвта на Авел и свидетелства срещу тези, които са виновни за нейното проливане. Нека всеки, без да се оправдава, да се покае и усърдно да моли Бога за опрощаване на този огромен грях, както за себе си, така и за целия руски народ"[7].

Съборът подчертава, че възраждането на страната е невъзможно без вяра, че Евангелието, за разлика от марксизма, е вечно. Тук отново прозвучава осъждането на социализма. „Социализмът обезличава човека - се казва в Посланието „До страдащия в Отечеството ни руски народ" - и в името на мнимото равенство, което не се среща и в природата, убива  царствената човешка свобода, без която няма творчество, няма нравствен живот, няма го и самият човек. Бидейки изцяло от земята и за земята, социализмът  е несъвместим с християнския мироглед и е особено чужд на руската душа, на която Бог е дал криле, за да се устремява тя от земята към небесата. Руският човек е готов по-скоро да умре, отколкото да пожертва своята безсмъртна душа, превръщайки се в животно, както това искат носителите на безбожната съветска власт."[8]

Отците на Събора посочват, че въпреки неизвестната продължителност на плена на Русия, рано или късно освобождението ще настъпи, защото не би могло напразно да е пролята „кръвта на нашите мъченици, оглавявани от нашия Цар-Страстотерпец и свещеномъчениците сред които са приснопаметните митрополити Владимир, Вениамин и другите архипастири". Но жертвата на тези страдалци ще бъде напразна, ако руският народ не продължи техния подвиг. А такъв подвиг не може да бъде извършен вън от Църквата, доколкото именно тя винаги е била обединител на руските земи. Затова посланието призовава читателя към православно-национално самоопределение[9].

 Дълг на емиграцията, съгласно Посланието, се явява съхранението на духовните ценности на Светата Рус, за да може по-късно „да бъдат предадени на бъдещите поколения, подготвяйки ги за служба на възродената Велика Русия". В Посланието „До руското паство в емиграция" се говори, че освобождението на Русия ще се случи само след нейното покаяние, защото оръжието на руския човек трябва да стане кръстът, а условие за победа над безбожниците - личната святост. Съборът призовава: „молете Бога, щото Той, обличайки в нетленна слава Царя-Мъченик, да прояви Своята милост към руския народ и да върне на престола на Русия Своя помазаник, Православния Цар"[10].

В продължение на дълго време РЗПЦ, в отговор на съобщения за смекчаване на гоненията срещу Църквата в Отечеството, свидетелства, че това са само уловки на режима. Слуховете за прекратяване на гоненията периодично се появяват сред емиграцията. Така е по времето на НЕП-а (в средата на 20-те години), когато изглежда, че властта е прекратила своята атеистична политика. Но от страна на Задграничната Църква се отправят предупреждения, че това е само временно смекчаване на гоненията. Така и става - в средата на 20-те години те се възобновяват с нова сила, а началото на 30-те години е ознаменувано с масови арести на свещенослужители. 

Подобна е ситуацията, когато в средата на 30-те години били закрити някои структури на Съюза на войнстващите безбожници, а също така и редица атеистични музеи. От страна на малобройни, но много активни чужди комунистически апологети, се чува твърдението, че гоненията са отминали. И отново Архиерейският Синод заявява, че отслабването на гоненията е тактически ход с временен характер[11]. Действително следващите 1937 и 1938 г. са били най-страшните години не само за Руската Църква, а за цялото християнство. След тези кървави години на катедрите си остават само 4 архиереи, а енориите спадат до 200.

През 1943 г., след победата при Курската дъга, когато става ясно, че Германия губи войната, държавното ръководство на СССР решава да използва Църквата за своите цели. На държавата било политически неизгодно да върви към Европа под безбожни знамена. Освен това с помощта на Църквата могло да се укрепи съветското влияние на Балканите и в Близкия Изток, а така също и да се противодейства на влиянието на Константинополския патриарх, зад когото стоял Западът. Именно тогава се състояла известната среща на Сталин с трима митрополити, след която в цялата страна били открити над 1000 църкви и един манастир и било разрешено формално да бъде избран патриарх.

И отново РЗПЦ заявява, че това е само тактическо разхлабване и мирният за Църквата период няма да продължи дълго[12]. И действително веднага след отпадането на необходимостта от подкрепа от страна на Църквата, държавата отново взима на въоръжение атеистичната идеология и от 1948 г. отново възобновява гоненията срещу Църквата.

През 1953 г. след смъртта на Сталин Архиерейският събор на РЗПЦ нарекъл диктатора „най-големия гонител на Църквата, наложил безбожния комунизъм"[13].

Архиерейският Събор на РЗПЦ продължава изобличаването на господстващата идеология в Русия. „Стремейки се да унищожи у човека, образа и подобието на Бога, - се казва в Посланието на Събора от 1959 г. - комунизмът не може да даде в замяна нищо положително. На евангелската проповед за любов и мир комунизма противопоставя жестоката класова борба, неизменно внушаваща страсти". Учението на комунизма води своите последователи до безгранична ненавист, изразяваща се във физическото унищожение на хора, не само неприемащи тяхното учение и наричани от тях „класови врагове", но и на самите комунисти в т.нар. чистки, които те от време на време правят сред своите редици. Самото им земно царство представлява някакво преддверие на ада, в което се мъчат всички - и угнетените и угнетителите, защото служенето на злото на никого не носи истинска радост[14].

Още едно важно събитие, което, разбира се, било немислимо за Църквата в Отечеството, станало анатемосването от Задграничната Църква на Ленин, а така също и на цареубийците и гонителите на Църквата.

„В неделя 16/29 март - се казва в указа на Архиерейския Синод №107 от 22 януари 1970 г. - на Кръстопоклонна Неделя, след Божествената литургия, [...] да се възгласи анатема на Ленин и всички гонители на Христовата Църква, които бяха анатемосани още от Светейшия Всеросийски патриарх Тихон през 1918 г., в следната форма: На Владимир Ленин и другите гонители на Христовата Църква, нечестивите отстъпнници, вдигнали ръка срещу Помазаника Божий, убиващите свещенослужители, потъпкващите светините и разрушаващите храмовете Божии, изтезаващите нашите братя и оскверняващите нашето Отечество - анатема"[15].

Важно направление в мисията на РЗПЦ е свидетелството за гоненията срещу Църквата. Московската църковна власт не могла да обяви открито преследването на вярата. С много труд и рискувайки да бъдат разстреляни, на някои йерарси им се удавало да предадат зад граница някои сведения за случващите се беззакония. Например в края на 20-те години митрополит Сергий (Страгородски) успял да изпрати на емигрантите списъци на убитите архиереи за публикуване в емигрантската преса.[16]

Другият случай е от 1930 г., когато в пресата се появило печално известното интервю на митрополит Сергий за отсъствието на гонения срещу Църквата. Сега е известно, че въпросите в интервюто били съставени от Ярославски и Сталин, като самите те отговорили на всички въпроси[17]. Но през 1930 г. представител на Московската Патриаршия  успял да предаде сведения зад граница за безпрецедентния натиск, оказван върху митрополит Сергий от страна на държавата, вследствие на което той е бил принуден да постави своя подпис под документа[18].

Но да се говори в родината на глас за измъчваните е било невъзможно. Положението в което се оказала Църквата в Отечеството не спомагало за такива думи. Оказали се в плен на богоборците, йерарсите били принудени да мълчат за невинно убитите. Но на кого тогава се падало задължението да подкрепя тези, които са приели смъртта и затворничеството за Христа? Отговорът е очевиден - на Руската Задгранична Църква.

В Русия помнели имената на много новомъченици и почитали паметта им. Но за канонизацията им Църквата в Отечеството не могла и да мечтае. Даже канонизацията на подвижниците на благочестието при комунистическата власт била изключително рядко явление. Нима е могло да се говори, например, за канонизацията на протойерей Йоан Кронщадски, щом той за държавата е „погромаджия" и „класов враг"? Процесът на прославление на руските светии, както мъченици, така и подвижници, бил започнат през ХХ век именно от Руската Задгранична Църква. 

В първите десетилетия на нейното самостоятелно съществуване канонизации в РЗПЦ не е имало. Ръководството на Задграничната Църква считало, че църковното прославление на този или онзи светец е възможно едва след обединение с Църквата в Отечеството. Обаче народната почит към някои подвижници на благочестието и помощта, получавана по техните молитви, постоянно поставяли пред РЗПЦ въпроса за канонизацията на някои светии. Първият светец, канонизиран в руската емиграция през 1964 г., бил праведният Йоан Кронщадски. Списанието „Наука и религия" откликнало на тази канонизация със серия от кощунства.

След това Задграничната Църква причислила към лика на светиите и други подвижници - блажената Ксения Петербургска, Оптинските старци, преподобния Паисий Величковски.

Но все пак, мисията на РЗПЦ се състояла и в прославлението на новомъченици.

SvTsarstveni strastoterpci muchenici.jpg

Св. царствени страстотерпци и мъченици (руският цар Николай и семейството му)

У емиграцията още през 20-те години започват да се появяват храмове-паметници в чест на убития Император и всички загинали от ръцете на безбожниците. Такива паметници се строяли с волни пожертвования от народа, въпреки, че нерядко тяхното  построяване се подпомагало и от правителствата на някои държави. В началото на 30-те години при епископ Виктор (Святин) в Шанхай била построена Николската църква, станала първият храм-паметник на царствените мъченици. През 1936 г. в Харбин бил издигнат параклис в памет на убитите цар Николай и Александър, крал на Югославия[19]. Храмове-паметници на убитото царско семейство с течение на времето били построени в Бризбейн и Брюксел. 

Още през 20-те години относно царското семейство в чуждестранния печат се говорело като за мъченически убито, а императора започнали да наричат мъченик и страстотерпец. В началото това наименование имало по-скоро метафоричен смисъл, но вече в края на 30-те години се установило възприемането на царя именно като светец, който рано или късно ще бъде прославен официално.

През 1934 г. „Църковен живот" публикувал проповед на светителя Йоан (Максимович), където императорът и неговото семейство били именувани царствени мъченици и в която се изказвала надеждата, че с времето те ще бъдат официално канонизирани[20].

Архийерейският събор през 1938 г. специално определил дните в памет на царя-мъченик Николай. Всенародното поменаване на убития император било заръчано да се извършва в деня на неговото рождение (19 май), в деня на убийството му (17 юли) и на именният му ден (19 декември) на тържествени литургии и панихиди. Съборът заръчал при всички заупокойни ектении да се поменава убитото царско семейство. При това като изключение в храмовете-паметници било разрешено да се поменава цар Николай и убития крал на Югославия и на Великия вход[21].

Но против канонизацията на Царя-Страстотерпец били изразени възражения, в т.ч. и от страна на главата на РЗПЦ, митрополот Антоний (Храповицкий)[22]. Освен това, дълго време сред емиграцията вървели слухове, че някои членове на Царското семейство са оцелели и се крият в Русия. По тази причина, някои служители на РЗПЦ не отслужвали панихиди за царското семейство, а отслужвали молебени за тяхното здраве. Въпреки това, с времето емиграцията се примирила с мисълта за разстрела на страстотерпците. Деня 17 юли започнали да наричат „Ден на скръбта" и да отслужват на този ден панахиди[23]. През 1956 г. било прието решение 17 юли да се обяви за ден на всеобщ пост и покаяние. След панихидата през този ден се препоръчвало да се чете специална покайна молитва[24]. При това дълго време опитите да се извърши опело на царското семейство се натъквали на съпротива от страна на техните родственици. Затова опелото на царското семейство е отслужено цели 50 години след неговата мъченическа кончина - в 1968 г[25]. Опелото било мащабно и се извършвало едновременно в синодалната катедрала в Ню Йорк, в Руската духовна мисия и в катедралните храмове и храмовете-паметници[26].

Архийерейският Събор от 1967 г. постановил във всички поменавания императорът да се нарича „Убитият Цар-мъченик"[27].

Отново задаваме въпроса: възможно ли беше това в Русия? - Разбира се, не.

Опелото на царското семейство открило пътя към неговата канонизация. Руската Задгранична Църква направила изключително много за това, щото подвигът на новомъчениците и другите светии да не бъде забравен. Важно събитие било излизането на книгата на протойерей М. Полски „Руските новомъченици". Още от 20-те години всички станали известни сведения за гонения срещу Църквата веднага били разпространявани от печатните издания на РЗПЦ.

Накрая през 1981 г. била извършена канонизация на руските новомъченици и изповедници.

Фактът на канонизацията на царя и новомъчениците сериозно повлиял на настроението на православните християни в Русия. Тази канонизация дала надежда, че Божията правда на света все пак съществува, дори да е зад океана, дори да е далече и да чуваме само отгласи от нея, но тя съществува и рано или късно тя ще се прояви. И тогава ще се състои канонизация на новомъчениците и в самата Русия.

SvSerafimSobolev-ot RPC za BPC cr.jpg

На Руската Задгранична Църква била присъща дълбоката убеденост, че комунизмът ще падне и Русия ще се възроди. За това нееднократно са заявявали Съборите, за него са говорили и подвижниците. Такава увереност нееднократно изразявал например светителят Йоан (Максимович). Друг подвижник, светителят Серафим (Соболев), говорил за това, че малкият остатък от християнството, който ще се съхрани до края на времената, ще бъде именно Руската Православна Църква. Думите на Спасителя „..ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят" (Мат. 16:18), архиепископ Серафим отнасял преимуществено към Руската Православна Църква, като най-силно и ревностно пазеща Преданието[28].

По този начин именно Руската Задгранична Църква на всеослушание и категорично заявила, че причина за трагедиите е отстъплението от вярата и от царя, че основа на единството на народа и възраждането на Отечеството се явява Православието и че болшевизмът се явява антихристиянско учение.

Разбираемо е, че тази позиция на Задграничната Църква, предизвиквала лютата ненавист на атеистичната държава. И сега, когато станаха достъпни засекретените някога документи, може направо да се каже, че практически всички репресивни мерки на московската църковна власт срещу РЗПЦ са били инициирани от държавата.

Като анализираме дейността на Задграничната Църква в продължение на 80 години, можем да зададем въпроса: успя ли тя да изпълни своята задача? И отговорът ще бъде напълно категоричен - да, успя. Независимо от нищетата, в която тя съществува през 20-те и 30-те години, независимо от изолацията, в която се оказва в края на 40-те години, независимо от разпръснатата по света емиграция, руската диаспора все пак съумява да засвидетелства пред целия свят факта на гоненията срещу религията и да посочи, че без тяхното осъждане, възраждането на Русия ще остане несбъдната мечта.

 


[1]Заграничное русское церковное собрание. Материалы подготовительной комиссии. Вып.1. Константинополь. 1921. С. 21, 25.

[2] Заграничное русское церковное собрание. Материалы подготовительной комиссии.... С. 39.

[3] Деяния Русского Всезарубежного Собора, состоявшегося 8-21 ноября 1921 года (21 ноября-3 декабря) в Сремских Карловцах в Королевстве С.Х. и С. С.  С. 84-85.

[4] Послание ко всем православным русским беженцам заграницей // Деяния Русского Всезарубежного Собора... С. 138.

[5] ГА РФ. Ф. Р-6343. Оп. 1. Д. 5. Л. 53.

[6] Деяния Второго Всезарубежного Собора Русской Православной Церкви заграницей с участием представителей клира и мирян, состоявшегося 1 / 14 - 11 / 24 августа 1938 года в Сремских Карловцах в Югославии. Белград: 1939. С. 682.

[7] Деяния Второго Всезарубежного Собора... С. 700 - 701.

[8] Деяния Второго Всезарубежного Собора... С. 689.

[9] Деяния Второго Всезарубежного Собора... С. 693.

[10] Деяния Второго Всезарубежного Собора... С. 701 - 703.

[11] Вж. напр.: Граббе Ю. Отбой или новый метод борьбы? // Церковная жизнь. 1937. № 6. С. 89 - 92.

[12] Церковная жизнь. 1943.  № 10. С. 147; Анастасий, митр. Рождественское послание // Церковная жизнь. 1944. № 1. С. 2.

[13] Определения Архиерейского Собора Русской Православной Церкви за границей // Церковная жизнь. 1953. № 9 - 12. С. 56 - 57.

[14] Послание Собора епископов Русской Православной Церкви за границей страждущему народу русскому // Церковная жизнь. 1959. № 11 - 12. С. 173 - 174.

[15] Православная Русь. 1970. № 1. С. 4.

[16] Косик О. Списки архиереев Русской Православной Церкви в 1920-1930-е гг. // ХVIII Ежегодная богословская конференция Православного Свято-Тихоновского гуманитарного университета. Материалы. Т.1. М. ПСТГУ. 2008. С. 240.

[17] Курляндский И. Сталин и «интервью» митрополита Сергия советским корреспондентам в 1930 г. // Российская история. 2010. № 2. С. 158

[18] Косик О. Интервью митрополита Сергия (Страгородского) 15 февраля 1930 г. в восприятии современников // Ежегодная Богословская Конференция Православного Свято-Тихоновского Богословского Института: Материалы 2008 г. М.: ПСТБИ, 2003. С. 267.

[19] Часовня-памятник Венценосным мученикам Императору Николаю II и Королю Александру I // Церковная жизнь. 1936. № 7. С. 105.

[20]Иоанн, еп. Памяти мучеников // Церковная жизнь. 1934. № 8. С. 137.

[21] Определения Архиерейского Собора Русской Православной Церкви заграницей // Церковная жизнь. 1939. № 1 - 2. С. 8.

[22] Храм-памятник в Брюсселе (Документальная хроника). М.: Паломник. Град Китеж. 2005. С. 81.

[23] Пребывание чудотворной иконы и Высокопреосвященнейшего митрополита Анастасия в Калифорнии // Церковная жизнь. 1954. № 7 - 12. С. 145.

[24] Определения Архиерейского Синода Русской Православной Церкви заграницей // Церковная жизнь. 1958. № 1 - 6. С. 25 - 26.

[25] Отпевание убиенной Царской Семьи // Церковная жизнь. 1968. № 11 - 12. С. 30.

[26] Определения Архиерейского Синода Русской Православной Церкви заграницей за 1968 год // Церковная жизнь. 1968. № 1 - 12. С. 1.

[27]Деяния Собора епископов Русской Православной Церкви заграницей // Церковная жизнь. 1967. № 1 - 12. С. 71.

[28]Серафим (Соболев), еп. Письмо архиеп. Анастасию (Грибановскому) 24.02.1926 // Архив Русской духовной миссии в Иерусалиме. Дело 46-н. (Письма митр. Анастасию). 

~~~~~~~~~

Превод от руски: Александър Сандев

Редакция: Георги Тодоров, Десислава Панайотова

Докладът е изнесен от Андрей Кострюков на международната конференция „СВЕТО-ЙОАНОВИ ЧЕТЕНИЯ" - 9-11 юни 2017 г., гр. София, организирана по инициатива на настоятелството на старинния храм „Св. Георги" - Ротонда и с благословението на Негово Светейшество Неофит, митрополит Софийски и патриарх Български, при активното съорганизаторство на ИСКОНИ.

 





Още от "Православна мисъл":