ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » ПРАВОСЛАВЕН МИСТИЦИЗЪМ

ПРАВОСЛАВЕН МИСТИЦИЗЪМ

2018-06-22, автор: + Левкийски епископ ПАРТЕНИЙ, рубрика: Теология

SvTrapeza luchi.jpg

Мистицизмът на Православната Църква бива атакуван от две страни. Атакуван от материалистите, понеже считат, че съществува само онова, което се поддава на нашата физическа сетивност; покрай него те атакуват и християнството, понеже добре схващат, че последното по своята същина е мистично и не може да бъде иначе. В първото те са последователни, във второто са прави. Неправи са такива църковни вярващи лица, които мислят, че е възможно едно християнство, чуждо на всякакъв мистицизъм, и които си позволяват едва ли не да инкриминират православния мистицизъм като престъпление в Църквата.

Що значи мистицизъм? - „Mistikos" значи „скрит", „таен", „тайнствен". Борави ли християнството с тайни, скрити величини? Ако ли не борави или ако може да не борави с такива, то може да бъде чисто от мистицизъм! И тъй, коя е основната идея на християнството като вероучение и религия? Идеята за Бога. Тя изпълва всичко в Църквата така, щото там не се говори за нищо друго, освен за Бога и за нищо без връзка с Бога. Но Бог е величина тайнствена, недостъпна за човешката физическа сетивност, както казва за това Сам Спасителят при наставленията Си за молитвата: „И твоят Отец, Който е на тайно,... ще ти въздаде наяве" (Мат. 6:6), и св. евангелист Йоан казва: „Бога никой никога не е видял, единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни" (Йоан 1:18).

Но е ли невидимият Бог величина деистична, която няма и не може да има връзка с верните в Църквата? - Напротив, верните в Църквата са длъжни да живеят, да дишат с Бога, според прекрасния израз на великия апостол Павел: „В Него живеем, и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:28). Без постоянната връзка с Бога каква би била Църквата, каква би била вярата! А коя е тази връзка с Бога, която ние обикновено обичаме да именуваме с латинската дума „религия"?! Тази връзка е молитвеният живот, като възпитателен живителен и спасителен разговор на човешката съвест, сърце и същност с Божията всеобхватна абсолютна стихия, от Която всичко изхожда, без Която „не стана нито едно от онова, което е станало" (Йоан 1:3).

И сега, може ли православният християнин да отрича молитвата, сам да няма личен молитвен живот, да не се стреми към близост с Бога и да не възпитава себе си в постоянно съзерцание на Божието въздеприсъствие според препоръката на св. ап. Павла: „Непрестанно се молете" (1 Сол. 5:17). Може ли православният християнин да изговаря молитвени слова, без да иска да знае Кому ги адресира? Лош християнин е оня, който не практикува съзнателната молитва, която обаче е из областта на мистиката. Затова недоразумение е да бъде противник на елементарен здрав мистицизъм един вярващ християнин, който добре разбира стойността на думите си и който е наясно по въпросите за Църквата и Бога.

В историята на нашето църковно благочестие ние намираме високи постижения на православен мистицизъм чрез истинска молитва. Ние имаме молитвеници, които са достигнали във висша мяра чувството за Божието присъствие и постоянната връзка с Бога. Това са велики Божии угодници, като един от първите в църковната история - св. Антоний Велики, един от нашите родни - св. Йоан Рилски, и един от най-последните - св. Серафим Саровски, които са успели да постигнат високи степени на молитвен живот и жива връзка с вездеприсъстващия Господ Бог. Но високите степени са само висока надстройка над една основа като задължителен минимум за всеки верен християнин - съзнателната молитва. Не всеки християнин може да се издигне така високо в това отношение, както са се издигнали светците, поради слабо дарование или леност - Бог знае, но всеки християнин е безусловно длъжен да има личен здрав молитвен живот, защото нито без молитва, нито с каква да е молитва той може да бъде жив член на мистичното тяло на Църквата, Чийто Духовен Глава (Еф. 1:22, 5:23; Кол. 1:18) и животочен Корен (Йоан 15:5) е Христос.

Но молитвата в Църквата като общество придобива форма, канонически и догматически установена - формата на обществено богослужение и най-вече на тайнство. Православната Църква има седем богослужебни тайнства, които са наречени така, понеже тяхната същина е тайнствена. Те имат своята външна страна, без която не може, под нея обаче се крие тяхната духовна, тайнствена същина, която е по-важна. Имаме тайнство Кръщение, което външно представлява трикратно потапяне на новия християнин във вода с произнасяне името на Св. Троица, а скритата същина на тази баня на пакибитието (Тит 3:5) се състои в това, че се умива душата от своята греховност и се приобщава към спасението в Христа според Неговото неложно обещание: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен" (Марк 16:16). При това положение не е ли чудно, ако се намери християнин, който, сам минал през тайнството Кръщение, да го обезмисля, като го освобождава от неговата мистична благодатна страна? Как може християнин, който иска да минава иначе за верен син на Христовата Църква, да не приема светите църковни тайнства в тяхната мистична същина? Ако ги приема така - в тяхната мистична същина, - той вече е мистик. Ако ли все пак се обявява против мистичното в Църквата, ще трябва да се допусне, че той изобщо слабо вниква в истините на своята християнска вяра.

Така е с всички други тайнства и най-вече с тайнството Евхаристия, което повече от другите запълва със себе си богослужебния живот на Църквата и е от най-важно значение за духовния растеж на християнина, според думите на Спасителя: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден" (Йоан 6:54). Е, добре, що представлява тайнството Евхаристия в своята външна страна? - Хляб и вино! Обаче що казва Господ за вътрешната страна? - „Това е Моето тяло" за хляба и „Това е Моята кръв" за виното! (Мат. 26:26 и 28). Нашата физическа сетивност ни говори, че хлябът и виното запазват своите физически качества и при причащението. Но нашата вяра в Христа ни задължава да ги приемаме като същински тяло и кръв Христови, а не като заместители или символи. Колко много мистицизъм се иска, за да обработи християнинът своята духовна сетивност, да я еманципира от физическата, за да приеме с всичката углъбеност на своята вяра истината на Христовите думи за св. Евхаристия!? Същински мистицизъм е християнинът да приеме евхаристийния хляб като тяло Христово и евхаристийното вино като кръв Христова. И обратното, не е православен християнин човекът на противоположното убеждение и постъпване. Православното християнство не може без този основен и обезателен мистицизъм. Той е основен общо задължителен минимум, върху който някои одарени и ревностни причастници и особено свещенослужители са успели да изградят високи степени на святост. Такива са почти всички носители на свещенството, просияли в святост, защото не е възможно светец да служи и приема светите евхаристийни тайни, без да се углъбява в тяхната мистична същина. Има светци и в християнската древост, и в ново време, които само с мистично съзерцание на св. Евхаристия са просияли в святост. Да поменем имената на архимандрит Паисий Величковски и йеромонах Арсений Атонски, които от сълзи на умиление пред великата тайна на св. Евхаристия не са могли да произнасят литургийните възгласи, и особено приснопаметния протойерей Йоан Кронщадски, когото макар и още неканонизиран*, с право можем да наречем „светец на Евхаристията", тъй като всеки ден е свещенодействал това пренебесно тайнство и се е причастявал с неговата богочовешка пища [храна; б.гл.ред.]. Това изповядва сам той в едно от своите творения: „И аз, многогрешният, дължа всички дни на моя благополучен живот само на литургията, която ежедневно ходатайства и за мене с неизказаните въздишки на Св. Дух... Тя е за мене най-великото благо в живота"[1]. Затова и съветва от личен опит свещенослужителите (пък и миряните) подир всяко причащение да се углъбяват в мистичния смисъл на тайнството, което са извършили и приели: „Когато приемаш животворящите Тайни, представи си твърдо под вида на хляба и виното Самия Христа; направи върху тях мислен надпис: Иисус Христос, и с този мислен надпис препроводи умствено до дълбочината на сърцето и мислено положи там Животворящия Гост. Ако така, с такава вяра приемаш св. Тайни, то ще видиш, че те ще произведат в тебе най-дълбок мир на душевните сили и ще ти бъде необикновено леко"[2].

Може ли убеденият християнин да отрича мистицизма в тоя смисъл: молитвено общение с невидимия Бог и приемане тайнствата на Църквата в тяхната духовна същина? - В никой случай, защото това би било въпиющо недоразумение, недомислие или неверие! Но това е то здравият православен мистицизъм и това са неговите две богоугодни и богоустановени основи, върху които светците на Православната Църква са изграждали своето високо възрастване в добродетелта и своето духовно съвършенство. По-нататък вече той се определя като изпитана благодатна дисциплина  на духовния живот и съответно настроение на благочестивия християнин, благодарение на които се постига непосредствено общение със скрития за физическата човешка сетивност свят. Конкретно, тази дисциплина се състои в  следното: угърбено [усилено; б.гл.ред.] изучаване на Божественото откровение, вътрешна съсредоточеност, въздържание, самообладание, пост, непрестанна молитва, съзерцание или според изказа на Евангелието - усилие за присвояване на царството Божие (Мат. 11:12). С една дума, православният християнски мистицизъм е живот по Бога според Христовото Евангелие и благодатните светци. Като правилно и идеално овладян начин на живот, той е свръхестествено богообщение със свои особени прояви и доказателства. Поради свърхестествения си характер тия доказателства служат като Божествена гаранция за правилността на православния християнски мистицизъм. Не е православен оня мистик, който, подложен на църковна критика, се окаже без такива или с не такива доказателства. И понеже светците на Православната Църква многократно са изпитали в горнилото на живота тази дисциплина като метод на реално богочовешко взаимоотношение, тя не може да бъде лекомислено отричана от никой верен, осведомен и здравомислещ православен християнин. Православният християнски мистицизъм е живият нерв между християнина и Христа, без който нерв християнството като религия би се оказало една човешка измама (1 Кор. 15:19), и едва ли би могло да бъде такава колосална сила в човешката лична и историческа съдба. Православният християнски мистицизъм е богатият религиозен опит на Църквата, който подир Божественото откровение е първостепенна необходимост за успеха на евангелската проповед и църковното дело. Ето защо, върху него като дейно богообщение (Мат. 28:19-20) и върху свръхестествените прояви като негови порождения (Марк 16:15-18) е поставил Сам Господ Иисус Христос успеха на Своето Евангелие, а Църквата през вековното си съществуване в него е намирала най-здрава опора при своето разширение и разцвет.

***

Като дисциплина и метод на духовния живот, православният мистицизъм е ограден от изкуственостите и крайностите при католическата мистика. Най-меродавни в Католическата църква** са правилата на Игнатий Лойола, основателя на йезуитския орден - правила за „духовни упражнения" - „exercitia spirituala", които в католическия запад се практикуват не само от всички монаси и свещеници, но дори и от много ревнители миряни. Характерното и съвършено погрешното в тези правила като метод на духовен живот е изнасилването на въображението, което напълно компрометира „мистичните" съзерцания и „свръхестествените" дарования. Упражненията на Игнатий Лайола обхващат цели четири седмици, през които подвижникът трябва да се постави в тъмна стая със спуснати завеси и заключена врата, като в седнало положение почне да насилва въображението си с разни евангелски или догматически истини на вярата, докато усети тяхната реалност със своите физически сетива: „За тази цел аз трябва да се лиша от всякаква светлина, като затворя прозорци и врати, докато седя в стаята"[3] на молитва и съзерцание; „подготовката към упражнението се състои в това да си представя мястото; тук аз трябва да видя с очите на въображението дължината, ширината и дълбочината на ада... Аз виждам с очите на въображението могъщите пламъци и душите, затворени като в горящи тела. Аз чувам с ушите си плач, вик и хули против Господа Христа и всички светци. Аз мириша с обонянието си дим, сяра, кал и гнилота. Аз накусвам с вкуса си горчивини като сълзи, скръб и червея на съвестта. Аз усещам с осезанието си, как именно огнените пламъци обхващат и горят душите!"[4] И такива са всичките правила: цялата система се характеризира с това широко използване на въображението, докато подвижникът бъде доведен до „съзерцание". Но, разбира се, такива „съзерцания" ще имат толкова реална стойност, колкото картините на художника, рисувани по творческо въображение, имат точни съответствия в реалния свят. Това са съзерцания по човешко изкуствено построение и следователно съзерцания, както ги нарича православната аскетическа литература - „прелест". Нито силно възторженото състояние на подвижника, нито неговото строго въздържание от храна, нито необикновеното негово увлечение в други тежки подвизи могат да бъдат доказателство за правилността на този род мистика. Напротив, докато на здравата православност във всичко и тихо изживяване на свръхестествените състояния, болната мистика се отличава между другото и по това, че нейните творци биват твърде възторжени и показни. Ето що пише по този въпрос приснопаметният руски подвижник от миналото столетие, епископ Теофан Затворник***: „Да ви пази Господ от възторжени молитви! Възторзите, силните движения и вълнения са просто душевни движения... предизвикани от възпалено въображение. Игнатий Лойола е написал много ръководства за тях. Някои идват до такива възторзи и мислят, че са достигнали високи степени на молитва, а всъщност това са мислени мехури: истинската молитва е тиха, спокойна и такава е тя при всички свои степени!"[5] А друг руски подвижник от същото време, епископ Игнатий Брянчанинов, се изразява така: „Поведението на подвижниците в латинството, обхванати от прелест, винаги е имало характер на изстъпление поради необикновеното им телесно страстно разгорещяване. В такова състояние се е намирал Игнатий Лойола, учредителят на Йезуитския орден. Неговото въображение е било дотолкова разгорещено и изострено, че, както сам той твърди, достатъчно било само да поиска и да употреби известно напрежение, и пред погледа му се явявали, според желанията му, раят и адът... А пък известно е, че на истинските Божии светци виденията се дават само по Божието благоволение и чрез Божието действие, а не по волята на човека и не чрез негово собствено усилие!" [6]

Православният мистицизъм е сигурно ограден от такова едно извращение. За да остане неговата главна Първопричина винаги свободна от условностите на човешкия субективизъм и по такъв начин да бъде гарантирана неговата обективна стойност на реално богообщение, законоположителите на православния християнски подвиг, древните всецърковни подвижници, единодушно предупреждават, че молитвата на християнина ще трябва да бъде покайна и „безόбразна" - без абсолютно никакво участие или изнасилване на въображението. В противен случай неминуемо се получава имитация, самозалъгване или „прелест". Естествено, когато напрягаш въображението си продължително време, накрая ще почнеш да халюцинираш, но твоите видения няма да имат реална стойност вън от тебе, защото ще бъдат само една проекция на въображаемия образ; затова който ги приеме за божествени „откровения", той ще бъде заблуден, прелъстен. Затова св. Григорий Синаит (от XIV век), който в своите творения по въпросите на християнската мистика сумира всичко казано преди него, пише: „Сам от себе си не строй въображения и не внимавай на ония, които сами се строят!"[7] А св. Симеон Нови Богослов (XI в.) по-подробно пише: „Когато някой стои на молитва и издига ръцете си към небето и очите си и ума си, държи в ума си божествени помисли, въобразява си небесните блага, ангелските чинове, обителите на светците... а понякога лее сълзи и плаче... нему му се струва, че всичко това е от Божията благодат... а то е признак на прелест... Застанали на този път, прелъстяват се и онези, които виждат светлина с телесните си очи, усещат благоухания със своето обоняние, чуват гласове със своите уши и т.н."[8] Преди него (VI век) един от най-великите християнски подвижници и наставници на подвижничеството, св. Исаак Сирски, пише така: „Съзерцанието на свръхестественото знание, което дава божествената сила, душата приема... свръх очакванията"[9]. Това учение на древните изпитани благодатни св. отци пази и практикува дори до днес св. Православна Църква, което се вижда от следните кратки категорични думи на епископа Теофан Затворник (XIX век), за да не привеждаме мнения и примери на множество други: „Ако допуснете образи, има опасност да се молите на своите мечти!"[10]

Православният избягва този метод и дисциплина на молитва и духовен живот, и който се отклонява от този стил, той нагазва в заблуда най-напред мистическа, а подир това и догматическа. Пример съвременен и типичен в това отношение у нас представляват „петдесетниците".

***

Срещу православният мистицизъм някои пущат упрека, че пречел или отричал задълженията на човека от обществен и материален характер. На това обвинение ще възразим преди всичко по принцип, че, както е невъзможно и погрешно да се дели искрената вяра в Христа от дейната любов в Неговото име, така е невъзможно и погрешно да се дели здравият православен мистицизъм от практическата добродетелна дейност. Идеални представители на православния мистицизъм са светците на Православната Църква, които никой не може да обвини, че, бидейки твърди във вярата, били са чужди на любовта. Така са схващали това положение св. апостоли, поради което определили качествата на истинското християнство като „вяра проявена в любов"[11], защото „вяра без дела е мъртва"[12]. Затова у носителите на автентичното християнство намираме винаги в идеален синтез вярата и любовта, мистицизма и практическата дейност. Няма по-велик общественик в Църквата и света от Спасителя Христа, Който със Своята проповед и смърт извърши веднъж завинаги спасението на всички верни[13], обаче по-голям мистик от Него земята не познава, защото Неговият постен и молитвен подвиг са единствени в християнския свят, Неговото усамотение в „пусто място"[14], пък и Неговите заповеди за пост[15], молитва[16] и усамотение[17] към апостолите и всички християни. Какъв по-енергичен и неуморен практик на евангелската мисия и християнската благотворителност от великия апостол Павел - потрудил се повече от всички други апостоли![18] Но този същият апостол Павел високо се издига като първостепенен образец[19] на християнски мистицизъм със своите „чисти" молитвени бдения и пости[20], с „неизказуеми" откровения в думи и видения, с тригодишно постническо усамотение[21], дето тъкмо и получил своето богато богословие не от „плът и кръв"[22], а по мистичен път - „чрез откровение Иисус Христово"[23]!

По-нататък по същия път са вървяли всички православни подвижници, които нашата Църква е канонизирала и почита. Пръв между мистиците, родоначалник и идеал на пустиножителния подвиг[24], св. Антоний Велики, отрекъл света, раздал всичкото си имущество на бедните и пръв се сетил да избяга дълбоко в египетските пустини, за да посвети живота си изключително на богосъзерцание[25], обаче неговата висока добродетелност не останала практически безплодна: той се оказал един от редките християнски мисионери, понеже заради него „пустинята се населила с монаси"[26], които по негов пример и под негово ръководство извършвали трудното дело на своето спасение; тръгнал към него християнският свят отблизо и далеч да подкладе с неговото боговдъхновено поучение огъня на своето благочестие или да получи някаква милост от неговата чудотворна молитва[27]; намерили го в пустинята дори упорити противници на християнството от страна на загасващото езичество, които, вместо да го поставят в затруднение с усуканите силогизми на своята ученост, му дават повод да ги преодолее като необорим мисионер на християнството[28]. Нещо повече: същият Антоний, който иначе търсел все по-дълбока пустиня да избяга от света[29], дошъл в многошумния град Александрия да подкрепи непосредствено обуреваемата Църква в борбата  й с жестокото езичество през 311 година и в борбата й с опасната ерес на Арий през 351 година![30] По същото време в Египет живял родоначалникът на манастирското монашество с неговия мистицизъм, св. Пахомий Велики, чийто монашески устав бил толкова строг, щото никой монах не могъл да излиза вън от манастирската ограда дори по работа, освен определените няколко души, които били вече надраснали съблазните на света[31] - толкова монасите на св. Пахомий трябвало да бъдат самозатворени в своите лични мистични занимания! Обаче покрай това те изучавали различни занаяти, с които изкарвали издръжката не само на своя манастир, но вършели широка благотворителност, като подпомагали бедните и затворниците[32]. Дори изненадва стопанската съобразителност и тънкото социално чувство в същия манастир: монасите не вкусвали месо, но, за да не останат неизползвани бурените от зеленчуковите градини и остатъците от общата братска кухня, те отглеждали свини, чието месо използвали за „болни и стари люде" в манастирския приют[33]. В знаменитата египетска пустиня Нитрия пръв се заселил подвижникът св. Ор, комуто мистицизмът съвсем не попречил да прояви разбиране на рядък агроном и да превърне в плодна градина цялата околовръстна мочурлива местност, дето преди него дори храсти не растели[34]. По същото време св. Серапион настоятелствал над едно манастирско братство от 10,000 монаси в околността на египетския градец Антиное. По жетва всички монаси излизали на чужда работа и донасяли на своя игумен всеки по 20 крини жито заплата или всичко се събирало в манастира - огромното количество жито 200 000 крини, което игуменът раздавал на бедните в околността, та изпращал дори на бедните в далечна Александрия[35]. Писателят, който предава тези важни сведения, че законоположителите на християнското монашество съвместно упражнявали мистицизма с практическата добродетелност, общо забелязва: „Отците, които живеят дето и да било в Египет, поддържат това правило - от труда на братята изпращат на бедните в Александрия цели кораби с жито и дрехи"[36].

В Палестина разпространил посятото от св. Харитон семе на монашеството св. Иларион Велики, ученик на св. Антоний. Рядък любител на пълното усамотение, той напуснал дори своя любим учител, за да избяга от създадения около Антоний шум, и се завърнал в родната си Палестина[37]. Обаче тъкмо нему било отредено да стане патриарх на монашеството в Светата земя: скоро монасите се намножили около му, и той бил принуден да се заеме с тяхното ръководство. И към неговата килия почнал да се стича светът за поука или благодеяние, понеже името му се прочуло не само в Палестина, Египет и Сирия, но и много по-далеч. Неговото огромно влияние било вече едно първостепенно мисионерско дело покрай специалното мисионерство, което той вършел всред близките езичници - огласяване с истините на християнството и покръстване на цели езически селища![38] Нещо повече: тъкмо неговият постоянен стремеж към усамотение и бягство от света го принудил да обходи като рядък мисионер цяла Палестина, Далмация, о-в Кипър дето починал, и всякъде да окаже неотразимо влияние от най-висока стойност за успеха на църковното дело. Малко по-младият негов сподвижник в полето на палестинското монашество и мистицизъм, св. Евтимий Велики, с общопризнатия си авторитет не съвременна църковна знаменитост взел ценно активно участие в опазване на Православието подир Халкидонския вселенски събор, а в предсмъртното си завещание наредил до манастирското братство: „Манастирските врата никога да не се затварят за посетителя, а всякога да бъдат отворени за странници... и, когато имате, предлагайте на изпадналите в нужда"! Следователно, и тук същият дух на мистицизъм с практически добродетелни прояви, както и в Египет!

В Малоазийския църковен простор най-виден представител на монашеството с неговия мистицизъм е великият светител на Кападокийска Кесария, св. Василий, когото с право считат главен законодател на православното монашество и голям учител на Църквата. Но този същият Василий, който веднага подир покръстването си изучава християнския мистицизъм при прочутите подвижници на Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия, и потъва след това в пълното уединение на една пустинна местност на малоазийския Понт, наречена от св. Григорий Богослов „край на света" и „миша дупка", - който, дори след като приема презвитерското служение в град Кесария, запазва в душата си копнеж по изгубеното уединение, и щом става възможно, връща се пак в своя понтийски манастир, - същият той, ученикът на мистици и сам мистик, когато бива възведен в епископско достойнство и поема кормилото на поверената Църква, без да изменя на своята мистична школовка и настроение, високо се издига като един от най-големите дейци на евангелската мисия: благодарение на неговия изключителен ум и такт Православието на християнския Изток бива спасено в бурния век на арианските спорове. С това той не само представлява класически пример на съчетани в живота здрав мистицизъм с широка практическа дейност, но и показва необходимостта от такова съчетание, защото само здравият мистицизъм е в състояние неизтощимо да подхранва с най-чисти идеалистични сили една достойна дейност за слава Божия. Впрочем, това е неговият всеизвестен възглед, ясно изразен в неговите монашески правила и особено сбито формулиран от неговия приятел, св. Григорий Богослов: "Съзерцателният живот да не бъде съвсем лишен от братско общение и практическият да не остане без съзерцание!"

Подир тия първенци и законодатели на православния мистицизъм се нареждат в безкрайна фаланга всички канонически признати подвижници на Православната Църква от по-късно време и дори до днес. Там е вдъхновеният игумен на Цариградския Студийски манастир, св. Теодор, вдъхновен привърженик на Василиевото монашество, който, по силата на своята жажда за мистично уединение, напуснал шумната византийска столица и се заселил със своите близки в пустинната планинска местност Саккудион, който от висок мистичен подем се решил на редкия подвиг да поддържа живота на тялото си само с небесната храна на св. Евхаристия, но който паралелно с това бил един от най-смелите борци против иконоборческата ерес и спасители на Православието през IX в. Малко по-късно във византийската столица просиява Цариградският патриарх Фотий, който оставил име на голям учен в своето време, на плодовит писател, на християнски мисионер, на православен апологет, на църковен администратор, но за когото същевременно свидетелстват съвременници, че „лицето му сияело" от душевна благодатна молитва, постижение само на мистицизма.

Именно негов ученик е великият славянски мисионер св. Кирил-Константин, който, под напора на своята склонност към мистицизъм, напуснал високите служби в  Цариград и се уединил в олимпийския манастир при брат си св. Методий, обаче същият покрай другите случаи на християнско мисионерство дал благодатно начало на славянската писменост като плод на мистично свише озарение. Малко по-късно просиял на българската земя най-дивният мистик на православния български народ, св. Йоан Рилски, който превърна манастира си в хилядолетна твърдиня на православно самосъзнание и който в своя писмен „Завет" вменява в дълг на своите монаси: „Новопросветените люде на своя единокръвен народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да оставят нелепите езически обичаи и зли нрави, които все още поддържат и подир приемането на светата вяра!"

Но даже исихастът (мълчалникът) св. Теодосий Търновски, изучил исихазма при знаменития си учител св. Григорий Синаит, подвизавал се в дивите тогава Атонски гори, заселил се далеч от столицата на втора България в Килифаревския Балкан, той дал инициатива на цар и патриарх да свикат два църковни събора против еретиците и бил на тях необорим прокурор. Неговият ученик в исихазма св. Патриарх Евтимий Търновски, търсейки мистично усамотение, започнал подвига си в Килифаревския манастир, обходил цариградските манастири Мамант и Студион, Атонските горски пустини и доброволни затвори, подвизавал се в пустинната пещера над десния бряг на река Янтра при Търново, обаче неговият мистицизъм не му попречил да извърши епохалното дело на книжовник, патриарх, проповедник, защитник на Православието, изобличител на безнравствеността, социален деец, търсен авторитет и вън от неговия патриархат, безкръвен мъченик и разплакан заточеник, дал всичко за своя народ и паство - живо изобличение на ония, които несправедливо считат православния мистицизъм за отрицание на обществената добродетелна проява!

Същия характер запазва православният мистицизъм сред всички православни народи. Ето велика Русия, която във верово отношение е първа в света тъкмо с православния мистицизъм на своя народ! Бил ли е някога този мистицизъм чужд на практическата добродетелна дейност? Никога! Православните мистици на руския православен народ, в своя стремеж към все по-дълбоко усамотение, първи проникнаха в непроходимите гори на Костромските, Рославльските, Волжските покрайнини, в островите на Валаамското езеро или на Северния ледовит океан, в безкрайните гористи равнини на Сибир и така станаха първи мисионери на християнството всред езическите народи на ония места и първи пионери на руската култура в ония диви страни, по който начин с оръжието на своя мистицизъм те завоюваха за руското държавно единство всички тия земи, преди руските царе да въдворят там своята власт. Руските манастири като гнезда на православен мистицизъм са били същевременно разсадници на просвета, култура и практическа дейност от всички видове: крепители на националния дух във време на освободителни борби, книжовни огнища, социални попечители и пр. Само имената на Киевските подвижници св. св. Антоний и Теодосий, на Соловецките ктитори св. св. Саватий и Зосима, преподобни Сергий Радонежки - вдъхновителя на великия княз Димитрий Донски против татарите, ктиторите на прекрасния Валаам св. св. Сергий и Герман, един от най-новите -  преп. Серафим Саровски, или дивните старци на Руската църква от последните две столетия, начело с приснопаметния схиархимандрит Паисий Величковски, които разтърсиха съвестта на набожния руски народ и пренесоха славата си далеч зад границите на своята страна. Какъв по-голям мистик от отца Йоан Кронщадски, който се прочу по цял свят със своята чудотворна силна молитва, но същевременно той разви такава колосална практическа дейност, пред която всеки трябва да се възхити!

И още много може да се каже по въпроса доколко здравият  православен мистицизъм „противоречи" и „пречи" на практическата добродетелна дейност. Казахме достатъчно за внимателния читател и твърде малко от цялата истина. А истината е, че всеки светец на Православната Църква, е мистик, но същевременно представлява блестящо постижение на християнска добродетелност, която не може да не се прояви обществено в някакъв смисъл. Църквата е канонизирала и такива подвижници на благочестието, които цял живот са прекарали вън от всякаква общественост - всред дълбоките пустини, дето тогава човешки крак не стъпвал; или такива като преп. Арсений Велики, Варсануфий Велики, Йоан Пророк, които рядко някого са допускали до своята пустинническа или затворническа килия. Но нима един православно вярващ християнин ще рече, че такива подвижници не са извършили никакво обществено полезно дело и с тоя начин на живот са били въплътено отрицание на всяко обществено задължение? - Нека отсъди св. апостол Яков: „Много може усърдната молитва на праведния!" (срв. Як. 5:16). Православният християнин е православен дотогава, докато с никой пункт на божественото откровение не влиза в противоречие, както прави неговата Православна Църква.

Човешкият свят се крепи до голяма степен от молитвите на светците - живи в плът или живи подир земната смърт. Голяма заслуга към човешкия свят е това, да бъдеш в състояние с чудотворна богоугодна молитва да се молиш за него. Молитвата на праведника - истинския праведник - е най-голямата обществена заслуга, на която е способен човекът, каквато е заслугата на Спасителя Христа, към която са „допълнение" не само страданията на истинските светци, но и дарованията на Духа Святаго в тях! Когато прийорданският старец Зосима открива най-великата отшелница на християнския свят, св. Мария Египетска, и я помолва да отправи своите молитви към Бога за християнския свят, по време на молитвата я вижда издигната във въздуха с нейното облекчено тяло - толкова тя е била всесърдечно устремена!

Продължение и бележки >>  ТУК





Още от "Православна мисъл":