ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » ДУХОВЕН ОТЕЦ И БРАТЯ В ХРИСТА

ДУХОВЕН ОТЕЦ И БРАТЯ В ХРИСТА

2010-04-23, автор: Проф. Георгиос МАНДЗАРИДИС, рубрика: Теология

bratia.jpgХристос, като открива на човека истината за Бог Отец, му разкрива същевременно и кое е правилното отношение на човека към Бог Отец. Той разкрива това отношение не само посредством учението Си, но и посредством Своето лично присъствие в света като Син Божи и Избавител на всички човеци. Като Син Божи Христос пребъдва в неразривно единение с Бог Отец: "Аз и Отец едно сме" (Йоан. 10:30). Той идва в света, за да изпълни волята на Своя Отец (Йоан. 6:38). А волята на Отца Си изпълни, като отдаде Себе Си "за живота на света" (Йоан. 6:51).

Без Христос никой не може да стигне при Бог Отец (Йоан. 14:6). Онзи обаче, който е познал Христос, е познал и Отца. И който вижда пред себе си Христос, вижда и Отца: "Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми. И отсега Го познавате, и видели сте Го... Който е видял Мене, видял е Отца" (Йоан. 14:7-9). Само че паралелно с откриването на човеците на любовта на Бог Отец към тях, както и с отдаването на живота Си за тяхното спасение и възобновление, Христос и Самия Себе Си открива като Отец на всички човеци.

Това отческо качество на Христос е почти напълно забравено от съвременното богословие. То обаче е ключово за правилната и точна обосновка на Отчеството на Бога към човеците. Христос, Който е новият Адам и Отецът на новия живот за човека, няма Свой баща по плът, а само Майка по плът ­ Пресветата Дева. Това означава, че в новата твар, която се заражда с идването на Христос в света, всяко отчество по плът бива отхвърлено, а на негово място се въвежда майчинството в девство. Отчеството на стария Адам, което отпада със смъртта, бива заменено от Отчеството на Новия Адам, Който побеждава смъртта. А майчинството на Ева, от което по наследство се предава смъртта, бива заменено от майчинството на Пресвета Богородица, която ражда Живота.

Забележително е обаче, че Христос открива на човеците Отчеството на Бога като техен Брат. Той не го налага с някакъв външен авторитет, а като "първороден измежду множеството братя" (Рим. 8:29) приема братята Си в Самото Си Тяло и ги отвежда при небесния Отец. Земното отчество бива заменено с небесното Отчество, а естественото майчинство със свръхестественото ­ с майчинството в девство. Тоест, с майчинското износване на човека в Тялото на Църквата, в същото онова Тяло Христово, Което Син Божи прие  от Пресвета Дева Мария при въплъщението Си. В Него човекът се освобождава от смъртта и става причастник на вечния живот.

В новия живот единението на Христос с Отца е образец за единството на вярващите помежду им. Това единение е и просбата в първосвещеническата молитва на Господ: "Да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно" (Йоан. 17:21). Възможността за единение на вярващите, което да прави от тях братя помежду им, е дар от Троичния Бог, която е осъществима само в Христос. "Ако Христос не беше Божи Син, спасението на човека чрез осиновението му от Бог Отец щеше да бъде напълно неразбираемо. Само присъствието на Божествеността из вечност, из "в начало", изначалието на Отчеството прави възможно за нас Синовството, по подобие на Единородния на Отца" (Архим. Софроний, Животът на моя живот). Единението в Христос обаче е не само Божи дар наготово. То е не само даденост, но и зададеност. Към него вярващите са призвани да се стремят и да го придобиват и в своя ежедневен живот. То е онтологичен факт, но същевременно е и изискване за причастност към Тялото Христово.

Така вярата в Христос поражда братски отношения между църковните членове. Когато християнинът живее своята вяра, той живее и в братските отношения, присъщи на църковните членове. Новият род човеци ­ родът на Божиите чеда, бива освещаван именно по силата на Божественото Отчество и на тайнството на Майчинството в девство. Човеците се обединяват помежду си посредством Отчеството на небесния свой Отец, където всяко земно бащинство отпада: "И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата" (Мат. 23:9).  Всяко земно бащинство е относително и е несъществено спрямо Отчеството небесно. Тоест, приемането на Бог Отец същностно измества всяко земно бащинство, и физическото, и духовното. Бог е единственият Отец на човеците и само на Него по право принадлежи названието Отец.

В същото време обаче, Бог е Онзи, "от Когото се именува всеки род на небесата и на земята" (Ефес. 3:15). Това означава, че земно отчество има. То обаче придобива смисъл и съдържание тогава, когато се включи в измерението на небесното Отчество. Когато то помага на човека да опознае или да опази небесното Отчество. Поради това Църквата приема най-висшата форма на земно отчество ­ духовното, като символ на небесното Отчество. Духовният отец в Църквата е образ и символ на Бога

В православната традиция силно се набляга на необходимостта от това в духовния живот вярващият да бъде наставляван от духовен отец. Специално в монашеския живот духовен отец на монаха е друг монах ­ т. нар. "старец". Докато при живота в света духовен отец на мирянина е или някой брачен свещеник, или отново "старец" ­ монах. Духовният отец ­ "старецът", не е задължително да бъде възрастен на години, а да бъде опитен в духовния живот. "Старецът" е човек, който може да предаде на чедото си не толкова морални учения, колкото цялостен начин на живот. В лицето на своя духовен отец вярващият вижда Самия Христос, Който е неговият реален Отец. И своята любов към Христос той изразява чрез любовта си към духовния си отец.

В съвременното общество понятието "духовен отец" е почти напълно забравено. Но и понятието за баща като цяло е видоизменено и е тясносвързано с понятията за потисничество и династична принуда. Съответно и въставането срещу бащата, било в лицето на физическите родители, било в лицето на който и да е по-високопоставен клирик или мирянин, достигна своя апогей. Това положение, разбира се, особено пречи на себеотдаването на човека на Бог Отец. Но, от друга страна, е добър повод за възстановяването на правилното отношение към Бог Отец.

В лицето на Христос и в личната си връзка с Бог Отец човекът открива разбирането за истинското бащинство, както и истинското съдържание на връзката на сина с бащата. В противовес на всяко разбиране за потисничество или династична принуда, при икономи;ята в Христос понятието за бащинство се открива като безгранично отдаване на любов от Отца към Сина, а понятието за синовство ­ като безгранично себеоставяне на Сина на волята на Отца. Бог Отец всичко Свое предава на Сина (Йоан. 13:3; 16:15). Но и Синът изцяло действа по волята на Отца (Йоан. 5:30; 6:38). Христос като съвършен човек притежава и човешка воля. Само че Неговата човешка воля съвършено се покорява на Божията воля, както като цяло човешкото Му действие ­ на Божието действие.

Христос, Който откри на света Бог Отец, а и Сам Себе Си откри като Отец и Брат на човеците, не стои извън живота на вярващия, а лично приближава всеки вярващ чрез конкретния образ на неговия духовен отец и брат. И никак не трябва да се забравя, че духовният отец е същевременно и духовен брат. Ако Христос, Който като Бог и Творец на човеците не налага Отчеството на Бога като някакъв външен авторитет, а като Брат го открива на човеците с много любов, то още повече духовният отец, който е творение и чедо Божие, не следва да действа по-различно. По този начин и светите отци на Църквата са разбирали духовното отчество, или "старчество", и са го развили  в живота на Църквата.

Духовният отец и брат в Христос на своите духовни чеда жертва себе си за духовните си чеда. В жертвоготовността си той стига дотам, че да не желае да се спаси без своите духовни чеда. "И виждайки опасност от друго, той най-търсещият и желаещ спасението на своите братя, с много горещи сълзи от душа умолява Човеколюбеца Бог или и те с него да се спасят, или и него заедно с тях да осъди. По подражание на Бога и на Мойсея той иска всички да се спасят, пък било и без него", пише св. Симеон Нови Богослов, като има предвид себе си. "Обвързан духовно чрез свята любов в Светия Дух, той не иска да предхожда своите братя в царството небесно и да бъде отделен от тях" (Катехизис 8, 56-64, B. Krivocheine, "Sources Chre-tiennes", t. 104).

Бащината любов свързва в едно духовния отец с духовните му чеда. И откликът на духовното чедо на любовта на духовния отец запазва единението му с него и с духовните му братя. Духовното чедо свободно предоставя своята воля на волята на духовния отец и така открива свободата и съборността на своята личност в съборността на свободното себеотдаване: "Нямайки своя воля, отбелязва авва Доротей, всъщност той  всичко извършва по волята си, защото каквото и да стане, то му носи облекчение, тъй като той така или иначе не желае нещата да стават така, както би искал, а така, както те стават" (PG 88, 1810BC). Но пък накрая, те всички заедно ­ духовен старец и духовни чеда, са и братя помежду си, защото са чеда Христови, чеда са на Христос, Който стана Брат на човека, а тях утвърди за чеда на Бог Отец. По този начин духовното бащинство обслужва братството в Христа, а духовното братство се утвърждава и развива от живота в синовство в Христа.

Най-идеалната форма на духовно отчество и братство се развива в монашеското общежитие (киновия). Това обаче не означава, че подобни отношения не могат да се създадат и в по-широкото църковно общество. Всяко църковно общество се събира около свещеника, който е и духовният отец на вярващите. "Тялото е ... Църквата, а негова глава е предстоятелят" (Катехизис, 345-46, B. Krivo-cheine, "Sources Chretien-nes", t. 104, Paris 1964, p. 292). Предстоятелят е духовният отец. Послушанието към него има значението на послушание към Христос. А общото послушание към Христос, което се конкретизира чрез послушанието към духовния отец, развива братството от вярващи. Накрая, това послушание отвежда вярващите към реалната свобода, защото ги освобождава от господството на собственото им Аз, което е носителят на най-угнетяващата форма на робство за човека.

Разбира се, особеното качество на духовния отец не е някаква правна или бюрократична позиция, а е духовно служение. То предполага общение със Светия Дух. Без това общение не съществува духовно отчество, както не съществува и духовно братство или като цяло духовен живот. Опредметяването на харизматичния живот и формализацията на духовните отношения на вярващите секуларизират църковния живот и погасяват неговата благодат. Затова присъствието на истински духовни отци, които да развиват духовния живот на вярващите и да опазват живо общението с благодатта на Светия Дух, е от първостепенна важност за Църквата. Без духовни отци животът на вярващите обеднява  безнадеждно и се погубва. И обратното, чрез тяхното присъствие той се обогатява и възобновява.

От друга страна, братството между човеците се възстановява с тяхното включване в Тялото Христово и с осиновяването им в Христа от Бог Отец. Както се знае, християните от първите векове са се чувствали и са се държали помежду си като братя. Братството в Христа те са ценели по-високо от природното братство. Разбира се, с институционализирането на Църквата и с обективизирането на духовните отношения в религиозния живот това разбиране останало на заден план. Фразата "братя в Христа", която се е запазила в църковния език, обичайно се ползва при посочването повече на формалните отношения между християните или по-специално на църковните служения. Интересно е обаче, че тази фраза се възвръща при хора в духовно общение, както и при възобновяващи се религиозни кръгове за назоваване на членовете помежду им. Но и като цяло там, където истинната вяра в Христос бива подхранвана, автоматично се пораждат и братски отношения между вярващите, или там, където вярата се преоткрива, се преоткрива и братството в Христа.

За християнина обаче негови братя са не само братята му в Христа, а и всички човеци. Христос, Който е Отец и Брат на християните, в същото време е и неделим от Отца Си Син. Той е Вседържителят Господ, "понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо... всичко чрез Него и за Него е създадено; Той е по-напред от всичко, и всичко чрез Него се държи" (Кол. 1:17). Затова всичко в света принадлежи на Христос и всички човеци са Негови творения. Ако всички човеци не станат или пък съответно не останат завинаги Негови деца, това е нещо, което силно наскърбява християнина, без обаче да го отчайва. Любовта му към всички човеци, като проява на любовта му към общия на всички Отец и Творец на света, трябва да е истинска и безгранична.

Св. Максим Изповедник казва: "Любещият Бога не може да не обича всеки човек така, както самия себе си, макар и да не одобрява страстите на тези, които още не са се очистили. Затова, когато вижда тяхното изправяне и обръщане към Бога, се радва с безкрайна и неизказаа радост" (Глави за любовта 1, 13, Добротолюбие, т. 3 ). Любовта на истинския християнин не знае граници и се излива безкрай. "Тя се проявява като горящо (от любов) сърце за цялото творение ­ за хората и за птиците, и животните, и демоните, и всяка твар" (Св. Исаак Сирин, Слово 81).

Накрая, тази всеобщностна любов не е някакво отвлечено теологично или социално понятие, а е конкретно отношение към конкретни лица и неща. Като Христов брат вярващият прегръща цялото творение. Неговата любов е истината на неговия личен живот. А капиталът на любовта му е Самият Христос, от Когото всичко произхожда и към Когото всичко се стреми (вж. Кол. 1:16). Отдалечаването на любовта от Христа, в Когото стои ипостатичното начало на вселената, неизбежно води до нейното отчуждаване от Бога или до пълното й унищожение.

 

От книгата "Православен духовен живот"

Превод от гръцки: Анула ХРИСТОВА

На снимката: архим. Сергий и негови чеда в Христа - семинаристи от ПДС и СДС

 

 





Още от "Православна мисъл":