ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » ТРЪНЛИВИЯТ ПЪТ НА ЕНОРИЙСКИЯ СВЕЩЕНИК

ТРЪНЛИВИЯТ ПЪТ НА ЕНОРИЙСКИЯ СВЕЩЕНИК

2010-05-09, автор: Свещ. Георги ГЕОРГИЕВ, рубрика: Общество

o.Georgi.JPGВ началото на обучението си в Богословския факултет имах любимо занимание: любопитствах да науча от моите нови състуденти кой как е повярвал, как се е оказал сред активно вярващите християни. Дали съм бил възхитен от чудото на собственото ми вцърковяване, или е било проява на старото ми любопитство към човешките съдби, не съм мислил.

Част от състудентите ми, разбира се, бяха в Църквата „по наследство". Tези хора обикновено са деца на свещенически семейства с вяра, винаги тясно свързана с богослужението. Не са търсили вярата и не са имали дилемата дали да я приемат или не. Затова обект на моя интерес бяха неофитите (новоповярвалите)...

Имаше поразителни случаи, някои - абсурдни и комични. Един например свидетелствуваше, че когато дошъл в София от дунавския си град, за да продава декоративни рибки, се почувствал привлечен да слезе от трамвая и да влезе в красивата сграда на факултета, където тъкмо се подавали документи за кандидатстване. Друг пък в шести клас бил перспектвен футболист. След травма на игрището си дава сметка за безсмислената си кариера и пожелава да кандидатства в семинарията (средното богословско училище), изненадвайки своите родители с неочакван житейски завой. Трети незабелязано завърши факултета по богословие, докато беше в редиците на елитно военно формирование. Голяма част от тези новоповярвали българи пожелават свещенството, като приемат да носят и неизвестните и за тях самите трудности (и радости) на това призвание. Днес сред моите събратя има доста хора като мен, с второ висше образование, завършили или не до края първото си - НАТФИЗ, биология, славянски филологии... Аз лично бях завършил семестриално българска филология.

Свещеническото служение в своите детайли остава скрито за почти всички, дори за завършилите богословие. Ако човек не е отрасъл в семейство на свещеник, но пожелае да стане такъв, той носи в себе си доста илюзорни представи... Аз например си представях, че като свещеник ще дам възможност на заровените си таланти да намерят своето приложение. Че хората с радост ще попиват учението на Църквата, изразено със слово. Оказа се, че ако човек не се почувства призован за вярата чрез Божията благодат, няма да приеме Божието слово като Божие. Навремето, примерно, бях изучавал старобългарска литература, която е изцяло богословска, но си бях останал невярващ. Доста хора се заблуждават, че вярата е въпрос просто на образование. Може би е на просвещение, освещение... Навремето жителите на град Коринт спорели, кой на кого от апостолите е ученик, а апостол Павел ги укорява с думите: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте...(1 Кор. 3:6 - 9).

Много често под слово се подразбира просто Библията. Днес тази книга, парадоксално казано, е прекалено достъпна... Често се чува: „Четох Библията, но нищо не разбрах". Хората в света имат протестантско отношение към нея - не осъзнават нуждата от правилното й тълкуване, което се пази в в преданието на Православната църква. Протестантите постоянно я четат, но после така свободно я тълкуват, че протестантските „църкви" са достигнали динамичен брой от няколко хиляди.

Ние обаче, не сме Църква на Библията, а Църква, която е написала и притежава Библия. Томовете богословка литература, която доизяснява истините на вярата, залегнали в Библията, я надвишават по обем стотици пъти.

Малко са пресилени укорите към свещенството, че не обяснява чрез слово вярата. Често се оказва, че хората, запознати със словото, са си го намерили сами, след като сърцето им се е отключило от една единствена подхвърлена дума. Но ако това отключване не е налице, нищо не ще се постигне, дори свещениците да ходеха от врата на врата да досаждат. С това са емблематични членовете на сектата „Свидетели на Йехова". Случвало се е да обяснявам в проповед на дошлите в храма, че е по-спасително да участват в литургията, отколкото да шумят с торбичките и да вадят погачите, а после да се появи коментар: „Той каза, че който носи погачи, няма да се спаси".

Разбира се, словото трябва да се разпространява, особено в днешния наситен с фалшиви послания век. Тополата също, по Божия наредба, хвърля милиарди семенца, като от тях може да не израсте дори и едно ново дръвче. Семето на словото е важно, но важна е и почвата на отделната душа, както това добре се обяснява в притчата за сеяча. Затрудненията при възприемането на словото са различни. В града хората са по-образовани и по-добре схващат трудносмилаемата за днешните хора богословска материя, но натрупаната в тях оттук-оттам камара от парчета псевдовяра им пречи да приемат. В селата, където са останали предимно слабообразовани българи, разбирането е по-трудно, а и суеверията пречат. Суеверията на село са циментирани от авторитета на стари хора, които ги разпространяват.

Най-вредният елемент на суеверията е страхът от магии, или по друг начин наречени - от енергийни въздействия. Вреден е, защото човек тогава търси врачки и така доброволно сам се предоставя на истинското разрушително въздействие от страна на злите сили, които сега вече имат правото да въздействат. Това е дълбоко вкоренено вярване, което умело се осребрява от съвременните шарлатани - „магове", „екстрасенси" и пр. Поразени са не само "простите хора от село", получили този страх по родово предание. Силно са податливи и интелектуалците, които по този начин намират лесни отговори на трудни житейски въпроси. Има много публични личности, които са абонирани за някой "развалящ" магии шмекер, или действително общуващ с демони човек.

При тези занимания е налице вътрешна потребност на човека да има възможност чрез действия на направлява съдбата си, по схемата "извършено действие - получен резултат". Не е задоволително за такъв човек да се моли на Бога и да се надява на удовлетворяване на молбата. Когато поръчват молитва, много хора гледат на нея така: "Попът ще ми чете и ще стане". Не се вслушват в молитвата, нито я съпреживяват. Някои нейни аспекти дори не им харесват и се чумерят. Горчиво ме разсмиват призиви от типа: „Ела да ми пееш на погачата (агнето)". Веднага се сещам за народната песен „Агънце мило, байново".

Разбира се, както при словото, страхът от магии може лесно да премине в здрава вяра само ако душата е готова да я приеме. Просто свещеникът трябва винаги да опитва, но сериозно рискува тези, които няма да му повярват, да се настроят срещу него. Но рискът си струва, още повече, че не сме призовани да човекоугодничим, а да градим със здрави тухли върху основата на апостолското учение, а не със слама, както заповядва св. Апостол Павел (1 Кор. 3:10-14).

Случи се веднъж, една жена дойде да поиска „един литър светена вода". Подозрително попитах защо точно един литър. Оказа се, че жената е ходила при врачка, която й поръчала да вземе от храма тази вода, за да извършва с нея бесовските си занимания. Поговорих й, като не очаквах да ми повярва. Слава Богу обаче, тя веднага отхвърли страха от всякакви магии и с радост прие да разчита единствено на Божията защита. В рамките на една година, без никакви повече увещания и поучения от моя страна, тази жена стана истински и правилно вярваща християнка, която спазва постите, изповядва се и се причастява. Излиза, че Бог е излял благодатно върху нея Своето поучение, веднага след като тя отхвърли суеверието.

Суеверията, като едни духовни плевели са ... доста жизнени. Народът казва: "Магарето яде троскота, а той му пониква на задника". Трябва да се има предвид обаче, че ако някой свещеник се заеме на изкоренява троскота, магаретата ще са против и ще отидат другаде. Веднага ще се появи обвинението, че така хората се отблъскват от Църквата и се предоставят на маговете. Това обаче не е толкова вярно. По - вярното е, че ако оставиш суеверието да си расте заедно с вярата, ставаш съдружник на маговете. Те впрочем, с радост приемат това съдружие, защото така получават църковна легитимност за своите занимания. Често пращат своите жертви в храм, където „да им се четат киприянови молитви", които впрочем отсъстват от требника. Как да постъпят свещениците? Да угодят на хората, или да ги хокат за техните суеверия?

Оказва се, че хората са силно чувствителни към всяко по-остро отношение на свещеник. Неща, които преди свещенството си си казвал на висок глас без да будят особени реакции, вече като свещеник да ги прошепнещ само, се получава буря. Затова и свещениците бързо се научават да си мълчат по много щекотливи въпроси. Интересно е, че тези, които черпят вярата си от суеверията, са особено агресивни към свещенството. Готовността им за скандал е светкавична. Понякога премислиш три пъти, преди да се обадиш, едва промълвиш нещо и - експлозия! Веднъж на голям празник след бгослужението забелязах, че една жена е донесла някаква мокетена пътека, имитираща зеброва кожа, и я постила пред дверите, като маха старата, която си беше в комплект с останалите килими. Зарекох се да си замълча, а после да я махна, но тази жена ме спря и ми заобяснява, че понеже често падала, както си върви, й казали да купи пътека и да я сложи там, където минава свещеникът. Сметнах, че нямам време да й разсейвам празноверията. Едва ли не угоднически попитах: „Защо бе, мила, не дойде предварително да я изберем заедно тази пътека?" Мигновено ме заплаши, че ще я занесе в друг храм. С радост се съгласих, при което тя истерично се развика, че ни й приемам дара и дори се разплака. Вече беше късно да се направи каквото и да било. Да я бях взел тая пуста пътека...

Хората имат неправилни очаквания от свещенството. Те искат да видят в свещеника един съвършен в представите им образ, задължително според собствените им представи, без да се интересуват как неговият носител ще го постигне. И... често "неговият носител" надява расото като маска, като по този начин става "варосана гробница". Това лесно се постига и лесно се поддържа. Хората знаят, че отдолу нещата няма как да са толкова читави и се успокояват в своята порочност. Подхилват се и се подиграват, ако те видят в магазина да купуваш постно през постите и неприятно се изненадват, ако им заявиш направо : "Да, постя, ела вкъщи да провериш!"

Или пък разказват (с одобрение!!!) една и съща лигава история: "Познавах един поп, който оставяше расото на закачалката и викаше - „Дядо попе, ти стой тука, а аз ще пия едно вино". Понеже знаят, че фалшивият образ е невъзможен, те не вярват в каквото и да било съдържание.

Хората имат спешна нужда от ударни дози истина, защото много са лъгани и вече им се струва нормално. Трябва да им бъде показано, че свещеникът не е дрехата, кроткото държание и лицемерната благост, а човек като тях, но правещ опит да промени нещата при себе си, и който според силите си и с Божията помощ е поставен да помогне и на тях в тази спасителна задача, ако биха решили да се възползват.

Хората имат нужда от свещеници, които да разпознаят, както и да са облечени те, според случая и мястото, защото те (свещениците) в същината си са едни и същи - истински, не лустросани, не маскирани... (не и негодници, разбира се).

Другото, което може неприятно да изненада свещеника, е слабото посещение на храма по време на служба. Ако тези, които са се кръстили като православни, ходеха на църква само веднъж в месеца, то нужните за това храмове щяха да са десет пъти повече от сегашния брой. Рядкото посещение същевременно влече след себе си хаос и многолюдие на най-светлите празници, като това понякога докарва на служещите в храма нерви и скандали, помрачаващи радостта от празника.

Съвременният човек паникьосано търси изгубеното си чувство за Святост и Истина в техния абсолютен порядък. Липсва му убеденост, че тези категории съществуват. Толкова заплетено изглежда, че човек се чуди откъде да го подхване. Може би малко и лошо се молим, защото сме донесли в Църквата лошите си навици. Милостив Господ! 

 

hramvladaja.blogspot.com





Още от "Православна мисъл":