НЯМАМ ЧОВЕК, ГОСПОДИ!
Иконом Димитър ЙОРДАНОВ
От Галилея Христос дошъл в Йерусалим за великия юдейски празник Пасха. Както винаги, и сега Той бил не само между здравите и радостни поклонници на свещения град. Гласът на Неговото любвеобилно и състрадателно сърце Му нашепвал да посети и болните, и страдащите, за да ги обдари с утеха и изцеление. За една дивна среща на човешкото страдание с чудодейната Божия сила ни разказва неделното евангелско четиво (Йоан. 5:1-15).
В Йерусалим на юг при Овчи порти, за които се споменава още в книгата на Неемия (3:1, 32; 12:39), в непосредствена близост до храма се намирала известната къпалня Витезда - т. е. „дом на милосърдие". Предполага се, че това е бил прочутият в древността царски водоем (Неемия 2:14). Със своите пет притвора Витезда представлявала една своеобразна болница с присъщата за Изтока по онова време жалка обстановка. По-скоро този „дом на милосърдие" е бил дом на страдания и несрета. В петте скръбни галерии на тази болница, огласяна от постоянни вопли, гъмжал получовешки живот. Тук лежали измъчени от дълго време тежко болни, слепи, хроми и парализирани люде, които в неутолимо желание очаквали изцеление. Витезда не била обикновена минерална баня. Нейната вода нямала естественото свойство за постоянно лечебно въздействие. Къпалнята придобивала лековита сила само от време на време, когато ангел Господен слизал върху нея и раздвижвал водата. Но и в този решителен момент изцеление получавал само оня, който пръв влизал в къпалнята след раздвижването на водата.
Сред множеството тежко болни във Витезда имало един самотен клетник, който от тридесет и осем години бил прикован на болничния одър. Този изоставен, забравен от всички страдалец бил парализиран. Дните, прекарани в здраве и радост, са крилати. Те се нижат и неусетно отлитат като щастливи мигове в живота. Но дните на скръб и болест са мъчителни - една безотрадна вечност! Можем ли да си представим трагедията на този телесно разслаблен и душевно сломен болен човек? Тридесет и осем години, половин човешки живот, прекарани в непрекъснати палещи болки върху страдалческия одър - един непоносим житейски кръст! Пред очите на този страдалец постоянно са ставали изцеления, при които той с безропотно търпение понасял сломяващите удари на разочарованието.
Но ето, Христос, божественият Лекар, Който обхождал болните, неочаквано спрял пред одъра на разслабления. Спасителят видял човека в неговата неизмерима мъка, трогнал се и го обгърнал с милост и обич. „Искаш ли да оздравееш?" - прозвучал във Витезда тихият глас на Иисус. Наглед, преценявано по човешки, странен въпрос. Все едно да питаш изморения в зноя на летния ден зажаднял пътник иска ли да пие вода. Но в промислително-творческия план на Господа - неподражаем божествен Педагог - този въпрос бил напълно уместен и необходим. С него Христос желаел да пробуди у болния съзнание за греховност и копнеж за възстановяване на нарушената от греха нравствена хармония. Чрез телесното изцеления Спасителят желаел да излекува и душата! Ние слушаме отговора на разслабления: „Да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; колко горест и насъбрала се мъка се крие в тия две думи, израз на безсилие и зов за помощ! И тия думи болният при Витезда изрекъл пред Човека, Който вече стоял пред страдалческия му одър (1 Тим. 2:5; срв. Йоан 4:29; 8:40; 9:11). Печалният стон на евангелския разслаблен се слял с воплите на страдащите и заглъхнал във Витезда.
Някога Пилат изведе на балкона на преторията Спасителя - измъчен, вързан, облечен в багреница, с трънен венец на главата, посочи Го на разярената еврейска тълпа и заяви: „Ето Човека!" (Йоан. 19:5) С тия две думи Пилат изрече една вечна истина: Христос е Истинският съвършен човек! За християнското човечество величавият образ на страдащия Спасител, пред Когото с трепет и благодарност се прекланя всяко вярващо сърце, е образът на Богочовека, Спасителя на света. Съгласно древното пророчество Агнецът Божи „взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи" (Ис. 53:4). По изранения друм на живота Христос, божественият Самарянин, с елея на милосърдието лекува човешките болести и раните на душата (Лука. 10:37).
Наистина, тъжният стон на евангелския разслаблен: „Нямам си човек!" не е стихвал през вековете. Той е глас на човешката мъка и безсилие. Но над този печален стон все по-властно през историята звучи и повелята на Спасителя: „Стани, вземи одъра си и ходи!" Това е тържествуващият глас на Божието всемогъщество и любов; призив за радостен живот и духовно извисяване. Спасителят заяви: „Аз дойдох, за да имат живот и да имат в изобилие" (Йоан. 10:10). Христос издигна живота до слънчевите висоти на духовното съвършенство!
Евангелската Витезда е не само спомен и символ. Тя представлява реалната неизменна човешка съдба. Скръбните притвори на Витезда са притвори на човешкото страдание и безсилие. Потърсим ли в страданието небесната помощ, ние вече сме в притвора и на Божието милосърдие. Христос и днес минава край нас и ни посещава в изпитанията и страданията. Той ни милва и утешава в скърбите и неволите (Плач Иеремиев 3:32; 2 Кор. 1:4). Църквата Христова е новата божествена Витезда. В нейната свещена ограда вече двадесет века тече пълноводната река на Божията благодат, която лекува, възражда и спасява. Тайнството Покаяние е духовната баня, която при наличието на искрено разкаяние дарява прошка и измива греховната кал на сърцето.
Топло да молим божествения Лекар да ни спусне в чудната къпалня на Своето милосърдие, да ни излекува и да ни възвърне радостта в живота. Тогава всеки един от нас ще чуе и предупредителната заръка на Спасителя - думите, които Той отправи към разслабления във Витезда: „ето, ти оздравя; неделя греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо" (Йоан. 5:'14). Амин.
Църковен вестник, бр. 18/ 1996 г.
ХОРА И ЧОВЕЦИ
Протойерей Василий САРЯН
Възлюбени мои братя и сестри,
Вие влизали ли сте в някоя голяма болнична стая, дето лежат много страдалци - болни хора? Сигурно и вас, както и всички влизащи за пръв път, е обхващан от трепетът на състраданието пред жалката картина на многоликото страдание. И все пак в съвременната болница картината далеч не е най-страшна, защото тук всички недъгави лежат на удобни легла, заобиколени от грижите на медицинския персонал. При това стегнатите и чисти завивки скриват от нашия поглед превърнатите често в немощ тела на страдащите.
Колко ли по-потресающа ще да е била картината в йерусалимската къпалня Витеезда с нейните пет притвора!
Тук нямало никакви удобни легла, а прости одари, върху които били изложени, като че ли на публичен показ, обезобразените полуголи или покрити с дрипи тела на тежко болните от на-различни болести: слепи, хроми, изсъхнали и пр. Витеезда значи дом на Милосърдието. По всяка вероятност тук са идвали най-бедните измежду болните - ония, които не са имали средства, за да си вземат болногледачки и да заплатят на лекари да своето планомерно и редовно лекуване. Изоставени от хората, те са прибягвали в дома на милосърдието до милосърдния Бог, Който всякога е най-близко до страдащите. Защото тук във Витеезда ставало необикновено чудо: „Ангел Господен от време на време слизал в къпалнята и раздвижвал водата, и който пръв влизал след раздвижването на водата, оздравявал, от каквато и болест и да е бил налегнат".
И ето тук между многото други страдалци лежал един разслабен, болен от 38 години! Човек би се зачудил: как така е могъл да боледува цели 38 години един нещастник, когато тъй близо до него е била целебната вода? Та нали тя е лекувала след раздвижването си всички болести? Нима не е могъл само недъгът на разслабения да се стопи във водите на чудотворната къпалия?
Наистина могла е чудотворната вода всичко да лекува, но нейната благодатна сила не била неограничена. След всяко раздвижване само един болник е могъл да получи изцеление. И затуй болните се надпреварвали, кой пръв да влезе. Може би Бог не случайно ограничил целебното действие на чудната вода, за да изпита душите на болните във Витеезда.
Човекът е всякога почти егоист. Но болните понякога стават дваж по-егоисти. Така е било изглежда и във Витеезда. Винаги по-здравите изпреварвали по-болните, влиза първи в къпалнята, получавали изцеление и радостно напускали тъжния дом на милосърдието, дето впрочем освен Божието милосърдие не се забелязвала и капка човешко милосърдие.
Разслабеният от 38 години, като най-болен от всички, само жално и безпомощно поглеждал към възкипващата вода, от която всеки път се появявало някое весело лице, на бързо оздравял щастливец.
Колко ли пъти водата се е раздвижвала?
Колко ли болни са получавали здраве?
И, колко ли пъти нещастният разслабен си е казвал с тежка потайна въздишка: „ И тоя път ме отмина щастието!" Може, би той се е примолвал на другите: „ Отстъпете ми братя вашия ред! Помогнете ми да влезна в къпалнята! Вие сте по-здрави! Ако не сега, следващия път можете да се спуснете във водата! Заради Бога, смилете се! Цели 38 години вече чакам изцеление!" Но никой не се е трогвал от тия старчески вопли. Много болни минали през къпалнята. Не са били малцина и ония, които макар и здрави, от любопитство надзъртали в дома на милосърдието, за да покажат лицето на своето немилосърдие. Хора, непрестанно текли оттам като поток, но не се случил между тях нито един човек!
Най-сетне Въплътената Любов минала оттам. Тиха светлина озарила лицето на 38 годишния разслабен. Над него кротко и ласкаво се усмихвал Иисус. Изпълнени със състрадание, Той с благост го запитал: „ Искаш ли да оздравееш?" Болният отговорил: „ Да, господине; но си нямам човек, който да ме пусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене". Какво ли си помислил бедния разслабен: „ Дали това не е някой син на милосърдието, който е готов да ми услужи и да ме спусне в къпалнята?". Радостна надежда трепнала в сърцето му. Но, ето, вместо да чуе ободрително обещание: „ Не бой се, аз ще те спусна в къпалнята", той изумен, слуша нечувани дотогава думи: „ Стани, вземи одъра си и ходи!...". И, о, чудо! Под действието на властната повеля, той изведнъж усетил, как здраве нахлуло в разслабените му членове и как сили го връхлетели! Той веднага скочил напълно здрав, взел одъра си, който може би не малко тежал, и отишъл радостен у дома си...
Възлюбени, какво би станало с нещастния разслабен, ако не беше дошъл при него тъй неочаквано кроткия и състрадателен Спасител?
Колко ли още време той би повтарял тъжните думи: „ Нямам си човек!" Може би до самата си смърт? Защото не рядко се случват в тоя свят хора, които цял живот с право се оплакват: „ Нямам си човек!"
Не сте ли срещали вие такива изоставени от всички люде? О, твърде много ги има в живота!
Идете в по крайните квартали на града. Влезте в оная там низка къщурка! Поразпитайте, как живее болната от коварна болест вдовица със своите невръстни рожби! Зададете ли и въпроса, защо не прати децата си в някой приют, защо лежи в толкова нехигиенично помещение, защо не постъпи в някой санаториум, ще чуете отговора: „Нямам си човек!"
Навестете оня самотен и изоставен старец, който постоянно кашля поради туй, че не се лекувал навремето. Колко тъжно догарят лъчите на неговия заник! В хлътналите му очи се чете толкова скрита болка. " Но кажи ни старче, защо живееш тук тъй уединено? - „Нямам си човек!" отговаря той.
Надзърнете в онова там разстроено семейство! Мъжът или жената не обича вече своята половинка, защото е тръгнала по лоши пътища: изневерява или злостно измъчва и не може да издържи позора и извършва най-страшното престъпление - посяга на живота си. В оставената бележка четем: "Отчаях се, защото си нямам човек!"
На колко места в живота - и при бедни, и при богати, и при здрави, и при болни - ще чуете все същото това горчиво оплакване: „ Нямам си човек ".
Навред се чувствува жажда за човеци, жажда за истински човеци, които да бъдат бащи на сираците, закрилници на вдовиците, подкрепа на старците, утеха на отчаяните, радостен лъч на скръбните, застъпници на онеправданите и помощ на безпомощните.
Вие знаете класическия пример от древността за Диогена, който посред бял ден тръгнал с фенер в ръка из атинските улици за почуда на всички. " Какво търсиш? го питали с насмешка минувачите: - "Човек"- отговарял Диоген. "Та виж колко хора минават край тебе" - възразявали атиняните. "Хора има много, но човеци няма", скръбно забелязвал мъдрия философ.
"Хора много, но човеци няма!" - ето отчаяната констатация на древния опит. Така беше в езическия свят до идването на Христа. Но когато изгря над света Слънцето на правдата, положението се измени. За пръв път в историята на човечеството при Христа, тържествено прозвуча признанието и то направено от езическия свят по отношение личността на Иисуса Назарянина: „ Ето Човекът!" (Иоан 19:5).
Съзнателно или не, Пилат призна от името на всички хора, че Иисус Христос е идеалът на човечеството, лъчезарния Образ на истинския Човек. Такъв действително беше Христос, защото Той е Богочовек, т.е. истински Бог и истински Човек. Той затова и слезе от небето на земята, за да направи хората човеци. Като цел и център на всечовешката история, Той даде единствен неповторимите черти, според които трябва да се оформява образът на всеки истински човек. И като слънцето, застанало в зенита си, свети и на изток, и на запад, и на север и на юг, тъй и Богочовекът, като център на историята, свети и напред, и назад, и в миналото, и в бъдещето.
Вехтозаветните пророци и праведници, съзерцавайки Го, още преди рождението Му, са се оформявали като истински човеци.
Новозаветните апостоли и светци са Му подражавали и чрез туй са се уподобявали на Него.
И "на всички ония, които Го приеха - на вярващите в Негово име - даде възможност да станат чеда Божии" (Иоан. 1:12).
Тук е дадено правилото, как могат хората да станат човеци - като станат чеда Божии и като заживеят съобразно с достойнството си като такива. Ето единствения път за очакване на хората. Древността казваше: "Човек за човека е вълк", а Христос възвести: "Човек за човека е брат". Тъжната древна констатация "Хора много, но човеци няма" претърпя основна корекция в ерата на Евангелието. Всички, които тръгнаха подир Христа станаха от зверове истински човеци. Без време дори когато между християните хората бяха изключения, а човеците - редовно правило, защото тогава всеки се стремеше да изкоренява своите слабости и да се доближава до идеалния образ на Богочовека Христа.
Но откакто започна да гасне вярата в Бога и любовта към Иисуса, пак истинските човеци оредяха. Днес малцина се вълнуват от повелите на Евангелието.
Мнозинството се отдалечава от Бога и от трудния път на дълга. Не са единици ония, които предпочитат леките удоволствия пред нравствените задължения. Безбожието, егоизмът, развратът са станали обикновени явления. Ако все така вървим, няма да бъде далеч денят, когато новият Диоген, тръгнал пак посред бял ден с фенер в ръка да търси човек в живота, не ще намери такъв и ще повтаря пак древните отчайващи думи: „Хора много, но човеци няма".
Скъпи в Господа братя и сестри,
Не бива да бъдем несправедливи. Трябва да признаем, че и днес има стремеж към доброто. Има такъв стремеж и у ония, които ние наричаме безбожници, защото са безрелигиозни. Но, откъснат от Бога, този техен стремеж добива неправилна насока и дава горчиви плодове. Не е достатъчно да искаш доброто. Трябва да знаеш, как да го постигнеш и де да го търсиш.
Мнозина го търсят по друмищата на злото и затуй, водени от добро намерение, постигат лоши резултати. Доброто е у Бога. Спасителят говори за Себе Си: „Аз съм пътят, истината и животът" (Иоан 14:6). Без Него ние не можем да постигнем никакво добро. Това не веднъж са доказвали опитите в историята, които са целели без Бога да направят живота щастлив и хората - човеци. Ето и днес не малцина са ония, които без Бога искат да очовечат и превъзпитат човечеството. Но какво се получава? - От тъй възпитаваните излизат все озлобени против християнството цивилизовани фанатици, озлобени тъкмо против оная религия, която възвести на света, че човек за човека е брат и която посочи в, Себе пожертвувалия се Спасител, идеала на човечеството!
На какво зло ни учеше Христос, за да се повежда борба против Него?
Той проповядваше, че хората са създание Божие;
Че те всички са деца на един небесен Баща и че затуй трябва да се уподобяват на Него и да живеят като братя помежду си. "Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец!" /Мат. 5:48/. Тук хората са призовани да станат не само човеци, а и нещо много повече - ангели, богоподобни, добродетелни, съвършени!
И като се отрича от мнозина днес тая духовна основа за издигане на човечеството, каква друга основа се полага?
- Чисто материалистична, която казва: човекът е най-усъвършенстваното животно. Той не е създание на някакъв си Бог! Той не е богоподобен, а звероподобен! Но кажете ми, братя и сестри, кое ще подтикне повярвалите в тая хипотеза да станат от хора човеци? „ Науката " ли, която казва, че те по произход са зверове?
"Началото на мъдростта е страхът Господен" (Пс. 110:10).
Убий у някого страха Божий и ти ще отприщиш всичките зли наклонности в природата му, дошли от грехопадението!
Единствената здрава основа за превъзпитаване на човечеството е и си остава вярата в Бога, и страхът Божий, и все е в състояние да се издигне на няколко стъпала по високо от оня, който е изгубил тая вяра.
Прочее, братя и сестри, да пазим като светиня тая вяра, която единствена може да ни подтикне да станем от хора човеци.
Амин.
