05 октомври 2024, събота

Св. мчца Харитина. Св. свщмчк Дионисий, еп. Александрийски
church

† Русенски митрополит Неофит, Православната богослужебно-певческа традиция

Православната богослужебно-певческа традиция - богатство и красота*

Отбелязваме бележити годишнини ­ 130 години свобода след петвековно робство, 120 години от основаването на Софийския университет "Св. Климент Охридски" и 85 години от учредяването на Богословския факултет при Университета. Тези празнични чествания ни изпълват с високи родолюбиви чувства, с благодарност към небесния ни Отец и към достойните наши предшественици, вложили талант и себежертвени усилия за постигането на свещени и благородни цели.

Във връзка с тези юбилейни дати и по предложение на Факултетния съвет на Богословския факултет Академичният съвет на Университета реши да ми бъде присъдено почетното звание "доктор хонорис кауза на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Изненадата ми е съпроводена от чувство на притеснение и недостойнство за оказаната ми висока част и подчертаването на скромните ми старания при служението ми в Духовната академия, а по-късно и във възстановения през 1991 г. Богословски факултет. Смирено приемам това почетно звание и го споделям с благодарност и признателност към всички, които са допринесли да достигна до този важен момент. Най-сърдечно благодаря на Негово Светейшество Българския патриарх Максим, наш духовен отец и мъдър наставник, за отправеното ми отеческо поздравление от негово име и от името на Св. Синод.

Когато обмислях на каква тема да бъде предвиденото в такива случаи слово, реших да го посветя на материята, към която особено съм бил привързан в моя живот ­ православната църковна музика, богослужебното песнопение ­ едногласно и многогласно, което е истинско богатство и красота.

Музиката и пеенето са тъй сродни и близки на нашия дух, че служат като най-добро средство за изразяване на нашите благородни и свети чувства, свързани с дълбоки душевни състояния. Песента влива в душата на изпълнителя и слушателя благороден пламък на високи стремежи, преодолява малодушието и страха от опасности, въодушевява към добри и полезни начинания. От гледна точка на религиозното чувство словото, заедно с песнопението, се явява най-добро средство за изразяване на свещен израз на богопочитание, какъвто притежават разумните същества. В беседата си върху 41-я псалом св. Йоан Златоуст подчертава: "Нищо не е в състояние така да възбуди духа, да го отдели от оковите на земното и телесното, нищо не може така да изпълни човека с любов към мъдростта и с равнодушие към житейската суета, както стройното пеене, както свещената песен, построена според правилата на ритъма".

В новозаветни времена псалмопението е осветено от самия Господ Иисус Христос, въведено било от светите апостоли, обогатено и систематизирано от светите отци. Така в живота на християнската Църква пеенето става неотделна част от всяко обществено богослужение, а вдъхновените певци, възпявайки Бога, стават подражатели на ангелите и тяхното служение.

В началото на IV век, с обявяването на християнството за позволена религия от благоверния император Константин Велики, подземните катакомби и гробниците на мъчениците били заменени с просторни базилики, стенописи и мозайки допринасяли за храмовото благолепие, на което съответствало и тържественото богослужение, украсявано от песнопенията на изкусни певци. Особено известен и прочут в това отношение бил храмът "Св. София" в Константинопол. Красотата и велелепието на богослужбите му възхитили пратениците на киевския княз Владимир и това се оказало една от причините Киевска Рус да приеме кръщение от Византия. Йоакимовската летопис съобщава: "Гръцките цар и патриарх изпратиха митрополит Михаил, мъж високообразован, българин и с него четирима епископи и много йереи, дякони и певци от славяните". Християнството поставило ново начало, нови идеи в староезическия живот. То се оказало живителна сила за младото славянско племе, току-що встъпило на историческата сцена. Религията носела със себе си култура, образованост и осигурявала държавното единство. Църквата със своето административно устройство, величествено богослужение, многообразна по съдържание писменост, високо архитектурно-строително, изобразително и богослужебно-певческо изкуство се явила могъща културна сила, чрез която успешно се разгръщала широка християнска просвета.

Истинско нетленно богатство и неземна красота се явява песнотворчеството на ангелогласния сревновековен певец, педагог, теоретик, реформатор и композитор, наричан "втори Йоан Дамаскин", "учител на учителите", "майстор" св. Йоан Кукузел (ХIII-ХIV в.). Вероятно майка му е била българка. В житието му на гръцки език се споменава, че след като Йоан заминал за Константинопол да учи в "императорското училище", майка му плачела и нареждала: "Мое дете мило, Иоанний, где ми се, охо"; и този текст на славянски бил написан с гръцки букви. Надарен от Бога с изключителна певческа дарба, св. Йоан Кукузел бил назначен за протопсалт във Великата църква "Св. София". Реформираната от него невмена нотация се нарича "Кукузелева". Красивата мелодика на неговите произведения е съчетана с въвеждането на сложни музикални средства, поради което са наречени "бич за певците". По-късно преподобни Йоан се установява във Великата лавра на Атон, където живее и работи до блажената си кончина.

Известен е българският вокален ансамбъл за старинна музика "Св. Йоан Кукузел ­ Ангелогласния", основан през 1967 г., с диригент доц. Димитър Димитров. С ентусиазъм млади богослови се заеха да изнесат на концертния подиум най-красивото от огромния църковно-певчески репертоар. Тогава бяха трудни години за популяризирането на църковната музика. Но започнахме, насърчени от успеха. Явиха се и противници. Предложи се да бъде свикан специален консултативен съвет от видни композитори, музиколози и музиковеди, за да се реши въпросът с дейността на ансамбъла. Надделя вдъхновено изказаното мнение на видния български композитор проф. Панчо Владигеров, който подчерта: "Това е музика с високи достойнства, тя трябва да се познава и да се предлага на широката публика. Не мога да си представя моите опери без използването на красивата мелодика на църковните песнопения". Така ансамбълът съществува и днес с богатството и красотата на своя църковнопевчески репертоар.

Твърде интересно е и явлението "Болгарский роспев", станало известно у нас едва след Освобождението ни, в началото на ХХ век. Привърженик и защитник на "Болгарский роспев" бил бележитият български композитор Добри Христов (1875-1941), който написал и статия под заглавие "Кое е истинското българско черковно пеене". Разгоряла се дискусия в широк обществен план ­ "Болгарский роспев" или източното едногласно псалтикийно пеене, което и досега се изучава и практикува в Българската православна църква. Добри Христов поддържал становището си, че истинското българско черковно пеене е тъй нареченият старобългарски черковен напев, запазен в Югозападна Русия и записан през ХVII и ХVIII век. Появили се и български издания на мелодии от този разпев, както и обработки за четиригласен хор. Напълно обясним е стремежът към нещо родно, българско, създадено през ХII век и пренесено от България в Русия по устни предания. При все това българските изследователи заключават, че "до този момент паметници на български разпев не са намерени в България" (Е. Тончева) и "ние не знаем най-ранните форми на "Болгарский роспев", за да ги сравним с редакциите от по-късно време" (В. Кръстев). В сегашния му вид разпевът е осмогласен и е представен в твърде определен завършен вид, което свидетелства, че е обработван систематически "в среда, където е бил близък, предпочитан, доминиращ, ако не и единствен" (Ст. Кожухаров). Руските учени отбелязват, че "певците бързо усвоявали мелодията на "Болгарский роспев" и лесно го отличавали от всеки друг напев" (Д. Разумовски), той е "чисто славянски, във висша степен мелодичен и се отличава със своеобразен строй и движение на своите мелодии" (В. Металов).

Българската православна църква мъдро е решила да приеме и въведе в своята богослужебна практика и традиция както източното едногласно църковно пеене на Византия и православния Изток, така и хоровото многогласно пеене, което се разпространява на българска земя с руско влияние от втората половина на ХIХ век, след Освобождението ни от петвековно робство.

Днес често се подчертава наличието на взаимно благотворно влияние между България и Русия в областта на духовността и църковното изкуство. И българи, и руси са свикнали с това и го приемат като полезно и необходимо обогатяване на традицията. Руският музиколог Н. М. Потулов отбелязва, че "ако тропарът "Благообразный Йосиф" през Страстната седмица бъде изпят (в руските храмове - б. м.) не по български разпев, а по знаменен или какъвто и да било друг, то такова действие би смутило болшинството богомолци и би възбудило в тях негодувание". В известни руски храмове днес могат да се чуят "Достойно есть" от П. Динев или "Святый Боже" от народната Литургия, или "Тебе поем" от Добри Христов. Покойният Московски и на цяла Русия патриарх Пимен през 1981 г. на св. Литургия в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски", след като изслуша "Херувимска № 2" от Добри Христов, пожела да има тази партитура за своя патриаршески хор в Москва.

В България пък не може да си представим службата на Рождество Христово без концерта "Слава в'вишних Богу" от Д. С. Бортнянски, любими са и неговите незабравими "Дева днес" на български разпев, "Херувимска песен № 7", "Достойно есть", "Под твою милост" и всеизвестното "Многолетие малое". В българския военен ритуал е включена мелодията на химна "Коль славен" от Бортнянски, текст Херасков. На Пасха задължително слушаме "Ангел вопиаше" от Макаров, "Сей нареченный и святый день" от С. Дегтярев, на Петдесетница ­ "Преславная днес" също от Дегтярев, популярното "Свете тихий" на киевски напев и пр.

Световноизвестният руски бас Ф. Шаляпин нарича българския музиковед, композитор, педагог и диригент Петър Динев (1889-­1980) "човек-богатство". Възпитани във вяра, благочестие, трудолюбие и църковност, нашите музикоучители и творци със своите богати дарования са обогатили православната ни музикална съкровищница с драгоценни трудове, плод на особено възвишено вдъхновение. Така в смирение и благодарност към Бога, от Който е всеки съвършен дар, Добри Христов, слушайки своето произведение "Велико славословие", споделил: "Добри, не си ти неговият автор. Ти си бил само послушно перо на Светия Дух ­ записал си онова, което в своите духовни съзерцания си доловил от небесната музика на ангелите".

Посветили живота си на свещената песен, която има небесен произход и небесна цел, творците на тези духовни хармонии желаели да ги съпровождат по пътя им от земния свят към небесните простори. В едно руско списание от 1900 г. се разказва за композитора Бортнянски, че като почувствал приближаването на смъртта, повикал вкъщи хористите от Петербургската придворна певческа капела, на която бил директор, и от леглото си ги помолил да запеят неговия концерт № 33 "Вскую прискорбна еси душе моя и вскую смущаеши мя". Диригентът искал да застане пред хористите, но Бортнянски го спрял: "Нека пеят сами", казал той. Певците запели. "По-тихо, по-тихо, идете в другата стая", отново ги спрял Бортнянски. Пеенето на концерта продължило в съседната стая, а в същото време умирал неговият автор. Когато замлъкнали и последните тонове, Бортнянски вече не бил между живите.

В тези дни, когато се навършват 150 години от монашеското пострижение на всебългарския Апостол на свободата, Васил Левски(7.12.1858), в Сопотския мъжки манастир, необходимо е да споменем за неговото църковнопевческо дарование, което действително е богатство и красота. Отзивите за неговото изкуство са блестящи: "необикновено хубав глас", "песнопоец като славей", "сладкият му глас привличал много богомолци". Английската писателка Мерсия Макдермот в своята книга "Апостолът на свободата" пише: "Пеенето не било само удоволствие в живота на Васил, а една непринудена форма на самоизразяване. Обикновено мълчалив и сдържан, той изживявал нещата дълбоко, но рядко давал израз на своите чувства. В пеенето обаче момчето се преобразявало ­ стеснението му изчезвало и било в състояние да изрази най-силни чувства с непринудената искреност на пойна птица". Зрелият революционер, Апостола, неуловимият и легендарен "баш комита" неведнъж се е укривал в манастири и черкви, за да изпее с лирическия си баритон "Херувикото" или "Достойно есть", да пренощува в тайно скривалище или да разговаря с комитетски приятели, или да обсъди бъдещи планове, или да прекара в молитвено уединение и да приеме св. Причастие. Това подхранвало неговия оптимизъм, увеличавало духовния му заряд и пак в тъмен час или в ранно утро тръгвал сред опасности, несгоди и лишения.

Почитаемо събрание,

Като неделима част от православното богослужение, църковното пеене е драгоценно богатство, осветено от Спасителя, и духовна красота, в които са отразени свещени трепети и стремления на човешката душа по пътя от земното към сферата на небесното. В света на църковната песен живее безсмъртната вяра в Твореца и докато имаме тая вяра, ще има и духовност, и сърдечно умиление, и дълбоко благотворно въздействие в нашия вътрешен душевен мир, и преживявания, които не биха могли да изразят нито стиховете на поета, нито четката на художника, нито длетото на скулптора. Затова нека се вслушаме в съвета на апостола: "Изпълняйте се с Дух, като се назидавате сами с псалми и славословия, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа, като благодарите винаги за всичко на Бога и Отца, в името на Господа нашего Иисуса Христа" (Еф. 5:18-20).

* Лекцията е произнесена на 2 декември 2008 г. в аулата на Софийския университет "Св. Климент Охридски" на тържествена церемония, когато Негово Виокопреосвещенство Русенският митрополит Неофит беше удостоен с почетното звание "доктор хонорис кауза" на най-старото висше училище у нас.