15 юни 2024, събота

Св. прор. Амос. Св. мчк Исихий Доростолски. Св. Ефрем, патр. Сръбски, българин
church

Бог ме водеше през целия ми път - Интервю с новоръкоположения Никополски епископ Матей

– Ваше Преосвещенство, завършили сте в младежките си години философия. Кое Ви привлече към любомъдрието и как открихте вярата в онези години, когато тя не беше така обществено и свободно проповядвана?

– Да, като младеж имах желание да науча за мъдростта, за знанието, да разбера и потърся смисъла на живота. В началото не беше толкова от православна гледна точка. Понеже аз се кръстих малко по-късно. Сам го пожелах.

– Как се случи това, чрез Вашето семейство или с помощта на други?

– Дядо ми по бащина линия е бил виден комунист, по-скоро – отдаден на идеята изцяло, защото беше честен, много честен човек. А майка ми е от Поморие. Там бяха много вярващи хората. Баба ми Смарагда щом станеше сутрин, помня, че винаги се прекръстваше пред кандилцето. Беше силно вярваща, както и цялата ѝ фамилия.

Вече като по-голям, като учител, видях и други примери на отдаденост на вярата. Бог ме приведе към вярата по неведоми пътища чрез личния пример на много хора. Такива бяха кръстникът ми отец Александър, също отец Софроний, моят духовен наставник в първите ми стъпки в православния духовен живот. Отец Софроний беше възрастен и не служеше, но пееше на клироса в храм „Св. Tроица” в Казанлък. Беше много вдъхновяващ, много пламенен като човек, можеше да те запали за вярата, душата си даваше. Бил е малък началник във военния завод  „Арсенал“, но много деен човек, подобно на нашия дядо Григорий (Великотърновски). Когато остава вдовец, него дядо Галактион Старозагорски, виждайки, че е много вярващ, го постригва за йеромонах.

Допреди това търсех пътя и в книги с друг светоглед, с други разбирания за живота, но душата ми усещаше, че там не е пътят към Истината. Защото, когато си в Православието, душата ти го усеща, засища се.

Имах и ученици от вярващи семейства, които ми даваха хубав пример. Без да ми преподават догматика, те ме учеха чрез постъпките си.  Виждах, че православните християни се отличават в поведението си от другите ученици, че са по-различни хора от останалите. На практика, тези мои ученици ме учеха на Православие. Не веднага, но с начина, по който постъпваха.

Иначе от малък носех кръст на врата си. И другите ме закачаха.

Така аз се кръстих по-късно, към тридесет и няколко годишен. Сам пожелах. Реших да направя нещо, да променя живота си. Търсех смисъла на живота. Не го намерих във философията.

– Философията не се оказа достатъчна?

– Там има знание. Но виждаш философите, самите те са тънели в страсти.

Православието е единственото, което ни открива смисъла и пътя на живота – да вървим с Христос.

Отец Софроний, той беше човек, който не с много думи ме учеше на основните неща – че се пости в сряда и петък… И аз всичко приемах в сърцето си.

– Тоест били сте търсещ истината и в един момент тя ви се е открила?

– Да! И в момента, в който се кръстих, пожелах да приема веднага монашество. Нямах съмнения. А и годините ми бяха напреднали. Виждаше се, че не съм успял да направя семейство. Но аз вече бях твърдо решил за монашеството, да тръгна по този път. Но то не стана така бързо, както мислех. Там са много изпитанията, когато си решен, мно-о-го…

В последните години бях учител по философия и аз нямаше да напусна работата си, ако в един момент не бяха ме съкратили. Точно в този период нямаше достатъчно ученици. Много падна броят на децата. А ние бяхме хуманитарна гимназия „Кирил и Методий” и бяхме няколко учители по философия. Трябваше някой да бъде съкратен. Единият с деца, другият е по-старши… Аз бях най-младшият. Не съм се сърдел от съкращението. Дори така Бог ми отвори пътя да уча в Семинарията, в паралелния курс, тоест да поема по духовния път… И аз се радвах много… Кръстникът ми казваше: „Ето, ти вече стъпваш на духовния път!”

– Кой  беше Вашият кръстник?

– Отец Александър, който служи сега в Павел баня (тогава не беше още отец), ми стана кръстник. Много ревностен вярващ. Първото огласяване ми беше от него. Много се занимаваше с мен. Насочи ме при кого да се изповядвам в Казанлък, при кого да се кръстя – при отец Теодор от „Успение Богородично”. И както ми каза, така и направих. Когато слушаш в Църквата, Бог те води накъдето трябва.

– Тоест постъпвали сте според дадения Ви съвет?

– С послушание, по съветите на моя духовник. После вече не можеше да ме води, защото скоро след това влязох вече на послушание в манастирите.

Първо постъпих в Софийската духовна семинария, като паралелец. Там е като манастир, когато живееш в нея, има утринна служба, има вечерня… Дядо Сионий беше ректор тогава. Отец Исаак (сега епископ) беше секретар. Постепенно се учих на вярата, на богослужението. Завършил съм за учител по философия и владеех едни неща, а там се искат други – църковно пеене, четене. И съм се пораздразвал, че не ми се отдават веднага…

– Но и философията дава дълбоки знания!

– Да, обичах философията. Това обаче беше една стъпка, едно стъпало към православното богословие.

Философията не пречи. Тя обогатява, защото виждаш, че всички философи са търсили много, но не са открили тази абсолютна истина, каквато е християнският Бог. Но се докосват до истината, без да я постигат. Платон говори за ценности, които са християнски. Сократ – за чест, достойнство, че е по-добре да изпиеш чашата с отрова, отколкото да застанеш на страната на лъжата. Той даже предсказва Христос. Това е така, понеже Бог е заложил Своите заповеди в човешкото сърце. Древните философи са предсказвали Христос, понеже те са били чисти хора и са се стремели към истината. Затова са успявали да достигнат някаква близост до Божията истина. Но тази чистота на Православието никой от тях не я е достигал.

И това сега го виждам, и вече не говоря за философия. Когато станах православен, когато се кръстих, реших да не се занимавам с философия. Даже и не говоря на тази тема. Не си го позволявам дори и в проповедите – да използвам философски терминологии, софизми, да демонстрирам, че съм чел нещо, не е нужно.

– Как все пак избрахте пътя на монашеското служение?

– Бог ме водеше през целия ми път. Монашеството е много труден подвиг. Нужна е смелост, за да се устои и някои го напускат. Трябва някой като дядо Севастиан (+7.03.2008 г.), който да може да те вдъхнови, докато си още слаб, когато видиш нещо изкусително…

В началото аз с наивна молитва – не че сега знам как да се моля, но някога там, в София (докато учех в Семинарията), в криптата при св. Серафим Соболев си се моля: Свети Серафиме, посочи ми пътя, по който да вървя, монашество или друг. Бог да ми отвори пътя, по който да вървя. И то наистина стана така.

След Семинарията постъпих за известно време на работа във военния завод „Арсенал”, Казанлък, на обикновена, тежка работа. Не че ми тежеше, но виждах, че не е за мене вече тази среда. Не я исках вече. Излязох от там и не се върнах вече света. В Поморийския манастир бях четири години послушник. Работех, помагах в службите, утреня, вечерна… Манастирът е край морето, има си своите трудности. Но Бог ме изведе от там и отидох в Пловдивската академия. По Божий промисъл. Отидох там, без да съм го планирал. Имаше две момчета, които желаеха да следват там. Аз не бях мислил, но понеже ги придружавах, когато отидохме, направо се записах и аз като студент в Духовната академия.

Там се запознах с нашия Великотърновски владика Григорий. Някога дори не мислих, че монашеството е за мен, но сърцето ми показа, че го желае и му го споделих. Скоро след разговора ни се случи така, че се освободи Присовският манастир и ме изпрати там. Дядо Григорий ме пое вече като духовен старец, настани ме там и започнах вече послушание при него. Стараех се. Той Бог всичко вижда…

– Кога стана Вашето пострижение?

– Дядо Григорий ме пострига някъде след шест месеца, нямаше година. Имах голямо желание. В храма на западната стена има една табелка с надпис: Тук е служил йеромонах Матей. От там дойде и моето монашеско име. Дядо владика по мъжки държи на всяко свое обещание и го изпълнява. Духовно се грижи за мене, като баща, и аз го почитам.

– А в семейство Ви как възприемат Вашето посвещение?

– Добре. Родителите ми са възрастни вече. Имам брат, малко по-млад от мен. Майка ми, като всяка майка, иска детето ѝ да се ожени, да има деца. Но, както казва дядо Григорий, ние (монасите) имаме повече деца от другите, духовни чеда.

– Как посрещате хиротонията си, Вашата лична Петдесетница?

– Като послушание към владиката, който така е преценил. Бог нека допълва нашата немощ, да ни дава сили да служим на Църквата. Желая да послужа изцяло на светата Българска църква до края на живота си, както обещах в обетите си. Искрено го правя, от сърце, както съм се трудил и досега като свещеник, и ще продължавам.

– Благодаря Ви за разговора, владико! Благословете!

Интервюто взе: Анула ХРИСТОВА

"Църковен вестник", бр. 10/2024