~ 11 май

Похвално слово за Св. Кирил от Св. Климент Охридски

Христолюбци,

Ето, възсия за нас Светлозарната памет на нашия преблажен отец Кирил, новия апостол и учител на всички страни.

Със своето благочестие и красота той изгря на земята като слънце, просвещавайки целия свят чрез зарите на триипостасния Бог. Божията премъдрост си съгради храм в неговото сърце и върху неговия език като вьрху херувим почиваше Светият Дух, който винаги раздава дарове според силата на вярата, както е казал апостол Павел: "На всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов" (Еф. 4:7). Нали Господ е казал: "Който ме обича, и аз ще го възлюбя, и ще му се явя сам (Иоан. 14:21); ще си направя жилище в него и той ще ми бъде син, а аз ще му бъда баща" (по Йоан. 14:23).

Търсейки такова отечество, този преблажен отец и наш учител изостави цялата красота на този живот, слава, дом и богатство, баща и майка, братя и сестри. Още от младини той беше чист като ангел, отклоняваше се винаги и отбягваше от житейските наслади, прекарваше времето си винаги в пеене па псалми и славословия, и в духовно поучение, като следваше само оня път, по който се възлиза на небесата. И затова божията благодат се изля в устата му, както е казал премъдрият Соломон: "На устните на премъдрия се намира знанието (по Притч. 16:7), а на езика си той носи закон и милост" (Притч. 3:16). Чрез това нашият учител затвори злохулните уста на еретиците.
Когато се появи ереста през времето на иконобореца Теофил (829-842), много години светите икони бяха преследвани, унищожавани и непочитани. А при благоверния цар Михаил (842-867) православните, като свикаха събор, изпратиха Кирила срещу тези еретици и той унищожи като с огън всичката им злоба чрез духовната си сила. [А водач на тази ерес беше патриарх Аний, когото православните изобличиха и изгониха от престола. Ето такъв беше този учител.] Щом дочуеше някъде някаква хула за божествения образ, той като крилат прелиташе по всички страни, с ясни слова разпръсваше всички заблуди и учеше на правата вяра. Той довършваше недовършеното от апостол Павел, прелитайки като орел по всички страни - от изток до запад и от север до юг.
При хазарите и при сарацините той се озова в съборите заради святата вяра, светна като слънце с трисветли зари и разпръсна всички техни празнословия. [Сарацинската мисия според някои изследователи може да се датира в 851 г., а според други - в 856 г.; Хазарската мисия се датира около 859-860.]
Всред фулския народ пък той унищожи безбожната измама [- почитането на едно дърво-оброчище, което се наричаше Александър, на което се покланяха като на бог, правейки жертвоприношения. Този блажен отец го изкорени. Озарен от троичната безначална светлина, той просвети Христовите люде и ги научи на правилната вяра]; и възсея троичната безначална светлина.

По милостта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос той стана пастир и учител на славянския народ, който тънеше в невежество и в греховен мрак. И [както Даниил2 затвори устата на лъвовете], той затъкна устата на вълците - еретиците-триезичници, [които, помрачени от завист, казваха: "Не е достойно Бог да бъде прославян на друг език, освен на еврейски, на латински и на гръцки". Поради злобата си те станаха съучастници на Пилат. С ясни доказателства той разори техните заблуди, възпламенен от силата на Светия Дух]3. Той, според пророчеството, направи ясен езика на гъгниви (Ис. 32:4) и с книги насочваше всички по пътя на спасението. [Като преведе църковния устав от гръцки на славянски език4, той отиде в Рим5, водейки към съвършенство избраното си стадо. С радост той завърши житейския си път.] Господ Бог благоволи пречестното му тяло да почива в Рим.

Като пресметнем неговите подвизи, трудове и пътешествия, няма на кого другиго да отдадем подобни похвали. И наистина, макар и да възсия по-късно, той надмина всички. И както зорницата, която изгрява по-късно, озарява със своя блясък целия звезден лик, пръскайки светлина със слънчевите си зари, така и този преблажен отец и учител на нашия народ, като свети повече от слънцето чрез зарите на Света Троица, просвети безброен народ, който тънеше в мрака на невежеството. Кое място остана скрито, което той да не е осветил чрез стъпките си? Кое изкуство остана скрито за неговата блажена душа? Той възвести на всички народи скритите тайни с достъпни словесни изрази, като ги разтълкува разбрано: на едни - чрез писания, а на други - чрез проповед, защото божията благодат беше се изляла в неговата уста (по Пс. 44:3). И заради това Бог го благослови навеки.

Но коя ли уста може да изрази сладостта на неговото учение? Кой ли език може да разкаже за подвизите, трудовете и добротата на неговия живот? Господ направи по-светла от светлината тази уста, която просвещаваше помрачените от греховната измама. Неговият език изля сладостни и животворни слова. Пречистите му устни процъфтяха [като цвят] чрез премъдростта. Неговите пречестни пръсти създадоха духовни органи и ги украсиха със златозарни букви. Чрез тази богогласна уста се напоиха онези, които жадуват за божествения разум. Чрез нея се насладиха мнозина, като приеха животворна храна. Чрез нея Бог обогати с богопознание много народи, а най-вече увенча с богоизплетен венец многоплеменния славянски народ: защото за него бе изпратен този [нов] апостол. И тъй, от тази уста бликна извор на живи слова, който напои изсъхналата наша сухота; и чрез пея бе свързан многохулният език на еретиците.

И така, тази пречестна уста се яви като някой серафим, прославяйки Кога, и чрез нея ние познахме трисъставния Бог, по същина един, а по свойства и имена разделяем и еднакво прославян - вечно съществуващите Отец и Син, и Свети Дух.

Затова, о, преблажени отче Кириле, аз облажавам твоите устни, от които се изля духовна сладост за моите устни.

Облажавам твоя многогласен език, чрез който зарята на троичния безначален Бог, като изгря за моя народ, разпръсна греховния мрак.

Облажавам твоето тъй много светло лице, озарено от Светия Дух, чрез което светлината на богопознанието изгря на моето лице, а многобожната заблуда бе изкоренена.

Облажавам твоите златозарни очи, чрез които слепотата на незнанието бе премахната от моите очи и засия светлината на богопознанието.

Облажавам твоите ангелозрачни зеници, озарени от божествената слава, които ме просветиха с боговдъхновени слова, след като премахнаха сърдечната ми слепота.

Облажавам твоите пречестни ръце, чрез които слезе върху моя народ дъждовният облак на богопознанието, който напои с изтичаща от Бога роса нашите сърца, изгорели от греховна суша.

Облажавам твоите движени от Бога пръсти, чрез които се написа за моя народ свобода от греховното иго.

Облажавам твоята златозарна утроба, от която изтече за моя народ животворна вода, слизаща отгоре чрез твоите молитви.

Облажавам твоите светлозарни нозе, с които ти бързо обходи като слънце целия свят, проповядвайки боговдъхновеното учение.

Облажавам твоите златозарни стъпки, чрез които насочи нашите заблудени стъпки по правия път.

Облажавам твоята пресвета душа, чрез която се излекуваха греховните рани на душата ми и се всади разум в сърцата ни чрез духовните ти слова.

Облажавам твоите движени от Бога пръсти, чрез които се написа скритата за мнозина божия премъдрост и които разкриха тайните на богопознанието.

Облажавам твоята пречестна църква, в която почива твоето многоразумно и богоречиво тяло.

Блажен е градът, който е приел третия изпълнител на божия промисъл. И наистина този блажен се яви, за да довърши недовършеното от двете върховни светила. И затова Господ Бог разпореди той да получи пречестен покой при тях. Той почина в мир в Господа през 6377 (=869) година от сътворението на целия свят, в четиринадесетия ден на месец февруари. И след като завърши всички служби и трудове, той се присъедини към всички свети отци поради живота си и вярата си. Той стана с ангелите като ангел, с апостолите - апостол, с пророците - пророк, съучастник в божията слава заедно с всички светии.

Преподобни учителю, заедно с тях моли се за нас, които чествуваме твоята преславна смърт за слава на Пресвета Троица - на Отца и Сина, и Светия Дух - сега и всякога, и во веки. Амин!

Св. Климент Охридски

 

Бележки

Тази похвала е образец на високо ораторско майсторство и искрено преклонение пред равноапостолния подвиг на славянския първоучител. Открита е от В. М. Ундолски през 1845 г. и е многократно издавана и проучвана. Името на Климент Охридски се чете в наслова и авторството му се смята за доказано. Похвалата е известна в две редакции, като първата, приета от повечето изследователи за първична, е позната само в един препис (в ръкопис с български правопис, намерен на Света гора от руския славист П. И. Севастянов и пазещ се в Москва, ГРБ, ф. 270, № 1467). Втората редакция е по-широко разпространена, главно в руски преписи (24 преписа от XIV до XVII в.). Похвалата е великолепен образец на Климентовите слова със стройна композиция, в която са спазени класическите пропорции на похвалното слово - с увод, насочен към трансцендентната значимост на празника; с изложение на деянията с градация в назоваването на духовните подвизи; с възхвала, изградена върху специфичната риторична изоколонна ритмика в синтактично-паралелни пасажи с анафора (тук анафоричният сигнал е „облажавам”). Ключовите семантични групи са свързани със светлинната образност, а цитатите от ап. Павел и от Притчите маркират апостолската и просветителска същност на Кириловото дело.

Издания

От многобройните издания тук ще посоча само първото: Safarik, Р. J. Pamatky drevniho pisemnietvi jihoslovanuv. V Praze, 1851, 28-30 и най-важните след него: Лавров, П. А. Климент епископ словенский. Труд В. М. Ундольского. M., 1895, 34-38; Теодоров - Балан, Ал. Кирил и Методи. Ч. I. С., 1920, 109-113; Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931, 328-333; Климент Охридски. Цит. съч. I, 415-442 (издание с разночетения и посочване на всички известни преписи); Старобългарски текстове, 71-74.

 

Литература

Посочените по-горе изследвания и: Велчев, В. Константин-Кирил Философ и Методий в старобългарската книжнина. С., 1939, 99-109; Грашева, Л. Някои изобразителни принципи в похвалните слова на Климент Охридски. - В: Климент Охридски. С, 1966, 267-278; Лекомцева, М. И. Семантика некоторых риторических фигур, основанных на тавтологии (на материале “Похвального слова Кириллу-Философу” Климента Охридского”). - В: Структура текста. М., 1980, 184-197; Джамбелука - Коссова, А. Наблюдения върху литературното наследство на Климент Охридски - към интерпретацията на “Похвално слово за Кирил”. Кирило-Методиевски студии. 1, С., 1984, 120-138; Велковска, Е. Наблюдения върху строежа на “Похвално слово за Кирил” от Климент Охридски. Пак там, 159-184; Велинова [Иванова], В. Проблеми на индивидуалния стил в похвалните слова на Климент Охридски. Език и литература, 40, 1985, № 4, 26-36.

 

Преводи

Похвалата е превеждана многократно и е издавана в изследвания и във всички христоматии по старобългарска литература. В: Стара българска литература успоредно със старобългарския текст, 67-73 (без указание за преводача); Дуйчев, И в. Из старата българска книжнина, I, 31-35; Христоматия (и следващите издания), 30-33 (превод К. Куев); Бончев, А. Цит. съч., 37-41 (същият превод и в Стара българска литература, 2, 81-84; 313-315).

Тук поместеният превод е по текста на А. Бончев, направен по първата редакция и допълнен от втората. Заградените в скоби пасажи са по втората редакция.

© Тържество на Словото. Златният Век на Българската Книжнина

Летописи, жития, богословие, риторика, поезия

Кл. Иванова, Св. Николова, съст., ред. и н. ком. (Агата-А, София, 1995)

Смъртта на свети Кирил Славянобългарски

Според известното кратко житие на Константин Философ, наречен в монашеството Кирил, произхождал от знатни родители Лъв и Мария, солунски славяни. Високото положение на бащата и богатите дарования на момчето отворили вратите на знаменитата Магнаурска школа в Цариград, където Константин учил заедно с децата на византийските царе и боляри под ръководството на известни учители и на учения Фотий, бъдещия цариградски патриарх.
Завършил образованието си с прозвището Философ, той бил назначен за патриаршески библиотекар и преподавател по философия. На него били възлагани и разни поръчения от обществен характер. Отегчен от суетата на тоя свят, Константин избягал тайно в манастира на малоазийския Олимп при своя брат Методий, където именно извършил в пост и молитва приснопаметното си дело – да създаде славянска азбука и да преведе свещените книги на Православната църква на езика на солунските българи.
Облечен в такова всеоръжие, той с брата си бил изпратен от византийския император Михаил ІІІ в славянските страни Моравия и Панония, за да спечели за християнството тамошните славяни чрез бащиния им език. Но чувствително били засегнати интересите на местното германо–латинско духовенство. То било враждебно настроено към славянския език и започнало борба против тях.
На двамата братя – славянски просветители се наложило да се отправят в Рим и да защитят своето дело от враговете пред самия римски папа.
В Рим Константин Философ тежко заболял; бил постриган в монашество с името Кирил и подир 50 дни починал на 14 февруари 869 година. Сам папа Адриан извършил погребението му в църквата "Св. Климент Римски".
Житието на св. Кирил било написано от св. Климент Охридски при непосредствено сътрудничество на св. Методий, Моравски архиепископ, брат на св. Кирил.
Службата му е много древна. Тя се е запазила до нас в 12 ръкописа, най-старите от които са от ХІ век.

От: Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.

Св. Методий Славянобългарски
От Св. Климент Охридски

Месец април на шестия ден памет и житие на блажения отец наш и учител Методий, архиепископ Моравски

Благият всемогъщ Бог, който е създал от небитие в битие всичко – и видимо, и невидимо, – го е украсил с всякаква красота, която човек, като съзерцава, размишлявайки постепенно, може донейде да проумее и да познае оногова, който е създал такива дивни и многобройни дела. Защото от величието и от красотата на творенията чрез размисъл се познава и техният творец, когото възпяват ангелите с трисвети гласове и когото всички православни [люде] славим в света Троица – сиреч в отца, сина и светаго духа, т. е. в три ипостаси, които можем да наречем три лица, но в едно божество. Защото преди всички времена и срокове, и години сам отец, над всеки разум и над всяко ангелско разбиране, е родил сина, както казва Премъдростта: "Преди всички хълмове ме роди." А и самото Слово божие, което в последните години се въплъти заради нашето спасение, казва с пречистите си уста в евангелието: "Аз съм в отца и отец е в мене." От същия този отец произхожда и светият дух, както е казал сам синът с божия си глас: "Духът на истината, който от отца изхожда." Този Бог е създал всяка твар, както казва Давид: "Чрез словото господне се утвърдиха небесата и чрез диханието на неговите уста – цялото им войнство; защото той рече и те станаха; той заповяда и те се създадоха."

Преди всичко той създаде човека, като взе пръст от земята и с животворно дихание му вдъхна душа от себе си, на му вложи словесна дарба и свободна воля да влезе в рая, като му даде заповед за изпитване, та ако я спази, да пребъде безсмъртен; ако ли пък я престъпи, да умре по своя воля, а не по божие веление.

Но дяволът, като видя човека така зачетен и издигнат на онова място, от което той отпадна поради своята гордост, накара го да престъпи заповедта. И затова [Бог] изгони човека от рая и го осъди на смърт. И оттогава лукавият започна да подстрекава човешкия род и да го събразнява с много козни.

Но Бог поради великата си милост и любов не изостави човека докрай, но по всяко време и по всяка година е издигал [избрани] мъже и е показвал на хората техните дела и подвизи, та като подражават на тях, всички да се стремят към добро. Такъв беше Енос, който пръв се осмели да призовава името господне. След него беше Енох, който, като угоди на Бога, бе преселен на небето. И Ной се оказа праведник сред своя род, и избягна потопа в ковчег, та земята отново да би се напълнила и украсила с божии творения. След разделението на племената, когато всички се бяха заблудили, Авраам позна Бога и се нарече негов приятел, и получи обещание: "Чрез твоето семе ще бъдат благословени всички племена." Исак, по подобие на Христа, бе възведен на планината за жертва. Яков разсипа идолите на своя тъст и видя лествица, по която възлизаха и слизаха ангели божии, и при благославянето на своите синове пророчествува за Христа. Йосиф, изпратен от Бога, изхрани народа в Египет. Писанието разказва за Йов Авситидийски, праведен, истинолюбив и непорочен мъж, който, като получи изпитания, изтърпя и бе благословен от Бога. Мойсей, с Арона, между свещениците божии бе наречен "бог на фараона" и наказа Египет. Той изведе божиите люде, [воден] денем от светъл облак, а нощем от огнен стълб, пресече морето и те минаха по сухо, а египтяните потопи, напои хората с вода в безводната пустиня и ги нахрани с ангелски хляб и с птици. И като говори с Бога лице срещу лице, както може човек да говори с Бога, даде на народа закон, написан с божия пръст. Исус Навин, след като воюва с противниците, разпредели земята между божиите люде. Съдиите също тъй извършиха много победи. А Самуил, като получи милост от Бога, помаза и постави цар според господното слово. Давид с кротост пасе народа и го научи на божии песни. Соломон, като получи от Бога мъдрост повече от всички други хора, написа множество добри поучения и притчи, макар че сам той не ги изпълни. Илия изобличи с глад хорската злоба, възкреси мъртвия момък, свали със слово огън от небето и изгори мнозина, запали жертвоприношенията с дивен огън и изби мерзките жреци, и се възнесе на небето с огнена колесница и коне, като даде на своя ученик [Елисей] двойна благодат. А Елисей, като взе милота [на Илия], извърши двойни чудеса.

Също и другите пророци, всеки на своето време, пророчествуваха за чудните събития, които имаше да станат. След тях [се яви] Йоан, великият посредник между Стария и Новия завет, който стана кръстител Христов и негов свидетел и проповедник сред живите и мъртвите.

Светите апостоли Петър и Павел с останалите ученици Христови, преминали по целия свят като мълния, цялата земя осветиха. Подир тях мъчениците измиха с кръвта си сквернотата, а приемниците на светите апостоли, като покръстиха царе с много трудове и подвизи, унищожиха езичеството. Достойният за почит [папа] Силвестър, имайки за помощник великия цар Константин, свика с триста и осемнадесет отци първия събор в Никея и победи, и прокле Ария и неговата ерес, която той беше повдигнал против светата Троица – също както едно време Авраам с триста и осемнадесет слуги изби [еламските] царе и получи благословение с хляб и вино от Мелхиседек, цар Салимски, който беше свещеник на Бога всевишни. Дамас и Григорий Богослов със сто и петдесет отци и с великия цар Теодосий потвърдиха в Цариград светия символ на вярата, т.е. "Вярвам в единаго Бога", а Македоний отлъчиха, като осъдиха и него, и хулата му, която той говореше против Светия дух. Целестин и Кирил с двеста отци и с другия цар [Теодосий] унищожиха в Ефес Нестория с всичкото му злословие, което той говореше срещу Христа. Лъв и Анатолий с правоверния цар Маркиан и с шестстотин и тридесет отци в Халкидон проклеха Евтихиевото безумие и сквернословие. Вигилий с богоугодния Юстин и със сто и шестдесет и пет отци свикаха петия събор и като издириха всяко скрито заблуждение, проклеха го. Апостолският папа Агатон с двеста и седемдесет отци и с достойния цар Константин на шестия събор смазаха много смутове, като изгониха и проклеха всички ония участници в смутовете, именно Теодор Фарански, Сергии и Пир, Кир Александрийски, Хонорий Римски, Макарий Антиохийски и другите им съмишленици, и утвърдиха християнската вяра, като я закрепиха върху истината.

След всички тези милостивият Бог, който желае, щото всеки човек да се спаси и да достигне до познание на истината, в наше време и за нашия народ, за който никой никога не се беше погрижил, подбуди към добър подвиг нашия учител, блажения Методий, чиито добродетели и подвизи, ако ги сравним с всеки един от гореказаните [божии угодници], не ще се посрамим. Защото на едни от тях той беше равен, от други беше малко по-малък, а от трети беше по-голям, като надмина прославилите се със слово с дела, а прославилите се с дела – със слово. Уподобявайки се на всички, той проявяваше в себе си образа на всички: страх божий, съблюдаване на заповедите, прилежни молитви и святост с нравствена чистота, силно и кротко слово – силно към противниците, а кротко към ония, които възприемат поучението, – строгост и кротост, милост, любов и търпеливост в мъките. За всички беше всичко, за да спечели всички.

И по бащина, и по майчина страна той произхождаше не от прост, а от много добър и почтен род, известен преди всичко на Бога, а след това и на царя и на цялата Солунска област, което личеше и от външния му вид. Затова и първенците, които го обичаха още от детинството му, водеха с него достойни разговори. Най-сетне царят, като узна за неговите способности, даде му да управлява славянско княжество – като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати за учител и пръв архиепископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне.

Като прекара в това княжество много години и видя много смутове и престъпления в този живот, той замени стремежите си към мрачните земни дела с небесни мисли; защото не искаше да смущава благородната си душа с неща, които не пребивават вечно. Като намери сгоден случай, той се освободи от княжението и като отиде в Олимп, където живеят свети отци, подстрига се, облече черна дреха и се повинуваше покорно, като изпълняваше напълно цялото монашеско правило и се занимаваше усърдно с книгите.

Когато се появи някакъв случай, царят изпрати брата му [Константин] у хазарите и той го взе със себе си на помощ. Защото там имаше юдеи, които много хулеха християнската вяра. А той рече: "Готов съм да умра за християнската вяра", и не прояви непослушание,а отиде и помагаше като слуга на по-малкия си брат, като му се подчиняваше. И така той с молитва, а Философът със слово обориха евреите и ги посрамиха.

Царят и патриархът, като видяха неговия добър подвиг в божието дело, убеждаваха го да го посветят за архиепископ на почетно място, където има нужда от такъв мъж. Но тъй като той не поиска, придумаха го, та го поставиха за игумен на манастира Полихрон, който има доходи до двадесет и четири мери злато и в който има повече от седемдесет души монаси.

Случи се по онова време, че славянският княз Ростислав и Светополк изпратиха от Моравия [пратеници] до цар Михаила, които казаха така: "Ние, с божия милост, сме здрави. При нас са надошли мнозина учители християни от италианците, от гърците и от немците, които ни учат различно. Но ние, славяните, сме прости хора, и нямаме човек, който да ни настави в истината и да ни обяснява смисъла [на Писанието], затова, добрий господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни направлява във всяка правда."

Тогава царят каза на Константин Философ: "Чуваш ли, Философе, тези думи? Друг освен тебе не може да свърши тази работа. Тъй че ето ти много дарове и иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски."

Тогава те не посмяха да откажат нито на Бога, нито на царя – според думите на апостол Петра, който казва: "Бойте се от Бога, почитайте царя", но като изслушаха височайшото слово, отдадоха се на молитва заедно с други, които бяха със същия дух като тях. И тогава Бог яви на Философа славянските писмена и той, като устрои буквите и състави [евангелската] беседа, пое пътя към Моравия, взимайки и Методия. И той отново започна покорно да се повинува и да служи на Философа и да поучава заедно с него. И като изминаха три години, те се върнаха от Моравия, след като изучиха ученици.

Като узна за тия мъже, папа Николай прати да ги повикат, понеже искаше да ги види като ангели Божии. Той благослови тяхното учение, като положи славянските книги върху олтара на [храма] "Свети апостол Петър"; и посвети блажения Методий в духовен сан. Имаше обаче мнозина други, които хулеха славянските книги, като казваха, че никой друг народ не може да има своя писменост освен евреите, гърците и латинците – според надписа на Пилата, който той поставил над кръста Господен. Но папата ги прокле, като ги нарече "пилатовци" и "триезичници", и заповяда на един епископ, който беше заразен от същата тази триезична болест, да ръкоположи от славянските ученици трима свещеници и двама четци.

След много дни, когато Философът щеше вече да се представи пред [божия] съд, той рече на брата си Методий: "Ето, брате, ние бяхме една двойка, впрегната да тегли една бразда и аз, завършил своя ден, падам на нивата. Ти пък обичаш твърде много планината; но недей зарад планината да изоставиш своето учителство, защото чрез него можеш по-добре да се спасиш."

А Коцел, като проводи [пратеници] при папата, помоли го да му отпусне Методия, нашия блажен учител. Папата рече: "Не само на тебе, но и на всички онези славянски области аз го изпращам за учител от Бога и от свети апостол Петър, първопрестолника и ключодържеца на царството небесно." И го изпрати, като написа следното послание:

"Адриан, епископ и раб божий, до Ростислава, Светополка и Коцеля. Слава на Бога във висините и на земята мир, между човеците благоволение. Чухме за вашите духовни дела и сега жадуваме с желание и с молитва за вашето спасение. [Виждаме], че Господ е въздигнал вашите сърца да го търсите и ви е показал, че на Бога трябва да се служи не само с вяра, но и с добри дела; защото вярата без дела е мъртва и загиват ония, които мислят, че познават Бога, а пък с делата си се отмятат от него. Затова вие поискахте учител не само от този светителски престол, но и от благоверния цар Михаил. И той ви изпрати блажения философ Константин заедно с брата му, докато ние не успяхме. А те, като узнаха, че вашите страни принадлежат към апостолския престол, не извършиха нищо противно на каноните, а дойдоха при нас, като донесоха и мощите на свети Климента. Ние добихме [от това] двойна радост и решихме, след като изпитаме, да изпратим във вашите страни Методия, нашия [духовен] син, мъж съвършен по разум и правоверен, като го ръкоположим заедно с учениците му, да ви поучава, както вие поискахте, и да ви обяснява на ваш език книгите на целия църковен ред в пълнота, заедно със светата меса, сиреч литургия, и с кръщението – както беше започнал философът Константин с божията благодат и с молитвите на свети Климента. Също тъй ако и някой друг би могъл достойно и правоверно да ви поучава, нека това да бъде благословено от Бога, от нас и от цялата вселенска и апостолска църква, та да свикнете добре с божиите заповеди. Спазвайте само това единствено правило: на литургията апостолът и евангелието да се четат първом на латински, а след това на славянски, та така да се изпълнят думите на Писанието: "Да възхвалят Господа всички народи", и на друго място: "Всички ще възвестят на различни езици божието величие, според както духът им даде да говорят." Ако ли пък някой от събраните при вас учители, които ви гъделичкат слуха и ви отклоняват от истината към заблуждения, дръзне, та започне да ви развращава другояче и да хули книгите на вашия език – такъв да бъде отлъчен не само от причастие, но и от църквата, докато се поправи. Защото те са вълци, а не овци; тях трябва да ги познаваме по плода им и да се пазим от тях. А вие, възлюблени чеда, слушайте божието учение и не отхвърляйте наставленията на църквата, за да станете истински божии поклонници на нашия небесен отец с всички светии. Амин!"

Коцел прие Методия с големи почести и пак го изпрати при папата заедно с двадесет души почитани люде, да му го ръкоположат за епископ на Панония – на престола на свети Андроник, апостол от седемдесетте, което и стана.

След това старият враг, завистник на доброто и противник на истината, повдигна против Методия сърцето на моравския неприятел, краля, заедно с всички епископи, които казваха: "Ти учиш в наша област." А той отговори: "Ако знаех, че е ваша, бих се отстранил; но тя е на свети Петър. И наистина, ако вие от стръвност и от алчност прекрачвате, въпреки каноните, старите граници и забранявате божието учение [в тези области], пазете се да не би, като искате с костен череп да пробиете желязна планина, да си пръснете мозъка." Рекоха му: "Щом говориш остро, зло има да патиш." А той отговори: "Казвам истината пред царете и не се срамувам; а вие правете с мене каквото искате. Аз не съм по-добър от ония, които, като са говорили истината, чрез много мъки са се освободили от тоя живот."

Като изприказваха много думи и не можаха да му възразят, кралят рече изпод вежди: "Не измъчвайте моя Методий, защото се е изпотил като при пещ." А той рече: "Тъй е, господарю. Веднъж някои хора срещнали един философ изпотен и му рекли: "Защо си изпотен?" Той отговорил: "Препирах се с прости хора."

След като се препираха по тия думи, те се разотидоха, а него го изпратиха в Швабско, където го държаха две години и половина.

Стигна [вест] до папата и той, като узна това, изпрати против тях църковно запрещение: всички кралски епископи да не служат меса, сиреч литургия, докато държат Методия [затворен]. И така те го пуснаха, но казаха на Коцеля: "Ако го държиш при себе си, не ще се отървеш с добро от нас." Но те не се отърваха от съда на свети Петра: защото четирима от тези епископи умряха.

Случи се по това време, че моравците, като разбраха, че немските духовници, които живеят у тях, не са им доброжелатели, а коват интриги срещу тях, изгониха ги всички и пратиха [писмо] до папата: "Понеже по-преди нашите бащи са получили кръщение от свети Петър, дай ни [и сега] Методия за архиепископ и учител." Папата веднага го изпрати. Княз Светополк заедно с всички моравци го прие и му повери всички църкви и всички духовници по всички градове. И от тоя ден божието учение започна много да се разраства, духовниците започнаха да се умножават по всички градове и езичниците да вярват в истинския Бог, отказвайки се от своите заблуди. Още повече моравската държава започна да се разширява на всички страни и да побеждава със сигурност своите врагове, както и самите моравци постоянно разправят това.

У него имаше и пророческа благодат, тъй че много негови предсказвания се сбъдваха. Ще разкажем едно или две от тях.

Един езически княз, много силен, който седеше у висляните, се подиграваше с християните и им правеше злини. [Методий] прати при него да му кажат: "Добре ще е за тебе, синко, да се покръстиш доброволно на своя земя, за да не бъдеш покръстен по принуда като пленник на чужда земя; тогава ще си спомниш за мене." Така и стана.

Друг път, когато Светополк воюваше срещу езичниците и никак не успяваше, а само се бавеше; щом наближи месата, сиреч службата на свети Петър, Методий прати да му кажат: "Ако ми обещаеш, че на светия празник Петровден ще прекараш заедно с воините си при мене, вярвам в Бога, че той скоро ще предаде [твоите врагове] в ръцете ти." И това се сбъдна.

Някой си дружинник много богат и съветник [на княза] се беше оженил за своята купетра, сиреч етърва. Макар че [Методий] много ги съветва и увещава, не можа да ги раздели; защото други хора, които се преструваха на божии служители, тайно ги развращаваха, като ги ласкаеха зарад облаги, докато най-сетне ги отделиха от църквата. [Методий] им рече: "Ще дойде време, когато тези ласкатели няма да могат да ви помогнат; тогава ще си спомните за моите думи, но не ще може вече да се направи нищо." Неочаквано след тяхното отстъпване от Бога напаст се струпва връз тях, и "не се намери мястото им", като че ли вихър отнесе и разсея праха им.

И много още други подобни случаи имаше, които той явно разкриваше чрез притчи.

Но старият враг, завистникът на човешкия род, не можейки да търпи всичко това, повдигна някои хора срещу него – като Датан и Авирон срещу Мойсея, – едни явно, други тайно. Това бяха хора, заразени от йопаторската ерес, които отбиваха слабите от правия път към себе си, като казваха: "Папата е дал властта на нас, а тогова заповядва да изгоним вън с неговото учение." Като се събраха всички моравски люде, поискаха да се прочете пред тях [папското] писмо, за да чуят за неговото изгонване. И както е присъщо на човеците, хора тъгуваха и се окайваха, задето се лишават от такъв пастир и учител, освен слабоволните, които измамата люшкаше, както вятърът люшка листата. Но като прочетоха папското писмо, видяха, че в него пише следното: "Нашият брат Методий е свят и правоверен и върши апостолско дело. В негови ръце са дадени от Бога и от апостолския престол всички славянски страни; и когото той прокълне, да бъде прокълнат, а когото той благослови, да бъде благословен." И като бяха изобличени, със срам се разпръснаха като мъгла.

Но тяхната злоба не спря дотук. Те продължиха да говорят, казвайки: "Царят е разгневен срещу него и ако го намери, жив няма да го остави." Но милостивият Бог, който и в този случай не поиска да посрами своя раб, вложи в сърцето на царя – защото "сърцето на царя е винаги в ръцете на Бога" – и той изпрати до него писмо: "Честний отче, много желая да те видя; тъй че направи това добро и се потруди [да дойдеш] при нас, та да те видим, докато си още на тоя свят, и да приемем твоите молитви." Той веднага отиде там и царят го посрещна с големи почести и с радост и като похвали учението му, задържа от учениците му един свещеник и един дякон заедно с книгите. Той изпълни всичките желания на Методия, за които той го помоли, без да му откаже нищо; и като го прегърна и обдари богато, изпрати го отново тържествено на неговия престол. Същото стори и патриархът.

По всички пътища той изпадаше от дявола в много напасти: по пустите места – сред разбойници, по морето – в бурни вълнения, по реките – в ненадейни пясъчни плитчини, та да се изпълнят и с него апостолските думи: "Беди от разбойници, беди по море, беди по реки, беди от лъжебратя; в трудове и мъки, често в бдения, често в глад и жажда", както и други неволи, които апостолът споменава.

След това, като остави настрана всичкия [житейски] шум и като възложи всичките си грижи на Бога, най-напред постави от своите ученици двама свещеници, добри скорописци, и преведе бързо от гръцки език на славянски всичките [библейски] книги в пълнота, с изключение на Макавеите, в продължение на шест месеца, започвайки от месец март до двадесет и шестия ден на месец октомври. Като свърши, отдаде достойна хвала и слава на Бога, който дава такава благодат и такъв бърз успех. И като отслужи заедно с клира си светото тайно възношение, отпразнува паметта на свети Димитър. Защото преди това той беше превел заедно с Философа само Псалтира, Евангелието с Апостола и избрани църковни служби. А сега преведе и Номоканона, сиреч църковните правила, и Отеческите книги.

Когато унгарският крал стигна до дунавските земи, пожела да го види. Макар че някои мислеха и казваха, че не ще се отърве без мъки, [Методий] отиде при него. А той, както подобава на господар, така го посрещна – почетно, тържествено и с радост. И като беседва с него, както подобава на такива мъже да беседват, прегърна го, почете го с големи дарове и го изпроводи, думайки: "Поменувай ме винаги, честний отче, в светите си молитви."

И тъй, като пресече всички обвинения от вси страни и затвори устата на многоглаголивите, той завърши земния си път и опази вярата, очаквайки венеца на правдата. И понеже беше благоугодил на Бога, той беше обикнат.

Взе, прочее, да наближава времето да получи покой от страданията и награда за многото трудове. Тогава го запитаха, думайки: "Кого определяш, честний отче и учителю, измежду учениците си да ти бъде приемник в твоето учение?" Той им посочи един от известните свои ученици, на име Горазд, и рече: "Този е един свободен мъж от вашата земя, начетен е добре в латинските книги и е правоверен; нека да бъде върху него божията воля и вашата обич, както и моята."

На Цветница, когато се бяха събрали всички люде, той влезе в църквата и макар и немощен, изрече благословения за царя, за княза, за духовниците и за целия народ и каза: "Пазете ме, деца, до третия ден." Така и стана. На третия ден на разсъмване той рече: "В твоите ръце, Господи, предавам духа си", и почина в ръцете на свещениците в шестия ден на месец април, индикт трети, в шест хиляди триста деветдесет и третата година от сътворението на целия свят (885 г.).

Учениците му го поставиха в ковчег, отдадоха му подобаващи почести, като отслужиха погребална служба на латински, гръцки и славянски, и го положиха в съборната църква. И той се присъедини към отците си и към патриарсите, пророците, апостолите и мъчениците. Събра се народ от без числено множество, хора, които го изпроводиха със свещи, плачейки за добрия учител и пастир: мъже и жени, малки и големи, богати и бедни, свободни и роби, вдовици и сираци, чужденци и туземци, недъгави и здрави – всички [оплакаха] оногова, който беше всичко за всички, за да спечели всички.

А ти, света и пречестна главо, с молитвите си от висините поглеждай милостиво към нас, които копнеем за тебе. Избавяй от всяка напаст твоите ученици, разпространявай учението и прогонвай ересите, та и ние, като преживеем тук достойни за званието си, да застанем заедно с тебе като твое стадо от дясната страна на Христа Бога нашего, приемайки от него вечен живот. Нему се пада слава и чест вовеки веков. Амин!

Св. Климент Охридски
Превод Хр. Кодов по текста на Успенския сборник от XII–XIII век.
Публикува се по сборника Стара българска литература. Том IV. Житиеписни творби. Изд. "Български писател", София. 1986 година

Успение на свети равноапостол Методий, Учител и Просветител славянобългарски

Свети Методий бил роден брат на равноапостолния Кирил. В ранната си младост той бил военен и в продължение на десет години управлявал една славянска област.
Когато почувствал Божието призвание, се отказал от високия си пост и постъпил в манастир, намиращ се на планината Олимп в Мала Азия. След време при него дошъл и Константин.
Князете на Моравия и Панония - Ростислав, Светополк и Коцел, поискали от византийския император Михаил III проповедници, които да разясняват Христовото учение на славянски език. В техните земи християнството било разпространено отдавна, но проповедниците били немци, служели и проповядвали на латински, и Христовото слово и Божието Евангелие не било разбирано от народа.
Император Михаил и патриарх Фотий определили за това дело Константин Философ и брат му Методий. Но преди това двамата братя изнамерили богодадената славянска азбука - глаголицата, превели на славянски Новия Завет и необходимите богослужебни книги, и заминали за Моравия.
По време на апостолската си дейност в Панония Методий бил ръкоположен от папа Адриан и станал архиепископ на Панония и Моравия.

Той пострадал много от немските свещеници. Бил оклеветяван по различни начини: пред местния княз, че открито говорел за неговия нечист живот; пред Римския папа, че искал да откъсне Панония и Моравия от неговия диоцез; пред Цариградския патриарх, че много се е сближил с папата.

В преклонна възраст трябвало навсякъде да се явява лично и да изобличава клеветите. Накрая неговите клеветници успели и той бил затворен за две години и половина. Бил пуснат от затвора след строго нареждане на папа Йоан VIII.

След всички скърби, като възложил цялата си печал на Бога, свети Методий с двама свои ученици свещеници започнал да превежда тези книги, които не успял да довърши с брат си.

Заедно с учениците си той превел целия Стар Завет без Макавеевите книги, Номоканона (Правила на Светите отци) и светоотеческите книги (Патерик). Свети Методий започнал превода през месец март и го завършил на 26 октомври. Завършвайки превода, той въздал достойна похвала и слава на Бога и на свети Димитър Солунски, в деня на когото завършил труда си.

Когато наближило времето да получи покой от страданията и награда за многото трудове, го запитали:
- Честни отче, кого ще посочиш за свой приемник?
Посочвайки Горазд, светителят казал:
- Ето мъж от вашата земя, право вярващ и добре знаещ латинските книги. Ако има Божия воля за това и любов от ваша страна, нека той да бъде моят приемник.
През Светлата седмица свети Методий дошъл в църквата, но от слабост не можел да служи, а само се помолил за гръцкия император, за славянските князе, за клириците и за народа и казал:
- Гледайте ме, деца, до третия ден.
На третия ден на разсъмване блаженият починал в Господа, в свещенически ръце с думите: "В Твоите ръце, Господи, предавам духа си." Това станало на 6 април 885 година.
Отслужили на латински, гръцки и славянски и положили тялото в съборния храм във Велеград. За погребението се събрало голямо множество народ. Всички със сълзи изпращали своя добър учител и пастир, станал всичко за всички.
"Свети и честни отче! Споменавай в своите молитви и нас, които те призоваваме, и избавяй от всички напасти твоите ученици, разпространяващи Христовото учение и изобличаващи ересите, за да можем, като изпълним достойно своето звание в този живот, да застанем заедно с теб и твоето стадо от дясната страна на Христа, нашия Бог, и да получим от Него вечен живот. Защото на Него подобава слава и чест във вечни векове.
Амин."

От: Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ И ПАПСТВОТО
Архимандрит Серафим (Алексиев)

Днес римо католическите среди на Запад и у нас често спекулират с паметта на равноапостолните славянски просветители св. св. Кирил и Методий. Вероятно те разчитат на това, че повечето читатели не познават историческите факти. Така или иначе римокатолическата пропаганда упорито се мъчи да внушава, че светите братя са били верни последователи на Рим и че папството има някакви особени заслуги в тяхното дело.
Тук ще се постараем да осветлим накратко този въпрос, основавайки се предимно на задълбочения труд на известния православен богослов, канонист и историк епископ Никодим Милаш [*], издаден в края на миналия век под заглавие «Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието». Написан по повод на активното римокатолическо настъпление против Православната Църква през 1880—1881 г., този труд е много актуален и днес, при създалите се подобни обстоятелства.
За опровержение на римокатолическите претенции епископ Никодим Милаш (тогава архимандрит) освен обширните си историко-богословски познания е ползувал и цяла поредица достоверни исторически документи от IX век, които хвърлят обилна светлина и върху изследваните събития, станали преди повече от 1100 години. Това са най-вече оригинални папски послания, пазени в Британския музей (Лондон), но проучени и публикувани едва през миналото столетие благодарение на учените -сътрудници на известното издание «Monumenta Germaniae Historica». Д-р Никодим Милаш ги цитира в следния ред:
1) Послание на Адриан II до Ростислав, Светополк и Коцел. [1]
2) Наставление на Йоан VIII към Павел, еп. Анконски при тръгването му на път за Панония. [2]
3) Послание на Йоан VIII до св. Методий, изпратено чрез Павел еп. Анконски. [3]
4) Послание на Йоан VIII до Адалвин, архиеп. Залцбургски. [4]
5) Послание на Йоан VIII до Херманрих, еп. Пасауски [5]
6) Послание на Йоан VIII до Ханон, еп. Фрайзингенски. [6]
7) Послание на Йоан VIII до крал Лудвиг. [7]
8) Послание на Йоан VIII до крал Карломан. [8]
9) Послание на Йоан VIII до св. Методий от 879 г. [9]
10) Послание на Йоан VIII до Светополк от 879 г. [10]
11) Послание на Йоан VIII до Светополк от 880 г. [11]
12) Послание на Йоан VIII до св. Методий от 881 г. [12]
13) Послание на Стефан V/VI до Светополк. [13]
14) Наставленията на Стефан V/VI към еп. Доминик и презвитерите Йоан и Стефан при тръгването им на път за славяните. [14]
 
 

Пристъпвайки към интересуващия ни въпрос, трябва преди всичко да подчертаем, че св. св. Кирил и Методий са духовно родени и възпитани от Православната Църква. Тяхната просветителска мисия сред западните славяни е организирана от Константинополската поместна църква с благословението на св. патриарх Фотий и по поръчение на византийския император Михаил III. B своето учение, проповед и мисионерска дейност св. братя в нищо не са отстъпили от непоклатните и свети устои на тази Църква, положени от Самаго Господа Иисуса Христа и Неговите Апостоли и веднъж завинаги утвърдени от Светия Дух на Седемте Вселенски събора. Техните древни жития и запазените исторически паметници ясно свидетелствуват за това.
В съхранената и до днес своя вероизповед, известна под наименованието «Написанiе о правeй вeрe», св. Кирил (Константин Философ) малко преди смъртта си в Рим свидетелствува за православното си верую. В противовес на въвежданата тогава на Запад ерес за изхождението на Св. Дух и от Сина («Филиокве»), която изопачава самия догмат за Св. Троица, той пише: «Вярвам... и в един Свети Дух, Който изхожда само от Отца.»
Изповеданието завършва с думите:
«Така изповядвам аз своята вяра заедно с Методий, моя роден брат и най-близък помощник в Божията служба. В тази вяра се състои спасението и нея ние завещаваме на своите ученици, та вярвайки така, те да се спасят и в Страшния ден на Съда пак да ни я предадат (запазвайки я дотогава) истинна, неизменна и съвършена и да застанат отдясно на Господа Иисуса Христа, нашия Истинен Бог, Комуто подобава слава през всички векове. Амин.»
Могат ли днес, след своите безчислени еретически нововъведения, римокатолиците да заявят, че са запазили вярата «истинна, неизменна и съвършена», както са ни я завещали двамата свети братя?! И ако отговорът на този въпрос може да бъде само отрицателен, то как се намират такива измежду тях, които настойчиво говорят за съществуване на духовна връзка между папството и славянските апостоли?!
Някои римо католически автори придават особено значение на посещението, което св. св. Кирил и Методий направили в Рим през 869 г., за да получат оттам разрешение за своята мисионерска дейност. Но в този факт няма нищо особено.
Преди всичко трябва да отбележим, че отпадането на Римския патриархат от Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква — пазителка на Православната вяра, е станало окончателно през 1054 г., т.е. почти сто години след разглежданите тук събития. Макар че няколко века преди това римските първосвещеници стъпка по стъпка започнали своето отклонение от нея, то верните на изначалната вяра поместни църкви от Изтока, следвайки Христовата заповед за любов и снйзхождение към съгрешаващите, все още запазвали духовно общение с християнския Запад.
Тук трябва да добавим едно не по-малко важно обстоятелство. Земите, в които св. св. Кирил и Методий разгърнали своята мисионерска дейност, от древни времена принадлежали на римския диоцез. [15] Следователно било е напълно естествено и дори задължително по църковните канони, светите братя да се обърнат към Рим както за благословение на своето дело, така и за ръкоположението на духовници в новопросветените славянски земи. . .
Спазването на строгата каноничност, плод на която е било посещението на св. братя в Рим, още веднъж свидетелствува за пълната безкористност на тяхната мисия. За сравнение тук ще напомним за противоканоничната дейност на изпратените почти по същото време в България римски проповедници, които по думите на св. Фотий [16], като диви зверове се втурнали в чуждото лозе, за да отклонят новопокръстения български народ от «правите и чисти догмати и от непорочната християнска вяра».
Но нека се върнем към нашата тема и накратко да разгледаме в светлината на конкретната историческа обстановка и последвалото историческо развитие онова отношение на папството към делото на братята просветители, което днес е предмет на спекулации и фалшификации.
Преди всичко прави впечатление невероятното противоречие в папските разпореждания относно мисията на св. св. Кирил и Методий. Това, което един папа разрешава и одобрява, следващият забранява или това, което един и същи папа днес постановява, утре го обезсилва като разпорежда точно обратното. Тази противоречивост и непоследователност в позициите на Рим е резултат на неизменната користност и властолюбие, които за съжаление през тази епоха вече съпътствували и съпътствуват до днес действията на римските първосвещеници.
Укрепването на славянските княжества в Мораво-Панонската област през IX в. събудило в управляващите князе желание да се освободят от духовната власт на латино-немската йерархия, активно способствуваща за понемчването на местното славянско население, и да създадат своя самостоятелна църква, проповядваща светото Евангелие на разбираем за народа славянски език. За тази цел моравският княз Ростислав се обърнал с молба към Константинополската църква, славеща се тогава с високата образованост и духовна култура на своя клир, и през 863 г. приел като многоценно съкровище изпратените оттам братя просветители св. св. Кирил и Методий. Залцбургската архиепископия, политически и народностно свързана с интересите на обширната немска империя на Каролингите, положила всички усилия, за да попречи на учредяването на самостоятелна славянска църква и да запази духовната си власт над Моравия и Панония, придобити от нея в ущърб на римския престол преди няколко десетилетия. В така разгърналото се противоборство Римската църква заела особено място, таейки свои планове и кроежи.
От епохата на Николай I (858—867), който положил основата на идеята за папска теокрация над целия християнски свят, Римската църква започнала да се стреми да ограничава митрополитските права на посилните и обширни архиепископи, отцепвайки от тях отделни епархии. Така тя създавала по-малки църковни ведомства, помагала им да утвърдят своята независимост от митрополитския център и ги подчинявала непосредствено под своята власт.
И така, в този исторически момент папските интереси съвпаднали с интересите на укрепващите славянски държави. Затова, в името на своите властолюбиви домогвания, Рим временно пожертвувал господствуващата на Запад триезична теория, забраняваща църковната употреба на «варварските» езици. Адриан II през 869 г. разрешил мисионерската дейност на светите братя, позволил богослужението да се извършва на славянски език и малко по-късно сам ръкоположил необходимото за създаване на независима славянска църква духовенство. С последния акт той фактически присъединил Мораво-Панонската област към своя диоцез. За глава на новоизградената църква бил хиротонисан сам св. Методий, като му била дадена титлата архиепископ
Моравски.
Но ето че през лятото на 870 г. немците удържали победа във войната със западните славяни. Княз Ростислав (846—870), по чиято покана през 863 г. дошли на проповед светите братя, бил заловен, ослепей и заточен в баварски монастир, където умрял. На неговото място бил поставен от немците покорният им Светополк (870—894), известен със своето коварство и порочен живот, а при княжеския двор на новия владетел се образувала силна пронемска партия. През есента на същата 870 г. срещу св. Методий е свикан епископски събор в Бавария в присъствието на самия император Лудвиг Немски. Главен обвинител бил Пасауският епископ Херманрих, един от водачите на папската делегация в България през 867 г. Св. Методий бил затворен в тъмница, нанесен му бил побой, продължително време бил държан под открито небе на дъжд и зимен студ при суровия алпийски климат. На събора той бил довлечен и бит пред всички с конски бич. Според решението на това беззаконно сборище славянският просветител бил заточен в град Елванген, във Фрайзингенския монастир.
След всичко това Залцбургският архиепископ Адалвин изпратил в Рим до папата свои пратеници със специален меморандум [17], в който освен настояване за възстановяването на правата си над Мораво-Панонската област, нарушени с учредяването на славянската архиепископия, той отправил обвинения срещу св. Методий, че извършва богослужението на славянски език по източния обряд — още един скромен факт, потвърждаващ верността на светите братя към православната Константинополска църква.
Две години и половина св. Методий страдал, затворен в тъмница, и всекидневно търпял хули и унижения. Мъчно можем да повярваме, че са били необходими повече от 30 месеца, за да може римският папа да реагира на деянията на лъжесъбора, над който той имал пълна йерархическа власт. Напразно мъченикът-страдалец апелирал от мрачната тъмница към Рим чрез свои пратеници.
Неговото освобождаване неслучайно съвпада с нов разцвет на Великоморавското княжество през 874 г., когато немците били победени в поредната си война със славяните и поискали мир. Въпросът за църковната независимост на Моравската държава отново се оказал на дневен ред. Папа Йоан VIII, който проявил такова равнодушие към страданията на св. Методий в годините, когато немската държава била силна, сега, при нейното неочаквано отслабване, отново станал «приятел» на славяните и «защитник» на св. Методий. В запазеното писмо-упътване [18] от 873 г., което Йоан VIII дал на своя пратеник при Залцбургския архиепископ — легата Павел Анконски, папата властно и безпрекословно защитил правата на Римската църква над Мораво-Панонската област и се разпоредил да бъде освободен подчиненият пряко на него славянски архиепископ. По същия свой пратеник той обаче предал и писмо [19] до св. Методий, с което му забранявал богослужението на славянски език.
Тези действия разкрили напълно същността на папската политика водена уж в полза на славянството — всички усилия на Йоан VIII били насочени всъщност към това, той да утвърди своята власт над новоучредената архиепископия. Що се отнася до належащата потребност на славяните да бъде проповядвана на разбираем език евангелската истина, — то тя с лека ръка била пожертвувана в угода на немските прелати. Така изпитващият според някои западни историци «най-нежна любов» към славяните папа Йоан VIII c един замах обезсмислял цялата просветителска мисия на светите братя и я свеждал до средство за осъществяване на властолюбивите стремежи на Рим да подчини обширните славянски области.

Но св. Методий бил верен на Православната Църква, от която бил изпратен на проповед. Ръководен от апостолска ревност и нелицемерна любов към новопросветеното Христово стадо, той ни най-малко не обърнал внимание на папската заповед, понеже ясно разбирал, че тя е противна на християнския дух и произтича от нечист извор. Отхвърлянето на папското разпореждане от страна на св. Методий е още едно свидетелство срещу онези, които всячески се стремят да докажат предаността на славянския просветител към Рим.

И така, ревностният Христов светител въпреки неимоверните трудности и пречки продължил своята проповед и богослужение на славянски език. Скоро обаче той бил наклеветен за това от самия княз Светополк и латино-немското духовенство. От запазеното послание на Йоан VIII [20] към св. Методий, с дата 14 юли 879 г. става ясно, че освен постоянното обвинение срещу него, отнасящо се до извършване богослужението на «варварски език», той бил обвинен, че «не учи така, както светата Римска църква» и «въвежда народа в заблуждение». Със същото послание св. Методий бил повикан от папата в Рим, за да даде отговор за делата си. Можело да се очаква, че там той ще бъде осъден и анатемосан. Но се случило точно обратното.

Папа Йоан VIII ce намирал в особено затруднително положение — в края на IX век папската власт преживявала тежка криза. Италианските князе-феодали, следвайки политическите си интереси, влезли в открит конфликт с него. Надеждите, които папата възлагал на император Карл Немски, също се оказали неоправдани. Сарацински кораби се появили край южните брегове на Италия и Йоан VIII бил принуден да моли военна помощ от омразната на Рим Византия, чиято флота удържала бляскава победа над сарацините. Йоан VIII признал каноничността на анатемосания от неговия предшественик Константинополски патриарх Фотий, както и правотата на последния в богословския спор относно изхождението на Светия Дух. В свое послание [21] сам папа Йоан VIII пише до патриарх Фотий: «Известяваме на Ваша честност да има пълно доверие в нас относно тоя член (на Символа), заради който се повдигнаха спорове помежду Божиите църкви, че не само не проповядваме това (изхождението на Светия Дух и от Сина), но даже и ония, които отначало, по причина на безумието си, дръзнаха да направят това, осъдихме като престъпници на Божиите думи и разрушители на богословието на Господа Христа, на Апостолите и на всички ония Отци, които, като се събраха заедно, ни предадоха Светия Символ... »

Легатите на папа Йоан VIII на свикания от патриарх Фотий събор през 879/880 г. подписали анатемата против всеки, който се осмели да защитава добавката Филиокве към Никео-Константинополския Символ [22].

Последвалото историческо развитие обаче ни дава пълни основания да се усъмним в искреността на действията на папа Йоан VIII. Цената, която Рим изисквал за своето привидно отричане от ереста, била присъединяването на България, Тесалия, Илирия и други области към диоцеза на Римската църква. Само десет години преди това, през 869 г., Адриан II c подобен ход, временно отстъпвайки от триезичната ерес и разрешавайки на св. св. Кирил и Методий богослужебната употреба на славянски език, спечелил за Рим Мораво-Панонската област. Явно е, че йезуитският принцип: «Целта оправдава средствата», още през онези времена започнал да става основно правило за действие на римските папи.

И така, именно при тези обстоятелства през 880 г., непосредствено след Константинополския събор, свикан от патриарх Фотий, св. Методий пристигнал на съд в Рим, за да даде отговор пред папата за отправените срещу него клевети. Йоан VIII тържествено признал, че вероизповедта на св. Методий е правилна, дал разрешение богослужението да бъде извършвано на славянски език и с чест го отпратил обратно в Моравия, за да управлява поверената му архиепископия.

Напразно някои римокатолически писатели се опитват да докажат, че св. Методий приел учението за Филиокве и затова папата признал за правилна вероизповедта му. Те съзнателно затварят очите си за решенията, приети и от Рим, на събора в Константинопол през 879/880 г., и пренебрегват недвусмислените данни на историческите документи. В писмото си [23] от месец юни 880 г. до моравския княз Светополк папа Йоан VIII пише: «и тъй, ние запитахме този достоен архиепископ Методий в присъствието на нашите братя епископи, дали вярва в Символа на Православната (orthodoxe) вяра и дали по време на Светата Литургия го произнася така, както е известно, че го пази светата Римска църква и както той е възвестен и предаден от светите Отци на шестте Вселенски Събора, съгласно евангелската заповед на нашия Господ Христос.»

Без съмнение в този момент папата е можел спокойно да заяви, че Рим изповядва Символа на вярата така, както той е постановен от общопризнатия авторитет на Вселенските събори. [24]

Мнението, че Йоан VIII изключително по политически причини оправдал св. Методий, приемайки православния Символ на вярата и разрешавайки славянското богослужение, се споделя и от известни римокатолически историци. Например кардинал Хергенрьотер в своя труд, посветен на живота на патриарх Фотий, пише:

«Йоан, който току-що бе признал Фотий, предвид спречкванията, които имал с Каролингите, а при това притиснат натясно от сарацините и от италианските князе, ... проникнат от горещо желание да подчини под властта си българите, хърватите и далматинците, намерил за съвсем оправдателно според стеклите се обстоятелства да бъде снизходителен към Методий и да се обяви на негова страна.» [25]

През същата 880 г. св. Методий се завърнал в Моравия при своето любимо Христово стадо, на което посветил живота си и за което според евангелската заповед положил душата си. Привидната подкрепа, оказана му от папата, нямала никакви практически последици. Нещо повече, Йоан VIII извършил един много ловък и коварен ход. Едновременно с оправдаването на св. Методий той назначил в Моравската митрополия втори епископ, като хиротонисал за тази цел презвитера Вихинг, немец по произход и най-отявлен противник на св. Методий и на неговото свято дело. С това Йоан VIII скрито рушел онова, на което привидно съдействувал. Говорело се, че новопосветеният епископ има тайната подкрепа на папата и специални инструкции за действие [26]. Гоненията, интригите и препятствията, крито св. Методий и неговите ученици трябвало да претърпят от Вихинг и привържениците му били неизброими. В писмо до папата св. Методий се опитал да потърси неговата защита, но вместо да санкционира Вихинг и да го повика на съд, папата с послание [27] от 23 март 881 г. посъветвал св. Методий да търпи и да се утешава с бъдещата небесна награда. От полученото папско послание св. Методий разбрал, че няма какво повече да очаква от Рим, и през 881 г. прекъснал общение с него [28]. Той отлъчил от църквата противещите му се свещеници и, като видял тяхното упорство във «Филиокве»-то и триезичието, ги предал на анатема [29].

През 882 г. св. Методий посетил Константинопол, където се срещнал с патриарх Фотий и император Василий I Македонец, от които бил приет с особени почести. Трябва да се отбележи, че по това време, след като не успял да заграби в своята юрисдикция «многожеланата» му България, Рим отново прекъснал общението си с Константинопол. Именно поради този факт западните историци се опитват да отрекат, или най-малко да премълчат това посещение на св. Методий в противната им Византия, въпреки че за него изрично се споменава в древното житие на св. Методий.

От Константинопол ревностният просветител се завърнал в Моравия, за да продължи своята богоугодна борба. Въпреки противодействието и интригите на латино-немското духовенство той се ползувал с любовта и доверието на просветения от него народ, както и с особената преданост на повече от 200 свои ученици, подготвени да продължат делото му. Обаче трудните години на мисионерствуване и тежките борби в защита на славянската писменост и просвета били подкосили вече здравето му и той се преселил в Небесното си Отечество на 6/19 април 885 г. в моравската столица Велеград.

Само няколко месеца след неговата смърт новият папа Стефан V/VI (885—891) изпратил послание до моравския княз Светополк [30]. В него, след като многословно излагал римските претенции за първенство и учението за изхождението на Светия Дух и от Сина, папата написал: «Твърде много се учудихме, като чухме, че Методий е залягал за суеверието, а не за Православната вяра, и за раздора, а не за мира. Ако това е така, както сме узнали, ние осъждаме неговото лъжливо учение. А анатемата, която той изрекъл против католическата вяра, да падне на главата му... Относително пък светата служба. Тайнствата и св. Литургия, които Методий си е позволил да извършва на славянски език въпреки дадената от него клетва над мощите на блажения Петър [31], че няма да прави това, като се отвращаваме от злодеянието на погазената клетва, заповядваме занапред това никой по никакъв начин да не прави и с Божията и наша апостолска власт под страх от анатема забраняваме».

И така, папството показало истинското си лице, което грижливо криело, докато осъществи своите експанзивни планове.

Писмото на папа Стефан V/VI послужило като юридическо основание за гонение срещу учениците на св. Методий. Тези гонения, които започнали през зимата на 885/886 г., подробно са описани в житията на св. Климент и на св. Наум Охридски. Оковавани в тежки вериги, хвърляни в тъмници, влачени, бити и продавани в робство, много от тях загинали, а тези, които останали живи, се устремили към българските земи, водени явно от Божия промисъл и от горещите молитви на св. цар Борис.

След анатемата на Стефан V/VI още няколко папи потвърдили произнесената срещу светите братя и тяхното дело присъда — Йоан Х [32], Йоан XIII [33], Венедикт [34], Александър II [35] и Григорий VII [36].

Обаче през последните векове папството отново посегна на светлата памет на светите братя, за да може пак да ги използува за скритите си политически интереси и експанзивни планове. Разчитайки на късата историческа памет на някои среди и, не на последно място, отчитайки голямата любов и почит, с която св. св. Кирил и Методий се ползуват сред източните славянски народи, Рим започна лицемерно да възхвалява равноапостолните просветители, да им строи паметници и храмове и стигна дотам, че през 1880 г., кощунствувайки с тяхната памет, ги провъзгласи за светци на римо католическата църква. Неволно си спомняме думите от Евангелието: «Горко вам, ... лицемери, задето зидате гробници за пророците, украсявате паметници на праведниците... С това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са убили пророците» (Мат. 23:29-31).

И всичко това става при неоспоримостта на факта, че именно вследствие папските разпореждания и анатеми делото на светите братя е било напълно унищожено в земите на западните славяни, намиращи се под властта на римския ересиарх. То обаче е било прието като многоценно съкровище от тези славянски народи, които са пребивавали и пребивават в Православната вяра. Първа България, като получила този Божествен дар, не само сама се насладила на неговите дивни плодове, но малко по-късно го направила достояние и на новопокръстената тогава Русия. С това великото дело на св. св. Кирил и Методий станало основа на народностното съзнание и обширната култура на източните славянски народи, отличаваща се с дълбока духовност и извисеност над материалния свят. Защото тази култура е произрасла, развила се е и е разцъфтяла именно върху непоклатните устои на завещаното ни от двамата братя свето Православие, тя е плът от плътта му и кост от костта му.

И така, нека днес римските папи не дръзват да «евангелизират» народа ни, приел евангелската светлина от святи люде преди повече от 1100 години и нека не протягат светотатствено ръце към това, което не им принадлежи нито по дух, нито исторически.

Бележки:

* Автор на повече от 40 научни труда, предимно в областта на църковното право и църковната история. По-главните от тях, издадени в превод на различни езици и добре известни във всички православни страни са канонически: Сборник правила, приети от Православната Църква (Задар, 1881), Православно църковно право (1 изд. Задар 1890, II доп. изд. 1902), Правила на Православната Църква с тълкувания в 2 тома, (Нови Сад, 1895-6), Синопсис по църковно наказателно право (Задар, 1911); църковно-исторически: Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието (Задар, 1881, бълг. превод София, 1903), Славянските апостоли Кирил и Методий и римските папи (Задар, 1881), Св. Фотий, патриарх Цариградски (Задар 1896), Римокатолическата пропаганда... (Белград, 1889, бълг. пр. София, 1901).
1. Dr. I. A. Ginzel. Geschlichte der Slavenapostel Cyrill und Method. Wien, 1861. Monumenta Epistolaria, p. 44-45, – цит. по архим. Н. Милаш. Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието, бълг. пр. — София, 1903, с. 298.
2. Ewald, Die Papstbriefe der Brittischen Sammlung, Neues Archiv der Gesellschaft fur altere deutsche Geschichtskunde. Berlin, 1880. V. 2, p. 302-303 – пос. съч. с. 298.
3. Ginzel, p. 61-62. cf. Monum., p. 58 – пос. съч. с. 298.
4. Neues Archiv. V.2, p. 301-302 – пос. съч. с. 298.
5. Neues Archiv. V.2, p. 303-304 – пос. съч. с. 298.
6. Neues Archiv. V.2, p. 304 – пос. съч. с. 298.
7. V. Wattenbach, Beitrage zur Geschichte der christl. Kirch in Machren und Bochmen. Wien, 1849, p. 49. Cf. Boszek. Cod. diplomat. et epistolaria Moraviae. Olm. 1836. I, 34-35, No. XLIX, – пос. съч. с. 298.
8. Ginzel, Monum. p. 57, – пос. съч. с. 298.
9. ibid., p. 58, – пос. съч. с. 298.
10. ibid., p. 59, – пос. съч. с. 298.
11. ibid., p. 60-62, – пос. съч. с. 298.
12. ibid., p. 62-63, – пос. съч. с. 298.
13. ibid., p. 63-67, – пос. съч. с. 299.
14. Neues Archiv. V.2, p. 410, – пос. съч. с. 299.
15. Св. Методий сам е изтъквал това канонично основание в борбата си срещу латино-немското духовенство, както се вижда от неговото древно житие — «Панонски легенди».
16. ГИБИ, т. IV, c. 99 — 100, по P. Gr., CII, 1860.
17. Ginzel, Monum. p. 46-57. Historia conversionis Carantanorum et de S. Methodio testimonium queruium – пос. сьч., с. 312.
18. Ewald, Die Papstbriefe der Brittischen Sammlung, Neues Archiv der Gesellschaft fur altere deutsche Geschichtskunde. Berlin, 1880. V. 2, p. 302-303 – пос. съч. с. 298 и 313.
19. Ginzel. pp. 61-62. Cf. Monum. p. 58 – пос. съч., с. 298 и 313.
20. Ginzel. Monum. p. 58, – пос. съч. с. 298 и 320.
21. Bevereg. Pandectae can. Oxon. 1612. Tom. II. P. II. pp. 306-307 – пос. съч. с. 60.
22. Ab. Fleury, His. Eccl. liv. LIII e. 12-23. Cf. Hefele. Conciliengeschichte 464 fg – пос. съч., с. 63.
23. Цит. по ЛИБИ, т. II, c. 173-176.
24. Известно е, че прибавката Filioque е въведена първо в испанската църква през IX век под силния натиск на могъщия тогава император Карл Велики. Оттам тя се разпространила в Галия и Германия. Римската църква дълго време се въздържала от приемането u, борейки се с остатъците на своето предишно православно съзнание. Някои папи от тази епоха открито се обявявали против това нововъведение; накърняващо древната светоотеческа вяра. Папа Лъв III (795 —816) дори разпоредил да бъде поставен Никео-Цариградският символ на вярата (без еретическата прибавка Filioque) в църквата «Св. Петър» в Рим, издълбан на две сребърни плочи — на гръцки и на латински език. Под тях той написал надпис: «Това поставих аз, Лъв, от любов към Православната вяра и за запазването u от повреждане.» Римската църква, която по политически причини дълго време толерирала употребата на повредения Символ в Испания, Галия и Германия, сама приела окончателно тази добавка (Filioque) едва през 1014 г. при папа Венедикт, с което целият християнски Запад отпаднал от Едната, Вселенска, Православна Църква.
25. Hergenrother, Photius: II, p. 624 – цит. по Н. Милаш, пос. съч., с. 327, 328.
26. Очевидно самият св. Методий е изказал подобно съмнение в писмо до Йоан VIII. Това става ясно от запазения отговор до св. Методий, в който папата, разбира се, отрича да е давал на Вихинг такива инструкции.
27. Ginzel. Monum. pp. 62-63 – пос. съч. с. 298, 331.
28. Hergenrother, Photius. II, p. 626 – пос. съч. с. 298, 331.
29. Ginzel, Monum. p. 67. – Hergenrother, ib. – пос. съч., с. 331.
30. Ginzel, Monum. pp. 63-67 – пос. съч., с. 299, 342.
31. Лъжа е, че св. Методий е давал такава клетва над гроба на св. Петър в Рим. Самата необходимост от нея е била безпредметна, тъй като при своите посещения в Рим и през 869 г. и през 880 г. св. Методий е получавал разрешение съответно от Адриан II и Йоан VIII за богослужебната употреба на славянския език. Явно е, че «непогрешимият» Стефан V/VI твърде погрешително е употребил тук клевета срещу славянския просветител.
32. Ginzel, Monum. p. 75, 77 – пос. съч., с. 343.
33. ibid., p. 79 – пос. съч., с. 343.
34. Boczek, Cod. I, 87 — 88 – пос. съч., с. 343.
35. Ginzel, Monum. p. 89 – пос. съч. с. 343.
36. ibid., p. 90-92 – пос. съч., с. 343.