Епицентърът на Църквата не може да бъде епицентър на зараза

10 април 2020 15:53, Ловчанска митрополия
Епицентърът на Църквата не може да бъде епицентър на зараза

През последния месец станахме свидетели на активна кампания срещу Църквата, която по своята агресивност и откровена сатанинска злоба няма аналог в по-новата история на Православието. Този път враговете на Православната Църква са се прицелили в нейното сърце – Светата Евхаристия, която е средоточие на нашата вяра, копнеж и живот. И ако религиозната неграмотност и неверието на обществото, външно на Църквата, обяснява и тяхното неверие в нейните освещаващи средства, то буди недоумение безсилието на някои пастири да признаят със сърце и уста невъзможността от Св. Причастие да се предава каквато и да било зараза. Не само недоумение, но и възмущение будят и разсъжденията на един от клириците на Варненска Епархия, о. Теодор Стойчев по този въпрос, които активно се разпространяват в Интернет пространството през последните дни и са намерили своята трибуна, естествено, на сайта dveri.bg.

Изчитайки „богословските“ опити на варненския духовник, на първо място прави впечатление следната непоследователност от страна на автора. Още в самото начало той заявява: „Вслушването в гласа на отците е част от опита на Църквата, но това не означава, че винаги трябва да копнеем за откровение, а по-скоро да последваме техния начин на реагиране на уникалните за времето ситуации“. Наистина похвално твърдение, но тъй като в изложението по-нататък не намираме обяснен начина, по който светите отци са реагирали на епидемиите, то оставаме с впечатление, че горното заявление е просто една манипулативна маневра, целяща да придаде светоотечески авторитет на мнението на автора. Освен ако последният не припознава своя собствен глас за гласа на светите отци. Но отхвърляйки подозрението за подобна нескромност от страна на о. Теодор, лесно можем да намерим обяснението: светите отци са реагирали по начин, диаметрално противоположен на препоръките на варненския духовник. В периоди на епидемии, много по-тежки от настоящата, те са призовавали народа към още по-усърдно участие в светотайнствения живот на Църквата и чрез Божествената благодат на нейните свещенодействия не веднъж са прекратявали заразите. По този въпрос има достатъчно литература с исторически факти и който желае може да се запознае с тях - http://predanie.bg/новини/акценти/1977-отворено-писмо-от-манастири-относно-епидемията-от-коронавирус

По-нататък о. Теодор цитира думитена о. Николай Лудовикос, един от известните съвременни гръцки догматисти, който на базата на кратък догматически анализ стига до категоричния извод, че от Св. Причастие няма как да се предава каквато и да било зараза. Коментирайки заявлението на о. Николай, варненският духовник пише: „От това заключение, изведено от сферата на систематическото богословие, той прави скок в практическото богословие“. Този скок о. Теодор намира за проблематичен: „Според мене основният проблем в горната теза е, че се прави сериозна крачка от един богословски дискурс към друг“.

Но именно такъв скок прави и самият автор на цитираните редове – на базата на свои „догматически“ разсъждения в края на изложението си той заявява: „В този ред на мисли бих казал категорично: мисля, че човек може да се разболее от вирусите (патогените), които могат непреднамерено да попаднат в и около св. Чаша“.

Като оставим настрана посочените противоречия в подхода на автора, нека припомним, че догматическото богословие на Църквата не е отвлечена философска система, а систематическо изложение и тълкование на вечните богооткровени истини на Христовата вяра, които имат първостепенно практическо значение за нашия живот и спасение. Следователно, скокът от догматиката към дискурса на практическото богословие е напълно правомерен, но не винаги е успешен. Принципът грешен въпрос – грешен отговор важи с особена сила за догматическото богословие. При това грешните отговори означават ерес.

Именно тук е и една от основните грешки на разглеждания автор. Нашето питане трябва да бъде не какво се случва с микробите, които биха попаднали в Св. Чаша, но какво е естеството на Св. Евхаристия. Последният въпрос обаче авторът умишлено подминава с обяснението: „Няма да се спираме на характера на св. Евхаристия, защото по този въпрос има достатъчна по обем книжнина“. Обемът на книжнината по темата, обаче, няма нищо общо с неговото значение за отговора на ключовия въпрос може ли да има зараза от Светите Тайни. Затова и подминаването му от автора цели да избегне краеъгълна догматическа истина на Православието, истина, която занулява всичките му богословски старания и ги изобличава като тежка хула срещу Тайнството на Тайнствата.

Прочее, нека се спрем върху темата за естеството на Светото Причастие. Православната Църква винаги е учела, че Светите Евхаристийни Дарове са не нещо друго, а Самото Тяло и Кръв на нашия Спасител Господ Иисус Христос в буквалния, реален смисъл на този израз. При това светите отци отбелязват пълното тъждество между историческото тяло на Господа и Неговото тяло в Светата Евхаристия: „Тази негова пречиста плът“, говори св. Симеон Нови Богослов, „която Той е възприел от чистата утроба на всепречистата Мария и Богородица, с която Той се и родил телесно от Нея, Той ни дава за храна“[1]. Нещо повече, православната христология учи, че в Божествената Ипостас на Бог Слово, Божествената и Човешката природа са съединени навеки неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно. Господ Иисус Христос е „съвършен по божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло – единосъщен на Отца по божество и единосъщен нам по човечество – във всичко нам подобен, освен в греха“. Следователно приемайки Светите Тяло и Кръв Христови в Светото Причастие, заедно с тях ние приемаме в себе си въплътения Бог и по думите на свети апостол Петър ставаме „участници в Божественото естество“ (1 Петър 1:4). Продължавайки цитираната по-горе мисъл, св. Симеон Нови Богослов говори: „И вкусвайки я (пречистата плът на Господа), ние имаме в себе си целия въплътен Бог“[2]. На друго място в своите богокрасни химни, преподобният отец говори, че след приемането на Светите Тайни душата и тялото на човека „съединили се с моя Бог, стават бог по причастност“[3]. Затова и Светите Христови тайни се наричат „животворящи“, „живоносни“, преподавани за „изцеление на душата и тялото“, „за здраве на душата и тялото“, „за вечен живот“. И как би могло да бъде иначе, след като Бог е изворът на живота, а чрез Св. Причастие ние реално се приобщаваме към Него Самия.

Питаме: след казаното по-горе (а обемът на светоотеческата книжнина, потвърждаваща казаното, е наистина огромен) как е възможно чрез Св. Причастие да се преподават смъртоносни вируси и патогени? Можели Животът да предава смърт или от чашата на изцелението и здравето да пиеш болест? Подобен ред на мисли са прекрасно развити от архим. Кирил Костопулос в „Божественото Причастие и коронавирус“ - http://predanie.bg/новини/акценти/1980-божественото-причастие-и-коронавирус

Но нека за момент се спрем и върху друг аспект на най-важното свещенодействие на Църквата. В светата Литургия народът Божий пристъпва към Божия престол и принася на Бога от Неговите дарове, от плодовете на природата. Хлябът и виното са приношение на нашата любов и благодарност (евхаристия) към Господа, а Той ни отвръща по начин, по който Той единствен може да постъпва – с преизобилие на Своята Божествена любов и благодат, връщайки ни пренесените дарове, но вече осветени, претворени в Своето Тяло и Кръв, преизпълнени с нетварните енергии на Св. Дух. „Твоя от Твоих“ възглася свещеникът преди произнасянето на епиклезата. В този ред на мисли, нима е възможно на любовта и благодарността, Бог да отговори с болест? И принесените на Него дарове, Той да върне омесени с патогенни вируси и смъртоносна зараза. Подобни кощунствени и богохулни изводи, които епицентъра на нашия живот и вяра, Св. Евхаристия, превръщат в епицентър на зараза за енорията, са чудовищни дори да ги назовеш, макар и с изобличение.

От изложението на варненския свещеник става ясно, че той отхвърля претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови чрез транссубстанциация, т.е. чрез променя на същността. Заедно с това, той не може да приеме и твърдението на о. Николай Лудовикос (защото това също било "спиритуализиране на въздействащата Божия благодат"), според който сътворената материя запазва своите материални признаци, но по действието на Божията благодат надмогва тварните си ограничения и преминава в друг начин на съществуване. Тогава разумен е въпросът вярва ли въобще о. Теодор в претворяването на хляба и виното в Тялото и Кръвта на нашия Господ Иисус Христос, и ако вярва, доколко? Защото ако в душата си човек има макар и сянка на съмнение в Тайнството на Св. Евхаристия, то на базата на какво той може да е уверен, че чрез светите Тайни не могат да се предават зарази? Съмнението в първото неизменно ще породи съмнение във второто и може би именно тук е и най-големият проблем на автора. Свидетелство за това предположение са и думите му, с които той отхвърля твърдението на о. Николай за „онтологично участие в самото обòжено човешко тяло на Христос“: „Да, но моето тяло и след причастието си с обòженото тяло на Христос си остава моето тяло; то не променя същността си“ – говори варненският духовник. Наистина, нашите тела не променят своето човешко естество, никой не твърди обратното – да обвиниш известния гръцки догматист в монофизитска духовност и разбирания, е абсурдно. Но макар нашето човешко естество да не изменя своята природа след причастяването със Светите Тайни, то се приобщава към живота на Самия Бог и бива пронизано от Неговите нетварни енергии, според прекрасната аналогия на св. Василий Велики за разтопеното желязо, което става огън и при все това по природа си остава желязо. Вкусвайки претворените в Тяло и Кръв Христови хляб и вино, ние самите се претворяваме чрез благодатта на Св. Дух в евхаристийното тяло Христово, ставаме съ-телесни и съ-кръвни на Христа. Степента, в която Божията благодат се излива върху човека, обаче, зависи от духовната мярка на последния. Както и св. Симеон Нови Богослови говори: „… пречистите и пресвети Твои Тайни, чрез които се оживява и обожествява всеки, който яде и пие с чисто сърце“[4]. И св. Максим Изповедник учи: „Хлябът на Живота, като Човеколюбец, дава Себе Си в храна на всички, но не на всички еднакво. На извършилите велики дела на праведност – обилно, а на извършилите по-малки – в по-малка степен; на всеки толкова, колкото неговото духовно достойнство му позволява да приеме този Хляб“[5].

Въпросът може ли да има зараза от Св. Причастие или от начина, по който се приемат Светите Тайни, има и своя категоричен емпиричен отговор. Бих го формулирал като предизвикателство към тези, които твърдят обратното: посочете макар и един единствен случай от почти двухилядолетната история на Църквата, когато някой се е заразил от приемането на Св. Тайни?

Противоположни примери, обаче, колкото искаш. Тук ще приведа само случая със станалия известен в православния свят отец Александър Клименко, който спечели „Гласът на Украйна“ през 2017 г. В продължение на 10 години той е причастявал затворниците в затвора в Березан, Украйна, където се намират и болни от СПИН и открита форма на туберкулоза, и след всички причастници, както повелява каноничният богослужебен ред, е потребявал Светите Дарове със същата лъжица и от същата чаша. И до ден днешен той не се е разболял нито от СПИН, нито от туберкулоза.

От казаното по-горе става ясно, че разсъжденията на варненският свещеник са еретически, кощунствени и богохулни. Подобни изяви, с които е препълнено антицърковното обществено и виртуално пространство в настоящата ситуация на пандемия, неволно ни кара да си спомним думите на св. Антоний Велики, казани от него още през 4. в.: „Ще дойде време, когато ще ти кажат: ти си безумен, защото не участваш в общото безумие. Но ние насила ще те накарем да бъдеш като всички“.

„Но Божията твърда основа стои непоколебимо, имайки тоя печат: позна Господ Своите; и: да отстъпи от неправдата всеки, който произнася името Господне“ (2 Тим. 2:19).

Прот. Михаил Ковачев

[1] Цит. по: Архиеп. Василий (Кривошеин). Преподобный Симеон Новый Богослов. М., 1995. с. 92.

[2] Пак там, с. 92.

[3] Пак там, с. 101.

[4] Молитва 6 на св. Симеон Нови Богослов от молитвеното последование преди Св. Причастие.

[5] S. Maximus Confessor. Capitum Theol. Et. Oecon. Centuria II. Cap 56.PG 90, 1050.

 

 

« предишна новинаследваща новина »