Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » ДУХОВЕН ЖИВОТ И СЛУЖЕНИЕ НА КЛИРИЦИТЕ И МИРЯНИТЕ В ЦЪРКВАТА

ДУХОВЕН ЖИВОТ И СЛУЖЕНИЕ НА КЛИРИЦИТЕ И МИРЯНИТЕ В ЦЪРКВАТА

2010-10-08, автор: проф. прот. Василис КАЛЯКМАНИС, рубрика: Теология

Въведение

Темата, която съм поканен да разгледам е твърде интересна, но и обширна. В случая, ако трябва да се направи по нея обстойно и прецизно представяне би отнело доста време. Въпреки това, аз ще се опитам да отговоря донякъде на очакванията и накратко да изложа някои по-значими моменти в пет тематични единици. Първата е относно значението, което има за духовния живот връзката между догмата и нравствеността. Втората е за свещенството и многообразието от благодатни дарове (харизми) в Църквата. Третата разглежда отношенията между свещенството и светската власт. Четвъртата - дейността на църковните служители (т. нар. низш клир) и на миряните. В последната, пета, ще представим кратък практически план за ролята и служението на клириците и миряните в Църквата.          

mdeipnos.jpg

Нравственост и догмат

 В църковната традиция основата на духовния живот е правилният, точният догмат. А догматът, от своя страна, е неразривно свързан с християнската нравственост. Ако догматът, по някакъв начин, бъде отделен от нравствеността, то духовният живот ще се прелъсти и ще замре. Св. Кирил Йерусалимски пише: „Начинът да бъдеш благочестив (честен пред Бога) е двусъставен - състои се от благочестни догмати и благи дела.  Нито догматите без дела биват приемани от Бога, нито пък Бог приема дела, които не са според благочестните догмати. Та каква полза има добре знаещият догматите относно Бога, а блудно прегрешаващ? Каква е ползата за добре разсъждаващия, а нечестиво хулещ?"[1].

Единството на нравственост и догмат се опазва, както в светата Евхаристия, така и в останалите тайнства на Църквата. Тайнствата, а техният център е светата Евхаристия,  притежават терапевтичен, мистагогичен и еклисиологичен характер. Светата Евхаристия е центърът на богослужението и поради това именно с нея била свързвана както църковната традиция, така и останалите църковни тайнства. В наши дни тази връзка някак си е прекъсната и тайнствата, по причина на осветскостяването, са застрашени да бъдат възприемани като лични или частни обреди. Този светски характер е засегнал предимно тайнствата Кръщение и Брак.

Само че според св. Николай Кавасила именно Кръщението ни дава съществуване. Като цяло, то ни дава ипостас според Христос. Приема ни мъртви и разядени от греха и ни повежда за първи път по пътя на духа. А Миропомазанието е което прави преродения човек съвършен, като го обдарява извътре с необходимата енергия за този негов нов живот. Накрая, светата Евхаристия  е тази, която съхранява и опазва дадения ни нов живот и ново здраве[2]. Следователно, чрез светите тайнства се побеждава плътското послушание и в душите се влага светлината на бъдния живот, която със своя блясък превишава многократно красотата на този свят. И именно в това е духовният живот[3].

Това цялостно освещение на вярващите, тоест участието им в Христовия живот, се извършва в Църквата. А централната Личност в Църквата, Която в определени библейски и патристични текстове е отъждествявана и със светата Евхаристия, е Христос. Поначало Неговото дело продължават и мистично опазват в хода на историята светите апостоли, а след тях епископите и презвитерите като пастири на народа Божи. Хиротонията и ръкополагането на клирици биват непосредствено свързани със съществуването на паство, тоест на миряни. Тези, които поемат  да са „в образа на Христос", са призвани да подражават на Христос и да поемат тежестта на служението и жертвата. Даденото им благодатно дарование (харизма) и тяхното служение не са отделни неща. Те (клириците) са, които биват изпитвани, действайки в рамките на църковната общност и в непосредствена връзка със спецификата на повереното им църковно изпълнение.  

Свещенство и разнообразие от благодатни дарования (харизми) в Църквата

 Светите отци на Църквата категорично не са приемали по някакъв начин да бъде отделено разбирането за свещенството като институционално служение от благодатното свещенство. Делото на свещенството няма индивидуален характер, а е дар на Светия Дух, който се упражнява в Църквата и за Църквата. Чрез единството на вярата и общението на Светия Дух всички дарове на Църковното тяло оживяват. Може в отделните членове да съществуват различни дарове, но те биват разпределяни от Светия Дух.  „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички" (1 Кор. 12:4-6).

Християнската нравственост не е следствие от юридическа заставеност или принудително послушание, а е естествен резултат от съсредоточаването в Тялото Христово - Църквата. Христос е един, христовидни обаче стават само тези, които доброволно участват в Неговия живот чрез тайнствата. Кръщението и Миропомазанието онтологично прераждат човека, както вече казахме, докато свещенството е духовно служение и дяконство за спасението на света.

Църковните членове, като живеят киновийния и жертвен дух на християнската любов, биват отвеждани полека към вярата в догмата за Въплъщението и разбирането на тайнството на кеносиса (снизхождането) и доброволното страдание за Христа.

Затова в православната християнска традиция клирикът не се възприема само като религиозен служител, който отговаря на дадени изисквания, подобно на множеството религии. В изворите на православната книжнина има множество определения, които дефинират неговото дело и което започва с извършването на църковните тайнства. Клирикът е и йерей, и предстоятел, и председател, и игумен, и учител, и тайноводец, и лекар на душите, и уредник на тайнствата. Пастирят, като предстоящ на събранията на Божия народ, възнася безкръвната жертва от името на народа. Той е продължителят на Христовото дело в историята. При гръцките отци и особено при св. Григорий Богослов той освен клирик е и терапевт, който обслужва и съдейства в пътя към обожествението (обожението).

Свещенство и светска власт

Клирикът изпълнява своите отговорности сред обществото в измерението на Божията воля. Затова и той не може да бъде разглеждан като представител на светска власт. А и званието на свещенството е различно от всяко едно друго в света. Клирикът търси във всеки човек, дори и у разбойника, Божия образ. Затова и той не трябва да допринася за осъждане на човека. Ако това свещеническо начало бъде престъпено, то за клирика се предвижда дори епитимията  „отлъчване".

Докато за представителя на светската власт опазването на реда, възстановяването на справедливостта и възпрепятстването на неправдата, са от първостепенно значение. Разбира се, и клирикът не остава безразличен към тях. Само че за изпълнението на тази цел пътищата, които той следва, са различни от тези на светската власт. Той се стреми да разтърси човешкото жестокосърдечие и вкаменелост, за да се освети така и светът. Той използва поучението, словото, примера, както и контрола, и упрека. Поменава пред Бог нуждите и всички лични потребности на човека, като проси Божията милост за него.

Светите отци следват пътя на Господа и на светите апостоли - пътя на жертвата. Без друго, това трябва да е и пътят на Църквата. Проповедта на любовта и особено на любовта към враговете неименуемо поставя вървежа на този път измежду вражески светски сили. Църквата, като продължител на делото на Христос тук на земята, приема съзнателно и тежестта на общия гняв. И ако Христос се жертва доброволно за спасението на целия свят, то Неговата истинска Църква неизбежно ще бъде гонена и ще претърпи мъченичество. Такъв е духовният закон на живота във Христос. Думите на св. ап. Павел са красноречиви: „Па и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени" (2 Тим. 3:12). Трудностите и противодействията, които срещали св. отци, и гоненията, които те са претърпели, са и доказателството за чистотата на тяхното пастирско дело.

Във всеки случай Църквата е тази, която предполага служещия и жертвен характер и на самите светски длъжности. Със своята всевечна съвест духът на служението и на жертвата в голяма степен намери през вековете своето отражение и в политическата власт.

Във Византия ясна политическа теория може и да не се е развила, но затова пък римският култ към императора категорично бил отхвърлен като непочтителен, като същевременно се появили и разпространили различни теории относно упражняването на светската власт. Възгледът обаче, че властта произлиза от Бога, се отразявал съществено на начина, по който тя била упражнявана. „Византийският император съчетава идеала за един друг „пастир", който чрез своята светска власт е длъжен да осигури добри закони, мир, спокойствие и сигурност в рамките на своите правомощия"[4]. Но това съчетание напомня за кръстната смърт на Архипастиря и Вседържителя Христос, по подражание на Който и светският водач трябва да стигне до саможертва за спасението на своите поданици.

Църковните служители (низшият клир) и миряните

Редом с висшия клир - епископи, презвитери и дякони, Църквата се обслужва и от църковните служители (низш клир). Исторически там срещаме дяконисите, иподяконите, четците, псалтите, клисарите, но и учителите, екзорцистите, терапевтите и т. н. За всички тези степени се предвижда хиротесия вътре в храма от епископ пред църковници. В случая става въпрос за онези служения, които са във връзка с богослуженията, благоустройството и подпомагането на служещия йерей или архиерей. Центърът на всичко това е жертвеникът, църковните служители са около него. През вековете на дълбоката неграмотност на йереите и на засиленото осветскостяване център на богослужението станал аналойят, докато служащият и светият жертвеник останали в периферията. За да осигурим правилността на реда трябва да помним саморазбираемата истина, че последованията на Вечернята и на Утренята имат прославителен характер, докато светата Литургия - молитвен. Тоест, светата Литургия се характеризира и е изпълнена предимно с молитви, докато другите последования - с химни.

За да съществува хармония и ред в църквата всеки един трябва да се намира точно вътре в определените рамки на своето благословение и служение. Тук ще приведем един пример: днес клисарката освен за благолепието и чистотата на храма се налага да бъде и „управница" на Божия дом с всичко, което следва от това. Та нали именно от управника зависи образът, който ще си изградим за един манастир - ако управникът е добре разположен, любезен, търпелив, гостоприемен, отзоваващ се и общителен, то и манастирът ни утешава. И нека си припомним посещенията си до Света Гора, за да се уверим в това. „Съвременният клисар е почти „ефимерий" на храма - пише един съвременен университетски преподавател, и продължава, - Той общува с множество вярващи, поклонници, страдащи, агонизиращи, безработни, отхвърлени, наркомани и др. Но има ли той предпоставките да отговори на тази църковна роля? Може ли да стане ангела на дяконството.... така че лицето му да утешава погледа на посетителя, след като той се откъсне от образите по иконите, тези на Христа, на Богородица и на светиите... Може ли той да даде информация с вежливост и доброта на идващия посетител, на идващия училищен клас, на туристическата група? Способен ли е да помага на светия аналой (на клироса) по време на ежедневните последования, на които обикновено псалтите отсъстват?"

Само че не клисарят е отговорен за духовното укрепване на енорията и на Църквата. Всички християни са призвани да бъдат „братя", а това предполага общ духовен отец, който да поеме по-голямата тежест от кръста на отговорността, на служението и на жертвата. Когато се живее кенотичния и служещ характер на свещенството, тогава отпадат, избягват се напреженията и разликите между клирици и миряни. Всеки един се намира вътре в рамките на онзи дар, за който той е благословен и е наречен да служи, и така според получения Христов дар да допринася за живота в любовта. Ето така се и полагат предпоставките за развитието на духовния живот, който не е само личен въпрос, защото той се излива именно чрез ближния.

Пастирски приложение и насоки

За да стане по-ясно гореказаното, ще представим едно практическо пастирско предначертание в четири точки, с което да стане видна ролята на клириците и на миряните в църковната общност.

1. Поначало, както се каза, енорията е култовата общност. Клирикът призовава и събира Божия народ в едно тяло, като с Божията благодат изгражда църковното събрание. В него дейно място по даденост заемат всички кръстени, а по зададеност, по потенция и всички хора, независимо от социалното им положение, етническа принадлежност, възраст, род, цвят и пол. За извършването на светата Евхаристия е необходимо присъствието и на членовете от народа. В църковното събрание именно са заложени и се събират и отправната точка, и окончанието на духовния живот. Вътре в него се задълбочава и оширява християнската съвест, развива се общият дух и се гради общата отговорност.

По този начин социалното подпомагане, човеколюбието и издигането на инциативите за възстановяване на социалната правда, тържество на мира и опазване на околната среда придобиват вече една особена стойност. В светата Евхаристия, която е изображение на рая, християните намират утешение и умиротворение, чрез което и те самите спомагат на острастените и себелюбиви членове на църковната общност да се сдобият с „не дирещата своето любов" (1 Кор. 13:15) и да станат приятели и домашни на Бога.

2. В енорията и в църквата се упражнява дякония на словото. Основно клириците поемат това служение, но и миряните, и монасите могат да го изпълняват, когато имат благословение за това от своя епископ. В свещените канони ясно се говори за времето, мястото, за проповедника, както и за предпоставките за проповедническото тълкувание[5].  

Участието на народа в този случай не е без значение. Народът слуша и скланя към казаното, което възприема послушно, като припознава в словото своя харизматичен учител. Или пък просто слуша проповедта, но съществено я отличава от нейния носител. Ето така именно намират и своето приложение Христовите думи: „на Мойсеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат  (Мат. 23:2-3).

3. Един значителен раздел от пастирската дейност е този за младежта.  Тук съгласуваща роля в отношенията с младежта може да има подходящият и образован клирик, но в тази дейност могат съществено да допринасят и съдействат и миряни. Задължението на възприемника на кръстения така или иначе поначало се нуждае от постоянно действие - проява, с което то да не остава ограничено само до обичайното му присъствие в обреда на кръщението. Възприемникът носи голяма отговорност за духовния напредък и духовния живот на новопокръстения.

4. Накрая, един друг раздел,  в който могат да съдействат църковните членове, тоест миряните, е този на социалната дейност и хуманността. Ще наблегна на този раздел, защото той от много страни бива често пъти погрешно разбиран. Някои клирици и богослови са особено предпазливи относно развиването на социална дейност. Според тях социалната дейност на християнските общности влиза в противоречие с исихастката, аскетична, молитвена и евхаристийна нравственост на Църквата. А според други, основната и главна дейност на Църквата, която я оправдава в очите на хората, е социалната. Това обаче са крайности, които, възприети всяка разделно, създават множество проблеми.

Всепризнато е и е очевидно, че съвременната социална ситуация се променя с бърз ритъм по целия свят. Социалните проблеми се задълбочават, осигурителните права зачезват и съответно големи групи от хора попадат под нивото на бедността. Този факт не може да остави Църквата безразлична. За християнина самото наличие на социални служби има за свое начало доброволната жертва на Христос за спасението на света. На примера на Христос подражават и апостолите, и светите отци, и светиите на Църквата. Те отдават себе си в служение на ближния. Тяхното дейност е дело на доброволния кеносис. Именно от социалното дело на Църквата тръгва и съвременната държавна социална дейност на западните общества.

Църквата трябва да подсигурява социалната си дейност, като вдъхновява за доброволен труд. Защото нейното социално, но и всемирно дело се основава именно на добрата воля, затова и пастирите на Църквата имат многостранна апостолска дейност. Първо, да вдъхновяват за безкористна любов към ближния. Второ, да настояват на качеството, всецялостта и продължителността на доброволния труд. Трето, да вдъхновяват за благодарност онези, които са в нужда и приемат услугите на доброволците. Защото благодарността се явява по-трудна и от упражняването на любовта.

Накрая, грижата за развитието на православна аскетична нравственост измежду доброволците, не само не трябва да бъде пренебрегвана, но и да се набляга с особена тежест на респекта към духовните закони и евангелския дух. Ползата ще бъде значителна за доброволците миряни тогава, когато дейността, която те развиват, не ги отвежда към самооизвинение и духовна небрежност, а спомага за техния напредък по Бога.

При условието, че доброволните организации развиват дейностите си върху съответни клонове на социалното подпомагане, защита на околната среда и на гражданите, Църквата и по-специално енорията или св. митрополия може свободно да съгласува, развива и да инспирира различни инициативи в тези насоки.

От особено значение е да бъде преодставяна възможност на младите хора да създават свои връзки с енорията и митрополията, да се срещат помежду си, но и да допринасят за църковната общност. От само себе си се разбира, че миряните от различните доброволчески формирования на енорията ще се видоизменят, ще се информират и ще се свързват не само помежду си, но и с отговорния клирик от енорията или митрополията, който ще действа като техен духовен наставник.

Епилог

Възниква въпросът: Може би една външно насочена устременост на християните води до някакъв вид осветскостяване и влиза в противоречие с аскетичното и исихастко послушание на православната традиция? На този въпрос ще отговоря с цитат от житието на св. Силуан Атонски, който описва свои светодуховни преживявания и опит, произлизащи от мъничките дела на сърдечие и любов към страдащия Божи народ: „Беше Великден. Връщах се в килията си при мелницата от вечернята в катедралния манастирски храм. По пътя срещнах един работник. Когато го приближих, той ме помоли да му дам едно яйце. Нямах. Върнах се в манастира и взех от духовника си две яйца. Едното дадох на работника. Той ми казва: Двама сме. Тогава му дадох и второто яйце и когато се отдалечих започнах да плача от състрадание към бедния Божи народ и така душата ми се заля от скръб за цялата вселена и за всяко творение.

Един друг път, също Великден, тръгвайки от голямата манастирска порта към Преображенската сграда, виждам да идва в моята посока едно дете, на около четири годинки, с радостно лице - Божията благодат ощастливява малките деца. Имах едно яйце и го подадох на детето. То се зарадва и се затича към баща си, за да му покаже подаръка си. И за това незначително нещичко, Бог ме обдари с такава голяма радост, че аз обикнах всяко Божие творение, а Светият Дух умиряваше душата ми. Когато се върнах в килията, със сълзи дълго се молих на Бога от съчуствие към света.

О, Душе Светий! Дойди и се всели в нас завинаги. Добро е за нас да сме винаги край Теб"[6].

 

Отец проф. Василис Й. Калякманис, Солунски университет "Аристотел"

Седмица на православната книга - Варна 2010 г.

 

Превод от гръцки: Анула Христова

 


[1] Κατηχήσεις, Βιβλιοθήκη Ελλήνων Πατέρων και Εκκλησιαστικών συγγραφέων, εκδ. Αποστολικής Διακονίας, τόμ 39, σ.66-67.

[2] Περί της εν Χριστώ ζωής, 1, 12  ΕΠΕ, Θεσσαλονίκη 1979, Π. Χρήστου, τόμ. 22, σ. 278.

[3] Περί της εν Χριστώ ζωής, 1, 14  ΕΠΕ, Θεσσαλονίκη 1979, Π. Χρήστου, τόμ. 22, σ. 280.

[4] Β. Γιούλτση,  Η " άλλη" θέαση του κοινωνικού, εκδ. Πουρναρά, Θεσσαλονίκη 2005, σ.241.

[5] Βλ. π. Β. Καλλιακμάνη, Ο εκκλησιολογικός χαρακτήρας της ποιμαντικής, Λεντίω ζωννύμενοι ΙΙ, εκδ. Μυγδονία, Θεσσαλονίκη 2005, σ. 100 κ.ε.

[6] Αρχιμ. Σωφρονίου, Ο ΄Αγιος Σιλουανός ο Αθωνίτης, ΄Εσσεξ Αγγλίας,

 





Още от "Православна мисъл":

2010-10-07 ИСИХАСТКАТА ТРАДИЦИЯ В РУСИЯ И КИПРИЯН, МИТРОПОЛИТ КИЕВСКИ И МОСКОВСКИ
2010-10-04 С БОЛКА И ЛЮБОВ ЗА НАШИТЕ ДЕЦА И ТЕХНИТЕ РОДИТЕЛИ
2010-09-29 В ДОСЕГ С НЕОЦЕНИМОТО БОГАТСТВО НА ЖИВАТА ТРАДИЦИЯ