Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » История » ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ ПАТРИАРШЕСКОТО ДОСТОЙНСТВО НА БПЦ

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ ПАТРИАРШЕСКОТО ДОСТОЙНСТВО НА БПЦ

2011-02-26, автор: Ст.н.с. д-р Христо Темелски, рубрика: История
По повод 110 години от рождението и 40 години от кончината на приснопаметния патриарх Кирил

NevskiBlagoveshtenie.JPG

Многовековна и повратна е историята на Българската православна църква и респективно на Българската патриаршия. В средата на далечния и бурен съдбовен IX век далновидният св. цар Борис I (852-889) прозрял дълбоката нравствена същност на Христовото учение и покръстил българския народ в годината 865-та. С исконно право Църквата го канонизирала за светец и той получил прозвището Покръстител.

Осъзнавайки огромната обединителна роля, която имала занапред да играе БПЦ, този далновиден владетел усърдно се потрудил за нейното формиране и израстване в самостойна църковно-народна институция. Той възнамерявал да въздигне Българската църква до ранга на древнопросиялите патриаршии, и въпреки че не успял да осъществи напълно замислите си, положил гранитни, непоклатими устои за по-бързото осъществяване на този идеал.

След няколкогодишни ловки дипломатически инициативи, използвайки умело историческата обстановка, аспирациите и съперничеството между двата тогавашни православни църковни центрове Рим и Константинопол, българският владетел окончателно се ориентирал към южната си съседка Византия. Той представил българския църковен въпрос за разискване на авторитетен църковен форум - Константинополския събор от 869-870г. На извънредното заседание на този събор, проведено на 4 март 870г., сред делегатите и представителите на древните източни патриаршии и Римската курия участвали и български пратеници. Съвсем изненадващо за папските легати започнала дискусия за юрисдикцията на българската Църква, от която станало ясно, че земите на българската държава по-рано се числяли към диоцеза на Константинополската патриаршия. Веднага последвало решение, въпреки възраженията на папските легати, България да получи своя архиепископия, под опеката на Константинополската църква.

Така били поставени основите на поместна Българска църква, тясно свързана с православния Изток. Хронологически тя се явявала осма по ред в общността на източно-християнските църкви през IXв. и втора (след Грузинската) народностна Православна църква, станала родоначалница на славянските православни сестри-църкви.

Под влияние на св. Кирило-Методиевата просветна традиция, която била пренесена на родна земя и процъфтяла в Плиско-Преславската и Охридската духовно-книжовни школи, България се превърнала в класическа родина и благословен разсадник на славянската просвета. Черноризците св. Климент и св. Наум Охридски, заедно със своите спомощници и ученици сътворили "Златния век" на българската култура, духовно и нравствено възвестили родната иерархия.

Военнополитическите конфликти между България и Византия по времето на княз Симеон (893-927) не довели до пълно разстройство и скъсване на църковните взаимоотношения между двете родствени църкви, а съдействали за утвърждаване на българската независимост. При големия възход в политическо и културно отношение на страната и при съществуващата тогава тясна връзка между Църква и Държава непрестанно укрепвал международния престиж на Българската църква.

След успешната битка при река Ахелой (20 август 917г.) княз Симеон се самопровъзгласил за "цар на българи и ромеи". Според тогавашните разбирания положението на Църквата трябвало да отговаря на високото достойнство на българската държава. В самата Византия била създадена теорията за тясна връзка между царство и патриаршия ("Imperium sine Patriarcha non staret" - "Царство без патриарх не бива"). По силата на това правило, отразено в много паметници от Средновековието, към 919г. на Църковно-народен събор в Преслав официално била провъзгласена църковната автокефалия и българският архиепископ бил назован с титлата патриарх.

През октомври 927г. бил сключен българо-византийски мирен договор, съгласно клаузите на който била призната титлата "василевс" на св. цар Петър I, който влязал в роднински връзки с византийския императорски двор. По свидетелството на т.нар. Дюканжов списък "Дамян в Дръстър, сега наречен Дристра. При него и България беше почетена за автокефална. Той, по заповед на Роман Лакапин, се провъзгласи за патриарх от императорския синклит (съвет), а после биде низведен от Йоан Цимисхи". Не се знае дали е бил издаден официален църковно-канонически акт за признаване на автокефалията и на патриаршеското достойнство на Българската църква, но навярно е имало такъв акт. Споменатото известие в Дюканжовия списък подкрепя това. Неговият съставител подчертава политическата страна на акта, считайки я по-съществена, определяща признанието от страна на църковния фактор. Българската автокефална църква с ранг на Патриаршия заемала шесто място сред древните най-авторитетни патриаршии на Православния Изток.

Военнополитическите обстоятелства през втората половина на Х в. се отразили съдбоносно върху Първата българска патриаршия. Когато Киевският княз Светослав навлязал в Североизточна България (968-969), патриаршеският престол се преместил в Доростол, а след нашествието на византийския император Йоан I Цимисхи (971) - в Средец (дн. София), който станал столица на Западната българска държава, възглавена от Самуил (997-1014). Понеже по стратегически причини столицата се местила последователно навътре в Македония, заедно с нея се премествала и българския патриаршески престол, докато в края на Хв. се установил в град Охрид. Тук български патриарси били Филип и Давид.

След като покорил България през 1018г., византийският император ВасилийII Българоубиец запазил независимостта на Българската църква под името Охридска архиепископия. Нейният предстоятел получил титлата "Архиепископ на цяла България". Подчинените му епархии били изброени в специално издадените от Василий II грамоти (1019, 1020 и 1025) и обхващат цяла Македония (без Солунско и югоизточния й дял), Моравско, Тимошко, Нишавско, Срем, Белградско, Софийско, Кюстендилско, Видинско, Южна и Средна Албания, Епир (без южните му части), цяла Сърбия и Северна Тесалия. По-късно, при приемниците на Василий II, настъпили редица промени в диоцеза й, като той намалявал в полза на Константинополската патриаршия. Същевременно Охридската архиепископия била подложена на елинизация - висшият клир се попълвал предимно от гръцкоезични византийци, а за литургически и канцеларски език бил въведен гръцкият.

Създадената по този начин Охридска архиепископия, като приемница на Първата българска патриаршия, станала единствената опора и утешителка на целия български народ през близо двувековното византийско владичество. Но особено големи били заслугите на Охридския духовен център за опазване народностното самосъзнание и българския дух на населението на западните области, които през повечето време на своето историческо битие се намирали под различна чужда политическа власт (византийска, латинска, сръбска и османска) и много рядко имали щастието да бъдат в състава на еднородна България. Охридските архиепископи, които в по-голямата си част били от гръцки произход, са оставили неопровержими свидетелства за българската принадлежност на своето паство, като носели титлата "архиепископ на цяла България". Водени от съзнанието, че са носители на каноничните права и достойнство на Преславската патриаршия, те се назовавали патриарси (XVI-XVII в.) и ревностно отстоявали и опазвали в продължение на осем века (до неправомерното й унищожаване през 1767г.) автокефалията на Охридската българска архиепископия.

През 1186г. при възстановяването на българската държава братята Асен и Петър отхвърлили духовната власт на Охридската архиепископия и на Константинополската патриаршия, като учредили нов църковен център в столицата Търново. Това била автокефалната Търновска архиепископия начело с архиепископ Василий. В резултат на преговорите между цар Калоян (1197-1207) и Римската курия през есента на 1204г. на българския владетел била призната титлата "крал" и правото да сече монети; а на Василий била дадена титлата "Търновски архиепископ и примас на цяла България и Влахия". Според папата титлата "примас" била равнозначна на патриарх. В началото на ноември 1204г. била извършена тържествената коронация на Калоян и на Василий. Макар и да признавала върховенството на папата, на практика Българската църква запазила независимостта си. Сключването на унията, от политическа гледна точка, било дипломатически успех за цар Калоян - България получила международно признание.

Официалното и каноничното признаване на патриаршеското достойнство на БПЦ станало през 1235г. при царуването на Иван Асен II. Бил свикан голям църковен събор в град Лампсак, Мала Азия, заседаващ под председателството на Никейския (Константинополски) патриарх Герман II. Със съгласието и на останалите източни патриарси - Атанасий Йерусалимски, Симеон Антиохийски и Николай Александрийски, съборът възвел Българската църква в ранг Патриаршия. В Бориловия Синодик подробно е описано това тържествено събитие. Летописецът с основание го характеризира като "Обновление на Българската патриаршия", т.е. възстановяване на един църковен институт, който е съществувал по-рано. За пръв Търновски патриарх бил провъзгласен българският духовник ЙоакимI.

Диоцезът на Търновската патриаршия се менил в зависимост от границите на Втората българска държава (1186-1396). Най-голям бил по времето на цар Иван Асен II (1218-1241), когато обхващал 14 епархии (без Търновската и диоцеза на Охридската архиепископия). Това са 10 митрополии (Преславска, Червенска, Ловчанска, Средецка, Овечка, Дръстърска, Видинска, Сярска, Филипийска и Месемврийска) и 4 епископии (Браничевска, Белградска, Нишка и Велбъждска). През XIVв. този диоцез рязко намалял: западните епархии били присъединени към Сръбската архиепископия (която от 1346г. е с ранг патриаршия), а Варненската, Видинската и южните - към Константинополската патриаршия.

Забележително е делото на последния Търновски патриарх св. Евтимий. Високообразован духовник, занимаващ се с книжовна дейност, той положил основите на Търновската книжовна школа, чието седалище било в манастира "Св. Троица", край Търново. През 1375г. той бил избран за патриарх и развил дейна духовно-административна, обществена и литературна дейност. Предприел и извършил важна правописно-езикова реформа; ревизирал старите преводи, като ги сверявал с гръцки оригинали и правил нови преводи на богослужебни и други богословски книги. Обръщал голямо внимание на точността на превода, понеже смятал, че допуснатите грешки водят до еретически заблуди. Литературното дело на св. патриарх Евтимий било обемисто и разнообразно - жития, похвални слова, послания и пр.

След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393г.) св. патриарх Евтимий бил изгонен от хълма Царевец, където се намирала Патриаршията. По-късно го изпратили на заточение в Бачковския манастир, където починал на 4 април 1404г.

Около 1416г. Търновската патриаршия била подчинена на Цариградската патриаршия. Така диоцезът на БПЦ преминал под юрисдикцията на: Цариградската патриаршия, Охридската архиепископия и на Ипекската сръбска патриаршия. През XVIIIв. била ликвидирана и самостоятелността на Ипекска сръбска патриаршия (1766) и на Охридската архиепископия (1767). Така по време на турското робство всички български земи преминали под духовното ведомство на Цариградската патриаршия. Поробеният български народ, като част от балканския православен народ в границите на Османската империя, бил представляван пред султана от Цариградския патриарх и бил считан за част от "руммилета".

През първите векове на робството това нямало особено значение за поробените българи. Независимо, че висшият духовен клир в своето мнозинство бил съставляван от гърци, Православната църква се явявала за тях опора срещу исляма и единствената традиционна народна институция, осигуряваща им известна автономност. Църквите и манастирите се проявили като своеобразни светилници, които съхранили и развили през вековете на робството етническата специфика на поробените балкански народи, на техния език, книжовност и култура.

Обаче със зараждането на националистическата идея през периода на Възраждането (XVIII-XIX в.) борбата за независима църковна институция се превръща в един от основните въпроси на българската национална революция. Тази борба се заражда през първата половина на 20-те години на ХIХв. и продължава дори и след Освобождението (1878г.) в Македония и Одринска Тракия. След дълги перипетии на 27 февруари 1870г., султан Абдул Азис подписва ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, полузависима от Вселенската цариградска патриаршия. Благодарение на този ферман става възможно възстановяването на изгубената в началото на ХVв. българска църковна независимост.

Въпреки противодействието, което оказали фанариотите, българските дейци по църковния въпрос в Цариград пристъпили към изграждането на екзархийското ведомство. От 23 февруари до 24 юли 1871г. в Цариград заседавал Първият Църковно-народен събор. В него взели участие 50 души, от които 11 духовници и 39 миряни. Проведени били 37 редовни заседания, като фактически на 23-то заседание от 14 май окончателно бил приет и подписан Уставът за управлението на Българската екзархия. За първи Български екзарх на 16 февруари 1872г. бил избран Видинският митрополит АнтимI. Раздразнени от успеха на българското църковно дело, Цариградската патриаршия свиква на 29 август 1872г. голям църковен събор, който на 16 септември с.г. провъзгласява Екзархията за схизматична.

След погрома на Априлското въстание от 1876г. екзарх АнтимI се изявил като доблестен патриот и горещ родолюбец. Това не допаднало на Високата порта, която дипломатично поискала отстраняването му, подработвайки за тая цел видни цариградски българи. Без много шум на 12 април 1877г. той бил свален от екзархийския престол и малко по-късно заточен в Ангора (дн. Анкара). На 24 април с.г. импровизиран "избирателен събор в Екзархийския дом" в Ортакьой с участието на трима митрополити и 13 миряни избрал и провъзгласил за нов екзарх младият Ловчански митрополит ЙосифI (1840-1915).

След Освобождението (1878) Българската екзархия имала диоцез в три политически области: Княжество България, чийто сюзерен бил турския султан; Източна Румелия - автономна област, намираща се под пряката военна и политическа власт на султана (до 1885г.), и Македония и Одринска Тракия, оставащи в пределите на Османската империя. Според екзарх Йосиф седалището на Екзархията трябвало да функционира в Цариград, понеже в пределите на империята останали около милион и половина българи. За да запази целостта на БПЦ, респективно на Българската екзархия, Учредителното събрание в Търново (1879г.) приело и записало в конституцията на Княжеството (чл.39), че то в църковно отношение съставлява "неразделна част от българската църковна област" и се подчинява на върховната духовна власт, където и да се намира тя, като с това се потвърждавало единството на българския народ независимо от политическите граници, които го разделяли. Така на практика се раждат двете Екзархии - вътрешна и външна, които по принцип били едно органично цяло, а де факто имали различни форми на управление, различни пътища на развитие и преследвали различни цели, като стратегическата цел и за двете си оставала една и съща - консолидиране на българската нация.

Екзарх ЙосифI определил своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие "черковните права на Македония", защото в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи. Идеалът на българския духовен водач и неговата "велика длъжност" да бъде духовен стълб на българщината и "да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията" били реализирани в значителни мащаби. До Балканската война (1912) в екзархийския диоцез били включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от "екзархийски наместници". В този широк диоцез имало около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници (срещу 1987 храма и 3101 параклиса, 104 манастира и 1992 свещеници в българското царство). Освен това Екзархията успяла да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици.

Последвалите две войни - Балканската и Междусъюзническата, довели България до Първата национална катастрофа. След сключването на Букурещкия мир от юли 1913г. се стигнало до пълното загубване на екзархийското ведомство в пределите на тогавашна Европейска Турция. Понеже екзарх ЙосифI останал с много малко пасоми (главно в Цариград, Одрин и Лозенград), решил да премести седалището на Екзархията в София. Като мъдър и прозорлив дипломат той уредил в Цариград т.нар. Екзархийско заместничество, управлявано до закриването му през 1945г. от български архиереи. Задачите на това заместничество са да продължи да се грижи за духовното и физическо оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя, а по-късно и в Република Турция.

ЙосифI прекарал в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полагащ усилия за подобрение на църковното ведомство. След неговата смърт на 20 юни 1915г. нов екзарх не бил избран и в продължение на цели 30 години. Църквата се управлявала от Наместник-председател на Св. Синод.

След края на Първата световна война в България се създало течение за реформи в Църквата. Това течение обхванало не само свещеници и богослови-миряни, но и архиереи. Преценявайки правилно, че новите исторически условия налагали да се направят реформи в Църквата, Св. Синод решил на 6 ноември 1919г. да пристъпи към изменение на Екзархийския устав. За това било уведомено правителството на Александър Стамболийски, което посрещнало почина със задоволство. За целта Св. Синод назначил една комисия (с председател Варненско-Преславския митрополит Симеон), която трябвало да изработи мотивиран проект за изменение на Екзархийския устав. Обаче новият министър на външните работи и изповеданията Ал. Стамболийски се обкръжил с кръг богослови (начело с Христо Въргов и Петър Черняев, а също и архимандрит Стефан Абаджиев), които не били съмишленици на архиереите и гледали с недоверие на техните инициативи. Ето защо Стамболийски внесъл в Народното събрание на 15 септември 1920г. законопроект за изменение и допълнение на Екзархийския устав, без да се допита за това до Св. Синод. Същият бил приет, утвърден с царски указ и веднага публикуван. Съгласно чл.3 на новия закон Св. Синод се задължавал в двумесечен срок да извърши всички подготвителни работи и да свика Църковно-народен събор. Това породило недоволство сред владиците и през декември с.г. бил свикан архиерейски събор, който изработил "проект за изменение закона за свикването на Църковно-народен събор".

Породил се остър конфликт между Св. Синод и правителството, което останало непреклонно и дори военните прокурори били натоварени да подведат архиереите под съдебна отговорност. Подготвен бил дори и преврат в Църквата, като членовете на Св. Синод трябвало да бъдат арестувани и свалени, а на тяхно място поставено временно църковно управление. С цената на много усилия и компромиси нещата били леко туширани и след провеждането на избори за избиране на делегати, Вторият църковно-народен събор бил открит на 6 февруари 1921г. в столичната църква "Св. Седмочисленици". На литургията присъствал и цар БорисIII. Редовните заседания започнали на следващия ден в Народното събрание. С известни прекъсвания съборът продължил работата си до 16 февруари 1922г. Интересното в случая е, че на този събор били представени и македонските епархии, като техни делегати били свещеници и мирски лица, бежанци от Македония.

Внесеният за разглеждане Екзархийски проектоустав бил проникнат от демократичен дух - той предвиждал Църковно-народния събор като висше законодателно тяло. Приетият устав съдържал 568 члена в четири части и де факто представлявал едно подробно и системно разработване на българското църковно право. Висш принцип в него било съборното начало, т.е. участието на свещеници и миряни във всички степени на църковното управление при запазване първенстващото значение на архиереите.

Приетият от Църковно-народния събор Екзархийски устав бил одобрен без никакви изменения или поправки и от Архиерейски събор през 1922г. След това бил внесен и одобрен в Народното събрание на 24 януари 1923г. Свалянето на правителството на Ал. Стамболийски попречило той да бъде окончателно одобрен и въведен в изпълнение. След това, въпреки настояванията на синодалните митрополити, новият Екзархийски устав не бил повече внасян за разглеждане в Народното събрание. Само с наредба-закон били направени някои изменения в действуващия Екзархийски устав, засягащи най-вече въпросите за пълния и намаления състав на Св. Синод, за избора на екзарх и др.

Политическата промяна на 9-ти септември 1944г. била използвана от някои митрополити за уреждане на разстроените църковни дела. Най-деен се оказал Софийският митрополит Стефан, който в изявления по радио "София" и в послание към руския народ изтъкнал, че хитлеризмът бил враг на цялото славянство, но ще бъде сломен от Русия и нейните съюзници - САЩ и Англия. Отечественофронтовското правителство с готовност се притичало да помогне на Църквата. На 16 октомври 1944г. Св. Синод приел подадената оставка на Видинския митрополит Неофит и за нов Наместник-председател бил избран Софийският митрополит Стефан. Два дни по-късно на заседание Св. Синод решил да замоли българското правителство да даде съгласието си за провеждане на избор за екзарх. Такова веднага било дадено, като същевременно били направени и някои изменения в Екзархийския устав с цел по-широкото участие на клира и народа в избора на екзарха.

Екзархийският избирателен събор бил проведен на 21 януари 1945г. в старинния исторически храм "Св. София". Присъствували 90 избиратели с редовни пълномощия, които избрали екзарх измежду трима кандидати: Софийски Стефан, Видински Неофит и Доростоло-Червенски Михаил. Най-много гласове (84) получил Софийският митрополит Стефан и с това бил избран за трети пореден и последен български екзарх.

Друг изключително важен за разрешаване църковен въпрос било вдигането на схизмата, която цели 73 години тегнела над БПЦ. Това станало с помощта на Руската православна църква, която обещава пълно съдействие пред Вселенската Константинополска патриаршия. За целта Екзархийското заместничество било преместено от Истанбул в София и по решение на Св. Синод били изпратени митрополитите Борис Неврокопски и Софроний Търновски, които заедно с Величкия епископ Андрей "са упълномощени във всичко ... за да водят необходимите преговори и да подпишат надлежните документи".

На 19 февруари 1945г. бил подписан "Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на Светата Православна църква...", а на 22 февруари с.г. бил издаден специален "Томос" от страна на Вселенската патриаршия, с който "ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана "Св. Православна Автокефална Българска Църква" и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права...". Така през февруари 1945г. диоцезът на БПЦ бил свит само в държавните граници, но тя пък получила пълна автокефалност.

Следващата стъпка и на правителството, и на Св. Синод била свързана с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. Получил съгласието на държавната власт, съгласно новоутвърдения устав на 3 януари 1953г. Св. Синод решил да свика на 8 май с.г. църковно-народен събор, който да извърши акта по възстановяването на патриаршеския институт и да избере на вакантния предстоятелски престол първоиерарх, който щял да се титулува "Патриарх Български и Митрополит Софийски". За това предстоящо голямо историческо събитие Св. Синод уведомил всички православни църкви и ги поканил да изпратят свои представители.

На 8 май 1953г. в София тържествено бил открит Третият църковно-народен събор. Преди самото откриване в Синодалния параклис "Св. Цар Борис" била отслужена св. Божествена литургия, а в старата историческа църква "Св. София" била отправена молитва към Всеподателя Бога за добър успех на това дългоочаквано от всички събитие където бил отслужен тържествен молебен с водосвет. В словото си преди молебена Нам.-председателят на Св. Синод Пловдивският митрополит Кирил заявил, че "се свиква тоя трети по ред в новата история на нашата св. Църква Църковно-народен събор със задача да избере първия Патриарх на възстановената през 1870-1872г. Българска автокефална църква и да вземе още някои решения от църковно-устройствен и управителен характер".

Заседанията на събора се провеждали в големия салон на Българската академия на науките. Председател на събора бил Нам.-председателят на Св. Синод Пловдивски митрополит Кирил. Съгласно чл.29 от тогавашния Устав на БПЦ в Църковно-народния събор участвали: всички архиереи на действителна служба, по 3 енорийски свещеници и по 4 миряни от всяка епархия, по един представител от ставропигиалните манастири, главният секретар на Св. Синод, по един преподавател от Духовната академия и Софийската духовна семинария, 5 духовни лица с висше образование и 5 миряни-общественици, избрани от Църковно-народния събор с тайно гласоподаване, представител на Свещеническите братства и представител на Съюза на църковните служители.

Първият ден преминал в две заседания в тържествени речи, поднасяне на приветствия, проверка на делегатите, определяне на работните комисии и изработване на правилник за вътрешния ред на Събора. Също така било изслушано и "Изложение на Св. Синод за състоянието на Българската православна църква". На 9 май Църковно-народният събор продължил деловите си заседания, като били направени редица изказвания по "Изложението". По време на тези изказвания в залата влезли и заели местата си представителите на чуждестранните православни църкви, посрещнати от членовете на събора със ставане на крака и бурни и продължителни ръкопляскания. След това одобрени били предложените от Св. Синод малки изменения в  Устава на БПЦ и били избрани с тайно гласоподаване постоянни членове на Върховния църковен съвет.

На следващия ден, 10 май 1953г., съборът прераснал в Патриаршески избирателен събор, на който предстояла историческата задача да избере първоиерарха на св. ни Църква и по този начин да възстанови патриаршеския престол, издигнат в Xв. и залязъл в началото на XVв. След ранна св. Литургия, отслужена в Синодалния параклис, в приемния салон на Синодалната палата бил открит Патриаршеският избирателен църковно-народен събор. В него участвали 107 делегати с напълно редовни пълномощия. Съгласно чл.20 от Устава Св. Синод още на 27 април 1953г. определил с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрявало. Това били Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дали своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит - 1 глас, а две бюлетини били обявени за недействителни. С радост и въодушевление членовете на Събора изпяли трикратно "Многая лета", а новоизбраният Български патриарх Кирил ги благословил. След това прочели вписаното в Кондиката на Св. Синод изложение на Събора, което било подписано от всички членове на Събора.

След това новоизбраният патриарх Кирил и всички членове на Събора се отправили за Патриаршеския храм-паметник "Св. Александър Невски", където ги очаквал многоброен вярващ народ. Главният секретар на Св. Синод Агатоникийски епископ Йона прочел от амвона на храма изложението на Патриаршеския избирателен събор за избора на Българския патриарх. Видинският митрополит Неофит, старши член на Св. Синод, поставил на патриарх Кирил новата патриаршеска панагия, а Доростоло-Червенският митрополит Михаил му предал патриаршеската бяла епанокамилавка с диамантен кръст. Видинският митрополит Неофит предал на патриарха и жезъла на патриаршеската власт, като прочел и специална молитва. От името на Св. Синод митрополит Неофит поднесъл приветствие, в което се казвало: "Велик ден е днес за св. ни Православна църква. Божият Промисъл благоизволи тя да бъде възглавена... Вие сте призован днес да заемете опразнения насила преди 560 години патриаршески престол. Сей ден, егоже сотвори Господ, ни изпълни с възторжена радост! Защото се осъществи вековният църковно-народен блян! Възстанови се и възглави историческият ни Патриаршески итститут...."

След отслужването на тържествен молебен, патриарх Кирил застанал на солея пред Царските двери и приемал поздравленията на представителите на Православните църкви и на официалните лица. Били му поднесени в дар енголпия, патриаршески жезъл, икони, кръстове, прибори от свещени съсъди и др. След това патриарх Кирил произнесъл първото си патриаршеско слово, в което между другото казал: "... Мое смирение поемам по Божия милост и според гласа на св. ни Църква нейното кормило, за да я водим съвместно със Светия Синод в пътя Господен за неин напредък и възход - во славу Божию...В това трудно дело на св. Църква аз имам и ще имам пълната подкрепа на моите любими събратя архиереите, които съставят и по светите канони и по устава на БПЦ Освещения събор за синодално ръководство и управление на църковното дело. Българските архиереи са блатодатно одарени и озарени служители на Великия Пастиреначалник, които неведнъж са показали, край своята ревност за Божието дело, голяма богопросветена прозорливост, здрав ум, добра съвест, отлична богословска образованост, съчетана с превъзходна култура. ... При такива изрядни качества и достойнства и при братската обич, на която от сърце и с признателност се радвам, аз дръзнувам да туря ръка на кормилото, с поглед устремен към светлите хоризонти на богообещаното бъдеще". Така на 10 май 1953г. официално била провъзгласена БПЦ за патриаршия, а за патриарх бил избран с вишегласие Пловдивският митрополит Кирил.

Още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия била призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участвали на тържествената интронизация на Патриарх Кирил на 10 май 1953г. С писмо от 6 юни 1953г. Московският и на цяла Русия Патриарх Алексий, за втори път - по каноничен ред, известил, че Руската православна църква признава възстановената ни Патриаршия. По същото време Антиохийската патриаршия с писмо от 10 юни 1953г. и Полската православна църква с писмо от 19 юни 1953г. съобщили официално, че признават Българската патриаршия и нейния предстоятел. В края на 1954г. това направила и Александрийската патриаршия. През 1955г. Сръбската православна църква признала Българската патриаршия и започнала да поддържа каноническо общение с нея. Едно писмо с дата 25 декември 1955г. на Финландския архиепископ Герман свидетелства, че и Финландската православна църква признава нашата Патриаршия.

Благодарение на посредничеството на Антиохийската патриаршия, на Руската и други сестри църкви с поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961г. и Вселенската Константинополска патриаршия най-сетне признала официално възобновената Българска патриаршия и установила каноническо общение с нея. В писмото отговор от 31 август 1961г. патриарх Кирил и Св. Синод отправят благодарност за това "дело на любов, мир и единство". През пролетта на 1962г. българска църковна делегация, начело с патриарх Кирил, осъществила едно историческо посещение на Вселенската патриаршия, на светите Източни патриаршии (Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска) и светата Гръцка православна църква с посещение и на Света Гора. Възобновената Българска патриаршия тогава официално била призната от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Атинската архепископия (Гръцката църква).

В интерес на истината трябва да се посочи, че на всички църковни дейци след 9 септември 1944г. било пределно ясно, че БПЦ трудно би могла да се изгражда при настъпилите тежки условия. Затова те се стараели да задържат положението на едно заварено равнище и да забавят, доколкото е възможно, разрушаването на църковната институция в България. За осъществяването на тези свои виждания те възлагали надеждите си на патриарх Кирил. Доколко той успява да се справи с тази задача, тепърва това ще проучват изследователите на новата история на БПЦ.

 

 





Още от "Православна мисъл":

2011-02-25 ЖИВОТ И ДЕЙНОСТ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАТРИАРХ КИРИЛ (по повод 40-тата годишнина от неговата блажена кончина)
2011-02-24 БЪЛГАРСКИЯТ ПАТРИАРХ КИРИЛ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ПРЕД ЦЪРКВАТА И ОБЩЕСТВОТО ПРЕЗ 40-ТЕ И 50-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ В.
2011-02-23 ПЪРВИЯТ ЦЪРКОВНО-НАРОДЕН СЪБОР ОТ 1871 г. - II ЧАСТ (По случай 140 години от провеждането му)