Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » История » БЪЛГАРСКИЯТ ПАТРИАРХ КИРИЛ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ПРЕД ЦЪРКВАТА И ОБЩЕСТВОТО ПРЕЗ 40-ТЕ И 50-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ В.

БЪЛГАРСКИЯТ ПАТРИАРХ КИРИЛ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ПРЕД ЦЪРКВАТА И ОБЩЕСТВОТО ПРЕЗ 40-ТЕ И 50-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ В.

2011-02-24, автор: Свещ. гл. ас. д-р Людмил МАЛЕВ, рубрика: История

Двухилядолетната история на християнството по българските земи е изпълнена със забележителни събития, свързани с утвърждаването и отстояването на Христовата вяра. Важна роля в тях играят множеството, известни или не, но останали с имената си в аналите личности на духовни водачи, църковни автори и мъченици. Въз основа на запазените сведения и предания днес ние познаваме техният живот, дело и пример, достойни за преклонение. Това се отнася особено за средновековния и възрожденския период. В последно време засиленият интерес към историята през античността на християнството на Балканския полуостров дава забележителни резултати. Освен като имена, все по-ясно се откроява и ролята на църковниците от тези земи за цялостния живот на едната вселенска православна църква.

Положителна тенденция в съвременната историческа наука е да се отделя все по-голямо внимание на църковната проблематика от най-новия период на Българската православна църква. В последните две десетилетия се появиха немалко, значителни по своя характер, просопографски изследвания, които дават възможност да се хвърли светлина върху тази част от нашата история и свързаните с нея водещи личности. Една от тях,  безспорно и достойно оценен още приживе, е първият, след възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската църква, Български патриарх Кирил (1901-1971 г.).

Поради близостта на времето от неговата кончина, все още няма фундаментално и всеобхватно изследване на жизнения му път и дейност. Но отделни страни вече достатъчно ясно и обективно са осветлени, което представлява ценна база за бъдещ подобен труд. Още повече, че дистанцията на времето /40 години/ вече е достатъчно голяма, за да се оцени обективно неговата роля в живота на нашата Църква.

Настоящото изложение се базира на материали, поместени в юбилейни сборници, на трудове, свързани с личността на патриарха, както и на сведения от периодичния църковен печат.

phKiril.jpg

Българският патриарх Кирил е роден на 3/16 януари 1901 г. в гр. София. Мирското му име е Константин и е шестото по ред дете на своите родители Марко и Поликсена Константинови. Родовата памет говори, че изборът на името му не е случаен. Негов прадядо е свещеник със същото име и кръщавайки го по този начин, семейството изразява надеждата си малкият Константин също да се отдаде на служба на Бога [1]. Затова, успоредно с неотменните за детството и характерни за миналите поколения игри и помощ в ежедневните занимания на родителите си, той е насърчаван и да се образова. Получава прогимназиално образование и през 1914 г. постъпва в Софийската духовна семинария.

Шестгодишният престой в семинарията е период, изиграл решаваща роля в бъдещата му нагласа да поеме духовно служение. Неговите учители и възпитатели, известни имена от църковния и научния богословски живот от първата половина на ХХ в., подготвят солидния фундамент от знания и умения, които в следващите години и десетилетия той умножава и усъвършенства, за да стигне до върха на пастирското служение и на научното поприще.

След завършването на семинарията през 1920 г. той постъпва в Богословския факултет в Белград. Висшето си образование обаче завършва в Черновиц в началото на 1926 г., понеже в периода 1923-1924 г. той се връща в България и за кратко е учител-възпитател в Софийската семинария. В същия този промеждутък приема монашество. На 30 декември 1923 г. е постриган от Софийския митрополит Стефан, а негов духовен старец става архимандрит Борис[2] - бъдещият Неврокопски митрополит.

Следващото десетилетие е изключително динамично и полезно за бъдещото му архипастирско служение. Назначен е за секретар на св. Рилска обител, след това отново е учител-възпитател в семинарията. Междувременно се подготвя и през 1927 г. получава докторска степен по богословие в Черновицкия богословски факултет. В целия му последващ живот тези две линии на йерархическо израстване и научен интерес и занимания вървят успоредно. Официалното начало и на двете е поставено почти едновременно. На 23 юни 1930 г. е ръкоположен за йеромонах, а от 5 декември 1931 г. е протосингел на Софийската митрополия [3]. На следващата година е възведен в архимандритско достойнство и оглавява културно-просветния отдел на Св. Синод. Тази длъжност напълно отговаря на неговия стремеж да съчетава административната и научната работа. Със завидно усърдие се грижи за църковните просветни учреждения и формирования - учебните заведения, православните християнски братства, печатните издания, социалните и благотворителни институти на църквата. Едновременно с това пише и публикува редица статии с богословска, най-вече църковно-историческа проблематика. Първият му забележителен труд е публикуваният през 1934 г. „Църква и Синагога през първите два века". Тази подготовка и усърдие са високо оценени и през същата година е назначен за Главен секретар на Св. Синод.

Две години по-късно е епископската му хиротония с титла Стобийски. В отговора си на напътствията на наместник-преседателя на Св. Синод - Видински митрополит Неофит, епископ Кирил заявява, че ще положи „голямо усърдие на Божията нива... че ще възгрява вяра и любов в душите на паството, за да разкрие скъпото и светло наследство, което му е дадено от величавото ни минало, че ще бъде верен страж на Христа и Църквата му..., че ще изпълни с проникновение и будна съвест дълга си към Църквата и народа..."[4].

През 1938 г. като Стобийски епископ той е избран и утвърден за каноничен Пловдивски митрополит. И като такъв не престава да съчетава работата по църковното управление и строителство  с научните занимания. В кратък срок обхожда, опознава епархията и клира. По подобаващ начин откликва на нуждите и проблемите на енорийските храмове и духовенството. По негови указания и ръководство се засилва просветната и социалната работа на църквите и прицърковните формирования. Насърчава желаещите да получат духовно образование - средно и висше. Грижи се за подбора и подготовката на бъдещия клир, както и за повишаване нивото на епархийското духовенство. Многотомните му сборници с проповеди (При извора, Слово на живота, Път Господен и др.),  са сред най-използваните образци в проповедническата дейност в целия ни църковен диоцез.

Успоредно с това продължава научните си занимания и най-вече на тези с теренни проучвания. Той издирва и систематизира сведенията за различни култови обекти и цялата ценна информация, съдържана и съхранявана в тях. Стриктно следи за тяхното съхраняване и поддържане. В този период излизат неговите изследвания относно бившите пловдивски епархийски предстоятели: „Паисий, митрополит Пловдивски и народната църковна борба (1872)", Пловдив, 1948 г.; „Панарет, митрополит Пловдивски (1805-1883)", Пловдив, 1950 г. ; Натанаил, митрополит Пловдивски (1820-1906)", Пловдив, 1952 г.

След оставката на Софийския митрополит Стефан през есента на 1948 г., митрополит Кирил става силната и обединителна личност сред  духовенството. От една страна, той е представител на по-младото и енергично поколение висши църковни дейци. От друга, авторитетът му на администратор и научен работник е неоспорим. Известни са и неговите убеждения, съзвучни с актуалните каузи за славянско единство и опазване на световния мир. Всичко това логично довежда до избирането му за първи патриарх на възстановената Българска патриаршия на 10 май 1953 г.

Стилът му на работа от времето, през което е служител в администрацията на Св. Синод и като Пловдивски митрополит, се пренася и в патриаршеското му служение. С последователност и твърдост той осъществява църковното управление като първойерарх на Българската църква. Тези качества му спомагат да ръководи църковния живот в трудните условия за българската църква, наложени от атеистичната власт в държавата.

И в този период страстта му към научната работа не намалява. Старателното издирване, проучване и интерпретиране на документи, свързани с най-новата ни църковна история дава резултат. За по-малко от десет години той успява да подготви и издаде няколко впечатляващи труда: „Съпротивата срещу Берлинския договор. Кресненското въстание", С., 1955 г.; „Екзарх Антим І (1816-1888)", С., 1956 г.; „Граф Игнатиев и Българският църковен въпрос", С., 1958 г.; „Българомохамедански селища в Южни Родопи (Ксантийско и Гюмюрджинско). Топонимно, етнографско и историческо изследване", С., 1960 г.; „Принос към българския църковен въпрос. Документи от Австрийското консулство в Солун", С., 1961 г.; „Католическата пропаганда сред българите през средата на ХІХ век", С., 1963 г.

Изложеното до тук характеризира Българския патриарх Кирил като изтъкнат църковен и научен деец. Това обаче е само една от страните на неговата личност. В последните десетилетия стана възможно да се обърне подобаващо внимание и на неговата роля като общественик и изразител на гражданската доблест и съвест.

През 40-те и 50-те години на ХХ в. българското общество и Църква са изправени пред сложни предизвикателства. Те са свързани както с актуалните тенденции в църковния живот и ангажиментите на държавата, произтичащи от съюза с Германия, така и с променените условия след 9.ІХ.1944 г. Църквата и нейният клир, в частност патриархът, а преди това Пловдивски митрополит Кирил, са изправени пред изпитанието да бъдат част от авангарда на обществото, да не са пасивни по отношение на злободневните теми и да устройват и ръководят църковния живот, въпреки репресивните и ограничителни мерки, които предприема атеистичната власт. Годините на  войната съвпадат с началото на периода на духовна мобилизация на Българската православна църква (1939-1944). Същият е реакция на застрашителния упадък в църковния живот, във всичките му аспекти, породен от неблагоприятното влияние на външни и вътрешни църковни фактори. Предизвикателствата са много и от различно естество: проблемът с предстоящото отделяне на Църквата от държавата; на дневен ред възникват и въпросите, свързани с организацията на църковния живот в т. нар. външни епархии; приетият през 1940 г. „Закон за защита на нацията" поставя проблеми от верово, морално и канонично естество, на които Църквата трябва да отговори.

Всички тези въпроси налагат Църквата да анализира собственото си състояние и това на обществото, както и да предприеме необходимите мерки, за да може адекватно да отговори на сложната ситуация.        

Главният въпрос е формулиран от Софийския митрополит Стефан: "Можем ли да твърдим, че каноническото устройство на Църквата ни е в ред и че богослужебният живот се проявява в благолепие, благочиние и благочестие?"[5]. Самият той отговаря: "Истината е пред нас: църковната ни йерархия далеч не е благодатна воинска повинност, каноническото устройство ненапълно отговаря нито на формата, нито на духа; дисциплината е разслабена и доколкото тя съществува, това е проява повече на страх от наказание, отколкото на съзнателна отговорност... Ние имаме съществен дълг да разберем великото повеление: "Врачу, изцери се сам!"[6].

Назначени са две комисии. Първата от тях е натоварена със задачата да се занимае с въпросите от просветен и дисциплинарен характер, а втората - с тези от материално естество. Главната задача, която Св. Синод си поставя, е: чрез осъществяване на разработените и предложени мерки от двете комисии БПЦ да изведе на преден план социалната и мисионерската си дейност, като по този начин "проникне и наложи своя авторитет във всички  обществени сфери"[7].

Мерките предвиждат въвеждане на вероучението като основен предмет в средното училище. Дори се настоява за 4 учебни часа седмично, за участие на представители на Църквата при изготвянето на учебните програми, а също и за правото завършилите Богословския факултет да могат да преподават.

Друг важен момент е дейността на детските и ученическите православни християнски дружества и тяхното кадрово и материално осигуряване. На тях се възлага задачата да активизират дейността си в осъществяване просветната и социалната политика на Църквата и издигане нивото на религиозния живот в енориите и в самите църковни среди. 

Пред Църквата с цялата си тежест се изправя и проблемът с неизбежно приближаващия се момент на нейното отделяне от държавата. За целта трябва да се извърши предварителна подготовка, за да премине преходът плавно, без сътресения за църковното общество.

Мерките, предприети за духовната мобилизация на БПЦ, дават бърз резултат. В края на 1942 г. Св. Синод анализира отново състоянието на цялостния църковно-религиозен живот и дава положителна оценка. Според нея "сред българския народ е създадено непознато дотогава религиозно-нравствено възрастване и родолюбиво въодушевление"[8]. Този подем, както и значителното разширяване на диоцеза на Българската църква вследствие на присъединените към България земи по време на Втората световна война, дават основание на синодалните архиереи да поставят въпроса за възстановяването на патриаршеското достойнство на църковната ни институция. Според членовете на върховната управа "новият патриарх щял да стане символ на духовното единство на българската нация, независимо от териториалните и политическите промени"[9]. На искането на владиците, правителството под предлог, че моментът за това не е подходящ, не дава точен и удовлетворителен отговор. От проведените разговори обаче става ясно, че "ролята на обединител на нацията била отредена не на духовния глава, а на българския монарх"[10]. Въпросът остава за разрешаване във времето.

Сериозно предизвикателство пред Българската православна църква е т. нар. Еврейски въпрос. Позицията, която заема църковната институция като цяло и отделни нейни висши представители в дилемата: в защита на българските евреи или срещу тях, е едно от най-ярките доказателства за положителната роля, която Църквата играе в българското общество.

С публикуването, в средата на м. октомври 1940 г., на Проектозакона за защита на нацията, правителството заявява открито своята антиеврейска политика. Документът третира евреите като опасни врагове на българската нация и дори заплаха за нейното съществуване. В резултат - гражданите от еврейски произход са поставени в неравностойно положение спрямо останалите български поданици. На практика те са лишени от конституционно гарантираните права, а чрез експроприация на имуществата им те са отстранени от стопанския живот на страната. Израз на откритата антиеврейска политика са и проявите по места на организирани, или поне несанкционирани, репресии спрямо представители на еврейската общност и цели групи от нея. Всичко това провокира загриженост сред българските църковни среди и висшето ръководно тяло на БПЦ. Св. Синод свиква заседание, което се провежда на 14 и 15 ноември 1940 г. в Синодалната палата в София. Присъстват всички митрополити: Софийски Стефан, Доростоло-Червенски Михаил, Врачански Паисий, Великотърновски Софроний, Варненско-Преславски Йосиф, Пловдивски Кирил, Ловчански Филарет, Сливенски Евлогий и Неврокопски Борис. Водещ на заседанието е наместник-председателят - Видинският митрополит Неофит.

Официалното становище на Св. Синод е отразено в протокол № 13 от 15 ноември с. г.: "Българската православна църква, която провежда сред нашия народ спасителната истина и заповед на нашия Спасител, че всички сме синове на един небесен Баща, не може да не обърне внимание на отговорните фактори, че тоя законопроект и в някои от останалите си постановления против евреите-израилтяни съдържа някои разпоредби, които не ще могат да се смятат за справедливи и полезни за защита на нацията. Ако някъде съществува опасност за нацията, мероприятията срещу тези опасности следва да засягат деяния, а не народностни и верски групи, и по тоя начин да се създава навред впечатление, че законопроектът има за цел специално третиране на едно народностно малцинство в България. Всеки човек и всеки народ трябва да пазят своето право и да се предпазват от опасности, но в тоя оправдан стремеж не бива да се допускат неправди и насилия против другите"[11].

В Протокол № 12 от заседанието на 14 ноември е отразено становището на митрополит Кирил по Проектозакона: „ Въпросът за отношението ни към евреите е ясен. Ние сме християни и като архиереи на св. Българска църква не можем да не стоим на почвата на св. Евангелие и Христовото учение за равноценност на всички човеци пред Господа, без оглед на произход, раса и култура. Следователно, трябва да се застъпим за евреите, първо за християните, а също така и за нехристияните"[12].

В този смисъл е и изказването му пред синодалните архиереи на 25 юни 1943 г., в което коментира думите на райхсминистъра на пропагандата в Германия - Гьобелс. Изявлението на последния, че еврейският въпрос не е въпрос на морал, а на сигурност, е коментирано от митрополит Кирил по следния начин: „ За Църквата еврейският въпрос е и морален. Няма сигурност без морал. Не е трайна оная сигурност, която не почива на морала. Тъй, че еврейският въпрос трябва да бъде не само въпрос на сигурност, а и на морал". По нататък той подчертава, че проблемът не бива да се разглежда и решава само като общоевропейски и по подражание на практиката в останалите свързани с Германия страни, а съобразно националните особености. „Мисля, казва високопреосвещеният Кирил, че трябва да настояваме да не им се отрича (на евреите, б.м.) право на труд и поминък. Иначе би значело да им се отрече право на живот"[13]. Неговото виждане е, че интернираните евреи трябва да се съберат в трудови общежития. Това ще е гаранция, че няма да бъдат депортирани от страната, а след войната въпросът ще се реши окончателно. Тоест, с оглед на все по-ясно очертаващият се изход, митрополит Кирил вижда тяхното възвръщане  в обществения, стопанския и политически живот на страната.

Изказаните становища  са потвърдени от участието му в драматичните събития в гр. Пловдив от началото на 1943 г. През нощта на 9 срещу 10 март в града са арестувани около 1500 евреи, които са затворени в едно от училищата, в очакване да бъдат изпратени в Полша. Известен за случващото се, митрополит Кирил през целия ден действа по всички възможни начини за да предотврати депортирането. Изпраща телеграма до монарха. Търси срещи с висши полицейски и държавни служители. Лично възпрепятства извеждането на арестуваните и натоварването на специалния влак[14]. Не е пресилено да се каже, че положителната развръзка е резултат и от тази негова енергична защита.

Друг момент от дейността на митрополит Кирил в разглеждания период е участието му в администрирането на т. нар. външни епархии. На 1.III.1941 г. българският министър-председател Богдан Филов подписва във Виена присъединяването на страната към Тристранния пакт. От този момент България влиза във войната, макар българските войски да предприемат военни действия едва след като Германия разгромява основните сили на Гърция и Югославия. На 19 април с.г. български военни части са изпратени в новите територии, чието население е преобладаващо българско. В отговор на задачите, които възникват пред обществото и държавата за политическо, стопанско и духовно интегриране на населението от тези земи, Св. Синод взима решение православните българи да бъдат приютени в лоното на Българската църква. На 25 април 1941 г. в свое заседание Намаленият състав изработва проект, предвиждащ земите, които ще бъдат присъединени към пределите на царството да бъдат обособени в шест епархии, "съобразно миналото, географските особености и комуникационните възможности в районите, а именно: Маронийска, Струмишко-Серска, Солунска, Скопско-Велешка, Охридско-Битолска и Одринска епархии"[15]. Този проект е израз на стремежа на БПЦ да обхване всички територии на Балканския полуостров, в които живее православно българско население. Министерството на Външните работи и изповеданията обсъжда проекта и намира за необходимо той да бъде преработен, особено що се отнася до църковно-административното деление на новоприсъединените земи. Св. Синод се съобразява с препоръките на министерството и на заседание на Пълния състав определя включените в диоцеза  на БПЦ територии да бъдат обособени в 4 епархии-митрополии: Скопско-Велешка, Струмишко-Драмишка, Маронийска и Охридско-Битолска. За управляващи са назначени: за Маронийска епархия - Пловдивският митрополит Кирил, за Струмишко-Драмската - Неврокопски Борис, за Скопско-Велешката епархия - Търновският митрополит Софроний, за Охридско-Битолската - Ловчанският Филарет. Този избор не е случаен. В църковните среди те са известни с качествата си на администратори и с високия си патриотизъм.

Новоучредените епархии са разделени в административно отношение на духовни околии, за центрове на които са определени по-големите градове.   

Най-сериозното препятствие, което среща българското църковно управление при изпълнение на мисията в Македония и Тракия, се оказва липсата на достатъчен брой свещеници българи, които да осъществяват енорийския живот и да бъдат радетели за българската кауза. По тази причина на свое заседание Св. Синод взима решение и с предписание 10140 от 20.XII.1941 г. нарежда на епархийските власти следното: "За да се задоволят духовно-религиозните нужди в новоосвободените четири епархии в Македония, Тракия и Западните Покрайнини, а именно: в епархиите Скопско-Велешка, Охридско-Битолска, Струмишко-Драмишка и Маронийска (Беломорска) трябва да се изпратят енорийски свещеници от старите предели на Царството. Това изпращане може да бъде по доброволно желание на свещениците, може да стане и по задължение, като бъдат мобилизирани и изпратени ония от тях, които са до 45 годишна възраст включително"[16]. Минималният срок за командироване е определен на 4 месеца. Изготвят се списъци на свещениците в указаната възраст. При съставянето им, митрополитите следят да не се наруши религиозният живот в епархиите поради временното отсъствие на свещеници. Затова тези, със съседни енории са поставени в различни списъци. Определените за заместващи са задължени да предават на семействата на мобилизираните половината от енорийските доходи.

Средствата за пътуване по определените маршрути се поемат от бюджетите на новоучредените митрополии, а заплатите се изплащат от постоянните им назначения. След пристигането им, командированите свещеници, които по указание носят българска богослужебна книжнина - Евангелие, Апостол, Требник, Служебник - получават разпределение по духовни околии, откъдето са назначени в определените им енории.

Успоредно с прякото си задължение да обгрижва повереното му паство, българското църковно управление полага усилия и изразходва значителни средства за издигане на духовния живот, за старите български църкви и манастири. Изграждат се нови храмове, ремонтират се старите, както и сградният фонд към тях. За целта са отделени стотици хиляди левове, които да подпомогнат храмовите настоятелства. Манастирите в епархиите също получават парична помощ.

Особено значение е отредено на патриотичното възпитание на  българите от тези земи. За целта са изразходвани значителни средства. С тези пари се подпомагат културни начинания, дават се стипендии на желаещи да учат в духовни и граждански училища в България, отпускат се помощи на православни християнски дружества и братства, издава се и безплатно се разпространява духовна литература. Митрополитите ходатайстват пред министъра на Народното просвещение приетите за студенти в Скопския университет свещеници да продължат образованието си като редовни студенти и в същото време да получават заплати, за да издържат своите семейства. Разрешава се на всички свещеници, приети за редовни студенти в Историко-филологическия факултет на Държавния университет "Цар Борис III - Обединител" в гр. Скопие, да получават заплатата си като енорийски свещеници и до завършване на висшето си университетско образование се смятат за държавни стипендианти.

До смяната на властта в България на 9.ІХ.1944 г. Българското духовенство изпълнява своите църковни и патриотични обязаности в новоучредените епархии, след което е отзовано и се прибира в предишните си енории.

Въпреки лоялността, която Българската православна църква декларира към държавата и която е потвърдена на практика от работата на епархиите в новите условия, тя е обект на всички ограничителни и репресивни мерки, които властта предприема спрямо „противниците" на новата власт. Местните държавни органи и отечествено-фронтовски комитети провеждат политика, насочена към дискредитиране на Църквата с нейното духовенство и намаляване на влиянието и ролята им в обществото.

Пътищата за осъществяване на тази политика са:

1. Ограничаване различните дейности на Църквата и отстраняване на несъгласните с недемократичния и антицърковен характер на новата власт.

2. Отчуждаване на хората от християнството чрез антирелигиозна пропаганда и отнемане възможността им за религиозна просвета.

В хронологичен ред могат да се очертаят две вълни на репресии спрямо Църквата, духовенството и вярващите миряни[17]. Първата започва непосредствено след 9.IX.1944 г. и се изразява в преследване на конкретни лица. Някои от тях изчезват безследно, след като са арестувани. Това принуждава властта да въведе някакъв юридически порядък, като Народният съд ги осъжда задочно на смърт. Други прекарват продължително време в арестите и изтърпяват всички изпитания, свързани с пребиваването им там. Впоследствие получават различни присъди от 1 до 15 години, което задълго ги отделя от семействата им и от поверените им енориаши. Трети са задържани и освободени срещу парична гаранция или са преместени в други енории. Макар да не са осъдени и да не попадат в лагер или затвор, те, заедно с освободените поради липса на вина, преживяват физически и психически тормоз при престоя си в следствието и след това живеят в постоянна заплаха за самите тях и за семействата им. Тази вълна условно приключва с произнасяне на присъдите от Народния съд и с освобождаване на оправданите. Условно казано, защото, както стана ясно, голяма част от свещениците излежават различни присъди, а заплахите и притесненията над останалите продължават и след това.

Втората вълна започва в края на 1944 г. и началото на 1945 г. Тя се характеризира с посегателства срещу Църквата като институция, без да се изключват и репресии срещу отделни духовници. След първоначалните декларации за свобода и неприкосновеност на църковното управление и имущество, последват редица ограничителни мерки, целящи да се намали авторитетът и влиянието на Църквата в обществото, като се отслабят значително нейните материални и морални възможности за работа. Сведената до минимум стопанска и социална дейност, забраната за религиозна просвета, както и задължителното атеистично образование и възпитание нарушават връзката й с хората.

Опитите на епархийските архиереи, в това число на митрополит Кирил, да предотвратят неблагоприятния ход на събитията започват с указания до подведомственото  духовенство за дейността на църковните учреждения в новите условия. В началото на м. октомври се изпращат писма до председателите на околийските комитети на ОФ. В тях е изтъкната изключителната роля на Българската православна църква и нейните деятели за българската народност и държава в моментите на изпитания, какъвто безспорно е и настоящият. Призивът е: "Всички положителни народни елементи трябва да бъдат обединени в единомислие и единодействие за благото на народа и държавата. Народните пастири - свещениците... представляват един положителен народен щит. Те не бива да бъдат разкарвани, арестувани, унижавани, затваряни и наказвани само по донесения на някои лично заинтересовани..., каквито недоволници винаги могат да се намерят не само срещу свещеници, а и срещу други..."[18]

Грижите на епархийската власт е насочена и към техните семейства. Лишени от доходи, те изпадат в бедствено положение. Митрополитът отпуска известни суми в тяхна помощ и се издават нареждания до съседните енорийски свещеници, с което ги задължават частично да поемат издръжката на тези семейства.

Тази загриженост е посрещната с негодувание от страна на местните власти, които отправят обвинения за накърняване авторитета на ОФ власт и на Народния съд.

Макар и жестоки, репресиите над отделни свещеници и дори физическото отстраняване на част от тях не са в състояние да изпълнят целта си. По тази причина държавата съсредоточава усилията си за ограничаване на Църквата като институция чрез активно работещите й сред хората църковни учреждения. Предприетите мерки могат да се групират в следните три направления:

1. Намаляване на стопанските възможности на църковните учреждения;

2. Изземване от страна на държавата на социалните и благотворителни функции на Църквата;

3. Фактическо премахване на религиозното образование и възможността за обществена изява на църковните организации.

Изключително деен е митрополит Кирил в усилията си да се противопостави на издадената на 19 март 1946 г. Заповед № 61 на министъра на социалните грижи. С нея се цели да се прекрати дейността на Църквата по подпомагането и обгрижването на социално слабите в съществуващите църковни заведения. Св. Синод определя за свой представител в разговорите с властта Пловдивския архиерей. На среща с главния секретар на министерството и директора на социалните грижи митрополит Кирил заявява, че двойното подчинение на тези учреждения ще бъде в ущърб на пребиваващите в тях и настоява Църквата да запази своята  „пълна автономия" по отношение на социалната си дейност[19]. Въпреки множеството проведени срещи и аргументирани разговори държавата не отстъпва и в началото на следващата година - 1947 г., е обнародван „Правилник за уредба и ръководство на общежития за сираци", с който окончателно се отнема тази роля на Църквата.

С неблагоприятен изход са и предприетите действия от страна на църковната власт да защити поземлената си собственост и стопанска самостоятелност. Митрополит Кирил участва в работни групи и преговори с държавни фактори за запазване църковните и манастирските земеделски имоти или поне включването им в ТКЗС, но като гарантирана църковна собственост. Предприетата реформа в тази сфера обаче предварително обрича тези опити на неуспех.

Настоящото изложение е само щрих от многообразната дейност на изтъкнатия църковник. В краткия обем не би могло да се представи в детайли всичко, което е плод на неговия усърден църковен и книжовен труд. Резултатите обаче са красноречиви. Под ръководството на митрополит Кирил Пловдивска епархия става пример за подражание в административно, стопанско, просветно и социално отношение. Известна е и ролята му за Българската църква като цяло, в качеството му на синодален член, участник в комисии и работни групи и не на последно място - като общественик.

Всичко това спомага за израстването на авторитета му в църковните среди. Оценките за неговото налагане като водеща личност сред архиереите в годините, предшестващи Третия църковно-народен събор са противоречиви. Но признат факт е, че в негово лице Българската православна църква има своя достоен първи предстоятел след възстановяването на патриаршеското й достойнство.

 

 


[1] Дюлгеров, Д., Кирил Патриарх Български, -В: Десет години Българска патриаршия 1953-1963, С., 1963, с. 22.

[2] Пак там, с 23.

[3] Пак там, с. 23.

[4] Пак там, с. 25.

[5] Елдъров, С., Духовната мобилизация на Българската православна църква (1939-1944), -В: Религия и църква в България, С., 1999, с. 250.

[6] Пак там, с.251.

[7] Пак там, с. 254.

[8] Пак там, с. 257-258.

[9] Темелски, Хр., Залезът на Българската екзархия и Македонската православна църква, -В: Македонски преглед, г. ХХІІІ, 2000, кн. 3, с. 64.

[10] Пак там.

[11] Темелски, Хр., Дейността на Св. Синод на Българската православна църква за спасяването на българските евреи през 1943 г. /Документи/, - Духовна култура, 2001, кн. 8, с. 21.

[12] ЦДА, ф. 791 К, оп. 1, а.е. 65, с. 71-81.

[13] Пак там, а.е. 70, с. 110-115.

[14] Танева, А., Гезенко, В., Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Св. Синод на Българската православна църква по еврейския въпрос /1940-1944 г./, С., 2002, с. 78.

[15] Стоянова, В., Църква и национално обединение - Българската православна църква през Втората световна война -В: Религия и църква в България, С., 1999, с. 263.

[16] ДА-ВТ, ф. 74 К, оп. 1, а.е. 43, л. 31.

[17] Подробно виж: Калканджиева, Д., Българската православна църква и държавата 1944 -1953, С., 1997.

[18] АВТМ, п. ІV, д. 11.

[19] Калканджиева, Д., пос. Съч., с. 110-111. 

 





Още от "Православна мисъл":

2011-02-23 ПЪРВИЯТ ЦЪРКОВНО-НАРОДЕН СЪБОР ОТ 1871 г. - II ЧАСТ (По случай 140 години от провеждането му)
2011-02-22 ДА СИ ВЕРЕН И В МАЛКИТЕ НЕЩА - интервю с Кременчугски еп. ТИХОН
2011-02-21 ПЪРВИЯТ ЦЪРКОВНО-НАРОДЕН СЪБОР ОТ 1871 г. - I ЧАСТ (По случай 140 години от провеждането му)