Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » История » ПАТРИАРХ КИРИЛ - ЖИЗНЕН ПЪТ И НАУЧНО ДЕЛО

ПАТРИАРХ КИРИЛ - ЖИЗНЕН ПЪТ И НАУЧНО ДЕЛО

2011-03-19, автор: доц. д-р Иво ТОПАЛИЛОВ, рубрика: История
*Тържествена конференция, Пловдив, 4 март 2011 г.*

Трудно може в няколко реда и минути да се опише жизненият път и научно дело на който и да е човек, а още по-трудно - на Българския патриарх Кирил. Голямата му активност, не само в религиозните дела, но и обществените, научните и дори общосветовните, не позволяват една изчерпателност в рамките на един доклад. Поради тази причина в следващите редове аз ще се спра само върху най-основните моменти, както от неговия живот, така и от неговото научно дело.

Негово Светейшество Българският патриарх Кирил е роден на 3 януари (нов стил 16) 1901 г. в София. Мирянското му име е Костадин Марков и е израстнал в семейство, произхождащо от стар църковен род - дядо му Михаил е бил митрополит на град Гора в Албания, а прадядо му Константин е бил свещеник. Той е четвъртият син на Марко и Поликсения Константинови, като е кръстен на Богоявление в софийската църква „Св. Спас" и приел името на дядо си Коста.  След завършването на столичното основно училище „Константин Фотинов", Костадин Марков се записва да учи в Софийската Духовна Семинария. Там той изкарва шест години и през 1920 г. завършва пълния й курс на следване. По време на обучението си в семинарията носеща името на св. Иван Рилски, покровителят на българския народ и държава, той получава патриотично и богоугодно възпитание в тежки за страната и народа години на войни. Това дава по-нататъшно отражение върху неговия мироглед и научно дело.

След завършването на Духовната семинария Костадин Марков заминава за Белград, където през 1920-1921 г. следва в Богословския факултет на Белградския университет, но през 1923 г. се завръща в София  и става възпитател в Софийската Духовна Семинария. На 29 декември същата година приема духовен сан, като е подстриган за монах с името Кирил от Софийския митрополит Стефан, а на следващия ден е ръкоположен за дякон.

Научните му интереси и качества спомагат със стипендия да завърши с пълно отличие през 1925 г. Богословския факултет в гр. Черновиц, Украйна, а малко по-късно - през 1927 г., да получи и степен „доктор по богословие". Между двете събития, през 1926 г. по решение на Св. Синод йеродякон Кирил е назначен за секретар на Рилския манастир, където престоява шест месеца.

Завършеното университетско образование и получаването на степента „доктор по богословие" показват научния интерес на младия йеродякон и поради тази причина през 1927 г. той е командирован от Св. Синод на специализация в Берлин, Виена и Загреб, където в течение на две години не само се занимава с историята на философията, но придобива интерес и към проблемите на църковната история, които впоследствие разработва в редица значими научни трудове - монографии и научни изследвания.

След завръщането си от специализацията в чужбина, йеромонах от 1930 г., д-р Кирил започва изкачване в църковната йерархия. През 1931 г. е назначен за протосингел на Светата Софийска митрополия, а през следващата 1932 г. е бил възведен в архимандритски сан. Научните му интереси и достойнства са оценени от Св. Синод, който през същата година го назначава за началник на Културно-просветния отдел при Синодалната канцелария, където остава до 1935 г., когато е назначен на най-високия пост в църковната администрация - Главен секретар на Св. Синод.

Именно през този период започва да се материализира научното познание на д-р Кирил с първото му изследване, посветено на отношенията между Църквата и Синагогата през първите три века (С., 1934г).

През 1936 г. архимандрит д-р Кирил  е възведен в епископски сан с титлата Стобийски, като вестник „Зора" (12 юли 1936 г.) пише по този повод за „скромността на новия епископ", за голямото му трудолюбие, за всеотдайното му служение на Бога и народа. Тази си дейност той продължава и след избирането му за патриарх като обгрижва целокупният български народ, което най-ясно може да се види в обиколката на страната, направена непосредствено след интронизацията му.

На 12 май 1938 г. е избран единодушно за Пловдивски епархийски архиерей след кончината на Пловдивския митрополит Максим. Тук Негово Високопреосвещенство остава до 1953 г., когато на 10 май се е състояла неговата интронизация за патриарх на Българската православна църква след единодушен избор на ІІІ Църковно-народен събор. Може би не е случаен фактът, че именно при възобновяването на старославната Българска патриаршия е избран митрополит Кирил за неин водач.

Както можем да видим, митрополит Кирил едва 38-годишен поел управлението на една от най-големите епархии. По време на службата си, той се грижил за църквите и параклисите, някои поддържал, други - построил, за манастирите, за земеделските стопанства, развивал усърдна благотворителност, плод на които са пет сиропиталища, четири трапезарии и др., но за да подпомогне клира в религиозно-просветната му дейност написва и проповедническа литература. Съвременници пишат, че той „обичал светите и божествени служби, участвал в тях с цялата си душа, извършвал ги благоговейно, вдъхновено, благолепно. Той служил редовно във всички неделни и празнични дни".

В периода между избирането му за Пловдивски митрополит и интронизацията му за патриарх, започва и истинското научно дело на д-р Кирил, изразено в няколко исторически монографии. И това не е случайно като се проследи с какво точно започва да се занимава - с делата на неговите велики предшественици, ръководили именно Пловдивската епархия в периода на църковните борби. Така неговите първи исторически монографии са посветени на Възрожденските Пловдивски митрополити Паисий, Панарет и Натанаил.

В тези монографии той не само представя биографично живота на отделните негови предшественици, но основно очертава тяхната роля в църковно-народната борба, довела до образуването на Българската екзархия и впоследствие борбата за обединяването на българите, жизненият им път, душевността им, възгледите им. Това, което прави впечатление е използването на всевъзможните архиви и други материали, но поднесени на един достъпен език и стил. Ние няма да се спираме подробно върху тези монографии, тъй като би отнело много време да се разкрият в цялост и пълнота достойнствата на научните трудове, като само ще споменем някои от бележките на неговите критици, които показват изключително ясно направеното от Пловдивския митрополит.

Така например, представяйки книгата му за Пловдивския митрополит Паисий, проф. Ив. Снегаров пише „Книгата на митр. Кирил трябва да се прочете от всеки, комуто е мило славното минало на бълг. народ, от всеки, който търси примери на самоотвержени борци за народното благо". Един не по-малко бележит български учен, проф. Михаил Арнаудов също пише по този повод: „Такива книги в българската литература не са много, и тая на митрополит Кирил ще заеме едно от най-добрите места там" за книгата за митрополит Натанаил, а пък що се отнася за книгата за митрополит Панарет, то тя е „най-добрият днес нов научен труд върху проблемите на Възраждането ни чрез Църквата". Ние днес бихме добавили, че до този момент те са единствените в българската библиография на тази тема.

В резултат на тези трудове, митрополит Кирил е удостоен с почетното звание „доктор хонорис кауза" на СУ „Св. Климент Охридски", а през 1954 г. вече като патриарх и със званието „доктор на богословието хонорис кауза" на Московската духовна академия.

Още с избирането му за патриарх Негово Светейшество провел активна дипломация за признаването на Българската патриаршия. Поради тази причина той трябвало да посрещне Негово Светейшество Московския и Всеруски патриарх Алексей и то на два пъти за изключително кратък  период - веднъж през 1957 г. по случай Осемдесетгодишнината от величествената епопея на Освободителната война (1877-1878) и възпоменателните църковни служби в Шипченския храм „Рождество Христово" и през 1962 г. за братско единомислие и плодотворно разглеждане на общоправославни въпроси. В резултат на добрите отношения между двете православни църкви, патриарх Кирил също гостува на Руската църква през 1954 г., 1958 (по случай 40-годишнината от възстановяването на Московската патриаршия) и  през 1962 г.

 Посещенията на руския патриарх могат да се разглеждат като най-голямата възможна морална, нравствена и братска подкрепа, както за новия патриарх, така и за възстановената Българска патриаршия. По случай интронизацията Българската православна църква е посетена и от Светейшият Юстиниан, патриарх на Румънската православна църква още през 1953 г. Добрите отношения се доукрепват и при посещенията на патриарх Кирил в Румъния през 1954 г. и 1959 г. (по случай 70-годишнината от обновяването на автокефалията на Румънската православна църква).

Дипломатическата офанзива продължила и с останалите близки до Българската православна църква източни църкви, включително и Цариградската патриаршия. Така, в България гостувал и то на два пъти Патриархът на Антиохия и Целия Изток през 1957 г. и 1959 г., съответно Александър ІІІ и Теодосий VІ, но самият Български патриарх организирал поклонническо пътуване на Изток през 1962/1963 г., когато делегацията на Българската православна църква, начело с патриарх Кирил, посещава Светите земи. На път той се отбива при Цариградския патриарх Антинагор, в Дамаск - той гостува на Антиохийския патриарх Теодосий VІ, в Светия град Йерусалим - на Йерусалимския патриарх Венедикт, в Кайро - на Коптския патриарх Кирил. В Йерусалим е извършено поклонение пред Гроба Господен, но особено трогателно е сърдечното му посрещането от обикновения еврейски народ, който не е забравил неговото дело от 1943 г., когато той предотвратява изпращането на българските евреи в нацистките лагери на смъртта. Не е случайно, че непосредствено след 9 септември 1944 г., когато митрополит Кирил е бил вкаран в затвора от новия режим, в негова защита издигат глас именно българските евреи.

На връщане делегацията преминала през Атина и през Света гора, където посетила старославния български манастир Зограф. По този начин БПЦ успяла да влезне в пълно общение с Цариградската, Антиохийската, Йерусалимската, Александрийската и Еладската православна църква. Те признали новооснованата патриаршия. Впоследствие, това станало и от Сръбската православна църква, като през 1963 г. патриарх Кирил е посрещнат от Сръбския патриарх Герман.

В своя стремеж да подобри своя миролюбив и строителен живот, Негово Светейшество патриарх Кирил и неговите сподвижници от Българската православна църква вземат дейно участие в организираните Световни събрания и конференции за мира и пълното разоръжаване, венец на които е участието му в Световния конгрес за мир, национална независимост и общо разоръжаване в гр. Хелзинки (Финландия) през 1965 г. От не по-малко значение е участието му в икуменическото движение и организираните по този повод всехристиянски конференции, всеправославни конференции и др.

Не прекъсва научните си дирения д-р Кирил и след избирането му за Български патриарх. Нещо повече. Този период от живота му се очертава като един от най-плодоносните в научното му историческо и вече етнографско изследване. Те, с изключение на етнографско - историческата му студия, посветена на българо-мохамеданите от Южните Родопи, направена по време на лична обиколка на митрополита по тези земи, надхвърлили границите на Пловдивската епархия и се прехвърлили върху цялостната църковно-народна борба, не само преди Освобождението, но и след това. Един такъв пример е капиталният му труд за първия Български екзарх Антим І (1956, Синодално издателство). В него се представя не само биографията на екзарх Антим І, но всъщност и цялата църковно-национална борба през ХІХ в. с богато документирано изложение, критичност и задълбочен анализ, възможен единствено след проучването на тази история от учен, разбиращ не само на политическия и обществения живот, но и от учен със специфичното богословско образование. Това съчетание е изключително рядко и неслучайно, рецензентите пишат, че тази книга е „неръкотворен паметник издигнат от ръката на неговия (т. е. на Антим І) приемник в предстоятелството на днешната Българска църква" (Ив. Дуйчев).

Задълбочавайки своите познания за борбите на българите за своя православна църковна независимост и на участниците в тях, позволява на Негово Светейшество патриарх Кирил да завърши три впечатляващи монографии, една от които е посветена на съпротивата срещу Берлинския договор, в резултат на което е избухналото Кресненско въстание, подпомагано дейно от Пловдивския митрополит Натанаил. Качеството на направеното изследване се потвърждава не само от отзвука, който предизвиква тази книга, но и от факта, че тя е била издадена от Българската академия на науките, с което историческата наука изказва своите признания към делото на Негово Светейшество патриарх Кирил.

От не по-малко значение е и другата му монография, посветена на делото на руския посланик в Цариград граф. Игнатиев, която излиза само в един том (1958 г.). Още с издаването на този първи том, критиците се надяват „да излезе по-скоро и вторият том на това му съчинение", което за съжаление не става.

В съответствие с неговия икуменистки и униатски поглед, през 1961 г., 1962 г. и 1968 г. излизат три исторически монографии, които засягат състоянието на българите и гръцко-българските църковни противоречия по документи от Австрийското консулство в Солун (1961 г.), на католическата пропаганда сред българите от втората половина на ХІХ в. (1962 г.) и развитието на униатството сред българския народ в Македонско и Одринско след Освобождението (1968 г.)

Но като безспорен венец на научното му дело трябва да се посочи и хронологически последното му изследване, посветено на историята на Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877-1878 г), което е било замислено в четири тома, но приживе излизат само два (1969 и 1970 г.). За качествата на този капитален труд безспорно можем да съдим от неговите критици, които го определят като „изящен паметник на величавото църковно-народно дело на Българската екзархия" с „най-крупните приноси в новата ни историография". Като израз на стойността на тези монографии, а и на цялото му научно творчество, през 1970 г. Негово Светейшество патриарх Кирил е избран за редовен член на БАН - академик по национална културна история на българския народ през Възраждането. Високата оценка за научните му трудове е дошла също и от чужбина, където се отбелязва, че  „между патриарсите на православните църкви Патриархът на Българската църква заема видно място като историк и изследвач на близкото минало на своята Църква" (сп. Иреникон, Белгия, 1964 г.).

За своите заслуги Негово Светейшество е награден с многобройни ордени и отличия, както религиозни, така и държавни. Така например, той е удостоен два пъти от Президиума на Народното събрание на България с високото държавно отличие орден „Народна Република България" - І степен, орден „Кирил и Методий" - І степен отново два пъти - най-висшето държавно отличие,  както и със званието „Народен деятел на културата".

Негово Светейшество патриарх Кирил получава признание и от обикновения народ. Когато през 1943 г., нацистите искат да депортират българските евреи, с решаващата роля на митрополит Кирил се предотвратява изпращането им в лагерите на смъртта. За това си дело той е провъзгласен от организацията „Яд Вашем" за „праведник на народите".

На 7 март, неделя Православна, 1971 г., след кратко боледуване настъпи блажената кончина на Негово Светейшество патриарх Кирил.

 





Още от "Православна мисъл":

2011-03-09 ПАТРИАРХ КИРИЛ. Доклад по повод 40-годишнината от кончината му
2011-03-08 ПИСМО ДО БОЛЕН ОТ РАК МОНАХ
2011-02-26 ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ ПАТРИАРШЕСКОТО ДОСТОЙНСТВО НА БПЦ