Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » ИЗПОВЕДТА - ТАЙНСТВОТО НА ИЗЦЕЛЕНИЕТО

ИЗПОВЕДТА - ТАЙНСТВОТО НА ИЗЦЕЛЕНИЕТО

2010-02-23, автор: Джим ФОРЕСТ*, рубрика: Теология

Изповед! Дори самата дума ни стряска, защото докосва скрити кътчета в душата ни: изречени от нас лъжи; причинени от нас болки; ограбени от нас неща; измамени от нас приятели; изоставени от нас хора; неизпълнени обещания; изгубена вяра - тези и всички други, макар и не толкова съществени неща, които са в корените на нашата греховност. Изповедта е нещо болезнено, но християнски живот без изповед няма.

Izpoved1.jpg

Изповедта е водещ мотив в евангелските послания. Св. ап. Йоан ни предупреждава да не мамим себе си. „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда" (1Йоан. 1:8-9). В Евангелието от Матей ни е казано, че още преди Христос да започне Своето пастирско служение сред хората, Йоан Кръстител е изисквал изповед от онези, които идвали при него за кръщение в река Йордан и отмиване на греховете: „и се кръщаваха от него в река Йордан, като изповядваха греховете си" (Мат. 3:6). Да не забравяме и прочутите думи, които Христос казва на св. ап. Петър: „и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата" ( Мат. 16:19). Ключовете за свързване и развързване на греховете са били дадени не само на един апостол, а на всички Христови ученици и - по смисъла на тайнството - на всеки свещеник, който има благословение от своя епископ да приема изповеди. 

Какво е грях? Безбройни са книгите и анализите от последните десетилетия, в които се пише за човешките слабости и недъзи, но представени под всевъзможни определения, само не с най-простата, най-точна, но и най-парлива дума: грях. Греховни според традиционната логика действия ни се представят като естествени етапи от процеса на узряване, като следствия от понижен родителски контрол, като прояви на душевна слабост, като естествени реакции спрямо социалната несправедливост, като патологии на поведението вследствие на пристрастяване, та дори и като „нагаждане към битието". Ами ако все пак аз не желая да съм просто робот, програмиран от моето минало, от обществото, в което живея, и от финансовото ми положение? Ами ако за моето действие или бездействие трябва да вменя заслуга - или вина - на самия себе си? Наистина ли никога не съм извършвал неща, от които изпитвам личен срам, които никога не бих повторил, ако можех да върна времето назад, и за които предпочитам никой да не знае? Защо ми е толкова трудно да назова тези свои постъпки „грехове"? Самата дума ли е остаряла? Или по-скоро е крайно язвителна по своя смисъл?

Юдеите представят греха в доста конкретен план. Авторът на старозаветната Книга Притчи изброява седем неща, които Господ мрази: „очи горделиви, език лъжлив и ръце, които проливат невинна кръв; сърце, що кове зли кроежи ; нозе, които бързо тичат към злодейство; лъжесвидетел, който надумва лъжи, и оня, който сее раздор между братя" (Притчи 6:17-19).

И тук, както в много други случаи на изброяване на греховете, гордостта е поставена на първо място. Стремежът да си по-напред от останалите, да си на по-голяма почит и на по-високо положение, да налагаш властта си над другите хора, да нямаш сили да признаеш грешките си и да потърсиш извинение - това са само част от симптомите на гордостта. Гордостта отваря пътя към безброй други грехове: измами, лъжи, кражби, насилие и всякакви действия от този род, които прекъсват общуването ни с Бога и с хората.

 „Умеем да вършим гнилости - отбелязва Гарисън Кейлър, писател от Минесота - и те не винаги се дължат на слабо приспособяване. Някои от тях са плод на вътрешна прогнилост. Хората вършат ужасяващи неща. Лъжат, мамят, подкупват властта. Те съсипват света, в който живеем. А когато ги заловят, не изпитват разкаяние - просто се подлагат на лечение. Били в състояние на вътрешно неразположение или нещо от сорта. Разказват без срам и смущение какво са извършили. Не съществува чувство за провинение. Единствено и само психология."

У човека, извършил тежък грях, се наблюдават две ясно изразени особености: надежда, че извършеното ще остане в тайна завинаги, и мъчително чувство за вина. Изключително показателен за човешкото устроение е фактът, че желанието ни да запазваме в тайна някои неща, е породено не от стремеж към благоприличие, а от това, че започва да ни тежи ясното усещане, че сме нарушили най-фундаменталния от всички закони - закона, „написан в сърцата ни", за който споменава св. ап. Павел (срв. Рим. 2:15). И не защото ни наляга страх от наказание. А защото не желаем другите да виждат в наше лице такъв човек. Ужасът, че някой ще узнае онова, което искаме да остане скрито от всички, е една от най-големите бариери пред желанието да отидем на изповед.

Времето, в което живеем, ни кара да се чувстваме неловко, когато изпитваме чувство за вина, и това е един от големите абсурди на съвременната епоха. Чувството за вина - мъчителното съзнание за извършените грехове - може всъщност да бъде живителна сила. Върху него намира основа чувството на съжаление за извършеното, което пък на свой ред тласка към изповед и покаяние. Без чувство за вина няма разкаяние, а без разкаяние нямаме шанс да се освободим от свойствените ни грехове. Благодатна е болката от чувството за вина, когато ни помогне да осъзнаем, че сме прекъснали връзката си с божествената взаимозависимост, която се излъчва от цялото творение. Няма как да си представим вселената без Бога, но приемаме спокойно това, че ни липсва усещане за Неговата близост, та понякога дори сме враждебни към мисълта за нея.

Според традиционната заблуда греховете са нещо дълбоко лично и засягат ограничен кръг от хора. Идеята, че собствените ни грехове, дори да са максимално скрити, не оказват влияние върху околните, е абсурдна както представата, че водната повърхност няма да трепне, ако хвърлим камък на дъното. Митрополит Калистос Уеър казва следното в тази връзка: „Греховете никога не са нещо напълно лично. Всяко едно прегрешение е грях към ближния, грях към Бога и към самите нас. На практика дори с най-скритите мои помисли аз утежнявам пътя на хората към Христа". Всеки отделен грях е не само нещо, което не може да остане скрито, но и което нанася свой удар по света.

Две са реакциите спрямо греха: да го оправдаем или да се покаем. Средно положение няма. Оправдаването става с думи, но после обикновено добива форма на повторение в дела: върша отново и отново същото като начин да покажа пред себе си и пред другите, че не става дума за грях в истинския смисъл, а за нещо нормално, човешко, потребно и дори полезно. „Веднъж повториш ли грешката, по-нататък няма какво да те спре", гласи една еврейска поговорка.

Покаянието, от друга страна, означава да приемем, че трябва да прекратим с досегашния си начин на живот, защото чрез него поставяме пред себе си преграда, която ни отдалечава от хората и от Бога. Покаянието означава да поемеш в нова посока. Покаянието отваря вратите към общението. Освен това то е sine qua non (задължително условие) за опрощението. Няма ли покаяние, няма и опрощение на греховете.

Изповедта като социален акт. Трудно е да си представим без изповед и прошка един здрав брак или трайна приятелска връзка. Накърниш ли човешки взаимоотношения, изповедта е от жизненоважно значение, за да ги възстановиш. В името на изградената връзка ти изповядваш стореното от теб, молиш за прошка и даваш дума да не го повтаряш, след което полагаш старания да изпълниш обещаното. Изповедта възстановява връзката ни както с Бога, така и с хората.

Никак не е лесно да признаеш нещо, което те изпълва с болка и срам; да признаеш постъпка, която си полагал усилия да запазиш в тайна, да я отречеш или да прехвърлиш на друг вината за нея, като навярно си се мъчил да убедиш - не само другите, но и себе си, - че това съвсем не е грях, нито пък нещо чак толкова ужасно, колкото го представят някои хора. Една от най-мъчителните задачи, с които човек се сблъсква по пътя на своето съзряване, е да се приучи да казва „съжалявам". И все пак потребността от изповед е заложена в самата човешка природа. Тайните тежат не просто поради неприятното усилие да бъдат поддържани, а защото неизповяданите, останалите в тайна грехове не само че никога не изчезват, но с времето тежестта им по някакъв начин се уголемява - колкото по-тежък е грехът, толкова по-мъчително става неговото бреме. И тогава единственият възможен изход е изповедта.

За да вникне в изповедта като вид тайнство, човек трябва най-напред да си даде отговор на няколко основни въпроса. Защо опрощаването на греховете е свързано с Църквата? Наистина ли е неотменима изповедта пред свещеник? И защо изобщо е нужно да изповядвам греховете си пред някого? Но дори да не е пред конкретен човек, защо е нужно да се изповядвам пред Бога? Щом Бог е навсякъде и във всичко, значи Той така или иначе знае абсолютно всичко за мен. Още преди изобщо да ме споходи мисълта да се изповядам, моите грехове не са никаква тайна за Него. Защо тогава да изричам пред Бога неща, които за Него са нещо вече известно?

Да, вярно е, че Бог знае всичко. Изповедта ми никога не може да достигне онази пълнота и всеобхватност в знанието на Бога за мен и за всичко онова в живота ми, което се нуждае от корекция. Но в тази връзка не бива да пропускаме да се замислим над още няколко въпроса, които засягат природата ни на социални същества. Защо имам желание да поддържам общуване с хората във всяка друга сфера от живота, само не и в изповедта? Защо така упорито търся оправдания, та дори и богословски аргументи, за да не изповядвам прегрешенията си? Защо така неуморно се мъча да обосновавам грешките си, докато не стигна до заключението, че става дума за нещо не чак толкова ужасно и че не е невъзможно да го видя дори в добра светлина? Защо не ми е трудно да върша грехове, а ми е толкова непоносима мисълта да ги призная пред лицето на някого? 

Ние сме социални същества. Безпочвено е всяко твърдение за човешкия индивид като самостойна единица. Образът от рекламния борд - човекът без среда, родители, семеен партньор, деца - съществува само там, в рекламата, какъвто е и известният герой от рекламата на „Marlboro". Индивидът e човек, който е загубил чувство за близост с хората или се стреми към живот на противопоставяне на околните, а личността живее в общуване с личности. Аз говоря и моят език ме свързва с околните. Консумирам храна, произведена не от мен, а от други хора. Притежавам определени умения и те са добили своето развитие в хода на стотици поколения. Дишам въздух, пия вода и те не са предназначени специално за мен, а са минали през ред други тела преди мен. Сградата, в която живея, инструментите, които ползвам, хартията, върху която пиша, са продукт на множество човешки ръце. Аз не мога да бъда сам на себе си лекар, зъболекар, банкер. Колкото повече се изолирам от другите, толкова повече се излагам на гибел. И ще умра в самота, при това - в недалечно бъдеще. Близостта и общуването с хората е живот.  

И именно защото сме социални същества, не бива да приемаме църковната изповед като нещо, което ни освобождава от изповедта пред хората, пред които сме съгрешили. Ревностната грижа да поправя всяка своя простъпка е базисен елемент в изповедта. Ако съм откраднал нещо, трябва да го върна или да го заплатя. Ако съм излъгал някого, трябва да призная истината пред този човек. Ако съм се гневил без причина, трябва да се извиня. Трябва да потърся прошка както от Бога, така и от тези, които съм уязвил и накърнил.

Да направя откровено признание пред друг човек, пък било то и не толкова близък, не ощетява човешкото у мен, а го обновява, включително и в случаите, когато в замяна получавам баналния отговор: „Е, нищо толкова не се е случило. Човеци сме все пак". Щом обаче не пречи да изповядвам грешките си пред всеки и навсякъде, тогава защо да го правя пред свещеник в храма? По своя характер изповедта е църковен обред на приобщаване. Църковната изповед се различава от изповед в домашна среда също както църковният брак се отличава от съвместното съжителство. Приобщаващият характер на църковната изповед допринася за нейната солидна стабилност и устойчивост - той обвързва с отговорност и участниците в обреда, и неговите свидетели.

Моята изповед е акт, чрез който възстановявам връзката си с Бога и с всички хора и създания, които зависят от мен, които са пострадали от моите слабости и от които съм отдалечил себе си чрез своята пасивност и безучастност. Представител на тази човешка общност е човекът, който приема моята изповед - каноничен свещеник, на когото е възложено да служи като свидетел на Христа и който дава мъдри наставления на каещия се грешник, за да преодолява навици и настроения, отклоняващи го от пътя, и за да му дари опрощение и да го обърне към единението с Бога чрез благодатта на светото Причастие. По този начин нашето покаяние стига до човешката общност, пострадала от нашите прегрешения - една дълбоко лична постъпка в общото пространство.

„Факт е - пише отец Томас Хопко, заслужил ректор на семинарията „Св. Владимир", - че докато този, на когото се изповядваме, не ни покаже греховете ни през призмата на собствения си ум и душа, ние не успяваме да ги осъзнаем в цялата им грозота и гнусота."

Основни моменти от изповедта. Покойният отец Александър Шмеман (1921-1983) е обобщил трите ключови области, върху които трябва да съсредоточим изповедта си, по следния начин:

Връзката с Бога: проблеми, засягащи самата ни вяра, евентуалната поява на съмнения или разколебаване, липсата на съсредоточеност при молитва, занемаряване на литургичния живот, поста и др. подобни.

Връзката с ближния: прояви на егоизъм и егоцентризъм, безразлично, надменно, непочтително, пренебрежително отношение към хората. Всякакъв род оскърбителни действия - прояви на завист, одумване, грубост и др. п. - трябва да бъдат споменати и ако са тежки, тяхната греховност трябва да бъде ясно представена на каещия се.

Връзката със себе си: прегрешения спрямо плътта в контекста на християнската визия за здраве, чистота и почит към тялото като икона на Христа и др. Обезчестяване на собствения живот и възможности, липса на духовна целеустременост; злоупотреба с алкохол и наркотици; недостойни понятия за „забавни преживявания"; отдаване на развлечения, загърбване на личните задължения, семейните отношения и др.

Намиране на изповедник. Добрият изповедник ни помага да чуем съвестта и разума си и да насочваме живота си към Бога с все по-голямо желание и сила. За щастие добрите изповедници не са нещо трудно за намиране. Обикновено твоят изповедник е свещеникът, когото чувстваш като най-близък в душата си и който те вижда най-често, и който познава най-добре и теб, и средата на твоя живот: енорийският свещеник. Не се поддавайте на изкушението да се чувствате разколебани от неговата младост, от личните му недостатъци или от подозрението, че едва ли притежава някакви особени духовни дарби. Не забравяйте, че свещеникът е човек, който също се явява на изповед и не е изключено да има да изповяда доста повече неща от вас самите. Вие се изповядвате не на него, а пред него - на Христос. Той е само свидетел на вашата изповед - нито е нужно да търсите, нито някога ще намерите като такъв свидетел човек без грехове. (В Православната църква добиваме по-ясна представа за това, когато при изповед лицето на каещия се стои обърнато не към свещеника, а към Христова икона. Това, което ще ви каже свещеникът като наставление, може да ви прозвучи изключително проницателно или пък крайно остро, може да ви се стори банално или пък неясно, но стига да имате желание да чуете, винаги ще откриете нещо полезно за себе си. Понякога той прави предложение или прозрение, които внасят обрат в живота ви. Ако изповедникът ви наложи епитимия -  обикновено от рода на удължаване на молитвената практика, поста или акт на снизхождение, - трябва да я приемете със смирение, освен ако тя по някакъв начин не е противна на съвестта ви или на представата ви за Христовото учение.

Не мислете, че ще загубите уважението на свещеника заради това, което откривате пред Христа в негово присъствие. Не се заблуждавайте, че той помни добре греховете ви. „И най-новите свещеници бързо откриват, че забравят 99% от това, което хората изричат пред тях при изповед", сподели с мен един отец. Обясни ми колко е смущаващо, когато види, че хората очакват от него да помни всичко, което са му казали в предходни изповеди. „Ако ме подсетят за какво става дума, може и да си спомня, но ако не го направят, в главата ми не е останало нищо. Аз давам път на чутото да минава през душата ми. Пък и споделяните от различните хора неща толкова много си приличат, че изповедите се сливат една в друга. Ясна памет имам единствено за собствените си грехове." Друг свещеник ми каза следното: „Аз съм един обикновен грешник, който се бори да не отпадне от пътя".

Руски свещеник, духовен отец на множество християни, веднъж сподели за радостта, която обикновено го изпълва при слушане на изповед. „И не защото се радвам, че човекът има грехове за изповядване, а защото дойдеш ли на изповед, значи греховете ги превръщаш в част от своето минало и им затваряш вратите към своето бъдеще. Изповедта е повратна точка и на мен ми е дарено щастието да наблюдавам как хората правят тази решителна крачка!"

превод: Анжела ПЕТРОВА

 

* Джим Форест е православен писател и заедно със своята съпруга Нанси работи активно за запознаването на американския читател с православните истини. Редактор е на сп. In Communion.

 

 





Още от "Православна мисъл":

2010-02-22 НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА
2010-02-21 Празникът ЗЛАТНА ЯБЪЛКА - възпоменание на чудотворна икона
2010-02-20 ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ЗА НЕДЕЛЯ ПРАВОСЛАВНА