Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Литургика » ЦЪРКОВНОТО ПЕЕНЕ В БЪЛГАРИЯ (ИЗТОЧНА ТРАДИЦИЯ) ПО ВРЕМЕТО НА ЕКЗАРХ ЙОСИФ І - част 1

ЦЪРКОВНОТО ПЕЕНЕ В БЪЛГАРИЯ (ИЗТОЧНА ТРАДИЦИЯ) ПО ВРЕМЕТО НА ЕКЗАРХ ЙОСИФ І - част 1

2020-05-10, автор: Иконом д-р Кирил Попов, рубрика: Литургика

 

 ekzarhJosif_m.JPG

(по случай 180-годишнината от неговото рождение и 105-годишнината от блажената му кончина)

Всяко честване паметта на Негово Блаженство екзарх Йосиф            (1840-1915) поражда много и разнообразни въпроси, дава възможност да се разработват множество теми – така, както е разнообразен неговият изпълнен с напрежение и себеотрицание живот и е многообхватна неговата неуморна дейност. Заслугите на бележития български първойерарх към Църква и народ отдавна са отбелязани и предстои да бъдат изтъквани още много от дългата броеница на неговите достойни дела.

С непоколебима православна вяра, апостолска ревност и български възрожденски дух екзарх Йосиф непрестанно проявявал отечески грижи за своето изстрадало паство, упорито се борел за възстановяването на потъпканите права на Българската църква и успял с тънък дипломатически усет да издейства един след друг необходимите документи, гарантиращи църковните свободи в българските епархии. Екзархът промислително взел за основа на своята дейност църковно-училищното дело, което изиграло огромна роля за закрепването на Българската екзархия и за духовното издигане на българския народ. Към 1912 г. били открити 1373 училища, от които 13 гимназии, а също така духовни училища в Петропавловския манастир,  Самоков, Одрин, които по-късно прераснали в духовни семинарии в Цариград и София1.

Особено внимание и грижи великият архипастир е полагал за църковното пеене, отчитайки нуждата от добре подготвени църковни певци и учители в българските епархии. Ще се постараем да хвърлим бегъл поглед върху състоянието на църковното пеене у нас, неговата източна църковнопевческа традиция, по времето на екзарх Йосиф, т. е. втората половина на ХІХ и началото на ХХ век.

Когато говорим за църковното пеене в България през ХІХ век, не може най-напред да не споменем за първата българска църковнопевческа школа от епохата на Възраждането в Рилската св. обител. Тук през време на робските години много знайни и незнайни църковни труженици самоотвержено се стараят да запазят всичко българско и родно, за което свидетелстват различни хронисти и документи. От отсъствието на нотиран текст в църковнославянските певчески сборници (ХV-ХVІІІ в.) се вижда, че през този период в манастира е съществувала силно развита устна певческа практика2. Първите нотирани сборници на църковнославянски език се свързват пак с Рилския манастир и са написани на поствизантийска нотация. Тази идея обаче не е имала успех поради налагането на последната реформа на източното църковно пеене, извършена през 1814 г. Църковнопевческата дейност в Рилския манастир през следващия период е била подхваната от нови високопросветени духовници, песнотворци и песнописци начело с бележития йеромонах Неофит Рилски (1793-1881).

От музикалните ръкописи и други източници узнаваме, че негови сътрудници и учители в певческата школа били много духовни лица: Кирил,  Атанасий, Исайя, Ксенофонт, Аверкий, Константин, Йосиф, Прокопий, Генадий, Христофор, Варлаам, Максим и др. Тези музикални дейци са успели да създадат пълна нотирана църковнопевческа практика на църковнославянски език съгласно новата Хурмузиево-Хрисантова система, като са приспособили с голяма вещина и усет богослужебния текст към църковните мелодии. Това възрожденско дело изиграло огромна роля за духовното сплотяване на българския народ, като се положили основите на бъдещата църковнопевческа и народополезна дейност.

В духа на установените вече образци на рилското църковно пеене през следващите години се слага началото на псалтикийното издателство, с което постепенно се задоволява острата нужда от певчески пособия в българските храмове. Пръв издател на славянски църковнопевчески сборник у нас е Николай Триандафилов Сливенец (1805-?). През 1847 г. в Букурещ излизат от печат два църковнопевчески сборника „Цветособрание” и „Воскресник”, а през 1848 г. – първият български печатан учебник по музика, наречен „Гледало”. През 1849 г., пак в Букурещ, той отпечатва „Кратък ирмологий”.

Един от колосите на българското църковно пеене през възрожденската епоха е хаджи Ангел Иванов Севлиевец (1809-1880 г.) Той има основна заслуга за оформянето на славянското псалтикийно пеене и неговото систематизиране чрез отпечатаните шест сборника за времето от 1857 до 1875 г. с общо число 2022 страници. Писал е статии по музикални въпроси във в. „Македония” и  снабдявал с печатни сборници църковните певци, които изпитвали въпиеща нужда от такива пособия в освободените от гръцко опекунство български църкви. От 1855 г. до края на живота си той непрекъснато бил църковен певец в Севлиево, като с прекрасното си пеене поддържал духа на възраждащата се българщина3.

Следващият виден музикоучител е Иван Генадиев (1829-1890), родом от Охрид, който е забележителен с новите творчески идеи за побългаряване на църковното пеене и неговата връзка с традициите на нашето минало, като е посочил пътищата за самобитното развитие на църковнопевческото ни дело. В музикалните среди е известен още с името Йоан Хармосин Охридски – така се е подписал в издадената от него през 1869 г. в Цариград псалтикийна книга „Пасхалия”. Освен преводи от гръцки автори и обиходни песнопения според общоприетите образци от Рилската певческа школа, тази книга съдържа и седем написани от Йоан Хармосин песнопения, едно от които е тържественото „Достойно есть” на глас 5, известно като „охридско”.   В Националната библиотека „Св. Кирил и Методий” в София се пази ръкопис от втората половина на ХІХ в. – стихирар за м. септември-януари с включени редица песнопения от Йоан Х. Охридски4. Както в „Достойно есть” на глас 5, така и в някои други произведения, авторът е вплел много български национални елементи, без с това да нарушава законите на византийското осмогласие и установения църковен стил. Налице е богата орнаменталност, мелодична красота и прецизност, които превръщат неговите песнопения в шедьоври на църковното пеене.

Йоан Охридски има заслуги още като учител по пеене и вероучение в Пловдивската гимназия и главен певец в катедралната църква „Св. Богородица”. След Освобождението на България е бил секретар на Пловдивската митрополия, като продължил певчеството си в храма до края на живота си.

Голям принос за разпространението на църковното пеене у нас има общественикът, държавникът и музикалният деец Тодор Икономов (1838-1892). В разгара на борбите за църковна независимост той подготвя и издава през 1872 г. в Цариград два псалтикийни сборника със заглавия „Воскресник” и „Песнопение” (последования на утренята и Литургията). Независимо от това, че в тях авторът се е ограничил само да подбере и систематизира най-художествените творби от псалтикиите на Н. Триандафилов и х. Ангел Иванов, следва да отчетем ползата от неговия труд в нашите храмове, като се има предвид следващото близо 30-годишно отсъствие на нови псалтикийни книги.

Всъщност през този период, т. е. от малко преди Освобождението до края на века, са правени опити за съставяне и отпечатване на певчески сборници, но за съжаление те не са били публикувани. Тук трябва да споменем името на търновския музикоучител и църковен певец Давид Хаджипенков Тулешков (1840-1918)5. Той е съставил псалтикия „Църковен цвят” в две части: Октоих с теоретичен дял и Антология. Сборникът официално е обявен за печат от Българската екзархия и Св. Синод с писмо    № 311 от 18.10.1885 г., но по неизвестни причини остава неиздаден. Понастоящем ръкописът се съхранява в Държавния архив във Велико Търново. Особена важност представляват оригиналните творби на Д. Тулешков, които се съдържат във втората част, като: „Милость мира” на     глас 1, „Достойно есть” на глас 1 и 6, „Да исправится” на глас 1 и др. Ще бъде от голяма полза за църковнопевческото ни дело, ако в близко бъдеще видим публикувани тези песнопения, а също така и други творби от български автори.   

В 70-томния опис на екзархийския архив за годините 1863-1913 г., който се намира в Църковноисторическия и архивен институт, по време  на моята работа в него, се натъкнах на немалък брой сведения по музикални въпроси и по-специално – отнасящи се към българското църковно пеене. Оригиналните документи се съхраняват в Държавна агенция „Архиви”.         Те могат  да бъдат предмет на едно бъдещо проучване. Така например в    том 7, лист 238 е предадена следната преписка между учителя по пеене в четирикласното училище в Одрин Антон К. Арнаудов и Българската екзархия във връзка със съставената от него псалтикия „Възкресник”.

            Одрин, 2 юни 1896 г., Антон Арнаудов до екзарх Йосиф. Вх. № 1104.

Според автора източното пеене западало. „Вместо умилително, тихо и кротко пение, напротив – разни и извънмерни извивания, пение през нос, кряскане и пр. Подобно пение причинява отвращение на всекиго (...) След като свърши ученикът и стане учител, то първото нещо, което ще му трябва, е пението. Който знае да пее, по-лесно намира място за учител и по-дълго се застоява на едно място, и повече се уважава от селяните.” Липсват обаче певчески сборници. Затова авторът предлага своя „Възкресник”, съставен по образец на гръцките.

След като получил ръкописа, екзарх Йосиф го изпратил за рецензия на митрополит Максим (бивш Скопски и после Пловдивски митрополит), член на духовната цензурна комисия. Ето решението:

Цариград, 28 юни 1896 г., митрополит Максим до екзарх Йосиф.

„Предлаганият Възкресник не притежава преимущество пред ныне съществуващите славянски псалтикии, дори на места е по-слаб. Има буквални взаимствания от тях, срещат се грешки в паралагията и мелоса.”6

Към края на ХІХ в. се почувствал остър недостиг на псалтикийни сборници. Големи затруднения започнали да изпитват и учениците в Цариградската духовна семинария, Самоковското богословско училище и другаде. В това отношение навременна се оказала помощта на видния църковен певец и учител Димитър К. Мавродиев (1853-1935), който литографически преиздал осмогласника, подобните и други песнопения от сборниците на хаджи Ангел Ив. Севлиевец. Написал и „Ръководство за църковния певец”.

Също така трябва да споменем за дейността на литографските печатници на Лука х. Павлов и  Щърбанов. Ето някои от техните издания:

            1. Илия Попов. Ръководство за практическата история на черковното пение. С., литогр. С. Щърбанов, 1898 .

            2. х. Ангел Ив. Севлиевец. Музикален минейник. С., литогр.                            С. Щърбанов 1898. (написан в Самоковското богословско училище).

            3. х. Ангел Ив. Севлиевец. Воскресник. Самоков, литогр. Лука х. Павлов, 1899.

            4. Хр. Попов. Сборник от източно-църковни напеви. Самоков, литогр. Лука х. Павлов, 1901.

            5. И. Генчев. Записки по църковно-служебен ред. С., литогр.                             С. Щърбанов, 1912.

            В Ръкописния и старопечатен отдел при ЦИАИ се намират няколко певчески сборника на същите литографии, калиграфски преписани и издадени от ентусиазирани ученици на Софийската духовна семинария в началото на ХХ в. Заслужава да се изтъкнат имената на Михаил Петков, Марин Калоянов, Христо Попгеоргиев, Димитър Стойков, Васил Стойнов, Досьо Филипов и др.

            С името на архимандрит Калистрат Зографски (ок. 1830-1914) се свързва изготвеният под негово ръководство певчески сборник „Восточно църковно пение” в 4 части, наречен „Светогорски” или „Зографски”. Издаден е през 1905 г. с помощта на Зографския манастир (Света Гора). В него освен преводни творби се срещат и оригинални песнопения, написани от автора. Отец Калистрат е известен в музикално отношение още като изкусен църковен певец и ръководител на певческа школа в Зографския манастир. Има заслуги и като преводач от гръцки език на църковнославянски. Превел е службата на св. Седмочисленици, съставена на гръцки от йеромонах Григорий и отпечатана през ХVІІІ в. в Мосхополис (днес Воскопая, Албания), както и службата на св. Климент Охридски, отпечатана пак там през 1741 г. Този превод той е посветил на екзарх Йосиф, към когото е отправил особено писмено изложение7. Зографският сборник, въпреки своите достойнства, не успял да получи разпространение между певците, от една страна, заради погрешно отпечатания знак „тежко”, който обърквал изпълнителите, а от друга – във връзка с появата на издържаните в много отношения псалтикии на Манасий Поптеодоров.

            Всепризнати са заслугите за развитието на църковното пеене у нас на музикоучителя Манасий Поптеодоров (1860-1938). Неговата народополезна дейност е била изявена в дългогодишно църковно певчество и умело учителстване в Цариград, Лозенград, Бургас, Битоля, София (църквите        „Св. Николай” и „Св. Параскева”), Самоковското богословско училище, Софийската духовна семинария, наред с крупно издателство на псалтикийни сборници, наброяващи повече от 2300 печатни страници. За улеснение на певците, които не познавали невмената нотация, той съставил и издал през 1896 и 1897 г. на западни ноти „Божественная Литургия” в две части , а през 1898 г. „Воскресник”. Издадените малко по-късно псалтикии за целия годишен богослужебен кръг напълно задоволили нуждата от певчески пособия.

            Първите негови сборници „Кратък воскресник” и „Псалтикийна Литургия” се появяват през 1905 г. Следват: „Псалтикийни треби – 1911 г., „Обширен воскресник” – 1914 г. и „Псалтикийна утреня” – 1915 г. През 1921/1922 г. излизат последователно „Псалтникиен минейник” и Псалтикиен Триод и Пентикостар”. Всички тези книги са одобрени и препоръчани от        Св. Синод, като „Обширният воскресник” има специално посвещение от автора: „Его Блаженству Блаженнейшему Екзарху Болгарскому господину господину Йосифу Первому высокопросвещенному и оученолюбивому архипастырю посвещаетъ авторъ Манаси поп Теодоровъ”8.

            Макар и да отсъстват оригинални песнопения на съставителя на псалтикиите и материалът в тях да е заимстван от други сборници, трудовете на Манасий Поптеодоров заслужават най-висока оценка. Наистина на негово разположение са били боговдъхновените преводи на монасите от Рилската певческа школа под ръководството на йеромонах Неофит Рилски, псалтикиите на Николай Триандафилов, Тодор Икономов и най-вече трудовете на хаджи Ангел Иванов Севлиевец. Но трябва да се има предвид, че подходът на Манасий Поптеодоров към препечатваните песнопения не е бил механически, а творчески, като на много места музикалните фрази са изгладени. Издаването на псалтикийните сборници е велико дело, което е плод на самоотвержен упорит труд, носещ големи материални рискове, тъй като авторът със свои средства е отпечатвал книгите си, а също така със собствен превоз ги разпространявал по църкви и манастири. В общ план основните заслуги на този виден наш църковен труженик са: създаване на цяла школа от църковни певци и внасяне на ред и единство в изпълняваните песнопения чрез съставените псалтикии, които и досега са най-употребявани в клиросната певческа практика у нас.

            Друг изтъкнат църковен певец, учител и издател на певчески сборник е Жеко Павлов (1850-1927). Дълги години той е бил певец във варненския храм „Св. Архангел Михаил”, както и в някои други църкви. По сведения на негови съвременници той имал красив теноров глас и владеел до съвършенство източното пеене9. Организирал курсове, чрез които подготвял много певчески кадри. През 1907 г. Жеко Павлов издава във Варна сборник със заглавие „Пълен мусикиен Триод и Пентикостар”, който бил одобрен и препоръчан от Св. Синод. Характерно за тази псалтикия е наличието на много мелодични украси, които авторът е постигнал преди всичко със знака „двускорение”. Направените новаторски опити не се посрещнали с одобрение от църковните певци, поради което сборникът не получил голяма популярност. Не може обаче да не се отбележи заслугата на Жеко Павлов като творец на самобитни красиви църковни песнопения. Не случайно Манасий Поптеодоров е включил в своята „Псалтикийна Литургия” от 1905 г. песнопенията на Ж. Павлов „Милость мира” – гл. 5 и „Достойно есть” – гл. 1.

            Някои от тружениците на българското църковно пеене са ни оставили музикално-теоретични съчинения. Тук трябва да споменем подробното „Ръководство за практическо и теоретическо изучаване на восточната църковна музика”, написано от Петър Сарафов (1842-1915) и издадено в София през 1912 г. Това е най-обемистият от всички излезли у нас псалтикийни сборници. Той е ценен не само с теоретичната си част, но и с представените песнопения от различни автори, в това число и от преп. Йоан Кукузел (ХІІІ-ХІV в.). Петър Сарафов е известен още като народен учител, директор на българското трикласно училище в гр. Серес, предан родолюбец.

            В описа на екзархийския архив попаднах на документи, от които научаваме, че по заповед на Хасан паша, главен командир на императорската войска в Солунския вилает, били арестувани безпричинно председателят на Серската българска църковна община архимандрит Харитон и директорът на българското училище Петър Сарафов. Запазени са около 16 писма от П. Сарафов до екзарх Йосиф, писани в Солунския затвор от м. януари 1885 г. до същия месец на 1886 г. В едно от тях (21.08.1885 г.) той благодари за грижите на Негово Блаженство по настаняването на двамата му синове Ангел и Петко, а в други съобщава за пристигнали нови затворници, между които много български учители, и моли Негово Блаженство да се яви пред султана и издейства тяхното освобождаване10.

            Като излязъл от затвора, Петър Сарафов се преселил със семейството си в София и от 1888 г. бил назначен за певец в църквата „Св. Николай Софийски”.

            След представянето на големите български музикоучители и техните трудове от втората половина на 19 и началото на 20 век е необходимо да споменем имената на по-забележителните църковни певци през този период.

            Многозаслужилият български музиковед, композитор, педагог и диригент Петър Динев (1889-1980) е успял да издири, събере и публикува голям брой сведения за цяла плеяда дейци на църковното музикално поприще. Той пише: „Имайки предвид, че дейността на тези труженици била свързана с напредъка на църковнопевческото дело в България, техните имена заслужено следва да бъдат записани в музикалната ни история за показ на поколенията”11.

            След учредяване на Българската екзархия избраният на 25.05.1872 г. Самоковски митрополит Доситей бил тържествено посрещнат в престолния си град, а по време на отслужената св. Литургия в църквата „Успение Богородично” пял на църковнославянски език сладкогласният певец Алекси Вариклечков (+1908). По-късно той преподавал църковно пеене в самоковското богословско училище до идването на М. Поптеодоров (1896/7). Известно е, че е превел и съчинил много песнопения, но за съжаление те не са открити12.

            Друг прочут певец е Никола Стоянович (+ 1893), родом от Цариград. Отличавал се със звучен, красив и плътен глас. Пеел 50 години в патриаршеския храм, като достигнал чина „лампадарий на Великата църква”13. Написал множество музикални творби, които са отпечатани в гръцки псалтикии и е необходимо те да бъдат издирени.

            Много певци българи, като Н. Стоянович, преди Освобождението ръководели пеенето в храмовете, но на гръцки език. След премахването на гръцкото опекунство и въвеждането на църковнославянския език в българските църкви тези певци продължили да изпълняват песнопенията по създадения певчески маниер, като се съобразявали с новите условия. Този начин на интерпретация, отразен и в новите църковнославянски творби, се предавал от едни певци на други, като ставал характерен за дадена област. Така се обособили певческите центрове (школи): Самоков, Велико Търново, Елена, Сливен, Одрин, Охрид и Солун. Понятието „църковнопевческа школа” е въведено в българската музикална наука от Петър Динев14.

            Виден църковен певец във Велико Търново от средата на ХІХ в. е народният учител Никола Попвасилев (1823-1875), известен с името Златарски. Отначало той бил протопсалт при гръцкия митрополит, а по-късно станал певец в църквата „Св. Николай”, където изпълнявал песнопенията на църковнославянски език. Неговата музикална дейност била изразена в много църковни и светски творби.

            Представлява интерес историческият факт, че на 20.09.1846 г. образуваният от даскал Златарски ученически хор от 15 момчета посрещнал с „Многая лета” новия Търновски митрополит Атанасий след изгонването на гръцкия владика Неофит15. Това е един от първите български ученически хорове (осн. 1844) наред с този на о. Неофит Рилски в Габрово (създаден през 1835)16. Изпълнението на църковните песнопения от тези състави е било едногласно с използване на византийска невмена нотация.

            Други представители на Великотърновската школа са: споменатият по-горе Давид Тулешков, Тодор Николов, Цанко Паскалев и др.

            На територията на България се сформирали оригинални български църковни напеви на основата на византийското осмогласие, но притежаващи народнопесенни елементи, красива орнаменталност. Един от тях е напевът от град Елена. Отдавна, още от ХVІІ в., този град се слави с будно българско съзнание и висока просветна дейност. Едни от първите учители тук на четмо, писмо и църковно пеене били хилендарските монаси – таксидиоти. С участието на вдъхновени църковни певци и песнотворци се създала самобитна църковнопевческа едногласна устна традиция, която съществува до ден днешен. Както пише Петър Динев „еленското църковно пеене притежава специфични особености, които значително го отдалечават от Дамаскиновата мелодика. Вярно е, че напевите му са построени по гамите на Дамаскиновите гласове, но в тях са вмъкнати народнопесенни елементи във вид на своеобразни извивки и украси, каквито другаде не се срещат. Те се окачествяват като музикална проява, възникнала на местна почва в този край и като такава представлява от себе си ценно достояние от самобитно народно творчество”17. Известни са красивите песнопения „Ангел вопияше” – глас 5, „Достойно есть” – глас 5 и 7, „Христос воскресе” и много други.

            Между изтъкнатите представители на Еленската школа стои името на архимандрит Галактион (1830-1894). Той дошъл в Елена от Хилендарския манастир и дълги години пял в църквата „Успение Богородично”. Има основна заслуга, че е оформил и затвърдил еленския напев, но за съжаление, не е записал песнопения. По-известни негови сътрудници и ученици са: Иванчо хаджи Йорданов, Никифор Попконстантинов, Стоян Попандреев и др.18. Едни от малкото последни продължители на традицията на еленския напев са: приснопаметния Доростолски митрополит Иларион (1912-2009) и Александър Пиндиков  (1930-2017), дългогодишен певец в църквата „Св. Кирик и Юлита” в гр. Банкя. Мое смирение имах честта и радостта дълги години да записвам изпълнения на митрополит Иларион като с Божията помощ през 2012 г. Софийският свещенически хор записа и тиражира компактдиск с част от тези уникални песнопения и гласа на дядо Иларион, който скромен труд се посвети на неговата 100-годишнина от рождението.

            Освен вдъхновителя на Сливенската школа Николай Триандафилов, други видни нейни представители са: Сава Доброплодни (1820-1894), който едновременно с учителството заемал и певческа длъжност в Котел, Шумен и Сливен; Добри Чинтулов, който проявявал борчески пламенен дух не само във възрожденските си песни, но и в своето църковно певчество, за което говори фактът, че през 1850 г. в сливенската катедрала той прочел апостола на църковнославянски език, пред гръцкия владика19. Следват още имената на: Димитър Булгаря, х. Стефан Самаров, Пано Пешев, даскал Георги Димитров и др.

            Основател на одринската школа е Атанас Долапчиев (ок. 1835-?). Той подготвил много певци, които след Освобождението се преселили в България. Между тях били и синовете му Васил и Никола.

            Васил Долапчиев (1865-1933) отначало се установил в Карнобат, а след това в Бургас, където бил певец в различни храмове и най-вече в църквата „Св. Богородица”.

            Никола Долапчиев (1876-?) бил учител в Лозенград и певец в църквата „Св. Николай” и „Св. Спиридон”. По-късно се преместил да живее в Бургас, където пеел в храмовете „Св. Богородица” и „Св. Кирил и Методий”20.

            В описа на екзархийския архив се съдържат много рапорти от главни учители до Екзархията за състоянието и развитието на българските училища, от които могат да се извлекат ценни сведения. Така например в том 32 се намира рапортът на главния учител К. Георгиев за педагогическата дейност и поведението на учителите при Лозенградските български третокласни и основни училища през второто полугодие на 1908/9 г. Ето каква е неговата оценка за учителя Никола Долапчиев: „Един от най-добрите обществени дейци, с житейска опитност, обичан от гражданите. Макар с недовършено средно образование, работил сериозно през 7-годишното си учителстване, запознат с педагогическите степени и работи методически. Дисциплина – добра, живот – примерен. Най-добрият певец при църквата „Св. Спиридон”21.

            Видни певци от Одринската школа са още:

            1. Протопсалт Иван Каиков (1874-1965) – народен учител, общественик и дългогодишен певец в Лозенград, в екзархийския параклис, желязната църква „Св. Стефан” в Цариград и столичните храмове                                      „Св. Седмочисленици”, „Св. София”, „Св. Неделя” и др. един от най-изявените наши изпълнители. Написал е църковни песнопения, между които „Душе моя” на 2 глас22.

            2. Янко Марков Георгиев (1885-?) – ученик на Иван Каиков. Бил учител в Лозенград и певец в църквата „Св. Атанасий”. Заедно със Стоян Димитров (негов колега – учител и църковен певец) образували ученически хор23. Пеел           6 години в екзархийския параклис, а след това в столичната църква                      „Св. София” и бургаския храм „Св. Кирил и Методий”, където заемал и диригентска длъжност.

            Следват имената на Георги Ковачев, Йордан Попдимитров Вълчев и др.

            Основател на Солунската школа е прочутият на времето си църковен певец Димитър Златанов с прозвище Градоборчето. Дълго време той пял в солунския катедрален храм, като често го канели да пее в други градове и църкви. Написал църковни песнопения на гръцки език, някои от които са преведени от неговите ученици. В ІV част на Зографския сборник е поместено „Достойно есть” от Димитрия Вулгараки Градоборскаго.

            Като най-изтъкнати представители на тази школа се считат братята иконом Петър Димитров и дякон Иван.

            Иконом Петър Димитров (+ 1895) отначало живеел и служил в Серес и Солун. Неговите музикални дарования не останали незабелязани от екзарх Йосиф, който се заел да повиши образованието му.

            Ако преди Освобождението е съществувало желанието да има по възможност повече български духовници, макар и с повърхностно образование, то в свободна България условията изисквали просветени кадри, които не само да служат на български, но и да поучават народа в християнските истини, да издигнат неговото духовно-нравствено и интелектуално ниво. Сам екзарх Йосиф със своята прозорливост и загриженост за бъдещето на България не жалел средства и правел всичко необходимо да се отпускат за добри и обещаващи младежи повече стипендии, търсел различни начини да се осигури материалното им обезпечаване в чужбина. И за сравнително кратко време той успял да подготви много мирски и духовни лица със завършено висше образование. От подобно естество е следващата молба от екзарха до княз Дондуков-Корсаков, императорски руски комисар в Пловдив, написана няколко месеца след Освобождението (№23 от 24 юли 1878 г.).

            „Ваше Сиятелство,

Благополучното изменение на условията на нашето политическо съществувание  поражда потребност да ся въведат преобразования и в управлението в нашата Църква, за да ся постави то в изискуемата армония с гражданските постановления. За да може обаче да ся предприемат сполучно такива преобразования, са потребни людие с църковно учение, запознати добре с порядока на консисторията24 в Православната Руска Църква, от каквито трябва да изповедами, ся лишавами. Затова Екзархията намери благословно да ся отнесе до Ваше Сиятелство и да го помоли да благоизволи да препоръчи на които требува духовните възпитаници, които ся намират в руските духовни училища и на които имената в отделен распис ся приключват в настоящето прошение, за да ся има особенен надзор върху тях и особено попечение, да научат руското църковно пение и богослужение и да ся поставят в положение да изучат организацията и действуванието на консисториите.

Освен тия възпитаници Екзархията изпраща сега диакона Антима Върбанов, за да въстъпи в Киевската Духовна Семинария и иконома поп Петър Димитров с особено послание да ся усъвършенствува в богослужение и да изучи основателно русското църковно пение, за което също умолявами Ваше Сиятелство да благоволи да ги препоръчи на добрите грижи на Високопреосвященний Киевский Митрополит.

С най-дълбоко почитание имам чест да съм на Ваше Сиятелство усердний Богомолец.

Екз. Бълг. Йосиф”25

Следва... 

Втора част - тук.





Още от "Православна мисъл":

2020-05-09 ЦЪРКОВНОТО ПЕЕНЕ В БЪЛГАРИЯ (ИЗТОЧНА ТРАДИЦИЯ) ПО ВРЕМЕТО НА ЕКЗАРХ ЙОСИФ І - част 2
2020-04-18 Молитвата за Благодатния огън
2020-03-16 На вратата тропа истината за духовния ни живот