ЛЕСТВИЦА

 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Да изберем управници със страх Божий - интервю със светейшия Български патриарх Неофит

08 април 2013 13:02, Отдел "Връзки с обществеността"
Патриарх НЕОФИТ

- Ваше Светейшество, България отново е пред избори. Според Вас какво липсва в обществото ни, че се лутаме между гнева и надеждата вече толкова години след промените?

- Загубили сме непреходните ориентири в живота си. Онези ценности, които векове наред са вдъхновявали българите и са ги водили във вярната посока, помагайки ни да преодолеем тежки изпитания: глад, бедност, войни, разрухи, робства, без да загубим високия си дух и достойнство като народ. Изгубили сме вярата си и упованието в Бога, което винаги ни е крепяло в дни на изпитания и ни е насочвало към правилните и народополезни решения.

Наистина, отново сме пред избори. Но ако се замислим, ще видим, че човек всеки ден се намира пред някакъв избор: и маловажни, и жизненоважни, от които може да зависи бъдещето на него самия и на близките му. Важното, което трябва да знаем е, че правото на свободен избор, освен признак за демократичност в едно общество, е и най-съвършеният дар, даден от Бог на човека. Той е белег за лично достойнство, но и отговорност за последствията - добри или лоши. Затова и важните за нас и за страната ни избори трябва да правим внимателно, със страх Божий, с молитва: Бог да ни умъдрява и ръководи, за да са добри плодовете от този избор. А когато си избираме управници - хората, на които поверяваме съдбата на народа си - добре ще е това да са хора със страх Божий, с будна християнска съвест и безкористни намерения.

Но по-важен от политическия избор е изборът на кого ще възложим цялото си упование: на немощни човеци или на Бога. Случващото се в нашата страна ясно ни показва, че от години не избираме добрата част, която няма да ни се отнеме, т.е. да бъдем при Божиите нозе, да се уповаваме на Бога, Който е любов. Затова има толкова много гняв и неосъществени надежди, страх и мъка.

Св. ап. Йоан Богослов ни казва ясно: “В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка”(1 Йоан. 4:18). Ние се страхуваме за дните си. Защо? Защото не сме съвършени в любовта. Нито към Бога, нито помежду ни. Егоизмът, който се шири днес, води не само до личностна, но и до обществена разруха.

Моят призив е да изберем добрата част и всичко останало ще ни се придаде, защото Бог знае от какво имаме нужда още преди да сме попросили.

- По повод действията на държавата спрямо БПЦ по време на разкола бяхте казали, че държавата се управлява от политици без вяра. На опелото на патриарх Максим и на Вашата интронизация видяхме политици от различни партии. С какво си обяснявате тази почит и уважение към Църквата?

- Уважението, което политиците оказват в последните години към св. Църква и нейния глас по обществено значими въпроси, не може да не ни радва и изпълва с надежда за по-доброто бъдеще на народа ни. Не е наша работа да съдим кой с какво сърце влиза в храма. Ние вярваме на думите на св. Йоан Златоуст, който казва, че всеки който прекрачва прага на Божия дом е доведен до него от Самия Бог. Бог, Сърцеведецът, е Единственият Съдия, а Той е справедлив, но и многомилостив и иска всички да се спасят и да достигнат до познание на Истината.

Всеки влязъл в храма - и висшият държавник, и обикновеният човек - може да се окаже добра почва, върху която семето на словото Божие да покълне и даде добри плодове. Духовниците са длъжни да се трудят неуморно за това - семето на благодатта да достига до сърцата на хората, като следват примера на Пастиреначалника Господ Иисус Христос, Който не гледа на лице и не дели хората по никакъв признак.

- Светият Синод отново постави въпроса за задължително изучаване на предмета “Религия” в училище. Принципно политиците ви подкрепят, но когато стане дума за светско образование, в крайна сметка въпросът не се решава и религиозното образование остава в ръцете на духовниците.

- Изконно право на човека е както да изповядва свободно вярата си, така и да има знание, информация за нея. Това негово право е потвърдено и от законите на ЕС. Никой не може да стане насила вярващ, но и никой не бива да бъде лишаван от правото да знае, за да може да направи информиран избор. Ако ограничаваме достъпа до знание за вярата само в рамките на църковните училища, една голяма част от децата се лишават от правото си на пълноценно и истинско знание за света и човека, като им се предлага поглед само върху едната страна: материалистичната.

Обществото ни само ще спечели, ако децата изучават “Религия”, всяко според своето вероизповедание. Така ще познават историята и основните истини на своята вяра, а в по-горните класове ще се запознават и с вярата на другите, за да съжителстват без страх и да се уважават взаимно. Освен това ще познават традиционните нравствени ценности, които са стабилна, изпитана основа за изграждането на здраво пълноценно семейство и общество.

- Смятате ли, че Църквата може да налага ценности, като заклеймява произведения на изкуството?

- Изкуството е пряко свързано с духовно-нравственото състояние на човека и оказва силно въздействие върху него. Едно произведение на изкуството може както да извисява човешката душа, да внася в нея мир, хармония, положителни чувства и я приближава към Бога, така и да събуди в нея най-низши страсти. И всеки творец трябва да си дава сметка какво предизвиква у хората със своето творчество.

Всички ще се съгласим, че изкуството е израз на свободата на човека да се изразява. Но, както казахме, трябва да се ползваме от свободата си отговорно и да уважаваме религиозната съвест и вярата на своите ближни. А когато волно или неволно засегнем това най-съкровено тяхно чувство, да имаме доблестта да понесем техните критики. Свободата има две страни: да се ползваме от правото свободно да се изразяваме, но и да сме готови да понесем свободата на другия да изкаже своето несъгласие с нас или неодобрение.

Духовниците имат грижата за своите пасоми, за тяхното духовно състояние, техен дълг е да напомнят какво е полезно за душите им и какво - пагубно. Но в крайна сметка всеки е свободен по своята съвест да решава какво да гледа и слуша, на какво да спира вниманието си.

- Свещениците посрещат с надежда Вашата загриженост за живота в енориите. В Светия Синод вече обсъждахте ли какво може да се направи, за да бъде облекчена работата им?

- Енорията е църковното семейство на събраните в Христовото име. “Там, където са събрани двама или трима в Мое име, там съм и Аз”, казва Христос. Това означава, че Той е и в малката селска полупразна църквица, и в големия градски храм, където са десетки и стотици събрани на богослужба.

Когато говорим за енорията, за нуждите на енорията, трябва да знаем кое е животуптящото й сърце. Тогава ще знаем и какво да очакваме от нея. А това е богослужението с неговия център - св. Литургия. Там, където има литургия и хора, които участват в Тайнствата на Църквата - има жива енория. Така че тя не е социално учреждение или културно-просветна организация - тези дейности са необходими, но са странични. Те са плодове на вярата, а нейният корен е в евхаристийното общение с Господ Иисус Христос.

- Наясно ли сте с какви активи разполага БПЦ и с пропуските в управлението им. В какво се състоят проблемите около връщането на имоти и не закъсня ли Църквата в този процес?

- Най-големият актив на БПЦ е нейното паство. То е нейният безценен актив и единственият за който Бог ще ни потърси отговорност. Но Вие питате за материални активи - имотите. Тези имоти са били дарявани на Църквата или изграждани от добри християни, а ние днес продължаваме да се борим да си върнем нещо, което ни е било отнето. Причина да полагаме усилия в тази посока е възможността, която ще ни даде използването на тези църковни имоти, за да развива Църквата по-ползотворна просветна и социална дейност - каквито са обществените очаквания, както и да бъде финансово стабилна.

- Кога ще бъде насрочен църковно-народен събор? Периодично се появяват идеи за промени на устава - основно се иска увеличаване квотата на миряните. Вашето мнение по този въпрос?

- Предстои Светият Синод да реши за събора.

За да служим на Църквата и да й бъдем полезни, най-напред трябва да бъдем смирени и послушни пред нея, т.е. не да й “помагаме” както на нас ни се иска, а както тя иска от нас. Съгласно Устава на БПЦ, миряните участват във всички нива на управление на Църквата наравно с духовенството: на ниво енория, епархия и поместна църква. Но въпросът не е в това дали имаш власт, а как и за какво ще я използваш. Не дали имаш право на глас, а какво ще кажеш. Не дали сме по квота повече, а какво сме готови да направим за Църквата и каква част от времето и силите си сме готови да й посветим.

- Още през 1995 г. свещеници поискаха да се въведе пределна възраст за митрополитите. Предстои ли такъв дебат и какво е личното Ви мнение?

- Един архиерей и в най-голямата си физическа немощ има на разположение най-важното за мъдрото и народополезно управление - молитвата, както и своя духовен и житейски опит.

А Уставът на БПЦ разрешава проблема с отслабналите поради възраст и болест сили, като в случай, че титулярът на дадена епархия се чувства немощен да се грижи пълноценно за диоцеза си и желае да се отдаде на по-усърдна молитва, има възможността да поиска помощници в служението си - викарен епископ, протосингел. Но ако дебатът за пределната възраст на митрополитите бъде повдигнат отново, решението на този въпрос трябва да се обсъди съборно. Съборът е и мястото, където ще се изслушат и личните мнения.

- Дядо Йосиф предложи да се анализират разсекретените архиви на Държавна сигурност и Светият Синод да излезе с позиция. Църквата ще каже ли своята дума скоро?

- Това е въпрос, който стои пред личната съвест на човека. Ние сме слуги Божии, а слугата, според св. ап. Павел, “пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи”. Всеки православен духовник ежедневно се изправя със своята съвест пред Сърцеведеца Бог, пред Когото няма тайни. Изправяме се и пред своите събратя съслужители и пасомите си и им искаме прошка за волните си и неволни прегрешения и човешката си немощ. На всяка литургия служещият - свещеник, митрополит, патриарх - прави поклон пред народа в храма и моли: “Простете ми, братя и сестри…” При съборно отслужване на св. Литургии свещенослужителите се опрощават и взаимно. Освен това в началото на Великия пост в т. нар. Неделя на прошката, духовниците искат прошка от народа изпълнил храма - духовници и миряни - и най-старшият в йерархията прави това пръв. После искаме и получаваме прошка от всеки човек лично и така с очистена съвест започваме поста. Всеки християнин, който взима живо участие в богослужбите знае и ще потвърди това.

- По време на разкола върху Вас падна тежестта на всички преговори с отцепилите се духовници, а също и с държавните мъже. Простихте ли на всички, включително и на журналистите, които Ви критикувахме за отказа да приемете многократните покаяния?

- Прошката е в основата на нашето спасение, на нашата близост и връзка с Бога. Ние изричаме всеки ден прошението от молитвата “Отче наш”: “И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”. Това означава, че преди да искаме Бог да ни дарува опрощение, ние трябва да сме простили.

Във времето на Великия пост всеки ден коленопреклонно се молим с думите на св. Ефрем Сирин: “Господи, дай ми да виждам моите съгрешения и да не осъждам моя брат”. Ако постъпваме така, лесно ще прощаваме, защото първо ще виждаме гредата в своето око и едва тогава - сламката в окото на другия. Нещо повече: заети с изваждането на гредата от своето око, въобще няма да виждаме тази сламка.

Що се касае до неправдата срещу Църквата, с нея не бива да се примиряваме, но каквото и да правим в тази насока, пак ще кажа: трябва да става с мир и любов. Тъй като нашата борба не е срещу плът и кръв, а срещу поднебесните сили на злобата.

- На интронизацията Ви имаше много хора, които бяха щастливи от избора Ви, но не криеха скептицизма си във възможността на един човек да промени Църквата. Самият Вие говорихте за съборността и ролята на всички - и клира, и вярващите.

- Какво означава да се промени Църквата? Ние не влизаме в Църквата, за да я променяме, а за да променим самите себе си, да черпим от нейните Тайнства благодатни сили за собственото си духовно преобразяване. Църквата е истинската лечебница, от която трябва да внимаваме да не си отидем неизцелени, а не ние да я лекуваме. Така че, ние можем и трябва да променяме себе си, и ако смятаме, че Църквата трябва да бъде по-социално ориентирана, по-дейна, по-отворена към обществото - трябва самите ние, всеки според званието и силите си, да полагаме усилия в тази посока.

- Вашите пожелания за Възкресение Христово?

- Моля Бога, Подателя на всяко добро даяние и всеки съвършен дар, да дарува на нашия народ много духовни сили, та преуспявайки във вярата и благочестието, да постигнем по-добри дни! Нека се стараем да смекчим тежестта на дните си, като даряваме на хората около себе си подкрепа, насърчение, утеха, взаимно да си носим повече радост и да си даряваме любов. Пасхалната радост да не оскъдява в сърцата през всички дни на живота ни, а всяка наша дума и дело да е за прослава на Възкръсналия Христос! Нека светлината на Христовото Възкресение да ни дари с всяко добро както на земята, така и на небето! Амин!

Интервюто взе: Диана Петрова
Източник: в-к "Труд"

 

 

« предишна новинаследваща новина »