ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Юбилей на дългогодишния семинарски преподавател йеромонах Павел (ЖелязкоТенев) Бачковски

19 декември 2013 10:12, СДС
Йеромонах Павел

Според признанието на майка му йеромонах Павел е „измолено с много пролети сълзи и дълги молитви дете". След други три починали той е дългоочаквано, четвърто и последно дете на родителите си. Роден е на 20.12.1933 г. в село Трояново, окръг Старозагорски.

На 7-годишна възраст той е даден като харизанче в местния храм и изпълнява ролята на клисар. Силната му вяра в Бога и усърдната молитвена склонност, придобити от майка му, която той вижда още от детското си креватче да прави по 100 поклона вечер преди лягане и сутрин след ставане, се усилват все повече с израстването му.

Прогимназиалното си образование завършва през 1947 г. – време на коренни обществено-политически промени в България след Втората световна война и на силна антирелигиозна пропаганда. Присъщата му осъзната религиозност и веровите познания, придобити от изучаваното доскоро в училищата вероучение, както и моралната подкрепа на благочестивия и интелигентен енорийски свещеник Георги Димов Тенев, с мълчаливото съгласие на майка му, отвеждат 14-годишния младеж като ученик в Пловдивската духовна семинария, въпреки силната съпротива на баща му, семейството и роднините. Неговият първоначален учител Кирил Желев Дианов, който още от първо отделение го взема да играе детски роли в самодейната учителска театрална трупа, пише няколко писма до него, убеждавайки го да напусне Семинарията, защото бил роден да стане прочут артист, а не поп. Но съвестният младеж остава непреклонен и остава в нея. Като ученик проявява голямо усърдие в усвояването на преподавания учебен материал: първенец е на класа, веднъж е отличен като първенец на Семинарията и я завършва с пълно отличие.

Отишъл в Семинарията с цел да стане „селско попче”, младият семинарист дотолкова е впечатлен и завладян от манастирската обстановка (по онова време Пловдивската духовна семинария е евакуирана в Бачковския манастир), че неговата ревност преминава в решение да се посвети на монашеското служение. Това негово емоционално, бликнало от дълбочината на душата му обещание пред Бога, ще се окаже по-късно съдбоносно в неговия живот, защото всеки път, когато предприеме нещо несъобразено с него, съвестта ще му напомня: „Внимавай! Ти обеща пред Бога нещо – длъжен си да го изпълниш!”

Пожарът, изпепелил на 10.12.1947 г. южното крило на Бачковския манастир, където се помещава по това време Семинарията, и дългият безсрочен отпуск след това не го обезкуражават. Не го обезкуражава и другият безсрочен отпуск на Семинарията през 1950 г. в професионално (=”попско”) училище, както и обявяването на семинарското здание за Пионерски дворец и преместването й извън София, на гара Черепиш, Врачанско. Тогава повечето ученици напускат и се прехвърлят в други училища, но между верните остава и той. В Черепиш заедно със съучениците си семинаристът понася стоически всички битови и други несгоди до завършването на образованието си.

От 1952/1953 до 1956/1957 академична година бъдещият монах е студент в Духовната академия. Баща му обаче държи той да следва медицина, поради което се налага да прекъсне, а по-късно и да презапише втори курс. От този момент насетне, той започва активно да се занимава с музика и хорово дирижиране, което ще предопредели по-късно цели 13 години от живота му като „певец и диригент” в Старозагорската митрополия.

В Духовната академия наред със студентския хор, той създава отделен камерен хоров състав, който придружава професорите Димитър Дюлгеров и Димитър Пенов, канени да изнасят религиозни беседи в различни населени места, изпълнявайки св. Литургия и изнасяйки концертна програма. Придружен от този хоров състав, Левкийският епископ Партений освещава отново 100-годишен храм в Бобошево, а патриарх Кирил прави официално посещение и символично приемане на Брезник.

Дейността на завършилия с отличие вече академист, като работещ в Старозагорската митрополия, и личните му качества са оценени по достойнство от тогавашния Старозагорски митрополит Панкратий и той го изпраща на тригодишна специализация в Швейцария. Там той следва в Икуменическия институт в Босе, асоцииран към Женевския университет, учи два семестъра в Богословския факултет на Лозанския университет и се запознава отблизо със старокатолицизма, правейки продължителен стаж в старокатолическата община на Цюрих.

След приключване на следването си, завърналият се специализант веднага е назначен последователно за учител-възпитател, редовен учител и „инспектор по класовете” в Семинарията, които длъжности изпълнява до пенсионирането му през 1996 г. Преподава Стар Завет и за кратко (3 години) Хорово и Източно църковно пеене, през който период възстановява хоровото пеене в ежедневното богослужение и през неделя изпълнява св. Литургия.

Същевременно през 1984 г., той успешно полага изпити за аспирантура по Стар Завет, която Св. Синод по незнайни причини замразява.

Строгостта във възпитанието и взискателността в учението, продиктувани от чувство на дълг и обич към възпитаниците си, които той проявява към тях, са дали резултат, щом и сега декларират при среща с него, бившите му ученици и сегашни църковни труженици, разбира се, с преувеличение, че на него дължат това, което са постигнали в живота си. Цели 21 години възпитателят, учителят и класният наставник се старае да докаже, че твърдо вярва в това, което преподава. През този период се сменят седем пъти ректорите и той се стреми да им помага за просперитета на учебното заведение.

След пенсионирането му, бившият вече учител, се отдава отново на пеене и дирижиране и е натоварен да проповядва в неделни и празнични дни в храм „Св. Илия” в жк "Дружба" 2. Тогава го връхлитат различни болести, включително инсулт и инфаркт, с последвала клинична смърт. Изведен от нея, в неговото съзнание отново се появява онзи категоричен Кантов императив: „Ти си длъжен (да изпълняваш обещанието си), понеже ти обеща!” И макар да е убеден, че Божий промисъл е човек да работи там, където има най-голяма нужда от него, той най-сетне решава да приеме монашески постриг, посвещавайки по този начин подарения му от Самия Бог втори живот, осъществявайки същевременно по този начин и онова спонтанно, изригнто от чистото му, все още тогава неопетнено детско-юношеско сърце, пред иконостаса на селската църквица, съдбовно молитвено обещание: „Боже, искам да Ти служа като монах!” Това става на 5 март 2010 г., когато, взет под мантия от духовния си старец – високопреосвещения Старозагорски митрополит Галактион, е постриган от преосвещения Агатоникийски епископ Борис, игумен на Бачковския манастир, с името Павел. Причислен е към братството на св. обител и е натоварен с послушанието да изпълнява длъжността секретар и хотелиер. През ноември и декември същата година е ръкоположен последователно за йеродякон и йеромонах. Така, по собственото му признание, се осъществява отколешната му мечта – „да служи на престола” – „нещото”, което му е липсвало цял живот.

През живота си, в мирското си минало, като студент и църковнослужител, о. Павел има някои съблазнителни предложения, които той отклонява. Проф. Б. Пиперов му предлага да го занимава извънредно с класическите езици, с оглед на някаква цел. Ректорът на Духовната академия, Макариополският епископ Николай, му предлага аспирантура по Литургика, при условие, че стане монах. Проф. Иван Панчовски два пъти му предлага аспирантура по Нравствено богословие. Четирима митрополити (трима от тях вече покойници) му предлагат секретарство или протосингелство, а единият от тях дори бързо производство в епископски сан. Покойният Старозагорски митрополит Панкратий, когото той счита за свой пръв и голям благодетел, му открива петгодишен план за „изстрелване от долу до горе”, ако приеме монашество, но той учтиво го отклонява с думите: „Боя се, че все още не е дошъл часът ми!”

В живота си на щастлив монах, о. Павел по Божие благоволение навършва на 20 декември 80 години. Той е един от хората, които са посветили целия си живот в полза на Христовата църква: от 7-годишно харизано клисарче, до 80-годишен монах. Повече от 70 години той служи на БПЦ и в това отношение с право може да се каже, че се нарежда до своите любими учители Ганчо Велев и Тодор Ценков, посветили целия си активен живот на учебновъзпитателното и просветно дело в Семинарията, обучили стотици духовници и труженици на БПЦ, в това число и повечето от сегашните членове на Св. Синод, но останали и до днес без заслужена почит и признание.

На о. Павел пожелаваме от Бога много здраве и още години, за да може както сам той се шегува със себе си, „да живее още сто и кусур години”, за да служи с ревност на Бога чрез послушание към св. Христова църква.

На многая лета, отче Павле!

 

 

Текст: Асист. Иван Йовчев, Богословски факултет СУ „Св. Климент Охридски“

 

 

« предишна новинаследваща новина »