ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Четвърта част на Покайния канон в София (с видео на проповедта)

07 март 2014 01:33, Софийска митрополия
Четвърта статия  на Покайния канон

"Душо моя, душо моя, събуди се, защо спиш? Краят наближава.

Обърни се, моя душо, покай се, скришното разкрий!...

Пред Тебе коленича, Иисусе, съгреших, очисти ме!"

Вечерта на 6 март в столичния храм „Света Параскева” бе отслужена четвъртата част на Покайния канон на св. Андрей Критски. Съгласно програмата на Софийската св. митрополия за съборните богослужения през Великия пост, тази последна част от покайното моление бе прочетена от Негово Високоблагоговейнство ставр. ик. Ангел Ангелов, протосингел на Софийска св. митрополия.

Множество предстоятели на храмове, столични свещеници и миряни са събраха за пореден път на съборна покайна молитва. Сред тях бяха Негово Преосвещенство Маркианополски епископ Константин и архимандрит Дионисий, началник-отдел „Богослужебен“ към Светия Синод.

Умилителните песнопения на канона, както и стиховете на Великото повечерие бяха изпълнени от Свещеническия хор, ръководен от протойерей Кирил Попов, и клиросните певци на храма.

В края на молитвеното последование ставр. ик. Ангел Ангелов произнесе вълнуващо слово, в което сподели своите мисли за това как ние, днешните християни, живеем и какви сме призвани от Христос да бъдем в нашия живот.

След отпуста на великопостното богослужение софийският протосингел изрази благодарност към Свещеническия хор, свещенослужителите и храмовото духовенство и на всички, дошли в храма да се слеят в покайно чувство пред Господа, и прикани в утрешния ден с радостното чувство да отправим съборна молитва на благодарност и възхвала към св. Богородица.

&feature=youtu.be

 

~*~

Слово на ик. Ангел Ангелов при ІV статия на Покайния канон, храм "Св. Параскева":

 

Спомних си една мисъл на Честъртън, който казва, че „когато светът не върви на добре, това доказва по-скоро, че Църквата е нещо добро“. Тази Църква е оправдана не защото нейните чеда не грешат, а тъкмо обратното – защото грешат. Грешим ние, в своята естественост на човешко същество, поразено от първородния грях, добивайки самочувствие, че този свят изцяло зависи от нас. С далечината на годините все по-често и по-често се възприемаме като създатели в света. Градим улесненията си, желаем да опознаем тайните на света, уповавайки се само на собственото си озарение на разума. Ние сме горди, че сме добри логици, които имаме възможност да прекрояваме живота така, както ние желаем, в повечето случаи пълнейки го ежедневно с удоволствие. Св. Юстин Попович възкликва, че няма нищо по-трагично, по-тъжно от човешкия род, впрегнат в тежкия ярем на времето и пространството. Той влачи този ярем, но не познава нито природата на времето и пространството, нито смисъла, нито целта им. Това е безцелното, което е в робството на безсмисленото!

Да съществуваш и да живееш в такъв свят, в никакъв случай не е привилегия. Свят, подобен на пустиня, където цялата му същност е пуста, където бързо ще почустваш как някаква огромна тъга притиска всички същества и една безмилостна вътрешна язва погубва творенията му. Това е свят на временното, където смъртта няма насита, безразлична и арогантна към мъката и болката, към трагедията на човешката природа, тя шества и прибира своя дан. Този свят, който има кръговрата на деня и нощта, но духовна тъмнина владее простора му, той губи своята история, втренчил се в сивото ежедневие, загърбил мечтите си, загубил бъдещето си. Това или по-скоро такъв е светът без Христос, залят с безсмислено и дори цинично веселие и толкова грубо удоволствие, от което получаваш единствено само болка.

Това не искам да е моят свят. Аз търся другото, онова което ме свързва с вечното, осмисля ме като творение на Бога и ми дава спокойствието на небесното. Затова Църквата е доброто в този свят и стремежът на тази Църква е да направи целия свят Църква. Свят на Христос, в който да властва богатството на Евангелието Му и радостта от ежедневието на чудото. Този свят жадувам и търся, като ясно осъзнавам трудността на реализацията му.

Църквата е съборност на множество грешници, добили дързостта да се борят за своето лично и всеобщо спасение. Борба, която не носи революционната природа на бунта, а е характерна със своето постоянство, отдаденост към Този, Който сътворява и оживотворява чрез силата на вечното. Борба, чийто край е предизвестен и той е винаги в полза на доброто, откъдето, може би, идва спокойствието в Църквата. Спокойствие, което е, естествено, обетовано от Бога. Но ако някой си помисли, че в Църквата няма трагедия, то той дълбоко се лъже. Тя е сцената, на която се играе постоянната драма, изобразяваща евангелските събития. Евангелието на Господа Иисуса Христа разкрива пред нас една богочовешка трагедия със страшната кулминация, която в своя край се превръща в триумф. И тук е чудото! Това общество, зовящо се Христово, народ Божий, който търси храма, като дом на Отца ни, това общество иска да бъде причастно на тази вселенска трагедия, да бъде свидетел на всички събития, които довеждат до ужаса на човешкото падение и накрая да бъде в радостта на този триумф на вечността, разкрит пред нас чрез акта на Христовото Възкресение.

Истинският християнин постоянно свидетелствува за верността на Иисусовото житие пред света. Това е неговата мисия в Църквата, но това не е достатъчно. В Църквата няма достатъчност, защото в Бога няма достатъчност. От нас се изисква все повече и повече, за да сме достойните за Божието битие. Противопоставяйки се на злото в света, влизайки в тази битка, която, както казах вече, е вселенски предизвестена, то началото на нашите действия е да потърсим отобразяването на Христос в нас, което е единствено възможно чрез покаянието. Първото, което изрече нашият Господ, излизайки на Своето проповедническо служение, бяха тези слова: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17).

Покаянието е онова преобръщане на човешкото съзнание, процес на закриване на природната ни ипостаса и граденето на новата сакраментална реалност в нас. Възможност да изтикаш злото от теб, за да сториш място за доброто в огрубялата си душа. Ние се каем, осъзнавайки нашата немощ и знаейки, че истинският дар, който принасяме на Бога е „дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено, които Той не ще презре”. Покаянието е преди всичко насищане с любов, много любов, която сме длъжни постоянно да отдаваме на ближните. Християнинът е онзи, който обича, чистият и смирен по сърце. Затова Бердяев казва, че християнското съзнание не допуска човек да се стреми към могъщество, към слава, към надмощие на другия, към гордо величие. Вярващият чрез покаянието осъзнава, че единствено съчетанието на свобода и любов дава възможност за реализирането на личността му, търсейки онази най-истинска среща с личностния Бог.

Във времето на покаяние сме. Ще изрека със словата на св. Андрей Критски: „Пред Тебе коленича, Иисусе, съгреших – очисти ме! Снеми от мене тежкото греховно бреме и като Милосърден, дай ми сълзи на умиление!” Амин!

 

Текст: Весела Игнатова
Видео: Любомир Върбанов
Снимки: Мартин Митов (1-4, 7, 9, 10), Любен Кисьов (5, 6, 8)

 

 

Снимки

Четвърта статия на Покайния канон Четвърта статия на Покайния канон Четвърта статия на Покайния канон Иконостасът на храм "Св. Параскева"В съкровена молитваЧетвърта статия на Покайния канон Миряните в молитваЧетвърта статия на Покайния канон Четвърта статия на Покайния канон
« предишна новинаследваща новина »