ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Пътуване до България (септември 2009)

09 декември 2009 14:44, Варненска и Великопреслaвска митрополия
Клаус Кенет

През месец септември за единадесети път във Варна се проведе Седмицата на православната книга. Гост беше и вече добре познатият в България Клаус Кенет. Той изнесе две беседи, като искрено и сърдечно разкри своя лъкатушен път към Бога и в търсене на любовта. Отзивите за неговото участие на форума бяха различни, което е разбираемо, тъй като и всички ние сме различни.

Дневникът от Седмицата е в неговия свеж и откровен стил. С много хумор и самоирония. В писмо до свой приятел казва, че България и хората тук му харесват и ще идва толкова често, колкото е възможно. Със себе си той носи истинска радост и оптимизъм.

С благословението на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил публикуваме спомените и впечатленията му от форума.

 

ПЪТУВАНЕ ДО БЪЛГАРИЯ (Септ. 2009)

 

Клаус Кенет

 

5. 9. 2009

Пристигане през Будапеща на летище Варна. Ужасно е горещо. Тече ми пот. Една малка кола, в която е задушно и горещо – мексикански климатик, го наричат шеговито, т. е. отваряш прозорците и нахлува горещ въздух – ме закарва заедно с трима други “наблюдатели”, които искали да ме видят, до хотел "Корал"; на 8 км от Варна в курорт “Свети Константин и Елена”. Още в началото – първата хубава изненада: шефката на хотела, Радостина, ми предлага стая на специална цена – за мен и жена ми Никица – за по-късно, когато бих се нуждаел от малко почивка. Бяха ми казали, че собствениците на хотела са християни.

Първо си почивам и после отивам до басейна, най-сетне да се разхладя.

След вечеря (тя е един богат бюфет) пристига свещеникът Стойко с жена си и официалния фотограф на международния панаир на книгата; той беше още преди това с нас в колата. По-късно правим малка разходка надолу към морето, но малко преди това завиваме при манастира и посещаваме манастира “Св. Константин и Елена”, където има чудотворен кладенец. Свещеникът Стойко, който говори не лош немски и дори продължава да го учи, ми подарява малка бутилка с тази вода.

После пием още по бира, правим снимки и се връщаме в хотел "Корал". Там в голямата зала има сватба и в момента, в който палят фойерверките започва голяма буря - светкавици, гръмотевици и бомбички, и ракети едновременно: човек би си помислил, че е започнала война. Впечатляващо е. След това заваля.

6 септември 2009

В 8 ч. чакам във фоайето на хотела шофьора, който трябва да ме закара до Варна на Литургията и на срещата след нея, заедно с преводача. Никой не идва, също и в 8,15, а в 8,30 още по-малко… Накрая в 8, 45 Радостина ми предлага да ме закара до града. В църквата всички стоят “мирно” и се питам, кого чакат – когато Тина (Радостина) ми казва: “Чакат теб.” Опа!

И така бивам представен на общността. Църковният хор е противоположност на онзи във Фрибур и пее 4-гласно като ангелите. Просто прекрасно, радост за душата и сърцето! В края на Литургията държа кратка реч и каня общността на (“talk”) разговор. Преводач? Никой не идва! И така, Тина спонтанно се натоварва с тази задача. Тя е следвала германистика и го-вори абсолютно перфектен немски! В този момент, тя още не е узнала “своя късмет”, че от сега нататък и е “позволено” да ми превежда почти постоянно. Не беше планирано така.

След Литургията отиваме в Лекционната зала на храм Св. Архангел Михаил, където държа първата по-дълга реч - и естествено! - балкански стил, го наричам аз - не са приготвени никакви книги. Залата пълна, масата празна. Тъй като, отново, говоря много продължително, времето не стига и ние поглъщаме набързо малко храна в един снек бар за бързо хранене (за-това, после ми е лошо 5 часа и ми се гади) и хайде на мястото на срещата. Там ме чакат трима студенти, за да ме заведат, при студ и дъжд, до отдалечения на 300 км гр. Русе. Мястото се намира на р. Дунав, а от другата страна е Румъния: сърцето ми бие малко по-бързо, защото никога не съм бил в Румъния, а знам, че скоро ще ходя там на 3 седмично турне.

Русе е много интересен и навремето е бил много богат град – като Венеция, защото сто-ките на Ориента са достигали Запада, през пристанището му. Къщите са покрити с щукатура и са много красиви, дори и да са западнали и олющени – както е най-често в бившите комунис-тически страни. Някои сгради обаче, вече са били обновени. Празник за очите. Настаняват ме в такава една луксозна сграда (дори защитена като световно наследство от ЮНЕСКО).

В пет и половина ме взема Мартин (при студентите всичко става като по учебник), по-сещаваме църквата на отец Стефан, крайно симпатичен и енергичен свещеник. След това оти-ваме до залата, където за чакащите гости вече върви филм с моето последно телевизионно ин-тервю от септември 2008 г. в София.

Мартин и организаторите напомнят, че заради лошото време, може би, няма да дойдат много хора, което обаче се оказва погрешно. По някое време залата се оказва малка, няма по-вече столове и много хора трябва да стоят прави. За правостоящите това не е особено приятно, защото аз - отново – говоря в продължение на 3 часа (заедно с въпросите след това). Накрая дори се моля заедно с хората в залата, което им се явява, като нещо напълно ново и изненад-ващо.

Настъпи и “часът за автографи” и хората се нареждат на опашка. Това ми напомня (как-то и миналата година в София) за времето на бившата ГДР: когато там от време на време се появяваха банани или портокали, хората се редяха на дълги опашки пред магазините. Вероят-но все още са свикнали с това, така че дългото чакане при мен въобще не им пречи – само дето на мен ми се схваща китката от писане.

Следва вечерята заедно с цялата група и свещениците в ресторанта. За пръв път имам време да говоря с Ева, преводачката на книгата ми на български. Тя е тук с мъжа си и е един изключително мил човек, и аз веднага я харесах. Разговаряме до 23 часа! Запознанството ми с нея ме зарадва особено много. Пламен, издателя (издателство Омофор), също е дошъл от Со-фия и донесе най-сетне книги; защо толкова често лицето му е мрачно и аз не знам. Може да е от характера му или от претоварване. Мартин, който е живял във Франкфурт и днес ми пре-вежда от немски, също е един изключително симпатичен човек. Надявам да го видя отново. Въобще съм изморен като куче и щастлив.

Около полунощ се хвърлям в леглото, с болки в гласните струни и заспивам с и докато се моля.

7 септември 2009

Сутринта рано Мартин, Пламен и аз се разхождаме из красивия и впечатляващ град Ру-се и купувам подаръци за Никица (българско розово масло и оригинален парфюм от рози).

Все още вали и е студено. Пламен очевидно леко е под напрежение заради напредналото време, защото вечерта ни очакват в Бургас за телевизионно интервю на живо. Бургас се намира на 300 км по криволичещи пътеки (почти така искам да ги нарека) и при такива окаяни, жалки, тресящи пътища се радвам, че не сме закусили по-обилно, защото иначе всичко щеше да ми бликне през ушите. Все пак, скоро ме заболява глава от тежките удари в земята и дупките. Преди всичко обаче – и това за мен е най-лошото – Пламен кара бавно и зад вмирисани на нафта камиони, дори и да можеше лесно да ги изпревари. Опасявам се, че с десния си крак съм направил дупка в ламарината на пода на пътническото място до шофьора, там където (за съжаление само от неговата страна) се намира педалът за газта. Бях близо до това да получа язва, особено като се има предвид, че той кара бърза и голяма кола. Това, май, ми струва най-много усилия. Но около 15 часа пристигаме в Бургас и срещаме журналиста, писателя и поета Стоян, който вечерта ще проведе интервюто на живо с мен.

Tой ни настани в хотел "Космос". И тук отново съвсем типично: “старопочитаемия” ко-мунизъм, мухлясало, пропаднало и занемарено. Двадесететажният хотел се намира между две магистрали, които водят в центъра на Бургас: от дясно 6–лентова улица и от ляво 4–лентова. Бургас е на морето, но тук нямаш, а и не ти е нужна гледка към морето, също го няма и шума на прибоя, на който се бях надявал, защото денонощният шум на уличния трафик, който безспирно прониква през ръждясалите и изгнили прозорци, не позволява да се мисли нито за спокойствие, нито за сън. Стаята ми, на 10–ия етаж, мирише на опушено с цигарен дим (табелка на леглото предупреждава “Do not smoke in bed!” – “Не пуши в леглото!”) Чаршафите са пре-калено къси, килимът на пода наръфан, стените и мебелите надраскани, в нехигиеничната баня свети 15–ватова крушка, която кара всичко да изглежда още по-потискащо (така реалността се забелязва по-слабо) и топла вода също няма.

Нека го кажем така: да си на палатка на шосеен остров сигурно е по-хубаво. Преди всичко този безкраен шум! Какво си е мислил телевизионния специалист не ми е съвсем ясно. Или е видял само фоайето на хотела при посрещането: а то изглежда поддържано и празно надлъж и шир, освен шепа “bodyguards” (бодигардове), които висят по столовете. Странно посрещане – наистина. Главоболието ми се засили и тъй като през целия ден не бяхме яли още нищо, търсим ресторант.

Преди да започне вечерта лягам за малко, с комедийния дует Оропакс в ушите, които блокират най-лошото до 19 часа.

В 20 часа седим в студиото (СКАТ) и след известно време се обаждат първите хора, на чиито въпроси отговарям директно. Пламен превежда. Час и половина минават с лекота и се чувствам добре. След “шоуто” сме поканени при Стоян, (журналиста и поета) в дома му за вечеря. Жена му (родена в Берлин) ни е приготвила обилно отрупана маса. Но още след “ор-дьовъра” бях сит (огромна планина от българска салата, ммм!); но тогава тепърва започваше всичко и тъй като не исках да си повредя стомаха от преяждане, след тежка храна и без това не мога да заспя повече, пробвах само някои неща. Въпреки това, за изискания десерт едва се намери място. Стоян пие ей така, между другото, големи количества ракия, от големи чаши. Той иска да вдъхнови и мен, но още преди години в Черна Гора се научих да отказвам с ус-мивка подобен вид “гостоприемство”, което завършва в опиянение. Без алкохол се чувствам значително по-щастлив и свободен.

Към дванадесет и половина през нощта се връщаме в хотела и аз се радвам – твърде ра-но обаче, че ще си легна. В съседната стая празнуват шумно. Група от шестима студента и сту-дентки викат, смеят се, пеят през стената. По някое време почуквам на вратата им и – след ка-то още около половин час съм им разказвал за моите дейности – се разделяме като добри при-ятели. Тишината се възвърна. Само силния вятър още фучи тракайки по старите прозорци. “Лека”(?) нощ.

8 септември 2009.

Без да закусваме се отправяме на път. Само Пламен се нуждае от своето силно кафе и цигара. Но потеглянето не се осъществява: спукана гума. С резервната гума и помощта на Стоян намираме сервиз и след два часа, най-после можем да се завърнем към 120 – километ-ровия път за Варна. Очаквах шосе, минаващо покрай морето, но това само отчасти е така. Има много туристически хотели по пътя, които вече са празни. И тъй като Пламен пъплеше наис-тина много удобно – или трябва да кажа “изключително изнервящо за мен”, пристигаме във Варна едва към 15 часа. Неговия стил на шофиране е точната противоположност на моя; но вместо да откача, а то си е наистина за полудяване, как постоянно се влачи зад тромавите ка-миони, се научавам вътре в себе си да произнасям Иисусовата молитва. Толкова късно присти-гаме, че ресторантите и кухните вече са затворили, но пък съм много гладен.

И какво би бил хотел Корал без Радостина! Получавам специално за мен “обедна” пор-ция и съм много благодарен за това. Ценя Тина все повече и повече заради целия неин маниер. С една дума: благородство. Така ми остава време, за първи път да се разходя до морето; духа бурен вятър и правя снимки на впечатлителните плискащи нагоре по стените вълни, които мощно експлодират във височина. Сега обаче съм тотално изморен (виж нощта вчера, плюс път с кола) и си лягам да спя в “новата” си стая.

В 18 часа имам лекция в Общината в центъра. Залата е почти пълна, а авторите и изда-телите (включително Пламен, един друг от София и Вяра, която представя книгата на отец Захария) представят различните творби. Учудва ме колко много хора са дошли и въобще, кол-ко много хора още четат книги или се интересуват от тях. На Запад много неща са заменени от телевизията и комиксите. Говорителите са зад пулта и говорят.

Когато идва моя ред за остатъка от вечерта, взимам микрофона от стойката и ходя сво-бодно насам-натам и дори из залата. Пламен ме превежда от английски на български. Отивам сред хората, където виждам, че някой плаче или има сълзи в очите.

Прегръщам някои посетители, явно обичайния стил тук не е такъв. За мен е съвсем ес-тествено. Имам предвид, да забележа преди всичко известна доза скептицизъм в позата или изражението на някои “сановници”. И защо не! Аз обаче знам кой съм и това ми е достатъчно пред Бога.

След това идват въпросите – и те не са малко. Накрая трябва да прекъснем, поради не-достиг на време. Идват хора и ме молят да се моля за тях или за други (това ми напомня на главата “Израел” в книгата ми). Следва безкрайния сеанс на книгопосвещаването. Каква опашка! – а много искат да си направят снимка с мен. Особено се радвам обаче, че Пламен и издателството продадоха много книги. Чрез това: Евангелизация.

Непосредствено в близост продавам и моите музикални дискове и раздавам касети. Прихода от това веднага бутам в ръката на отец Георги, за проекта му за зависими от хероин. Той доста се учуди. Отец Василий (свещеника, който е организатор и отслужи Литургията първия ден) ме помолва за молитвата. Много го харесвам, имам крайно положителни впечат-ления от него.

На края в една голяма ресторантска зала една изискана вечеря (отново твърде много!) очаква участниците: Пламен, свещеник Стойко, отец Василий, владиката разбира се, един рус-ки архимандрит Макарий Веретеников, който говори немски и Тина, която ме следва като ан-гел и превежда. Тук срещам и художниците, които са изготвили различните ми плакати, фла-йери и листовки – всичко е толкова топлосърдечно и истинско. Благодаря на Бога за този бла-гословен от НЕГО ден. Около 23 часа се връщаме в хотела – изморен и изтощен сядам на лег-лото за вечерните молитви. Но се опасявам, че по време на молитвите съм заспал. Сори, мили Боже.

9 септември 2009

В девет часа отново сме на път. Тина, моя “автоангел” и вярна преводачка, ме води до телевизионното студио в центъра на Варна. Предаването на живо ще трае 30 минути и аз вът-решно казвам една молитва и се моля за благословия. Работата в екип с Тина е толкова добра, че – това вече граничи с чудо – след 29 ½ минути завършваме перфектно; без дори веднъж да сме погледнали часовника. Учудвам се не по-малко, когато говорителката ни казва, че на та-къв “timing” (планиране на времето) досега не била случвала. Бог го прави възможно. След това Тина ме закарва при отец Георги в църквата и неговия наркоцентър. Всичко е изградено и организирано до перфекционизъм и тук също разпознавам Божията намеса. Чакам само сре-щата с наркотата. Когато най-сетне се срещаме, разпознавам – моментално – моите (някогаш-ни) братя; и изпитвам голяма любов към младите мъже.

Тина трябва да се връща в своето предприятие (хотел) и сега Венци (корабен капитан) се грижи за мен. Най-напред ме превежда за близо 1 ½ - часово интервю за един църковен вес-тник. През това време имам странното чувство, че трябва да контролираме записите. Защо? Защото вече два пъти се е случвало, след наистина много дълги и подробни интервюта да няма нищо на лентата (веднъж във Фрибур от групата Посумус и веднъж в София от редакцията на един вестник). И тъй като “всички хубави неща - не! - са три на брой, си помислих аз, би било почти суеверие, това да се повтори още веднъж. Но няма да повярваш: накрая нямаше нищо на лентата. Why am I not surprised!! (Защо не съм изненадан!!!) Цялата сила и енергия – а таки-ва интервюта почти ме изцеждат до дупка! – за нищо. Оф! Преди всичко следващата задача вече ме очакваше…

…и то в градината на храм Св. Архангел Михаил. Една неформална среща с въпроси, отговори и китара, ме очакваше вече. И това след крайно оскъдния обяд при Венци, чиято же-на бе отказала да ме покани, защото според нея жилището не било съвсем “чисто” и “готово да посреща гости”. Тя беше избягала при майка си. Това на Венци обаче му беше все едно и нас-тояваше да дойда при него “у дома”. Та не видях никога милата му жена и Венци бе принуден да намери някакъв снек – бар: но тъй като беше постен ден, нямаше голям избор на храна. Та-ка че не Венци е виновен, че неволно станах “аскет”. Той толкова се стара и даде най-доброто от себе си.

Със закъснение (в 14 часа вместо в 13) пристигам в градината. Хората вече чакат. Краси (уличен музикант и бохем) беше дошъл с китарата си и след като бях говорил до разраняване на гласните ми струни – “open air” (на открито) е винаги много напрегнато! – и на всичко от-горе представях песен след песен. Цял семинар веднага се зададе към мен. Той щял да бъде на тема “Преподаване на религия в училище” и да се състои в една зала наблизо. Но хората бяха заседнали при мен и очакваха от един бивш учител информация по темата. И това ми се отда-де, с Божия помощ (но също и от по-ранния учителски опит), също с музика и китара. След това един професор от Австрия ми каза, че е чул от мен по-съществени неща, от колкото от целия семинар. Това сега самохвалство ли е? Praise the Lord! (Хвалете Господа!)

И нека, сега никой да не ме обвинява, че бях доста довършен на края. И кой беше този, който отново ме “спаси”? Моят ангел (Радос -)Тина! Тя винаги идваше в точния момент и ме “отвлече” в хотела: където имат сауна! Направо мечта! Най-хубавото, което можеше да ми се случи в този момент.

До 17 часа. И хайде отново в Общината. Бях единственият на международния панаир на книгата, който разполагаше с две вечери. Но тъй като не ставаше дума за автобиографията ми, трябваше все пак да си отбележа на едно листче няколко пункта, за да не забравя нещо важно. Май нарочно ме бяха сложили на последно място, защото си мислеха, че пак ще разтегля вре-мето. Тогава забелязах странен феномен. Времето ми беше след 18 часа. Дотогава залата беше ¾ пълна. А Тина ми каза – кой друг би могъл отново да ме превежда от немски на български (нали е следвала германистика!) – че телевизионното ми предаване от сутринта току що било излъчено, внезапно, още веднъж. Видях, че изведнъж все повече хора влизаха в залата и в един момент тя беше пълна. Както обикновено, не знаех как да започна и въобще какво да говоря. Докато магията не бе развалена чрез вътрешна молитва и тогава всичко от само себе си се изля от мен. Включително отговорите на въпросите. За това благодаря на Бога и молитвените бла-гословии на отец Захария и отец Рафаил (Бойка), който ми ги бе споделил от Румъния.

След това в хотел Корал сановниците и участниците ги очакваше дарения и организи-ран от Тина банкет, а това си струваше да се види! Другите естествено отдавна са там: митро-полит Христофор от Чехия и Словакия, митрополит Наум от Македония, владиката Кирил разбира се, различни свещеници от Русия, отец Василий на “почетната” маса, където наистина се чувствам малко странно; и един корифей на Стария Завет: професор д-р Славчо Вълчанов, професор Крамер от Австрия, един професор от университета в Мюнхен (те всички много ме харесват и ме отрупват с покани, както частни, така и за лекции) и, и, и… много хора, по дру-гите маси, които вече помня само по външност.

Пеем заедно, аз свиря на китара с Краси и си правим много снимки. Проблемът отново е резистентността спрямо доброто ядене, защото вече е 0:30 часа и припадам от умора, а знам, че утре трябва да ставам много рано, защото ме чака дълго пътуване с автобус до Велико Тър-ново. Все пак, не мога да не си позволя един дълъг и интензивен разговор с митрополит Наум, защото в Македония е имало “отцепване” от истинната църква (на Сърбия) и искам да науча нещо за това, тъй като Никица добре познава “истинския” владика Давид (на Македония).

И така се опитвам в 1 часа, сутринта да кажа “вечерните молитви” и за съжаление отно-во заспивам (блажено) по време на молитвите. Боже прости!

10 септември 2009

В 6:30 съм вън от леглото; Тина (кой друг!) ме закарва на автобуса за седем и половина, който, след 3 часа, ме закарва смачкан на тясно, чак до Велико Търново, където ще говоря в университета. Мила (Игнатова), стара приятелка на Никица и на мен, (от манастира в Есекс), ме посреща на автобуса и отиваме (оф – пеш) да разгледаме града. ВТ е бил на времето старата столица на България и още притежава голям чар. Но – сори – просто съм изморен и вземаме такси до дома й, където майка й приготвя обяда, докато аз мога да си полегна и малко да по-чина. Мила, между другото, е човекът, който “пусна камъкът да се търкаля” – виновникът за издаването на книгата ми на български език.

След яденето беж в университета, където студент(к)ите вече чакат в теологическия фа-култет. Както обикновено, не мога да стоя зад ораторския пулт, а сядам в залата между сту-дентите с Мила до мен, която ме превежда от английски. Освобождавам вдъхновението – за близо 3 часа! Реакциите бяха обичайните и тъй като подписването на книгите се проточи мно-го във времето, се опасявах да не изтърва автобуса за обратно. Затова трябваше, едва ли не, да се откъснем и да бързаме с таксито обратно към спирката.

По пътя Мила ми разказва цялата своя лична трагедия (семейство и т.н.) и плаче. Трог-нат съм много силно и сърцето ми почти се съкрушава, когато щурмувам автобуса, а тя стои отвън – “като мокър пудел”. Това боли. Тласък и автобусът неминуемо се задвижва. 300 км са отново пред мен – но този път, поне, нямам съсед по място.

Един благословен престой на това място, където отново бях поканен. В 20:30 съм об-ратно във Варна, където Тина ме посреща този път със съпруга си. В хотела – въпреки късния час – е приготвена специална вечеря за мен. Толкова затрогващо ме обгрижват! И като поче-тен, гост Тина се присъединява лично към мен с думите: “Ти си герой за мен.” Ако съм герой за Христос, би ми паснало, защото на НЕГО искам да служа с всичко, което съм и което имам.

Скоро към нас, на масата се присъединяват още гости: владика Наум, отец Василий и чаровната му жена, професор Вълчанов, монаха Арсений. За втори път се получават интензив-ни разговори с владика Наум от Македония, докато проф. Вълчанов “ме хвали до небесата” и настоява да участвам като оратор на международния симпозиум (“Триалог между Авраамови-те религии: Юдаизъм, Християнство и Ислям” – Откриване и преоткриване на традициите и ценностите) през ноември (2009) в държавния университет в София. Бута ми поканата в ръката и ме моли настоятелно непременно да дойда. Но като виждам списъка с духовниците, предста-вителите и експертите от всички религии и страни на Европа – специалисти, професори, пас-тори, равини, мюфтии, първосвещеници и т. н. – се питам, дали наистина имам работа и какво да кажа на такова “научно изследване”, което в последствие да бъде публикувано в антология. Но проф. Вълчанов (който е председател), настоява за моето “Да”. Какво ми се случва само?!

Малко след това главния организатор на международния панаир на книгата държи реч, когато учуден чувам: „...Скъпи гости и участници, ние всички бяхме тясно свързани един с друг чрез участието на Клаус Кенет. Неговия непринуден маниер спои всички ни в едно ис-тинско семейство...” Въй! Това не го бях забелязал.

На мен вече ми е ясно, че очевидно съм някак "различен" от останалите участници и между другото забелязах например, че чрез неочакваното, повторно излъчено вечерта телеви-зионно предаване, в залата бяха привлечени много хора, които наистина дойдоха едва с л е д другите лектори; или: в момента в който стъпих на трибуната, пред мен се монтираха извед-нъж много микрофони и камери и стативи, готови да запишат всичко. Осъзнах го едва след това, имено защото само при мен беше така. Което, още преди това, беше подтикнало Тина да каже: „Хората тук говорят за теб, като за бог.” Също, както винаги, последен напусках залата, заради дългите опашки, за посвещения на книгата - но и отделни разговори и дори молитви.

На края, дори, се окопитвам и държа реч и благодаря на всички за всичко, което ми да-доха, но добавям, че не бива да разбират погрешно “маниера” ми: че все още съм някой, който не е бил добре възпитан и – ако към сановниците съм засвидетелствал прекалено малко ува-жение – то любовта ми стига по-високо, отколкото уважението; любовта съдържа даже и по-чит. А любов имах и имам за всеки един.

Тъй като, след броени часове, трябва да ставам отново, си лягам към 0:30 часа.

11 септември 2009

И още към 3:50 ме събуждат от рецепцията. Тина става специално заради мен, също толкова рано, за да се сбогува. Това е чест за мен. Свещеникът, отец Стойко стои с колата си, вече на входа. Не искаше да се лиши от възможността, да ме закара до летището. По мен той изпраща поздрави на отец Олег и Козма в Цюрих. За сбогуване аз му подарявам ръчния си часовник… и миг по-късно седя (въпреки бутилката минах през проверката за сигурност!) в самолета за Будапеща … и Цюрих.

БЛАГОДАРЯ БОЖЕ за тази хубава седмица!

Превод от немски: Николай Иванов
Озвучаване: Владислав Трифонов

 

 

Снимки

Клаус Кенет

Аудио

Пътуване до България (септември 2009)

« предишна новинаследваща новина »