ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

„Св. Кирик“ - храм на творческия дух или манастир за упокоение на душата?"

16 януари 2015 14:43, Пловдивска митрополия
Манастир "Св. св. Кирик и Юлита"

АРХ. ЗДРАВЕЦ ХАЙТОВ

Годината е 1982-ра, а мястото на срещата е с. Горни Воден. Страните са Съюзът на архитектите в България (САБ) и Пловдивската митрополия. ДОГОВОРката е записана: Митрополит Варлаам отдава безвъзмездно на САБ, за 99 години, правото да построи за своя сметка Творческа база, за нуждите на архитектурната общност в България. В протокола, подписан от страните, ясно е записано: Пловдивска митрополия няма документ за собственост върху земята и руините, върху които ще се строи. Руини, защото свлачищни процеси в района и два пожара унищожават сградния фонд. Останалото свършва безхаберието и липсата на грижи от страна на църквата, преминаващо и през обитанието на лагеристи за концентрациония лагер „Гонда вода”(1941-1944 г.), болница за душевно болни през 70-те години.

Спомням си като деца прекарващи ваканциите в с. Яврово, намиращо се над Горни Воден, старите хора ни възпираха в нашите лудории с плашенето, че „лудите от Кирик” ще дойдат. И те наистина се появяваха рошави, плашещи, с опулени очи и говорещи на своя си език. Предизвиканият от тях пожар, сложи мрачен край на обителта до 1982 г., когато бе подписан и този договор.

За три години, от 1983 г. до 1987 г., Съюзът на архитектите изгради със собствени сили и собствени средства, заделяни от творческия труд на архитектурната гилдия, Творческа база и Международна архитектурна академия (МАА) за творчески обмен. Това бе светски комплекс. Заседателни и изложбени зали, ресторанти и кафенета, хотелски стаи-ателиета за творческа дейност, обгръщат църквата „Св. Петка”, създавайки по този начин уникален ансамбъл с отношение към добрите практики и уважение към културното ни наследство. Този проект, реплика на манастирското строителство и градеж, беше оценен и засвидетелстван с голямата награда на Американския институт на архитектите на Световното архитектурно биенале, проведено в България. Така възниква Храмът за творческо вдъхновение, именуван „Санто Кирико” или „Св. Кирик”, за да бъде средище на архитекти и творци от България и целия свят.

Десетките срещи, семинари, симпозиуми, пленери и конференции в Творческата база и Международната архитектурна академия утвърдиха мястото като средище, със свой принос и архив към архитектурата на ХХ век. Именно този архив демонстративно беше изхвърлен пред бариерата на комплекса от митрополията, показвайки явно отношението си към сътвореното от Архитектурната академия.

В годините на прехода, въпреки трудностите и повсеместните финансови проблеми, САБ успя с дарения на архитектите, да възстанови 40-те икони на църковния олтар на „Св. Параскева” и предприе снемането на стенописите за тяхното реставриране и възстановяване. Пак те, българските архитекти, през тези 25 години, даряваха своя творчески труд за проектиране на църковни храмове, в полза на БПЦ. Отговорът не закъсня. Досегашното ползване на Творческата база се видя на Пловдивската митрополия достатъчен срок, за да поиска Храма на архитектите, за който тя не беше дала и стотинка. Не само това, но ги обвини, че не поддържат църковната сграда в комплекса, която е собственост на църквата и е нейно задължение да полага грижи. Митрополията поиска точно този от стотиците запуснати православни храмове и манастири за себе си, завеждайки дело на САБ, а Пловдивският съд отдаде строения и принадлежащ на архитектите комплекс. И за да затвърди правилността на това решение, бяха събрани висшите духовници, митрополитите на БПЦ, Негово Светейшество Българският патриарх, светски лица и държавни люде, за да чуят освен тържествения камбанен звън и светата Литургия, но и тежките обидни думи, изречени от митрополит Николай към Съюза на архитектите! Думи остри, от които на бившия премиер-министър Симеон Сакскобургготски му прималя и се олюля. Никой, дори и митрополит няма право и не може публично да ругае и нарича българските архитекти мерзавци и похотливци! Същите, които подаваха ръка на БПЦ и даряваха безвъзмездно, бяха вплетени в словесен каламбур на ”мерзост и вертеп”. Вероятно продължилата повече от 3 часа служба е била посветена на очищението на мястото, замърсено от похотливите архитекти.

Прав е Българският патриарх да казва, че въздаването на църквата е знак от Бога, който Пловдивският съд само го облече в правна форма.

Неясна остава формулата обаче, как без нотариален акт за земя и сгради, без да си дал и един лев за построяване на сграден фонд за милиони, можеш да станеш собственик.

Право и задължение на БПЦ е да се грижи за църковния храм „Св. Параскева” и да приобщава миряните в нея. Аз зная как Католическата църква се грижи и помага на своите вярващи, бидейки непрекъснато сред тях и до тях. Виждам как политиката на мюсюлманското вероизповедание заличава родовата памет и къса верската принадлежност към християнството. Не виждам обаче съпричастността и грижата, присъствието на БПЦ сред бедстващите и потопените от пороите българи, обгрижването на гинещите от взривовете, лутащите се и забравени и от Бога родопчани, по принуда и неволя обръщащи се към исляма. Да, той върви настъпателно, не с по една, а с по две джамии в село, обгрижвайки персонално всеки бъдещ мюсюлманин. Там, където я няма църквата, там ще бъдат джамиите. Докато православните отци молителстват в църквите за връщането на имотите си, друговерците работят по места и приобщават. Свобода на вероизповеданието! Затова си мисля, дали силното желание за отвоюването на молитвени домове, особено когато става дума за превърнати в музей сгради, светини-костници на мъченици, на изградени бази за светски живот, трябва да имат нашата и на държавата подкрепа? И ако това е така, то какво можем да заварим вътре, когато им се отдаде? Мога да стоя смирен в български православен храм, вдигнал взор нагоре към Бога и магията на църковната стенопис на Зографите, посредством чиято живителна творческа отдаденост се приближаваме и общуваме с Него. Не мога обаче да приема хартиените образи на светците и виниловите ангели, окичили не друго, а храмовата църква „Св. Марина” на Пловдивскатата митрополия. Знам, че стенописването е част от канона на църковното стротелство, знам и че художниците-стенописци влагат душата си, изографисвайки всеки храм. Знам, че именно в църквата „Св. Марина” художничката Невена Балтова остави очите си и изгуби зрението си, довършвайки святото за твореца дело, за да бъде то кощунствено осквернено и опошлено днес от действията на самия митрополит ли? Кой е пътят към храма, Господи?

Храм на творческия дух или манастир за упокоение на душата?

Аз ще запаля свещ в църквата за всички дарители и ктитори на православни храмове, знаейки, че по този начин помагам на БПЦ. Ще запаля свещ и за творческия дух, и за Храма, който ние, българските архитекти, сме сътворили!

 

Вестник "Труд":

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4539711

 

 

« предишна новинаследваща новина »