ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Покаянието като ценност за устойчивото развитие на човека и обществото

02 март 2010 11:20, Варненска и Великопреслaвска митрополия
Негово Високопреосвещенство Варненският и Великопреславски митрополит д-р Кирил

Основната цел на нашето събрание, както пише и в заглавието на конференцията, е устойчивото развитие.

Ще се постараем да свържем устойчивото развитие с развитието на човека и обществото в съвременния свят. В заглавието също така е посочено и основното средство за постигане на устойчиво развитие, а именно – запазването на традиционните духовни и културни ценности. Във връзка с това отбелязваме, че духовните и културни ценности определят човека в неговото единство и хармония с тях, а не в неговото самоопределяне извън рамките на културата, религията, обществото.

Смятаме за по-целесъобразно да обърнем внимание на определена културна традиция на нашия православен български народ и да се постараем да видим отделния човек, приемащ ценността като определен принцип в своето битие.

Като пример ще разгледаме Неделята на взаимно опрощаване в навечерието на Великия пост. В този ден Църквата призовава всички хора към едно особено, може да се каже, покаяние. Към покаяние, изразено в конкретно действие – да помолим за прошка ближния и да се помирим с него.

При православния български народ този църковен призив е формирал в цялото общество не само традицията на взаимно опрощаване и примиряване преди началото на поста, но и цял културен слой, в който може и днес да видим запазили се живи обичаи, народни песни, съвместно празнуване. В основата на тази традиция лежи покаянието и ние можем да разгледаме покаянието като основа за устойчивото развитие не само на човека, но и на обществото като цяло.

Пристъпвайки към изясняването на това понятие, ние сме длъжни да отбележим, че нашият народ за 1200 години християнство е формирал и в още по-голяма степен е съхранил не само традициите, но и християнската мисъл, и възпитания според Евангелието опит на социалното битие.

В глобализирания мултикултурен и мултирелигиозен свят всичко това се губи много бързо. Но преди няколко десетилетия социалният опит на нашето общество е бил невъзможен и немислим без покаянието, прошката и помирението. Не напразно Църквата през всички времена от съществуването си е формирала у хората съзнание за покаянието и до днес продължава да отрежда специални дни за покаяние и всеопрощаване. Причината за това явление е основата на Църквата, която по своята същност е единение в общението на човека с Бога и хората. Така от само себе си се разбира, че нейният призив към покаяние има не само морална страна, но засяга и съществуването на човека както в личен, така и в обществен план, а без покаяние такова съществуване е невъзможно.

Без покаяние е невъзможно да се спре силата на злите намерения, на неприязънта и злата воля, които съществуват във всеки човек.

Ако приемем покаянието за житейска категория, ще видим, че то се явява най-силното средство за изкореняване на гнева и ненавистта в човешкото сърце и е път към мира, доверието, сътрудничеството, добрата воля, взаимното уважение и близостта между отделните хора и цели народи.

Покаянието е възможно, когато е ясна целта на нашето развитие и съществуване. След като вече е определена, целта различава и греха като препятствие по пътя за достигането й. Жаждата да наследим тази цел, ражда и покаянието като възраждане за истината и съществуването. Можем да кажем, че устойчивото развитие на човека и обществото е възможно от момента на установяване на ясни антропологически и екзистенциални категории. Казано с други думи, човешкото развитие е възможно, когато има разбиране за човешката природа и същност, както и разбиране за живота и за всички страни на човешкото съществуване.

В нашето общество, въпреки гореспоменатите християнски ценности и култура, уверено се насаждат друга етика и култура. Категориите и характерът на това явление заливат целия свят, в това число и християнския. Християнската духовност и култура сред християнските народи, това важи и за българския, се изтласкват в позицията на красиво и славно минало.

Във връзка с това мнозина ще кажат, че покаянието като основно средство за устойчивото развитие на човека и обществото е възможно само в рамките на християнската антропология и социология. Именно на това и се надяваме, тъй като покаянието възпитава друго осмисляне на живота, друга ориентация в света, друга позиция. Покаянието помага да виждаме другия човек, независимо от неговата националност, вяра, култура, не като враг, а като необходимост за нашето съществуване, тъй като нашата личност и нашето съществуване са възможни именно в пълнотата на общуването и в разкриването на себе си пред другия.

Но си струва да си зададем въпроса, а действително ли покаянието като категория на битието на човека в днешния свят може да се култивира само в Църквата? Този въпрос ни навежда на мисълта, че възраждането на духовните и културни ценности трябва да тръгне от самите им дълбини.

Връщайки се към Неделята на всеобщо опрощаване, която в България, може да се каже, умело се представя като категория на културната, фолклорна традиция и по-често се нарича само „Сирни заговезни”, напомняме, че в основата на установената традиция лежи покаянието, прошката, помирението с Бога, със самия себе си и с хората.

Размишлявайки над това колко много хора са загубили дълбинния смисъл на тази традиция, т.е. и нейната ценност, ние виждаме, че причината за това е загубата на основната цел и смисъла на живота, заради които е възможно развитието.

Как сме загубили целта и смисъла на нашето битие? На този въпрос е по-лесно да се отговори, отколкото на въпроса за възстановяването на загубеното.

Впрочем не всичко е така безнадеждно. Човечеството все още пази загубените у много хора ценности. Възраждането на ценностната система е възможно, ако категориите й бъдат придобити от нас като цел и смисъл. На пръв поглед би било трудно да се възроди в Неделята на прошката не само фолклорната част, а и самата й същност – покаянието. Възраждането на ценностите у нас не се случва по няколко причини, това са липсата на ориентация на воля и малодушието, както у отделния човек, така и у народа като цяло. Резултатът от нашата нерешителност е трагедия, в която човекът губи първо своята същност, а след това и целия свят. А това на свой ред, както пише архим. Софроний /Сахаров/, поставя човека в „непрекъснато колебание”.

Искаме да отбележим, че една от причините за нашето неблагополучие е липсата на доверие и вяра в духовните и културни ценности на своя народ. На ниво държавно управление това води до недоверие към традиционните вероизповедания, в частност към Православната църква, чийто основен призив е покаянието, което някога българският народ беше избрал като ценност за своето съществуване, а сега го губи, клонейки в „непрекъснато колебание” към злото, с което се бори с надежда за толкова естественото за човека и обществото благо.

На свой ред призоваваме парламентаристите, държавните мъже и всички лица, които са заинтересовани и вярват в устойчивото развитие на човека и обществото, да работят за възраждането на духовните ценности, като използват за това всички необходими законови средства.

Взаимодействието на държавата с традиционните вероизповедания в нея на свой ред ще помогне да се прояви в дълбочина смисъла на съхранилите се сред народа и запазените от вероизповеданията традиции, а също и за пропагандирането им днес и за възпитаването им у подрастващото поколение.

Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит д-р Кирил

 

 

Снимки

Баламанд
« предишна новинаследваща новина »