ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

93 г. от рождението на свещ. Лавренти Иванов Обретенов

09 март 2010 12:20, Варненска и Великопреслaвска митрополия
Свещ. Лавренти Иванов Обретенов

Свещ. Лавренти Иванов Обретенов е роден на 10 март 1917 г. в с. Кръшно, Търговищко.

През 1932 г. е постъпил в Софийската духовна семинария "Св. Йоан Рилски", която завършва през 1938 година. До ръкоположението си през 1941 г. от Негово Високопреосвещенство Варненски и Преславски митрополит Йосиф в храм "Св. Архангел Михаил"- гр. Варна е бил певец в храм " Св. Богородица" в гр. Габрово. Бил е домакин на читалището в същия град.

От 1941 до 1942 г. служи в храм "Св. пророк Илия" в с. Кюлевча /Шуменско/.

От 1943 до 1950 г. служи в храм "Света Троица" в с. Овчарово /Шуменско/. От 1951 до 1989 г. служи в храм "Успение Богородично" в с. Друмево /Шуменско/.

През 1990 г. е назначен като трети енорийски свещеник в храм "Св. Три светители", гр. Шумен, където служи до 2002 г. След това е назначен за изповедник /празничен свещеник/ и в помощ на клироса при отслужване на неделни и празнични богослужения.

На 30 юли 2006 г. почина в Господа и с благословението на митрополит д-р Кирил е погребан зад светия олтар на храм "Св. Три светители". Гробът му е място за поклонение от страна на вярващия народ!

Бог да го прости!

+++

Още преди да ме ръкоположат за свещеник, свещ. Лавренти ми е казвал следното, за което ще съм му вечно признателен: "Всеки човек сам избира и решава какъв иска да бъде, определя целта в живота си и я следва. Не е лесно да се вземе решение какъв точно да бъдеш. Понякога хората определят това още в ранна възраст, а понякога не могат да вземат окончателно решение и го взимат по-късно. Трудно е да избереш да станеш свещеник, да се посветиш на Бога и хората, да бъдеш всеотдаен и готов на всичко. Да жертваш себе си за ближния, да преодолееш натиска на съвремието, т. е. целта да не бъде материалната изгода, а целта да е духовното израстване. Не е лесно да се върви в пътя на доброто, той е “тесен” и труден. Но всяка една премината успешно трудност прави човека по-силен и уверен. Поемайки пътя на доброто, на Христовото учение, свещеникът поема отговорност много по-голяма, отколкото човек може да си представи. Той е отговорен за делата си и един ден, когато свърши земния живот, той носи отговорност пред Небесния Отец (както и всеки един от нас). Свещеникът е свидетел пред Бога, на него му е дадена Божията благодат.

Свещеникът освен че извършва определени обреди, трябва да бъде и добър психолог, тъй като в съвременния свят много хора изпитват нужда от това да споделят своите проблеми и да получат отговор. Свещеникът, духовният пастир, трябва да наставлява своите пасоми, трябва да умее да ги изслушва, да бъде търпелив, милостив, грижовен. Свещеникът няма право да осъжда постъпките на хората, Сам Бог един ден ще съди всеки от нас. Той може, служейки си със словото Божие, да привежда примери от Свещ. Писание, а самият човек да реши проблема, с който е обвързан и обременен. Свещенството е призвание, всяка една професия изисква призвание, но тук това е от особено значение. За да се изгради нагласата у човек, избрал този път, за осъществяване на целта е много важен примерът в семейството. Ако той е от благочестиво, добро и милостиво семейство, тогава ще дава по-добри плодове, но не винаги. Понякога хора, прекарали тежки моменти в живота си се обръщат към християнската вяра, в нея намират това, което винаги са търсели, в нея намират смисъла в живота. Бог е любов, няма човешко същество, което да не харесва да бъде обичано, да не изпитва нужда от закрила. Християнската любов има три измерения от гледна точка на висотата на обекта. Най-голяма е любовта към Бога като наш Създател и Промислител за живота ни. След нея се нарежда любовта към ближните. А трето място в стълбицата заема любовта към себе си.

Целта на духовния пастир е не колко пари и богатство ще натрупа на земята, т.е. материалната изгода, а колко полезен е бил на ближните - братята и сестрите, защото сам Бог е казал: ”Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който загуби душата си заради Мене, ще я намери, защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото ще дойде Син Човеческий в славата на Отца Си със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата” (Мат. 16-25,26,27).

Не можем да отречем и факта, че има и такива свещеници, които не само изкарват своята прехрана и се задоволяват с малкото, което получават (защото всеки работник заслужава платата си), а злоупотребяват. И макар че дават лош пример, ние не трябва да осъждаме техните постъпки, те сами ще отговарят за делата си пред Небесния Отец, а ние, виждайки и осъзнавайки постъпките им, да се учим от грешките и да не постъпваме така.

Трудно е на един човек да се обясни, но според християнската вяра и като християни сме длъжни да прощаваме, защото няма хора, които да не грешат. Откривайки и осъзнавайки грешката си, да се поправя и тя да не се повтаря. Макар,че „професията” свещеник не е обект на изследване и малцина са тези, които се замислят за това какво представлява и как се развива свещенството, тя е съществена част от живота на човек, избрал да служи на Бога и да помага на хората.

България е преминала през период, в който е било забранено да се говори за вяра и религия и аз бях свидетел и потърпевш на това време. И днес тази забрана дава своите плодове: много хора се срамуват от това да кажат, че вярват и казват, че не вярват, а всъщност това не е така. Корените на религията се крият много дълбоко в човешката душа.

Всички опити да се сведе религията към други по-прости функции на човешката психика са завършвали с неуспех. Религията не е само знание, нито само чувство, нито се изчерпва с определена дейност. Тя е всичко това и нещо повече. Тя обхваща целия човек, цялата му психика. Самият факт, че тя е общо разпространено явление, показва, че се корени в основата на целия човешки живот. Както човек не може да бъде без чувства, както разумът на човека е негова отличителна черта в сравнение с животните, както стремежът му да преценява, да оценява всичко във и около него или както общественият инстинкт у човека е основна негова черта, така също човек се отличава със своята способност да бъде религиозен.

Модерната психология разкрива и подчертава факта, че душевната дейност на човека съвсем не се изчерпва с това, което минава през съзнанието му. Напротив – способностите, заложбите, стремежите на човека се обуславят несравнено повече от оня дял на неговата психика, който никога или много рядко дохожда до съзнанието му. С други думи, дълбочините на човешката душа са неизследвани и представляват нещо много сложно. Там именно, където са корените на нашите инстинкти и стремежи, са и корените на религиозните преживявания на отделния човек. Тези преживявания са преплетени с цялата останала психика на човека. Религиозните преживявания влияят много силно (в повечето случаи, разбира се, несъзнателно) на нашия светоглед; може да се каже дори, че те съставляват неговата основа. Те влияят на нашата способност и на стремежа ни да преценяваме фактите, влияят очевидно и на дейността ни.

Религията е един всеобщ факт. Религия срещаме у всички народи. Тя може да е изопачена, извратена, обезобразена, но навсякъде намираме да съществува едно всеобщо влечение, един стремеж, който се проявява в живота чрез външни религиозни форми и обреди.

Този факт е констатиран още от древните писатели. Гръцкият историк Плутарх казва: “Ти можеш да срещнеш при пътешествията си общества без крепости, без писменост, без управление, без домове, без монети, без театри и без спорт. Но никой досега не е видял общество без Бог, без жреци и без молитви без оракули, без религиозен култ и без жертви”. Друг един гръцки писател Артемидор казва: “Няма ни един народ без Бог, без един върховен разпоредник; само че едни почитат боговете по един начин, други по друг”. Цицерон също казва: “Между людете няма ни един народ дотолкова див и груб, щото да не съзнава, че той трябва да има Бог, макар и да не знае какъв именно”.

Преведох тези примери, защото исках да кажа, че не трябва да се крие вярата. Може ли да обичаме Христос и да крием това? Да се страхуваме от хапливи забележки, насмешливи подпитвания, обиди и невежество? Те са без значение! Няма човек, който да се държи по-естествено от християнина – без превземки, без надуване, без излишни пози. Християнинът съчетава в себе си естественото и свръхестественото. За него е съвсем нормално да говори за Христос и Светия Дух, когато обяснява земните събития и дори нещо от личния живот. Той просто дава обяснения на вярващ, мотивация на вярващ и би изрекъл съвсем спокойно: “Правя го не за себе си, а за Иисус, за Негова слава”.

Той не краде никога от Божията слава, приписвайки единствено на себе си някоя лична победа. Участието му в невидимата духовна борба, която решава съдбата на света, съвсем не е незначително и това му е известно.

Такъв е християнинът. Или поне такъв би трябвало да бъде, но в него винаги има стремеж.

От всичко казано дотук можем да заключим, че между практикуваната професия, от една страна, и християнската убеденост - от друга, невинаги съществува хармоничност и този конфликт се получава поради различието в мотивация и цели.

Дали всяка професия е оправдана от християнска гледна точка и кой е критерият дали дадена професия съответства на християнските ценности на вяра и морал? Християнството задължава своите последователи с почтен труд (професия) да изкарват своя хляб, а не да живеят за сметка на другите. Християнската вяра не освобождава от труд! Сам Христос беше дърводелец по професия, Неговите последователи също имаха своите професии (рибари, занаятчии, лекари, митничари, търговци, офицери и т. н.). Професията е едно от най-добрите средства за практическа изява на предимствата и ценностите на християнската вяра и морал".

Всичко това той ми е говорил по време на многократните ми посещения в неговия дом за моя духовна полза! Слава Богу, че го познавах и се услаждах с неговите беседи!

Вечна му памет!

Спомен от свещеник Васил Василев

 

 

« предишна новинаследваща новина »