ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Интервю с една майка

26 март 2016 21:36, Неврокопска митрополия
Камелия Хаджиева

Камелия Хаджиева от журналистически клуб „Кандилце” към Православен информационен център на Неврокопска св. Митрополия представя интервю с една жена, израснала и отгледала детето си във време на атеизъм и открила в трудния си житейски път Христовата вяра, помагаща й да носи тежкия си кръст на майка на наркозависимо дете.

- Кога разбрахте, че детето ви взима дрога?

- Аз усетих много късно, осъзнах, че то не присъства вкъщи. Започна да не се прибира, тогава беше на 14 години, точно в началото на трудния тийнейджърски период. Всички съседи са знаели, но никой не ми каза. Аз лично не бях чувала почти нищо за дрогата, бях гледала само по филмите, но не познавам симптомите.

Детето се промени – стана безразлично, агресивно, спря да се храни. Веднъж усетих, че мирише на алкохол - то, милото, се опитало да не вземе дрога и я заменило с алкохол. Тогава разбрах, че има нещо нередно. В седми клас почти спря да ходи на училище, държеше се лошо с учителите, бягаше. Когато с баща му поговорихме с него, то обясни – така и така. Потърсихме помощ от лекари, но те нищо не можаха да ни помогнат. Опитахме да го махнем от средата – новосъздадените му приятели, които непрекъснато го търсеха. Започна да търси постоянно пари, разбрах, че краде от семейния бюджет, започна да изчезва различна техника от вкъщи. Изпратихме го в чужбина, но там също не намери спасение и се върна. Започнахме отново лечение, но нищо не помогна. Вкъщи стана страшно, започна да взима пари от наши близки и приятели, започна да краде, да разбива коли, вкъщи започна да идва полиция. И днес като звънне телефонът, сърцето ми спира – или е полицай, или ще ми кажат, че детето ми е умряло.

Започнаха да умират приятелите му, от целия му кръг останаха 2-3 живи деца. Голяма част от родителите на попадналите в наркотиците деца също починаха, това не се издържа. Детето не е това, което си имал, то е безсърдечно, постоянно лъже, намира всякакъв начин да ти измъкне пари. Моето дете преди наркотиците спортуваше, ходеше на състезания дори в чужбина. За един период от 9 месеца беше чисто от дрогата, върна се към спорта, но първият неуспех го върна обратно в дрогата. Аз познавах от терасата на апартамента си в какво състояние е и каква дрога е взело. Къде ли не съм го търсила... Крадяха с неговите приятели, разбиваха коли. Отидох и сама го натопих в полицията, защото се страхувах да не убие човек. На един Разпети петък сама му дадох пари за дрога, въпреки че знаех, че ме лъже, за да не обере някого.

Повечето от децата стават толкова агресивни, че посягат на родителите си. Вкъщи чупеше прозорци, един път с глава, дори е водил групата си да търси вкъщи скрити пари за дрога. Стана абсолютно безчувствено. Лечение нямаше! Ходехме по ръба, кой ще оцелее - то или ние. Опитахме да се лекува на няколко места, но без успех. Изпратихме го в комуна в чужбина, на третия ден избяга и се върна. Изтегляме го от бездната, плащаме му дълговете, пооправяше се и след това започваше пак. Тогава по един проект се запознахме със свещеник от Православната църква. Детето замина за манастир, където прекара няколко месеца. След манастира замина за Испания за комуна и повече от 10 години се борим. Сега, слава Богу, е добре, бори се с живота и има свое дете.

- Кой период ви беше най-труден? Когато разбрахте, че взима дрога или после?

- Не, когато разбрах, че взима наркотици, не мислех, че е непоправимо. Аз не осъзнавах колко страшно е това. Мислех, че двамата със съпруга ми ще се справим, ще го изпратим в чужбина, ще го лекуваме и всичко ще се оправи. Но когато беше в чужбина и се върна, и нищо не помагаше, крадеше и чупеше витрини, пристигаха сметки за поразиите... Тогава стигнах до там, че хем го обичах, хем го мразех. Купихме му билет за Испания, но също го продруса, като взе 5 дози наведнъж и изпадна в кома в краката ми. Това вече не беше моето дете, в изцъкления му поглед се виждаше преизподнята.

- Вие сте се борили много, какво беше това, което ви караше да продължавате борбата?

- Майчиното чувство, това е моето дете. Жестоко или не, всичко е плод на нашия живот, на предходните поколения, Бог не дава това изпитание току-така. Не можеш да се откажеш. То е моето, МОЕТО дете.

- Споменахте, че сте били в манастир, помогна ли ви Църквата?

- Аз съм израснала в атеистично време, църквите в родния ми град бяха три и почти винаги стояха заключени, пускаха ни само на Великден. Никой не ми е говорил за вяра. Започнах да ходя на вечерните служби в храма, когато започна това голямо изпитание. Не можех да стоя вкъщи, приятелите не ме интересуваха, защото ми натежаваха, не исках да ме съжаляват, нито пък да говорят за друго, а всеки гледаше да не ме обиди. Тогава се запознах с екипа на Общинския съвет по наркотични вещества и техния проект с Православната църква. Те заведоха детето ми в манастир, ние също започнахме да ходим там през седмица-две. Почти 6 месеца бе престоят му в манастира, но за него те бяха най-важните в живота му. То отиде в манастира, за да критикува, мислеше, че ще срещне старци, които да го поучават или наставляват, а там намери едни млади хора, които също се бореха със своите страсти. Ден-два беше стояло и на третия потърсило нещо да работи, а в манастира - работа да искаш. Неговата критика млъкна, нямаше какво да каже за монасите.

- Продължава ли връзката му с Църквата?

- Да, до ден-днешен, единственото място, за което то не може да каже нищо лошо, е манастирът и времето, за което е било там. Детето ми обикна монасите в манастира. За моето чедо връзката му с манастира бе решаваща за живота му. Защото то там се научи на страх Божий, от който не може никой човек да се отърве, където и да отиде - той е в него.

- На вас помогна ли ви Църквата?

- О, да. Ако не бяха думите за Христос - „Иисус изтърпя и на нас заповяда да изтърпим”, аз нямаше да съм тук. Бях си приготвила примка с въже и мислех къде да се самоубия, така че да не плаша хората. Ставах сутрин и нещо страшно ме болеше, но и на лекар да отида, нямаше да разбере какво ми е, нищо нямаше да ми открият, защото не ме болеше сърце, глава, крак, ръка или зъб, а болката е непоносима – болеше ме душата. А щом имам душа, значи има и Бог. Към кого да се обърна, ако не към Господ, към Църквата, към манастира и книгите, където да намеря утеха?

- Ако се върнете назад, бихте ли променила нещо, преди това да се бе случило?

- О, трябва да се върна много назад. Аз не бях влизала в църква като дете, никой нищо не ми даде в тази посока. Човек не може да даде това, което няма. Чувствам се виновна, че не опазих детето си, но никой родител не може да ги пази постоянно, трябва да молим Бог да ги пази.

- Казахте, че малко сте знаели за дрогата тогава, днес се говори за наркотиците. Мислите ли, че е добре да се говори за последиците от тях на младите хора?

- Превенцията е решаваща за децата, защото започналите се отказват много, много трудно. Те трябва да знаят, че няма да имат коса, зъби, тяло, майка, баща, семейство, здраве, бъдеще. Наркотиците обсебват и изблъскват всичко, дори самият теб те няма. Трябва да знаят, че няма "ще взема малко, само да опитам" - опиташ ли - вече си започнал и няма отърваване. Трябва още от малки да се пазят и да се говори за последиците от взимането на дрога.

- Какви деца са тези, които посягат към наркотиците?

- Любознателни, искащи да опитат от новото, за съжаление, без да осъзнават последиците. Моето дете и приятелите му бяха умни, интелигентни, имаше едно момиче с дарба за рисуване, детето ми взимаше стипендия за отличен успех. Новото в света на младите ги привлича, те посягат към него и го опитват, без да се замислят за последиците. Тогава малко се знаеше и се говореше за последиците от наркотиците, а днес така малко се знае и говори за други нови неща, които съблазняват децата към себе си. Но трябва да сме будни, да се търсят последиците от новостите. Освен това от малки децата трябва да ходят на неделно училище, за да възпитават в себе си страх Божий, като имунитет към всякакви духовни болести.

Текст и снимка: Православен информационен център гр. Благоевград

 

 

« предишна новинаследваща новина »