ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Интервю с Негово Високопреосвещенство Ловчански митрополит Гавриил по случай неговата 60-годишнина

16 юли 2010 12:35, Ловчанска митрополия
НВПр. Ловчански митрополит Гавриил

Многоуважаваният от всички жители на Ловчанска епархия Ловчански митрополит Гавриил днес навършва 60 години. По този повод журналистката от в. "Ловеч Прес" г-жа Светломира Анастасова взе интервю от нашия владика, което с радост споделяме с всички читатели на Официалния сайт на Българската Патриаршия като пожелаваме на митрополит Гавриил Св. Троица неизменно да го укрепява във високоотговорното му служение за полза на епархийската ни църква и на целия ни народ! На многая лета, Високопреосвещени владико!

 

- Ваше Високопреосвещенство, на 16 юли навършвате 60 години. С какви мисли и чувства посрещате този юбилей?

- Аз благодаря на Бога, че ми е дал възможност да стигна до този юбилей, с надеждата, че ще ми даде още години, за да мога да направя нещо, с което някога да си отида от този свят със спокойна съвест, че съм се постарал да изпълня своето задължение към хората и да им помогна, да ги напътя към вярата. Мисля, че имам още много да правя. И може би и затова Господ ми дава и сили още, и години за това. Благодаря също на много хора, които ми помагат в служението.

- Кое е това нещо, което бихте искали да направите и което ще ви удовлетвори?

- Има нещо, което е най-важно в живота на човек – докато сме тук, на този свят, да можем да заслужим вечния живот. Свети апостол Павел в своето Първо послание до Коринтяни казва: “И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци.” Тъй като това е бисерът в живота на един човек, аз смятам, че трябва да се постарая да направя всичко възможно, за да помогна на колкото се може повече човешки същества да намерят в живота истината, вярата, а това означава да намерят доброто – да намерят любовта към Бога, любовта към хората, да се пленят от светостта на Христовите заповеди, от тяхната съвършена доброта. Защото човек, когато се старае да бъде истински християнин, той е много добър и тук на земята. Свети Иоан Богослов ни учи: “Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед, който люби Бога, да люби и брата си.” Любовта към Бога се доказва чрез любовта към хората и даже към враговете. Защото на нас ни е казано да обичаме даже и враговете. В това отношение всичко, което правим на този свят, особено за един духовник и епископ, трябва да помогне на хората да намерят истината в Евангелието. По този начин и животът им на земята ще стане много по-добър, защото, когато се родил Богомладенецът, ангелите са възгласяли: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!”, тоест, когато ние славим Бога и с думи, и с дела, тогава на земята ни има мир, а между човеците благоволение. Това е най-важното и в това отношение съм още голям длъжник на моите епархиоти.

- Ако не бяхте се отдали на църковните дела, как щеше да протече животът Ви?

- Не знам, но мисля, че нямаше да протече другояче. Ако не знаех това, което съм научил, не знам, но след като ми се даде възможност още на млада възраст да позная пътя към Бога, ако бях тръгнал по друг път, нямаше да намеря удовлетворение. Сигурен съм. Нямаше никога да се чувствам удовлетворен от живота. Но ако не бях познал истината, не знам какво щеше да бъде. Сега, ако трябваше да почвам отново живота, щях пак да тръгна по този път, пътя на монашеството. Макар че този път е много труден.

- Казахте, че сте бил млад, когато сте познал пътя към Бога. Кога по-точно стана това, разкажете малко повече.

- Първо, това беше моята среща с един епископ – Партений, през 1969 г., когато бях първа година студент, а най-вече, когато се запознах с моята духовна старица – схиигумения Мария. Тя беше вече на 77 години, аз бях на 22 години. Тя беше един свят човек и когато видях нейния пример, разбрах, че няма да мога да тръгна по друг път, освен да стана монах, да служа на Господ, като не съм си мислил да ставам епископ. Тогава действително обикнах служението и видях, че само по този път ако тръгна, ще се чувствам щастлив и удовлетворен. След като съм познал това, друго вече не би ме успокоило.

- Как станахте епископ?

- Да стана епископ, явно беше воля Божия. Аз питах моята старица: „Ако вие благословите, аз никога няма да напусна манастира и да стана епископ”. Тя каза: „Зависи как Господ ще благоволи”. Стана така, че в един момент аз останах сам в манастира. Имах възможност да ида да уча в Русия. Там имаше друг подвижник – митрополит Питирим. За него тя ми беше казала още приживе, че има такъв монах-подвижник в Русия. Аз желаех да ида заради него най-вече. Но един път завършил в Русия, това само по себе си повдига човека на друго ниво в йерархията. Върнах се в България. Бях молил патриарха да ме върнат в манастира и евентуално да ме направят преподавател в академията, но той ме взе за протосингел, защото и ние нямаме достатъчно кадри. А вече завършил тук богословие, завършил в Русия, ясно е, че не ме оставиха да се върна в манастира. След протосингел станах викарий, след това бях избран за митрополит, за което не съм положил някакви особени старания. Преди да стана митрополит, съм идвал само един път в Ловеч. Тоест, знаех, че тук има възрастен митрополит и ако горях от желание да заема неговото място, щях да намеря начини да идвам често. Но аз оставих всичко на Божията воля и само един път идвах, и то когато патриархът ме взе на имен ден на дядо Григорий през 1995 г.

- Сам отворихте дума за Русия, аз също имах намерение да Ви попитам. Съвсем скоро бяхте пак там. Различава ли се по нещо почитта на руските хора към духовниците от тази на българите?

- На мен ми е трудно да правя сравнение, защото няма значение къде са истинските християни – в Русия, България, Гърция или Китай. Истинските християни са истински. Да бъдеш истински християнин, не зависи от каква нация си – дали си бял, дали си черен. Всеки може да стане светец на този свят. Но в Русия има друго. Тя е имала малко по-друг път, макар че доста си приличат нашите исторически пътища. Там преди революцията е имало една голяма монашеска школа, велики старци, които са подготвяли много свои ученици, и благодарение на това през целия период на страшните гонения руският народ е имал много духовни пастири и силно вярващи хора. Много от тях са били избити, но много други са били подготвени от тях. Това е помогнало така, че по време на войнстващия атеизъм в Съветския съюз имаше двете крайности – от една страна, хора, изключително озлобени и настроени срещу Църквата, от друга – живи светци и мъченици. До ден днешен това оказва влияние в Русия. Аз знам хора, които са с високи научни степени, и в един ден оставят всичко и стават свещеници, и то често в някое село. Забравят за кариера и пари. Но ние, българите, не сме имали тази възможност, както Русия преди революцията, да имаме такава религиозна просвета, защото от турско робство сме преминали под друго робство – атеистично. Въпреки всичко, моята старица казваше, че ако България би могла да се развие духовно и не е имала такава възможност, Господ ще й я даде. Сега времето също е много сложно. Но все пак Църквата има свобода. И аз се надявам в България да има някакво духовно издигане и възраждане, да се появят повече манастири с истински монаси и монахини. Затова трябва да се трудим, особено ние, епископите. Русия ни е помагала, особено по време на робство. Даже мога да кажа, че и по време на атеизма единствената страна от социалистическия лагер, която издаваше църковни книги, които можеха да се купуват, беше пак Съветският съюз. Ние например нямахме право да внасяме религиозни книги от Запада, но от Съветския съюз можеше. Това беше куриозът.

- Казвате – да има манастири и монаси. Това е въпрос на средства най-вече. Но не трябва ли зараждането на духовното у българите да започва още в училище?

- Това не е въпрос на средства толкова, колкото на вяра у хората. Защото, ако се появят хора с истинска вяра, те ще построят манастири, без да им е дал някой пачки с пари. Тъй като е казано, че църкви и манастири се строят с вяра и труд. Ето, нашия катедрален храм да не би да го строим с пари? Откъде ги имаме? Никой не е дошъл да ни каже, че ще ни финансира строежа. Почнахме го почти без нищо. И все пак за четири години и половина направихме много.

И това, което казвате за училището, е абсолютно вярно. Затова Светият Синод се стараем да може да се въведе изучаване на християнство и православие от всички деца на желаещи родители, не насила. Защото няма по-здрава основа, на която да стъпи едно дете, особено в неговата крехка възраст, от това да стъпи на основата на вярата, на православието. Изкушенията, в които могат да попаднат децата, са много и само ако те имат вяра и разбиране, може да им помогне да се опазят. Ако те обикнат Господ, ако те чувстват неговата закрила и търсят неговата помощ и стъпят върху скалата, която е вярата, Евангелието, ще се опазят. Това го знам от своя личен опит, защото също някога съм ходил по вълните на трудностите в живота, и когато в един момент стъпих здраво върху вярата, аз станах изведнъж сигурен, уверен и щастлив. Така е и за другите. Така че всички родители, които желаят децата им да изучават православието, трябва да имат тази възможност. Борим се, засега не става.

Сега министър-председателят казва (и то е така, сигурно): „Аз не мога да намеря честен човек, за да го направя министър”. Ами дайте да ги подготвяме тези честни хора още от деца. Едно е човек, който знае, че Господ вижда всичко, вижда неговите мисли, друго е човек, който мисли, че живее само тук. Такъв човек трудно ще го направиш честен. Той ще използва всички методи, за да ползва земните блага.

- Педагози ли трябва да преподават религия, или хора, подготвени от Българската православна църква?

- Става дума за много учители, но би било добре те да се назначават със съгласието на съответния митрополит. Тук е въпросът не само учителят да научи урока, а той да има и чувство към това, което ще преподава. Защото ако учиш едно дете на добро, а ти сам да не вярваш в него, то ще усети. И ефектът може да бъде обратен. Децата изключително много усещат духа на човека. Затова важното е тези хора, които ще преподават, да бъдат искрени. Като ги учат – „не лъжи”, „не кради”, и те да смятат, че така трябва да бъде; да учат – „обичай ближния”, и те да се стараят в това отношение.

- Учиха ли Ви вас на това в детството Ви? Беше ли религиозно семейството Ви?

- Аз имах една изключителна баба, Бог да я прости, майка на моята майка. По това време в училищата учеха, че няма Бог. Но тя като малки ни учеше на вяра и знаеше изключително много полезни примери, прекрасни приказки, каквито вече ги няма. В тях винаги Господ ще награди добрия, ще накаже злия. Те винаги носеха поуката на доброто, на вярата. Това за мен беше истинско вероучение. Баба ми беше много изстрадал и много добър човек и това, което разказваше, идеше от дълбочината на душата й. След това тази вяра у мен започна да се затъмнява, защото в училище ни „доказваха”, че науката е доказала, че няма Бог. Може да се каже, че на 19 години се върнах отново към вярата. Беше ми по-лесно, защото аз все пак имах корен у себе си. Моят баща не беше вярващ човек. Даже той ме е гонел от манастира, искаше насила да ме вземе. И то го правеше, защото смяташе, че аз съм опропастил бъдещето си. Но към края на живота си той стана вярващ човек, няколко пъти се изповяда и причасти, за което се радвам.

- Вече стана двегодишна традиция в Ловчанска епархия да идват различни светини – чудотворни икони или мощи на светци. Тази година ще бъде ли продължена традицията?

- Мисля, че трябва да направим почивка една година, за да не свикнат хората със светините. Защото, като свикнеш с нещо, също не е добре, губи се тръпката, когато идва някоя светиня. Но най-вероятно догодина пак ще го направим.

- Вижда ли му се краят на строежа на катедралния храм в центъра на Ловеч?

- Досега покрихме покрива със стоманобетон, покрихме изцяло куполите. Надявам се, с Божия помощ, дано до края на годината да покрием целия покрив с ламарина, което ще предпази направеното досега да не започне да се руши от атмосферните влияния. Но всичко зависи от това какви ще ни бъдат възможностите да намерим средства за този храм. Имам някакви надежди, но няма да говоря за тях, докато не станат реалност. Ако намерим достатъчно пари, ще завършим по-бързо. Но не е това, което говореха в началото в Ловеч – ще изкопаят една дупка, която така ще остане. Явно вече не е така. С Божия помощ се надявам не след много време да бъде готов храмът. Дано да стане.

- В Ловеч се строи и един параклис, чийто храмов празник е съвсем скоро – на 20 юли, свети пророк Илия. Ще отвори ли врати тогава?

- Поне така отец Вениамин, който се е заел, казва, че ще е готов. На 20 юли ние се готвим да го освещаваме този храм. Той е старание на отец Вениамин. Когато му се роди второто дете – Илия, то едва остана живо и той като благодарност към Бога, мисля, го направи. Това място в ж.к. „Младост” беше наше, църковно, и той поиска да му го дадем, за да строи параклис. Намери дарители и ето, почти готов е. По този начин искаше да поблагодари на Бог и на свети Илия, че е останал синът му жив. Дано всеки свещеник да може да направи подобни дела в живота си.

- В тетевенското село Рибарица се строи един храм, за който `Ловеч Прес` неотдавна писа. Освен всичко друго, е много интересен и като конструкция. Там също го строят с дарения, получавали са помощ и от църквата, и от митрополията.

- Да, аз като дойдох митрополит, решавахме някои проблеми около проекта. Той наистина е оригинален, но не излиза от рамките на приетото в православната архитектура. Не е съвсем като класическите църкви, но от друга страна, си е православна църква. Хубава църква е. Успяха в последно време и те доста да направят. Сега знам, че и иконостас готвят. Храмовият празник там е 27 юли, няма да бъдат готови, но се надявам, че догодина ще отвори врати. Но той все пак е по-голям. Казвам на отец Павел: „Нали имаш богати хора”, той ми отговаря: „Те, богатите, почти не идват”.

- Строят ли се други малки храмове и параклиси в епархията?

- Строят се. Не бих могъл сега да ги изброя, защото ще сбъркам, но постоянно се строят.

- А от какво имаме нужда в Ловчанска епархия, за да живеят и свещениците, и църковните служители, и обикновените хора в мир и благоденствие?

- Нашата епархия е бедна. На мен ми е много трудно да привлека млади, образовани хора за свещеници, защото нямаме с какво да им плащаме. Нямаме големи градове, каквито имат други епархии. Търся някакви възможности, ако можем нещо по проект да направим, от което да идват някакви приходи, за да можем да си позволим да имаме повече свещеници и повече да им помагаме. Засега е сложно, но да се надяваме, че все някога ще стане. През 1944-1945 г. и нататък Църквата е била разорена и разграбена. Всичките й имоти са били национализирани. Сега някои се връщат, но които са по-доходоносни, минават години, докато се върнат, водят се дела. Освен това е имало стопанства в манастирите, а сега и хората ги няма, и стопанствата са разорени. Тогава Църквата се е издържала по този начин. Имала е много благотворителни инициативи, за да помага на другите, за което е имала възможност. Затова ние се борим да върнем поне имотите, които са заграбени, та поне на нашите наследници да оставим база, върху която те да градят.

- Преди време вие споделихте с нас, журналистите, една Ваша идея за манастир край село Изворче. Работите ли още върху нея?

- Работя, но поне засега не мога да направя нищо, докато не свършим новия храм. Но намери ли се дарител, веднага ще почна да го правя. Мястото е много подходящо за манастир и все някога ще стане.

 

 

« предишна новинаследваща новина »