ЛЕСТВИЦА

За старостта

За старостта

Църковен вестник
Електронното “домашно огнище”

Електронното “домашно огнище”

Александра Карамихалева
С расо в глобализирания град

С расо в глобализирания град

Свещ. Ангел ВЕЛИЧКОВ
Клеветата

Клеветата

Мартин Николов
Иконите на Божията Майка

Иконите на Божията Майка

Митр. Антоний СУРОЖКИ
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Лице в лице - интервю с Черногорския и Приморски митрополит Амфилохий (Радович)

20 септември 2010 11:15, Отдел "Връзки с обществеността"
Лице в лице - интервю с митрополит Амфилохий (Радович)

Митрополит Амфилохий (Радович) е роден на 7 януари 1938 година. Завършва семинарията “Св. Сава” в Белград и богословския университет на СПЦ в Белград. Във философския факултет на Белградския университет завършва специалност класическа филология. Продължава обучението си в Берн (Швейцария) и в Рим. По-късно в Атина защитава докторантура по теология, посветена на свети Григорий Палама. Там приема монашество и свещенически сан. Прекарва една година на Света Гора, откъдето го изпращат преподавател в Богословския университет “Св. Сергий” в Париж, където остава от 1974 до 1976 г., след което става преподавател по православна педагогика в Белградската духовна академия „Св. Йоан Богослов”.

През 1985 г. става епископ Банатски, а през декември 1991 г. е избран за митрополит Черногорско-Приморски, Зетско-Бърдски и Скендерски.

Митрополит Амфилохий тази година бе за втори път гост на „Седмицата на православната книга” във Варна, където изнесе два доклада: „Тайната на Света Троица според св. Григорий Палама” и „Исихазмът като усвояване на вътрешните пространства”. С митрополит Амфилохий разговаря Александра Карамихалева, редактор на Официалния сайт на Българската православна църква - Българска патриаршия и главен редактор на официоза на БПЦ "Църковен вестник".

- Ваше Високопреосвещенство, позволете ми да пренасоча мисълта Ви от исихията (безмълвието) към общението и да Ви попитам: когато говорите за „съзерцаване лицето на другия” какво всъщност имате предвид? *

- Общението е в самата природа на целокупното Божие творение и най-вече в природата на човека като венец на творението. Нищо не съществува само за себе си, а винаги съществува в отношение с нещо друго, като започнем от протоните и неутроните и стигнем до съзвездията. Така и човекът не съществува сам за себе си. Един човек не е човек. Той винаги съществува в отношение, във връзка.

Първото отношение, на което той изгражда своето съществуване, е отношението с неговия Творец. А след това и върху отношението си спрямо другия човек и към творението изобщо. Това човешко общение с Твореца, с творението и с другия човек, е някакъв вид троично общение, в което човек живее и съществува и, без което не може да бъде истински, същински човек.

Оттук и съзерцанието лицето на другия е нещо изключително важно за човека. Това е схванал и пустинникът, и това не е никак чудно. Той е живял сам в пустинята и тъкмо затова на него се разкрива тази тайна от разговора му с черепа на езически жрец.

Какво е адът? Адът е немощ, неспособност да се гледаме един друг лице в лице, да съзерцаваме лицето на ближния.

- Това буквално ли трябва да го схващаме, или в някакъв друг, мистичен смисъл?

- И в мистичен смисъл, но и реално. Както майката гледа детето си и детето гледа майка си. Детето гледа своята майка и се храни с нейното мляко, и живее, гледайки своята майка. А и майката в същото време осъществява пълнотата на своя живот, раждайки своето дете, хранейки го и възпитавайки го. Това е всекидневна реалност, но тази всекидневна реалност ни насочва към една друга реалност, заради която съществува този свят и раждането в този свят. Защото, както не би имало смисъл, ако се раждаме само тук и сега и ако това рождение не е раждане за вечността, така и общението между хората и общението в общността би било безсмислено, ако не е квас и подготовка за единството във вечността. А ако общението е подготовка за вечността, то тогава то трябва да се съпоставя с Живия Творец, с Бога, защото Той - Отец, Син и Свети Дух, е Първоизворът на общението.

- Да разбирам ли, че който не познава Бога и Божията Любов и не живее в нея, не може да познава истинското лице на ближния?

- Не може да познае истинския човек. Затова и св. Николай Охридски и Жички казва, че двете заповеди: „възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила” и „възлюби ближния си като себе си” (Марк. 12:30,31), се изпълняват в Христос. Защото той е нашият Бог, Единородният Божи Син, Бог и Господ наш, но Той е и нашият най-близък „ближен”. Гледайки Него като Човек, ние виждаме съвършения човек и в Него и чрез Него откриваме мярката за своето съвършенство като хора. Ние познаваме в какво се състои истинският човек и истинското общение с другия човек, ако общуваме с него така, както Иисус от Назарет е общувал със Своя Бог Отец и с нас, приемайки нашата човешка природа и дарявайки ни съвършения човек.

Затова и Пилат казва: „Ето човека”. Той така и не разбрал каква велика истина е изрекъл в този момент. Истината, че в Лицето на Господ Иисус Христос можем да видим лицето на истинския човек, този, който можем и трябва да бъдем. Затова единствено в общение с Него в Църквата знаем кои сме, знаем как трябва да живеем, знаем кой и какъв е нашият идеал за човечност.

- ...И какъв е идеалът за общение?

- И за общение. И знаем, че сме призвани не да останем, такива каквито сме. И не да изграждаме отношения с другите такива, каквито по човешки ги разбираме, а чрез отношенията си с Бога и с другите хора да възрастваме в мярата на Христовото съвършенство. Това е важното. Това означава „да гледаме лицето на ближния”.

Затова и се молим, когато изпращаме някого на другия свят с думите: „Господ да го упокои в светлината на Христовото лице”. В светлината на Неговото лице ние се припознаваме като Божии чеда и като братя. Неговата светлина просветлява всеки човек, идващ на света.

И така, винаги съществува това троично общение: Бог, творение, човек с човека. И когато това общение е поставено на един истински, христолик начин, тогава и ние ставаме истински хора, знаещи Бога, своята същност и назначение, знаещи кой е нашият ближен, кой е истинският човек, и как можем да станем истински хора и чрез себе си да обогатим другите, понасяйки един другиму теготите си.

- Ако, както казахте, „адът е невъзможността да виждаш лицето на другия”, то живеейки в лицемерие и двуличие, в невъзможност да разкрием истинското си лице не само пред „другия”, но и пред самите себе си, не живеем ли всъщност в постоянен ад?

- Да, точно така. Лицемерният, лъжовен, двуличен живот е сигурна предпоставка, че нито сами себе си ще виждаме, нито другите. А ние имаме тази потребност да знаем кои сме ние и да изграждаме единство с другите, общност. И ако не изградим истински христолики отношения и нашите отношения са лъжовни и лицемерни, то „другият” вместо да бъде рай и радост, и пълнота на живота, става ад.

Затова и Сартър, известният френски философ, казва, че другият е ад. Първо, защото е отричал Бога като „другия”, смятайки че Той като „друг” унижава неговото достойнство. Тоест, Сартър има едно абсолютно примитивно схващане за Бога. Защото общуването с Безкрайния не означава да бъдеш ограничен. А по-скоро именно по този начин ограниченото битие се обезграничава, става безкрайно. Бог е безкраен и ако общувам с Него, Той не ми отнема свободата „да бъда”, не ме ограничава, а точно обратното – освобождава ме от природната ограниченост: от смъртта, преходността и временното. Именно поради тази причина „другият” не е ад, а пълнота на живота. „Другият” в лицето на Бога и „другият” в лицето на ближния. И обратното: другият, като бог и Богът, като ближен са рай и пълнота на живота.

Тъжно е да бъдеш Сартър. Всъщност той е голям нещастник. Така и Камю, другият голям френски писател, според който цялата мъдрост се заключава в това как да станем светци без Бога, което е пълен солипсизъм* и демонизъм. Да бъдеш съвършен без Бог. Как? И въз основа на какво? Чрез някакъв титаничен трик, прометеевски. Как Прометей, който е прикован на скалата, може да стане светец? Не може.

- Кои са нишките, които изтъкават завесата на мрака, който скрива от нас истинското лице на хората около нас?

- Ами това са нишките, които човек сам си изплита или пък някаква демонична сила му ги изплита, и които скриват от него Бога като светлина, отчуждават го от Светлината, в която виждаме прекрасното, божественото и вечно начало у човека. Отчуждението от Бога е както да вървиш покрай пропасти без да имаш светлина. Ходим без да виждаме нищо пред себе си освен плашещи ни сенки. Мракът ни пречи да виждаме Божието лице, а тогава ние не виждаме и истинското лице на ближния, на вечния ближен, който е носител на Божия образ.

Добре. Ние виждаме ближния, ние общуваме с ближния, докато сме с него на земята: майката и детето, съпрузите, другите хора в обществото. Но, за да бъде общуването светлина, то трябва да отвежда към вечността. Иначе всичко, което човек гради в този живот и от което човек е изтъкан, може отведнъж да бъде погълнато от ада.

- А нашите страсти?

- Страстите са не по назначение използване на дадените ни от Бога сили. Както и злото. Злото не съществува само по себе си, грехът е, ако ние насочим в погрешната посока енергията, телесна и духовна, която Бог ни е дал. Т. е. погрешно насочените очи, ум, сърце, душа или наши дела. Да не вършим това, което е в съгласие с нашата природа и призвание или да вършим нещо безплодно.

Енергията, която по природа е добра, защото всичко което Бог е сътворил е „твърде добро” (Битие 1:31), ако е насочена погрешно, противоположно на нейното призвание се превръща в демонско дело.

И Луцифер, демоничната сатанинска сила, прави същото нещо: надарен е от Бога с прекрасни дарове, затова се нарича Луцифер. Обдарен е както архангелите, серафимите и херувимите, другите небесни сили, но всички тези сили той отправя не към съграждане, а към разграждане. Не да гради, а да руши. Тази сила става рушителна, затова Луцифер се нарича човекоубиец. Той убива човека, отчуждавайки го от него самия, от природата му, от смисъла му. Това е грехът, това е злото. В това е същността на всяка страст – да отклоним от пътя на подвига силите, които Бог ни дава.

„Подвиг” е много хубава славянска дума, която означава „по двигати”, „двигати се по нещо”, „движа се по правилния път”.

Затова и Църквата се нарича в Деяния апостолски „път”. А и Христос казва за Себе Си: „Аз съм Пътят и Истината, и Животът”. Не само Истина и Живот, но и Път, чрез който можем да стигнем до Бога. „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене" (Йоан. 14:6).

Христос казва „Моят Отец досега работи, и Аз работя” (Йоан. 5:17) и човекът е призван да отива по делата си и по своя работа до вечерта (вж. Пс.103:23 ), а дело на човека е да бъде съратник на Бога, да работи, както Бог работи. А Бог само гради, само съзижда, вдъхновява, просветлява, твори. Така и човек, като същество, сътворено по Божий образ и подобие, ако иска да бъде истински човек, трябва да осъществи подобието, което има в себе си по начин, по който и Христос го проявява в отношението си към хората и към света.

- Страстите ли са този мрак, който помрачава сърдечните ни очи и ни пречат да видим прекрасното лице на ближния?

- Страстите. Точно така. Страстите ни пречат да видим прекрасния образ на „другия”. Страстта помрачава, поробва. На мен ми се е случвало да твърдя нещо, мисля че съм абсолютно прав и го доказвам. Но минава известно време и аз разбирам, че изобщо не съм бил прав и съм говорил това, което съм говорил от незнание или гордост, или... друга моя страст.

Така че винаги трябва да имаме предвид, че страстта помрачава и умъртвява нашите сетива, чувства, ум и дела. Затова се говори в Евангелието за вкаменени сърца. Човек често се сблъсква с това в живота си и в такива случаи казваме: „няма сърце” или „има вкаменено сърце в гърдите си”. Т. е. нямаме усещане за другия. Мъртъв съм. Затова и в Евангелието се говори за блудния син „мъртъв беше, и оживя” (Лука. 15:24) . Защото, отдалечавайки се от баща си, той изпада в помрачение, изхарчва чрез страстите си своето имане, таланти, не само имане като материално богатство, но и дадените му душевни и телесните сили. И докъде стига? До там да се бори със свинете за рожкови. Така че отчуждилият се от Бога, с напълно помрачено сърце, се връща в животинския начин на живот.

- Живот с демоните?

- Да, живот с демоните. Точно така. Не е случайно, когато Христос изгонва бесовете от гадаринските бесновати в свинете и те се издавят в езерото.

- Кого среща човек в любовта: другия или самия себе си?

- Не срещаме себе си в любовта. Ако срещаме само себе си, не сме доживели истинската среща в любовта. Трябва другият да стане моето „Аз”. Както казва св. ап. Павел: „вече не аз живея, а Христос живее в мене”(Гал. 2:20). Истинската среща е когато онзи, когото обичаме, заживее в мене напълно, изцяло. Срещата в истинската любов не е саможивост.

Естествено физическата любов е основана именно на това: дай ми, за да ти дам. На това се основава. Но това е друго нещо.

- Това не е любов?

- Не е любов, а егоизъм, себелюбие. Истинската любов е „да положи душата си за своите приятели” (Йоан. 15:13). Както Христос е отдал Себе Си за живота на света без остатък. Дойде не за да Му служат, а за да послужи и да отдаде живота Си на Своите ближни. Точно този Христов пример е образец за това, какъв трябва да бъде нашият живот.

Бог открива Себе Си като Любов най-вече чрез Кръста, чрез Разпятието, посредством себежертвата. Така е разкрита и любовта на Бог Отец. Той „толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан. 3:16). Христос отдава Себе Си изцяло за нас, без да иска нищо за Себе Си. Ако Той прави това, а ние като християни искаме да придобием Неговата Любов и да познаем Него като Любов, да се съединим в Неговата Любов, то и ние трябва, призвани сме, да съществуваме по Неговия начин, да се жертваме по Неговия начин и така да засвидетелстваме своята любов.

Мярката на жертвата е мярка на любовта. Колкото по-малка е жертвата, толкова по-малка е любовта, а по-голямо себелюбието. Най-голямата любов, съвършената любов е да се жертваш за Бога и за ближния. Това е съвършената любов, която ни се разкрива в Личността на Христос и в Църквата. Затова и съществува Църквата. Няма друга причина. Затова и дойде Христос на света, за да ни научи, че Бог е Любов и че ние сме любов и сме сътворени за любов. Не любов от днес за утре, а вечна любов.

- И безусловна?

- И безусловна любов.

- Добре, а когато между двама души има истинска любов, но са физически разделени, това ад ли е или рай?

- Зависи от това къде им е сърцето. Може някой да е накрая на света. Може и някой, когото обичаме, да речем баща, майка, съпруга, да е умрял, но ако любовта е истинска, в Бога, то тогава за нея няма смърт. Любовта не може да умре. И този, който е умрял, не е умрял. Бог не е Бог на мъртви, а на живи.

- И в Бога всички са живи

- И в Бога всички са живи. „Той не е Бог на мъртвите, а на живите; защото за Него всички са живи” (Лука. 20:38).

- А защо тогава от раздялата така ни боли? Защото сме и плътски?

- Защото сме и плътски. Защото очите ни искат да гледат този, когото обичаме, ушите ни искат да слушат гласа му, ръцете ни искат да го прегръщат. Затова. Защото сме и плът.

- Владико, опитвал ли сте да утолите жаждата си с кока-кола? Колкото повече пиеш, толкова по-жаден ставаш.

- Аз не пия кока-кола. Кока-колата са ни дали американците, та....

- ... за да си оставаме жадни.

- Да – засмя се.

- Струва ми се, обаче, че нещо подобно се случва и с общуването в наше време. Във века на комуникациите, когато имаме Интернет, телефони... и можем безпроблемно да общуваме с когото поискаме във всяка точка на планетата, защо колкото повече общуваме, толкова по-жадни за общуване ставаме и по-самотни? Къде грешим?

- Общуването, което днес осъществяват хората по Интернет, не е онази храна, с която се храни човешкото сърце, не е живата вода, от която човек като пие, не ожаднява. То е нещо полезно, може да ни е в помощ, но това е една виртуална реалност.

Истинското общение, и по отношение на Бога, и между хората, може да бъде, както казахме, само лице в лице.

Без христоподобност няма истинско общение нито във времето, нито във Вечността. Това е светотроичното богочовешко общуване, чрез което сме призвани, според св. Григорий Синаит, да възрастваме в мярата на Христовите висоти и да придобиeм богочовешкото състояние на Сина. Един прекрасен израз на св. Григорий, който е живял някъде тук, в Парория, и вероятно някъде тук, в България, е изрекъл тези думи: да придобием богочовешкото състояние на Сина.

- Като споменахте св. Григорий Синаит, ще ми се да Ви попитам: общуването изключва ли исихията и исихията изключва ли общуването? Можем ли да живеем съгласно принципите на исихазма, оставайки в света?

- Този въпрос е изникнал още по времето на св. Григорий Палама. Някой си на име Йов говорел, че Иисусовата молитва не е за всички, а само за монасите. Попитали св. Григорий, а той казал, че това е за всички, че всеки според своя дар и условията, в които живее е длъжен да се моли.

Ап. Павел не е казал само за някои „непрестанно се молете” (1Сол. 5:17), а за всички го е казал. И св. Григорий Богослов казва: „Повече трябва да се молим, отколкото да дишаме”. Така че молитвата е нещо най-дълбинно в човешката природа и е единственото, с което човек може да постигне това, за което говорихме, това общение, единение с Бога и с ближния.

Естествено този, който има деца, семейство, работи някаква работа не може да има такава молитва, каквато може един монах да постигне. Но може, призван е, всички свои духовни и телесни сили да отправи към Божията любов и тази божествена любов, която Бог чрез молитвата влива, дарява на човека, да го изпълни, та той да я предава и на другите, на ближните.

-----------

*Бел. авт. Визира се тълкуванието, което прави Черногорски и Приморски митрополит Амфилохий (Радович) на разговора между св. Макарий Египетски и черепа на езически жрец, който преподобния намира в пустинята, описан в сборника с наставления на египетските пустинници. Вж. статията на митрополит Амфилохий "Литургия и подвижничество" публикувана в "Църква, Православие, Евхаристия - кратка антология на съвременното сръбско богословие", Издателство "Праксис"

* Бел. авт. Солипсизъм е краен субективизъм, който признава за единствена реалност личното "аз" на човека, а цялата действителност смята като продукт на личното възприятие.

Снимки

Лице в лице - интервю с митрополит Амфилохий (Радович)Лице в лице - интервю с митрополит Амфилохий (Радович)Лице в лице - интервю с митрополит Амфилохий (Радович)Черногорско-Приморски митр. Амфилохий (Радович)
« предишна новинаследваща новина »