ЛЕСТВИЦА

За старостта

За старостта

Църковен вестник
Електронното “домашно огнище”

Електронното “домашно огнище”

Александра Карамихалева
С расо в глобализирания град

С расо в глобализирания град

Свещ. Ангел ВЕЛИЧКОВ
Клеветата

Клеветата

Мартин Николов
Иконите на Божията Майка

Иконите на Божията Майка

Митр. Антоний СУРОЖКИ
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Едно мнение - отново за ползата от православно религиознание в българските училища

30 септември 2010 22:53, Българска Патриаршия
Едно мнение

Спомням си, беше есента на 2001 г., когато покойният вече Пловдивски митрополит Арсений ме изпрати като завеждащ културно-просветния отдел на Пловдивска митрополия да представлявам митрополията на една среща във връзка с детското възпитание и нарастващата агресия сред децата. На тази среща присъстваха родители, учители, детски психолози, полицейски служители, културни дейци и ред други лица, загрижени за бъдещето на подрастващите в България. Кое ми направи впечатление? Духът на неразбирателство и общият обвинителен тон. Родителите обвиняваха учителите, те от ствоя страна обвиняваха родителите и т. н., и т. н. все в този дух. В интерес на истината никой обаче не обвиняваше Църквата, в частност Българската православна църква.

От страни погледнато, това положение щеше да бъде смешно, ако не бе трагично. Дори страшно,защото заложници и жертви на такова прехвърляне на отговорност са онези, за чието благо уж се организират подобни инициативи - децата на България, нейното бъдеще. На срещата присъстваха и деца, за които, убеден съм, ние възрастните бяхме истинска съблазън. Хем мислим за тях, а никой не иска да поеме своя дял от отговорността...

Разбира се, като представител на БПЦ, респективно на Пловдивска митрополия и аз бях попитан какво е отношението на Св. Синод по повдигнатите въпроси и как Църквата може да помогне за тяхното решаване. И тогава отговорих, и сега пак отговарям с думите на Господ Иисус Христос: „Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие” /Марк. 10:14/. Казано на нецърковен език, това означава: разрешете преподаването на вероучене в училищата, допуснете децата до богопознание, което реално ще доведе до насаждане и утвърждаване в тях на „любов, благост и сътрудничество...любов към Бога и ближния, към Родината и към нейната история и култура” /Концепция на Св. Синод относно статута на предмета „Религия” в българското общообразователно училище, 2009 г./

Верен на Христовия призив за свободен и безпрепятствен достъп на децата до Бога, Св. Синод на Българската православна църква още в самото начало на политическите промени у нас, по-точно още от 1991 г., съвсем навреме, повдигна пред управляващите този въпрос за „възстановяването на религиозното образование в българското училище с прякото участие на Просветната комисия при Св. Синод” /Концепция на Св. Синод/. Тогава, в онази далечна вече година, нито Св. Синод, нито православните християни у нас, които с голяма духовна радост подкрепихме тази синодна инициатива, очаквахме, че външно срещналият разбирането на държавата, този въпрос в своята реализация ще премине период на двадесетгодишна истинска борба...

Проведоха се множество дискусии. Събираха се подписи. Видя се, че като цяло общественото мнение е повече „за”, отколкото „против”.

Някой ще каже: виждате, че държавата се съобрази с общественото мнение и в българските училища се въведе предмет „Религия” свободно и задължително избираем. Защо е тогава този шум? Защо БПЦ настоява предметът да стане задължителен за всички деца в общообразователните училища?

Веднага ще отговоря. Защото СИП и ЗИП, е една малка победа в името на всички деца, от която обаче се ползват само малцина. Защото учителите по предмет „Религия” особено кадрите, подготвени от Богословските факултети у нас, се сблъскаха с поговорката „Царят дава, пъдарят не дава”. На много места в страната въпреки въвеждането от МОН на този предмет директори на училища и цели учителски колективи тихо и безнаказано бойкотираха влизането на предмета „Религия” в техните училища. Този бойкот се проявяваше и все още се проявява от умишлената липса на разгласа сред родителите за ползите от предмета в началото на учебната година, до проваляне на часове по „Религия” заради всевъзможни училищни инициативи.

Така се оказва, че малката победа с въвеждането в българските училища на СИП и ЗИП – Религия е пирова победа. В случая това ще рече, че докато предметът „Религия” не се въведе като редовен задължителен предмет в учебната програма, малко деца ще имат възможност да получат онова, което като резултат от неговото преподаване е записано в цитираната от мен Концепция на Св. Синод: „Утвърждаване на националната и културна идентичност на учениците; развиване на чувство за отговорност както за себе си, така и за другите, ближните, обществото, природата и околната среда; развиване на чувство на уважение към другите, независимо от възрастовата, социалната, половата, расовата, етническата, културната и религиозна принадлежност и т. н.” /Концепция на Св. Синод..../. А не е ли това „уважение към другия” основна ценност и в ЕС, към когото България не се стреми, а е негов реален член, с всичките права и задължения, произхождащи от това.

Едно от тези права е и предоставянето „правото на информация, включително и по религиозните въпроси”. Обръщаме поглед към Европа и виждаме, че в почти всички европейски страни религиозното образование не само присъства в учебната програма като задължителен предмет, но се преподава конфесионално. Това е така, защото „характерът на предмета ... се определя в съответствие с народностните исторически, културни и религиозни традиции, основавайки се на конкретната култура, съставляваща идентичността на народа и на неговата традиционна религия” /Концепция на Св. Синод/. За България това е православието. Вижда се, че конфесионалното преподаване на Религия „не противоречи на Европейското законодателство, на Европейската харта за правата на човека, на Конвенцията за правата на детето, нито на Конституцията на България” /Концепция на Св. Синод.../.

Може да се окаже прав румънският професор по канонично и светско право протопрезв. Николае Дура, че България е в нарушение на европейското законодателство, не като въвежда предмета „Религия” в училищата като задължителен, а точно обратно, като не го прави.

В интервю за „Църковен вестник”, бр.13/2010 г., отец Николае казва: „Във всички страни от ЕС предмета го има, по силата на правото за свобода на религията. Това право се гарантира от Декларацията за правата на човека от 1948 г. в Ню Йорк, Европейската конвенция за защита на правата на човека в Рим – 1950 г., Социално – политическия пакт от 1966 г. – Ню Йорк, подновен през 1999 г., Книгата за правата на човека от 2001 г. – Ница, и толкова много международни и европейски документи, които предвиждат правото за свобода на изповядването на религията ни...Учудвам се, че в България не се осъзнава, че без преподаване на Религия в училищата не е възможен напредък...”.

С днешна дата, докато продължаваме да умуваме „за” и „против” религиозното образование в българските училище и формите му на преподаване, отчитаме „нарастваща духовна криза в живота на българското общество и с проблемите във възпитанието и поведението на българските деца” /Църковен вестник, бр. 16/2010 г., с.3/.

И аз, като православен свещеник и родител, се учудвам подобно на о. Николае всеки път, когато водя или взимам от училище единадесетгодишния ми син. Неговото училище е в съседство с училище, което до 1989 г. се числеше към елитните училища в гр. Пловдив. Трудно ми е да опиша ужаса, който ме обзема, когато гледам четиринадесет, петнадесет и шестнадесетгодишните момчета и момичета, които учат в това училище. Външният им вид и поведение, речника им...

Учудвам се, че се възпрепятства окончателното решаване на разисквания въпрос с мотиви за идеологическо и религиозно индоктриниране, което би произхождало от преподаване на Религия - Православие. О, нека не се притесняваме от това. Децата ни отдавна вече са индоктринирани. От религията на телевизора, на компютърните игри и сапунените сериали... Нормално ли е на второкласник любимият му телевизионен сериал да е „Бягство от затвора”!? И персонажите от този сериал да са за него пример на подражание!? Безопасно ли е това за бъдещето на това дете!? Когато попитах класната за него, провокиран от агресивното му поведение, тя за мое учудване ми отговори, че детето има прекрасно семейство. Ако прекрасно е онова семейство, в което на детето му е осигурено материално благополучие, и в стремежа си да го постигнат, родителите са направили най-добри приятели на детето си телевизора и компютъра, и не могат да преценят истинското индоктриниране, заплашващо психиката му, то в часа по „Религия”, детето ще разбере, че между реалния свят и този на екрана има огромна разлика. Че истински герои не са онези, които проливат реки от кръв в името на „правдата”, а онези, които постигат тази правда със силата на вярата, надеждата и любовта. Че избягалият от затвора престъпник, колкото и благовидно и положително да е представен в един филм, си остава престъпник, върху когото тежи вината за извършено престъпление, и че единственото спасение за него и заличаване на вината му може да стане само чрез „бягството” му в Покаянието и Изповедта...Ползата от това знание придобито в час по "Религия" ще бъде двойна – и за детето, и за родителите му.

Учудвам се на твърдението, че конфесионалното преподаване на „Религия”, ще наруши социалния мир и междурелигиозен диалог в България. Как да обясним тогава това, че в час по „Религия”, воден от православен богослов са записани и деца от изповядващи исляма семейства. Когато попитах преподавателя какъв е мотивът на родителите мюсюлмани, той ми цитира думите на един баща: „Ние сме малцинство в това село, но държим децата ни да имат вяра в Бога и добър морал. А това може да стане само в часовете по „Религия”.

„В България основен гарант за търпимостта, без съмнение винаги е била Българската православна църква заради учението, което изповядва и заради присъщото й желание в България да има етнически, религиозен и социален мир” /Концепция на Св. Синод/.

В час по история децата ни ще научат за спасяването на българските евреи, и ще чуят имената на Българския Екзарх Стефан и Пловдивския митрополит Кирил. Но дали ще разберат истинските мотиви за техния пастирски подвиг в помощ на евреите, ако този урок им се предаде като суха материя, или както каза една ученичка в репортаж по телевизията, „им се изпее урокът от учителя”!?

Нека цитирам един текст. „От трите християнски добродетели – вяра, надежда, любов – най-голяма е любовта. Тя е новата Божия заповед, която Иисус Христос откри на света. Християнската любов към човека е безкрайна и саможертвена. Най-характерни прояви на любовта към човека са уважението и доброжелателството. Също вежливостта и искреността. Не можем да обичаме човека, и да не сме искрени с него. Близо до искреността е верността. Други важни прояви на любовта към човека са сговорчивостта, търпимостта, състраданието и милосърдието...”. Мотивите на двамата български йерарси разкрити в час по "Религия".

Цитираният текст е от учебно помагало по „Религия” за втори до четвърти клас, одобрено и издадено от МОН през 1997 г. В същия урок пише: „Любовта към човека не се изразява само с хубави думи.” Така е наистина. Любовта към децата не се изразява само в доброто желание да им предложим цитирания текст, а да го направим достъпен до всички деца. Нека бъдем искрени към тях. Нека бъдем искрени към родителите им. Нека не им пречим да научат, че: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека...да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползва” /1 Кор. 13:1-3/.

„Любовта не завижда” /1 Кор.13:4/. Спомняте ли си мотива, с който две пловдивски ученички по особено жесток начин убиха своя съученичка? От завист.

„Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат” /1 Кор.13:8/.

Нима ще лишим децата ни да научат за това!?

Автор: Прот. Емил Паралингов
Текстът е от дискусия във в-к „Капитал”

 

 

« предишна новинаследваща новина »