ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Личният пример - основното свидетелство на вярата. ИНТЕРВЮ със ставр. ик. Мина Минчев

10 юли 2020 09:45, Софийска митрополия
Ставр. ик. Мина Минчев

Ставрофорен иконом Мина Минчев е свещеник на Българската православна църква 40 години. През богатия си житейски път, изпъстрен с много превратности, той не се поколеба и остана верен на каноничната Църква. Положи много усилия за развитието на митрополитската катедрала “Св. Неделя“, която ръководеше близо 20 години. Въпреки тежкото му физическо състояние през последните години, той показа християнска самоотверженост и изрази на дело своя дълбоко осъзнат пастирски дълг. Доверявайки се на Божия промисъл, до сетния си земен час неуморно работеше, като изпълняваше поетите отговорности.

Роден на 17.10.1955 г. той се престави в Господа на 26.11.2019 г. Опелото му бе извършено в митрополитската катедрала „Св. Неделя“, за която толкова се погрижи и чието благолепие бе предвидил да се усъвършенства и след смъртта му. Доброто му сърдечно отношение към всички млади духовници, които са преминали на обучение в катедралата, го направи уважаван духовник, мъдър съветник и добър приятел, готов да се отзове по всяко време и за всяка нужда. Това бе засвидетелствано от многобройните дякони, свещеници и монаси, които го почетоха с присъствието си на неговото опело.

Месец преди да си отиде от този свят разговаряхме с него за състоянието на Българската църква. За ролята на свещеника в обществото и променящия се свят, за богословското образование и подготвянето на църковни кадри, за взаимодействието между митрополията и свещенството, за йерархията и добрите практики в обучението на свещеници.

Храмовият празник на митрополитската катедрала „Св. Неделя“ е добър повод да си спомним за него и да споделим разговора, който проведохме.

- Има ли причина, поради която именно еп. Партений – една емблематична фигура за БПЦ, Ви е ръкоположил за духовник?

- Аз го познавах от дете. И той е присъствал на всички най-важни моменти от моя живот. Когато се зажених, той ме венча. Когато реших да стана духовник, съвсем естествено беше той да ме ръкоположи - първо за дякон, а после и за свещеник.

- Преминали сте целия курс на духовното образование – семинария и Духовна академия. И все пак, защо решихте да поемете точно пътя на свещеническото служение?

- Ние, които завършихме тогава семинарията, всички, освен един, станахме свещеници.

Аз съм израснал сред църковната среда. Това съм видял у дома. А възпитанието на човека започва точно от дома. Моята баба се грижеше доброволчески за храма в селото, а дядо ми сменяше там инсталациите, прекопаваше градината и помагаше с каквото може. За мен беше нещо обикновено преди някой да започне каквато и да е работа, като строеж на къща, път и др. подобни, първо да отиде за молебен в храма.

И не беше странно дядо ми, който беше строител, да изпрати сина си – моя баща, в семинарията и той да стане свещеник. А брат ми, който не се подчини на волята на баща ми и завърши хладилна техника, сам после реши да следва в Духовната академия и стана свещеник. Родът на майка ми - по същия начин. Затова, когато баща ми отиде с майка ми в Канада, тя веднага организира училище с шест паралелки, на които преподаваше български език.

- Да учиш в духовно училище все пак въпрос само на възпитание ли е? Кое Ви мотивира да се насочите към семинарията?

- Първоначално отидох просто на инат. Баща ми беше духовник и не ми харесваше възпитанието, държанието на моите съученици и приятели от улицата, които му се подсмихваха и дюдюкаха, когато минаваше покрай тях. Той беше винаги изрядно облечен, спретнат и винаги имаше бонбончета за децата, които срещаше. Това подигравателно държание ми беше много обидно, особено защото това бяха деца, с които аз играя.

По-късно започнаха странични репресии и към мен, подхвърляха: „На попа синът!“, на което аз се ядосвах. И подадох документите си в семинарията. Имаше един такъв момент: в началото на учебната година цялото училище беше наказано да е без голямо междучасие, докато аз не си оттегля документите. Половината ми клас дойдоха да ми кажат да не си изтеглям документите, щом като искам да уча в семинарията. Така че не мога да кажа, че не съм имал проблеми. Но това, което създадохме в семинарията като приятелски връзки помежду ни, се превърна в приятелство и взаимопомощ за през целия ни живот.

Веднъж дядо Максим (блаженопочившият патриарх - бел. ред.) беше дошъл в храма и забелязал една снимка, на която се бяхме фотографирали по някакъв личен повод. И направил пред викарния епископ следния коментар: „Ти видя ли каква снимка има отец Мина?”. Епископът отговаря: „Да, видях я. С много свещеници и без никакви миряни”. „Това като го гледам… - продължил дядо Максим - отец Мина спокойно може да направи втори разкол” – подсмихнал се по троянскому патриархът.

Ние, семинаристите, след като станем духовници, обичаме да се събираме от време на време и да си споделяме проблемите, да се съветваме един друг. Времето се променя и ние трябва да бъдем адекватни на тези промени.

- През призмата на многогодишния Ви опит виждате ли промяна в ролята на свещеника сред обществото?

- Тя не може да се промени, пак си е същата. За нас си остава Господнето напътствие: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух” (Мат. 28:19). На нас това ни е мисията. Какво има да се промени? Трябва да се включим в новата действителност. Ако св. ап. Павел е проповядвал на площада, ние днес имаме значително повече възможности. Но винаги важното си остава същото – свещеникът не само да проповядва по християнски, а да живее по християнски. Личният пример е основното свидетелство на вярата. Кой ще го приеме е въпрос на личен избор, на лично дело. Христос е показал пътя, но кой ще тръгне по него, зависи лично от всеки.

- Трудно ли Ви бе беше да изпълнявате свещеническите си задължения във време, когато Църквата имаше външни ограничения, в сравнение със сега, когато всеки има свободата до изразява открито вярата си, да проповядва и да мисионерства?

- Не. На нас, свещениците, не ни беше така трудно, както на тези, които бяха на ръководни постове в Църквата. Например като софийския протосингел, който през 1943 г. безследно изчезна, и др. такива. Времето ни пощади от комунистическите издевателства и изпитания. Всеки сам избира доколко може да издържи - и физически, и психически. Но някак си и хората, с които работехме, и времето, в което живеехме ние, беше по-различно. Напр. някога цяло село е въставало под давлението на някой партиен секретар да разруши църква, да разгони свещеници...

Този период сега се измества от друго време. Официално говорят против нас, но всички, които в душата си и в сърцето си имат някаква верица, намират начин да ни потърсят и да се посъветват. Не е тайна, че някога аз съм ходил в домовете на много комунисти, партийни секретари и активисти. Те са ме канили да им осветя дома, икона и др. и са ме замолвали да отида до тях без расо, за да не смущавам съседите им. А сега, когато можеш открито да проповядваш, някои събратя си измислят поводи как да ходят цивилни. Аз не можах да свикна да ходя без расо, защото разсъждавам по друг начин.

- Мислите ли, че миряните влияят на свещеника?

- След като баща ми замина за Канада, при една от първите ни срещи той ме попита как са при нас в България нещата в Църквата. Аз му споделих, че това не са същите хора, с които преди години сме правили сказки, представления и др. А той ми се усмихна и казва: „Да. Разликата е едно поколение. Нас ни преследваха, но хората, които бяха отрасли и възпитани в царско време, са учили вероучение, закърмени са с вярата в Бога. Те знаеха как се влиза в църква, знаеха какво се прави и ни уважаваха. Сега вие работите с тези, които са обучавани в други училища и в ново време, и от друг вид учители, които казват, че няма Бог, няма религия и пр. Затова ви е по-трудно“.

- Какво е необходимо да знае един съвременен свещеник, за да бъде актуален и полезен днес на Църквата?

- Да не се крие! Светилникът трябва да е на видно място!

- Смятате, че днес свещенството се крие?

- Не говоря за всички, но има и такива… Да ходиш с расо по улицата, вече е светилник. Трябва да виждат, че те има. Спомням си професор Александър Милев, който казваше на един отличник до мен: „Знаеш ли защо на този двойкар му пиша три? Защото той всеки ден ще служи пред св. Престол“. Друг случай с професора беше, че той, пристигайки от София рано сутринта, ме беше заварил веднъж да спя на чина, докато го чакаме. Той попита отново отличника да мене: „Знаеш ли по какво се различавате? Разликата между него и тебе е, че ти знаеш всичко, а той знае това, което трябва“.

- Как се променя духовното образование в България?

- Според мен се променя в отрицателно отношение. Когато бяхме в Черпиш, ние, родените в София, упреквахме комунистите, че са ни запратили в гори и планини. И не знаехме дали някога ще се върнем в столицата, а и какво ще стане като се върнем… В Черепиш имахме преподаватели, които даваха от своето време, даваха своята вяра, за да дойдат и да ни научат на нещо добро. Кой повече, кой по-малко, но го възприемахме. Сега на най-централни места в София имаме сграда на Богословски факултет, на Софийска семинария, но…?! Факт е, че всеки от нас, завършил Семинария, богословие, можеше сам да застане на клира и да направи една служба. А сега?...

Ние шест години всеки ден се обучавахме в богослужението. Като станеш от сън, влизаш в клас за утринни молитви, после отиваш на църква. Една година казваш Трисвятое, Веруюто и се учиш да четеш псалми. На втората година ти дават да ги прочетеш гласно в църква. На третата година ти дават да се приближиш до клира и да вземеш участие заедно с другите в общи песнопения. На четвъртата година трябва да подготвиш една стихира и вече самостоятелно да я приложиш по време на дежурството на твоята певческа група, а в петата година ти дават задача - ти да подготвиш сам служба и да избереш пет човека, които ти да подготвиш и да ги ръководиш по време на богослужение. На шестата година те карат да застанеш на мястото на свещеника в храма и да проповядваш за поучение на всички, след като си имал възможност да подготвиш проповед за няколко месеца. Това умение се изгражда постепенно и когато завършиш, не е проблем да застанеш на клира и да изкараш каквото и да е последование.

- Главно подготовка за богослужебния живот на Църквата ли беше обучението в Духовната семинария?

- Не бих казал, но то беше основно, тъй като ежедневно трябваше да се показва наученото. Всички преподаватели със своето поведение и личен пример бяха като образец на православното богословие. Имахме един учител по християнска етика, който веднъж седмично изнасяше специална лекция. Ние си беседвахме всеки път с него по един въпрос, от който днес никой не се вълнува – за това как да влезем в църквата, как да се държим със свещеника, с висшата духовна власт, и ни провокираше да разсъждаваме върху примери от реалния живот. Например казваше: „Ти си на площад „Св. Неделя“, срещу тебе идва дама, но вали проливен дъжд. Ти си с чадър, носиш чанта, но си и с ръкавици, защото е студено. Как я поздравяваш, как се ръкуваш, кое махаш първо, къде отива чадърът? Слагаш ли чадъра над главата ѝ и къде слагаш ръкавиците?“ Ето и такива поведения обсъждахме и те ни подготвяха за живота в обществото. Ние си бяхме момчета, общувахме си по момчешки – ако има проблем скачаш, готов да се доказваш колко си як.

- През последните години все по-малко деца се насочват към семинарското образование. Защо според Вас е така?

- Семейството, което е домашна църква, има основополагащо значение. Какво виждат днес децата? Борба за материално подсигуряване, модерно електронно оборудване, постоянни безсмислени, но ефектни игри. Виждат баща и майка, които би трябвало да са едно, а те си говорят по такъв начин, че децата се чудят какви са тези родители. Детето е объркано – на кого да вярва, с кого да разговаря и да му иска съвети…

Преди години имаше и приемственост, която макар и в неголяма степен се изпълняваше от младите. Децата днес не ходят на църква. Как тогава някое да реши да отиде в семинарията? От къде сега младежите да знаят за свещенството? От вицовете и подигравките на хората ли? Те не са запознати с учението, което духовникът проповядва и носи в себе си и е призван да разпространява. Оттам тръгва всичко. Детето отива в училище, там никой не му говори за християнски ценности, няма вероучение…

Сърдим се, ние, хората от Църквата. На кого? Оправдаваме се, че тези или онези не ни дават да катехизираме обществото. Кой ни спира да работим? А там, където има възможност в училищата, защо пак не успяваме? Родителите ги спират. Да, предметът е поставен наравно с мениджмънт, финанси, западни езици, компютри. Така са поставени нещата, все едно че всички ще станат бизнесмени на този свят или производители, фабриканти. Всеки си има място.

- Вие сте били дълго време член на Софийския епархийски съвет, на Висшия църковен съвет и от години сте председател на митрополитската катедрала „Св. Неделя“. Какво се променя заедно със смяната на хората, които упражняват духовната власт?

- Когато станах дякон, викарен епископ беше митрополит Дометиан, а протосингел беше митрополит Йосиф. От тогава до сега - девет викарни епископи. Всеки по своему е постъпвал. Митрополията бележи свои възходи и падения в зависимост от викарния епископ, от протосингела и от това духовният ни глава накъде ги е насочил. Не може да кажем, че виновен е този или онзи. Всички сме виновни… И ние, свещениците сме виновни.

Имах веднъж един случай с дядо Дометиан, който искаше да изпее една песен, но беше пресипнал. Аз почнах да припявам с него, а той учуден ме пита откъде зная тази песен. Все пак владиката беше състудент с баща ми и аз от малък съм край тях. Те докато учеха и си пееха, аз бях в стаята, под масата, на вратата… понаучил съм нещо. Това ми е била средата, не съм имал друга.

Хубаво е, съдейки от моя богат опит, в Софийска епархия да има поне двама викарни епископи. Единият да отговаря за богослужебния живот. Сега ми харесва еп. Поликарп, че ходи да служи на много места. Но трябва да има и епископ, който административно да ръководи нещата, който да бъде постоянно на разположение в митрополията, да се среща с хората и да решава проблеми. Като председател на храма ми е ясно колко е трудно да тичаш за служба, да следиш нещата по богослужението, олтара, певците и да съблюдаваш и клисарите през това време. Трябва да отделиш време за училището, в което са те повикали, за сайта, който да оповести програма, новини, проповеди и пр., за хората, които непрекъснато имат нужда от нещо по твоята компетенция.

Едно такова разпределение е много необходимо, и то открай време. Където разберем, че даден човек има силата да работи, не е нужно да му пречим, а ние обикновено така постъпваме. Трудно ни е с кадрите, но когато има подходящ човек, с желание и интелектуална сила да се справи, ние не му даваме възможност, а това би било най-добре и полезно. Аз нямам знанието като някои специалисти по църковна музика, затова се обръщам към диригентите и ги приканвам да си организират певците за службите.

Дядо Максим винаги съблюдаваше в катедралата да има приемственост. Винаги е имало свещеници на по 60, 50, 40 и 30 години.

- Какво сте запомнили като ярка случка от управлението на викарен епископ?

- Спомням си дядо Йосиф, който налиташе да се кара на един свещеник, а свещеникът беше много добър, за разлика от мене. Гледам го - с широки ръкави, с дълга брада, с капа, с изглед на владика, аз като дяконче. Като взе епископът да му се кара крещейки, си мисля: къде попаднах? А дядо Йосиф му нарежда: „Колко пъти ти говорих поне като идваш в Митрополията да бъдеш трезвен!“…

Запомнил съм дядо Евлогий като стана викарий – той беше единственият тогава, който беше купил топове плат от Сливен и раздаваше на свещениците за подрасници, за раса, с голямо внимание се отнасяше към това какво казват свещениците и след като проверяваше дали това е истина, вземаше отношение. Така той се усъмни в нещо, което му казах… и тъй като събратът, който трябваше да потвърди казаното от мен, се отказа да го направи, владиката ме обвини в лъжа. Мина известно време и се разбра, че това, което бях му казал, е вярно. Прави му чест, че се извини, че не ми е повярвал: „Отец Мина, ти каза истината, но аз те обидих“ – каза той. „Не, обиди ме събратът, който каза, че ще застане до мене да ме подкрепи, че това е било така, а не дойде” – му отговорих аз.

После, като стана игумен на Рилския манастир, слава Богу, не сме имали проблеми и е разрешавал да служа на св. Йоан Рилски в пещерата. Аз съм бил дълго време певец в Рилския манастир, там ми е сърцето и с благословението на патриарха вече 25 години ходя един път годишно да отслужа литургия на гроба на светеца. Винаги му се обаждам и уточняваме час и някои детайли. Веднъж само пропуснах - в годината, когато ми направиха операция.

- Трябва ли да има активна връзка между Митрополията и председателите на храмове, която да е на база запознаване на духовното ръководство с проблемите на храмовете и разрешаването им след съгласуване?

- Задължително! Дядо Максим казваше: „Аз съм предстоятел на храма, а ти си председател. Ти ръководиш администрацията, а храмът е на Софийска митрополия“. Всеки викарий трябва да каже какви са неговите представи за развитието на катедралата. Ако единият е учил в Москва, а другият е учил в Гърция, знаят различни обичаи и аз съм свикнал всеки да въвежда нещо ново. При този беше така, при онзи беше онака, а Вие как искате да е сега? Трябва да се уточняват нещата и да не се създават паника или пререкания пред хората. Един шеф трябва да знае какво иска или ако не знае, да пита тези, които имат опит. Когато се чуди на празник как да стане нещо, може да се види как е било, как може да стане и как ще бъде най-добре.

- Трудно ли се управлява храм като „Св. Неделя“?

- Не. Управлението не е трудно. Трудно е, когато няма съвестни изпълнители и няма връзка с Митрополията. Дядо Максим идваше редовно на служба и винаги се съветвахме какво да се направи. На дядо Неофит сега съм му много благодарен за това, че винаги, когато съм го потърсил по телефона, няма случай той да не ми отговори. Трябва да има взаимовръзка, за да предложим на хората нещо, което е по-добро. Трудно се управлява, когато всеки ти обяснява какво да се направи според неговото виждане. Ами ела, опитай и после ще те видим.

Аз доброволно съм си приел този ангажимент, защото това е храмът, в който съм израсъл. Помня три поколения свещеници и по-назад. Помня какво се говореше вкъщи за това кое е добро и работи за храма и какво да се развие още в него. Приел съм го като мисия.

Моят баща е бил тук дякон, домакин, касиер, счетоводител и помня как идваше в шест часа и почваше да чисти. Сега се получава така, че трябва да обучаваш персонала от чистачката, през касиера и счетоводството, както и за други трябва да отговаряш и да проверяваш дали е добре свършено.

- Наложи се практиката повечето новоръкоположени дякони и свещеници да се обучават в митрополитската катедрала. Трудно ли е това обучение?

- Както всичко останало и то си зависи от човека. Има някои, които като свършат службата молят да отидат да си вършат друга работа, а други остават в храма със Служебника в ръка и молят да ги чуя как четат. Много е индивидуално.

- Спомням си, че преди години Неврокопският митрополит Натанаил, тогава викарен епископ, Ви беше накарал да следите изпълнението на един свещеник, който служеше св. Литургия. И тогава бяхте открили повече грешки, отколкото владиката беше забелязал. Това практика ли беше в Софийска епархия?

- Това беше един фрапиращ случай. Свещеникът се казва Г. Г. Владиката ми каза, че ние с него като комисия ще го наблюдаваме как служи и ако пропусна негова грешка, аз ще ходя да се обучавам. Отбелязваме си как протича литургията и накрая сравняваме грешките и се оказва, че аз съм забелязал една грешка в повече. Дядо Натанаил – 52, а аз – 53, от което и владиката беше много изненадан. Така свещеникът се научи да служи, но както стана ясно, не е достатъчно само това. После се видя колко смут донесе в душите на хората този човек със своите проповеди и живот.

- Има ли нужда свещениците след като минат обучение и отидат в енориите да бъдат отново проверявани и при установени пропуски да преминат опреснителни курсове?

- Да, има такава нужда и имаше такива курсове. Левкийският еп. Партений правеше всеки месец такива опреснителни курсове. Той се разпореждаше кой свещеник къде да служи, кои да присъстват и кой да произнася проповед. На клира също поставяше духовници и след това в Софийска митрополия се правeше разбор, след като някой свещеник изнесе беседа върху тълкуванието на св. Йоан Златоуст, върху посланието на св. ап. Павел, и едва накрая се обсъждаха и други въпроси. Но като стигнехме до „и други въпроси”, се започваше все с едно и също разискване: защо няма раса, защо няма повишаване на заплатата, защо се търси сметка за требите, и почваха злободневните проблеми… Затова и тази практика се преустанови.

- Според Вас какви са добрите практики в обучението на свещенството, за да бъде то на по-високо духовно и интелектуално ниво?

- На първо място да има обективност. Да няма мой човек, твой човек, чужд човек. Този е усвоил нужното, значи може да се ръкоположи, другият вече е научил богословската аргументираност, може да проповядва и да изповядва. И трябва контрол за правилното изпълнение на свещеническите задължения.

Един го обучаваш, справя се, изпращат го някъде, а той трябва да е в градска църква... Имаше през годините поне трима човека, които исках да останат в храма, защото виждах, че те биха се справили. Един от викарните обясняваше, че всички искат да работят в катедралата. Ами дайте ги, но да не е само забратската каса. Едната седмица ще служи, през другата ще изпълнява помощничество, а в останалото време ще отговаря за село еди-кое си. Трябва всички да сме взаимнозаменяеми. А аз често няма на кого да кажа да направи или да довърши нещо. Явявам се и касиер, и счетоводител, и какво ли още не…

- Вие сте служили най-вече при патриарх Максим. С какво ще го запомните?

- С неговата мъдрост и далновидност. Той никога за нищо не ми отговори на въпроса с конкретен отговор. Веднъж използвах възможността като идваше в храма за служба да го попитам за нещо. Той не ми отговори, но след време ме накара да напиша писмо и подробно да му обясня за какво става въпрос. Аз дълго обмислях как точно да се изразя и докато умувах ми дойде още по-добра идея. С неговото търпение той и ни възпитаваше, и ни внушаваше най-доброто решение.

Патриархът много е изтърпял и само който го е познавал по-отблизо и по-дълго време, може да прецени колко много трябва да имаш в главата, за да издържиш на това напрежение и отговорност.

- Какво е нужно на съвременния духовник?

 

- Всичко тръгва от семейството, както казах и в началото. Ние като свещеници и вие като богослови трябва да тръгнем оттам. Първо, ние не само да проповядваме християнството, а и да живеем по християнски. Един философ е казал: да станеш християнин е много лесно, да останеш такъв е трудно.

Защото изкушенията в живота са толкова много, че те карат да избягаш от това. Но трябва да помниш, че Господ те е призовал и ти си призван. И доброволно си приел пътя. Така че и в добро, и в лошо, върши си го. Това не може да се осъществи без да има формиран начин на мислене. Още от най-ранна възраст човек трябва да се възпитава по определен начин, след това като узрее ще е много трудно да мисли по друг начин. Трябва да има отрано християнско възпитание. Да се възпитава в ценности и те да не са само материални.

- Съвременният свят това проповядва…

- За ценност приемам твоето отношение към мене и обратното, а не дали ще извадиш някаква банкнота. Разбира се, има много хора, които са ми давали, но това ме ползва в момента. А накрая какво остава: само доброто отношение, добрата дума.

- Какво казвате на свещениците, които се обучават при Вас?

- Говорим за нещата от живота и традицията в Църквата. Аз ги виждам как постъпват в желанието си да вървят нагоре, като съзряване. Те са разбрали това, което трябва; те знаят, че от свещеническото си служение милионери няма да станат. Това е твърдо и ясно. Искаш ли да вървиш по трънливия път? Какво да му кажа повече от Спасителя: "В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света." (Йоан 16:33)

- Според Вас трябва ли свещениците да поддържат духовна връзка с друг отец и да ходят на изповед?

- Задължително. Не може да задължаваш хората да правят нещо, а ти да не го правиш. Когато слепец слепеца води, знаем какво става…

- Много често се чува да казват, че не могат да си намерят изповедници.

Да, защото търсят все Старци. А Старец се става чрез опит. Това си видял, това си опитал, това те е опарило, това те е развълнувало и си разсъждавал как да го преодолееш, как да го пребориш, как да го преминеш. Намериш ли изход, ще намериш и отговори.

- Какво си пожелавате след 40-годишния си свещенически опит?

- Това, което се казва в ежедневната молитва: Да бъде волята Божия! Господ знае най-добре от какво се нуждаем ние, и свещениците, и миряните. Той да прецени какво да ни напрати.

- Иска ли Ви се внукът, който носи Вашето име, да стане духовник?

- Не съм го мислил. Той има майка и баща, нека те да решават, а той като поотрасне да реши за себе си.

- Добър избор ли ще направи, ако иска да поеме по този път?

- Ще бъда малко неискрен, ако кажа, че искам да поеме пътя на духовника. Пътят е благодатен, но трябва да бъде ясен и осъзнат избор, за да бъде добър духовник. Все още е малък да му покажа разликата между материалните облаги на този свят, към които и много братя се стремят, и ценностната система на християнската вяра. Мога да му кажа само, че това е единственият път за спасение.

При нас аз самият намирам много неща за изправление, много неща може да се направят по-добре и сме длъжни да ги направим по-добре. Да вложим време и колкото усилия са нужни.

- Много благодаря за този сърдечен и искрен разговор.

Интервюто взе: Весела ИГНАТОВА
„Църковен вестник”, брой 13

 

 

Снимки

Последната снимка на патриарх Неофит и отец Мина, направена в олтара на храм "Св. Неделя", 21 ноември, 2019 г.
« предишна новинаследваща новина »