ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Интервю с протодякон Любомир Братоев

11 януари 2011 22:14,
Протодякон Любомир Братоев

Дяконът е помощник на епископа и свещеника по време на богослужението. Протодякон - това е награден с църковно отличие (офикия) дякон, пръв сред останалите дякони. Разговаряме с протодякон Любомир Братоев за актуални проблеми от живота на многострадалната ни Българска православна църква. Той е ръкоположен за дякон от Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон през 1995 г. в Берлин.

- Отец Любомир, как намерихте пътя към храма?

- Пътя към храма едва ли съм го и търсил, по-скоро от самото начало си бях църковен. Всъщност едни от първите ми детски спомени са как в сумрака, в тъмнината на стаята, гореше огънчето на кандилото. Още си спомням иконата, пред която гореше домашното ни кандило - на Спасителя, Който се моли в Гетсиманската градина. Тя ми е от любимите икони до ден-днешен. Като малък аз още не знаех Кой е Този Човек, че това е Иисус Христос, но оттогава някак ме грабна това изражение на лицето Му, в което има едновременно и молба, и надежда - някаква тъга, че човек се е отделил от Господа, но и надеждата, че отново ще бъде с Него.

В семейството после си тачехме празниците, наистина скрито „поради страх от юдеите”, както пише в Евангелието, да - от комунистите. Но винаги, дори когато се случеше Великден или Рождество, по-възрастните помнят, се организираха екскурзии от класа, имаше интересни предавания по телевизията само и само да не ходят хората на църква. Но дори когато имаше екскурзии от класа, аз съм си оставал вкъщи, защото това са си най-големите семейни християнски празници и винаги вкъщи се празнуваше.

В семейството също имаме свещенослужители, братовчед на стара майка, Бог да го прости, свещеноиконом Лука Кадиев. Беше един от най-видните софийски свещеници. Баща ми е кръстен навремето от бившия Нюйоркски митрополит Йосиф и в родата на баща ми често се смеят, че когато го кръщавал, той го е нарекъл за свещеник, а баща ми беше юрист по професия, но както се казва - при него не уцели, а при тебе удари. От малък често имах контакт с духовници. Като тръгнах на училище, винаги минавах през църква да си запаля свещичка преди учебните занятия и тези 10-15 минути прекарани там ми помагаха и в учебния процес, защото човек намира спокойствие и равновесие.

Така че в този смисъл от малък си живея с църквата и затова, когато дойде предложението от страна на високопреосвещения митрополит Симеон да стана негов дякон през 1994 г., тогава станах иподякон, 1995 г. дякон, някак си нещата си бяха естествени. По това време живеех в Берлин. Едно от първите неща, които направих в Германия, беше да намеря православните храмове. Тогава нямахме нито българска църковна община, нито български православен храм. Ходех при руснаци, сърби, гърци и дядо владика, като дойде през 1992 г., аз му помагах в контактите с другите православни църкви и съвсем естествено станах негов помощник и по-късно дякон. В чужбина постоянно си бях всяка събота и неделя в църква.

- Семинарист ли сте по образование?

- Не, аз съм от гимназистите. Завършил съм немската езикова гимназия в София, после завърших тогавашното МЕИ, сега Технически университет. Специалността ми е електроакустика и звукозапис, радиотехника.

- Какво е Вашето мнение относно приобщаването на младите хора в Църквата и подобряване имиджа на БПЦ сред обществото?

- Традиционно българите ходят на църква по големите празници. За съжаление вярването е повече на „битово” ниво и затова си има ред причини. Те започват още от времето на турското робство, когато сме имали фанариотско владичество, в църквите Божието Слово се е преподавало на неразбираем гръцки език. Тогава е настъпило едно леко отчуждение, което за жалост през годините на атеизма, на комунистическия режим съвсем се засили, тъй като хората бяха преследвани за своята вяра. А след промените, за жалост промените настъпиха във време, когато в целия свят властва най-вече материализмът. Хората гледат материалното повече, отколкото духовното. Същевременно родната ни Православна църква премина тежкия период на разкола и тогава беше заета именно със себе си, а не с народа. Това доведе именно до едно отдръпване и безверие. Защото да отидеш само по Великден и по Рождество на църква не показва твоята вяра. Всички казват, че са православни, но ако в неделен ден преброим вярващите в църква, ще установим, че присъства един процент от населението, дори може би и по-малко.

Много съм малък да давам препоръки. От една страна, висшият клир трябва да настоява с всички средства за въвеждане на вероучение в училище. От друга страна, свещенството трябва да се върне към мисионерстването, както едно време е било в древността. Например за Водици преди Богоявление всеки енорийски свещеник трябва да не се срамува да позвъни на хората да поръси вярващите за здраве и да им събуди по този начин любопитството. И в един момент ще бъде, както и до 9-и септември, енорийският свещеник заедно с домашния лекар са били най-приближените хора на семейството, защото всяко семейство при него се е изповядвало, при него се е кръщавало, венчавало, а в едни момент той е опявал членовете на семейството. Енорийският свещеник е бил един от най-близките хора на семейството. И сега той трябва да бъде по този начин. Да не чака той в храма хората, а сам да тръгне да търси хората. Трудно е, но в крайна сметка Христос е казал: „Оставям ви сред вълци, ако бяхте от този свят, светът щеше да ви обича”, а вие не сте от този свят.

- Т. е. необходима е по-голяма активност на духовниците в това отношение?

- По-голяма активност на духовниците, но тя трябва да бъде подпомогната и от висшия клир. Трябва да се помисли и за заплатите на тези хора, защото в един момент всеки от духовниците също има семейство и трябва да го изхранва. Мога да дам един пример. От 12 години съм отново в България, но 10 години изкарах в Германия. Свещениците на другите православни църкви в Германия бяха на заплати и наистина се грижеха само за духовното, докато нашите свещеници в Западноевропейската епархия практически не можеха да се издържат от прихода на църковните ни общини и затова се налагаше всеки да работи нещо. Нашият свещеник в Стокхолм ходеше в една фабрика да пакетира амбалаж. Свещеникът ни в Лондон ходеше в старчески дом да работи, като нощен санитар. Всеки си имаше някаква професия. Аз лично карах такси, защото не исках да бъда в тежест на Църквата. От една страна, си на работа, а от друга - трябва да изпълняваш задълженията си като духовник. Но и в България свещеникът, за да не мисли за материалното, той трябва да е подсигурен, за да може да гледа повече на духовното. Винаги ме е смущавало примерно това, че има такса за тайнствата. Призванието на Църквата е да приобщава към Христовата вяра всеки човек. Ако някой дойде и иска да се кръсти, но няма пари да си плати таксата, Църквата един вид ще му откаже кръщение.

Едва ли ще стана много симпатичен, като дам един пример отново с Германия, с католиците. Там човек, когато декларира пред държавата, че е вярващ католик или протестант, се задължава да плаща един вид десятък, църковен данък. Този обаче църковен данък му се приспада от неговия доход през годината, така че той плаща по-малък данък на държавата, но с това че плаща църковен данък всеки месец, всичките тайнства и треби, които Църквата извършва за него, са без такси. Той отива и представя, че си плаща данъка и повече от него нищо не искат. По този начин държавата подпомага Църквата, защото тя се лишава от част от данъка си, който отива директно в Църквата.

- Т. е. това е вид държавна помощ?

- Да, както сега модерно се използва една дума, трябва да се подходи мултидисциплинарно. Стига да има желание от всякъде да се намерят пътища, за да се подпомогне Църквата в мисионерската й дейност. Но именно за да се върнат хората в храма, трябва да има мисионерска дейност на Църквата. Хубаво е, че в последно време и Църквата реагира по всякакъв повод, както беше и с гейпарада, концерта на Мадона и на Пайнер и други публични изяви, както беше пред храм "Св. Александър Невски". Така трябва да бъде Църквата за всяко нещо, което се случва в обществото, а и в света. Тя трябва да има своята позиция и да я показва пред хората, за да нямат основания хората да казват: да, те там са се затворили и са се капсуловали и нямат нищо общо с живота. Същевременно и свещениците трябва да бъдат по-активни спрямо енориашите си и от друга страна - проповедите трябва да са осъвременени. Не да се преразказва евангелието, което е било прочетено по време на службата, а това евангелие да се свързва именно с живота, който ни заобикаля и е около нас. Примери има достатъчно. Силата на евангелието е в това, че именно думите, които е произнесъл Христос, са актуални както тогава, така и сега.

- Разбира ли съвременният българин църковнославянски език и участва ли в богослужението с цялото си същество? В други поместни православни църкви богослужебните книги отдавна са преведени на разбираем за народа език.

- Това е един отдавнашен диалог дали да се служи на български. Аз лично предпочитам да служа на църковнославянски. И според мен, ако ясно се произнасят думите, както винаги съм се стараел и аз, той е много близък до съвременния български и когато ясно се произнасят думите, тогава някак си подсъзнателно всеки разбира за какво иде реч. Наистина, когато са треби, като например панихида, тогава на български е по-удачно да се служи, защото наистина е по-разбираемо за хората, също и в момент, когато има голяма скръб при погребение или голяма радост при венчавка. Но св. Литургия ми е по-драго и по-присърце, когато се служи на църковнославянски. Все пак това си е древният език. Пак повтарям, когато ясно и отчетливо се казват думите, те са разбираеми, иначе дори и на български, но човек като си мърмори под носа, никой няма да го разбере за какво става въпрос.

- БПЦ прави големи усилия за въвеждане на вероучение в училище. Какво е вашето мнение? Одобрявате ли го?

- Не само го одобрявам, задължително трябва да се въведе, защото трябва да помислим като БПЦ освен за спасението на душите на хората, но и на следващото поколение. Както веднъж по време на турското робство сме спасили националното самосъзнание, сега именно ще спасим бъдещето на България. Защото ако от икономическата криза, която сега тресе целия свят, ще излезем, може би, догодина, то от духовната криза, която тресе нашето българско общество от много десетилетия, излизане няма да има, докато не се започне да се сеят семената на вярата в децата. Ефектът от вероучението ще бъде наистина след 10-15 години, защото тези деца трябва да пораснат и те трябва да имат собствени деца и да ги възпитават. Но същевременно учебният предмет вероучение ще бъде не само за децата, но и за родителите, защото много от родителите нямат представа от християнство, нямат представа от елементарни църковни обичаи.

- В заключение какви са Вашите пожелания към младите читатели на сайта, които в момента или съвсем наскоро са направили първата си крачка към храма?

- Който съвсем случайно е попаднал в сайта нека не го затваря веднага, защото сайтът е хубав и ще му донесе интересни вести. Същевременно аз винаги препоръчвам на всички новопокръстени книгата „Нашата вяра”. Всеки, както би следвало да има вкъщи Свещеното Писание, по същия начин трябва да има книгата „Нашата вяра”, издадена от Св. Синод. Тази книга, от една страна, в сбит разбираем разказ преразказва Св. Писание, а същевременно в нея са обяснени много неща. Съдържа целия катехизис. Човек след като прочете тази книга, той вече е готов да приеме св. Кръщение. Хора често са идвали при мен за кръщение и винаги съм им препоръчвал да прочетат тази книга, с което са ме разтоварвали от задълженията ми на кръстник, т.е. да стоим и беседваме дълго. След това наистина става една беседа с човек, който е запознат. Това е и древният ритуал в Църквата. Хората да преминат един период на оглашение. Пожеланието ми към всички млади хора в България е: прочетете, поинтересувайте се малко повече за християнството. Дали ще станете християни, това е ваша воля. Но винаги е по-добре човек да знае повече, отколкото по-малко. Защото, знаейки по-малко, той ще изпусне най-същественото в живота.

- Много Ви благодаря за това интервю!

 

 

Снимки

Протодякон Любомир БратоевПротодякон Любомир БратоевВъзгласяне на многолетствиеПротодякон и дякон
« предишна новинаследваща новина »