ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Слово на Мелнишки еп. Серафим в памет на Екзарх Йосиф І

17 юни 2012 20:06, Българска Патриаршия
Мелнишки епископ Серафим

Екзарх Йосиф I – великан на духа и стожер на Българската православна църква и държава

Възлюбени братя и сестри в Христа Господа,

След като празнувахме слизането на Св. Дух и отдадохме почит към избраните Негови съсъди – светите Божии угодници, днес се събираме в дома Господен, за да почетем с любов просиялите в святост наши сънародници. Наред с тези, чиито имена са ни известни, прославяме и онези наши молитвени застъпници, които ние поименно не знаем, но които Господ е приел при Себе Си. Има и такива светила в историческия път на нашия народ, които макар да не почитаме като светии, са отдали целия си живот в служение на Църквата и народа си. Днес се прекланяме пред паметта на блаженопочиналия приснопаметен Екзарх Йосиф I. Животът на този велик наш съотечественик е низ от подвизи и страдания, саможертва за Църква и народ.

Роден е на 05.05.1840 г. в гр. Калофер. Светското му име е Лазар Йовчев. Основното си и класно образование получава в Калофер при прочутия даскал Ботьо Петков. Тих и прилежен по характер, Лазар обичал да чете в училищната библиотека, вместо да играе с другарите си. През 1859 г. завършва четирикласното училище с отличие и по настояване на съгражданите си започва като учител в класното училище, в помощ на даскал Ботьо Петков. При това си занимание той вижда своята педагогическа неподготвеност и търси начин да продължи образованието си по-нататък. Заминава за Цариград, където през 1862 г. записва френски католически колеж. С много тактичност в обноските и с голямо старание усвоява отлично френски и латински език и всички преподавани предмети. През 1864 г. е удостоен с почетна награда като първенец на випуска. С помощта на съгражданите си калоферци в Цариград заминава да учи в Парижкия университет. Записва литературния факултет, чете денонощно, търпи лишения и затруднения откъм средства и така след две години завършва степен бакалавър. Намирайки се във финансова невъзможност, прекъсва за следващите две години. Отказва предложена му стипендия от турска страна, за да не се лиши от свободата си на действие по-късно и за да не посвети силите си на турската политика, а на възраждащата се българска нация. Записва юридическия факултет. Трудностите и лишенията разклащат здравето му и много време изгубва в боледуване. Това го подтиква да търси строги правила, чрез които постига самовъзпитание и които следва до края на живота си. За три години, през 1870 г. завършва юридическия факултет. Тази година е знаменита за нашия народ. С историческия ферман от султана се създава Българската екзархия. Лазар Йовчев се завръща в Цариград. За кратко време – около 2 години, се занимава с журналистика. След това става секретар-писар на Смесения съвет при Екзархията и се старае с всичките си сили да допринесе за доброто устройство на вече самостоятелната Българска църква. След като новоизбраният Български екзарх Антим пристига в Цариград през март 1872 г., Лазар Йовчев е неизменно до него като най-доверен негов помощник. Във всичко се проявявала добродетелността на младия калоферец и бързо е назначен за секретар на Екзархията. Загрижен за бъдещето на църковното дело, екзарх Антим привлича младия Лазар към духовното поприще със словата: „В новия Христов вертоград се открива жетва голяма, а деятели малко”. В дневника му четем за 16. 09. 1872г.: „Ден знаменит! Дадох дума на Св. Синод, че постъпвам в духовното поприще... Както имах куража да се отрека от женитбата и световните добрини, тъй трябва да обърна всичкото си внимание в изпълнението на длъжностите ми с всичката ревност и с всичката енергия на душата ми”. Целият по-нататъшен живот на Л. Йовчев е изпълнение на този призив на неговата съвест. На 23.09.1872 г. приема монашество с името Йосиф. „В днешния ден се реши съдбата ми” - пише той в своя дневник. Бързо приема ръкоположение за йеродякон и йеромонах и на 01.12. 1872 г., вече като архимандрит, е назначен за протосингел на Екзархията. Организаторските и административни дарби на архим. Йосиф бързо довеждат до добри резултати в живота на Екзархията. Високо оценен, отец Йосиф е избран за Одрински митрополит, но турското правителство отказва да го признае за кириарх на Одринската епархия и той никога не заема тази катедра. Като протосингел често присъства на срещите и разговорите на екзарх Антим с турските управници и представителите на Великите сили и така отблизо се запознава с актуалните български въпроси – закрепването на Екзархията, устройването на смесените епархии, освобождаване на затворените българи, закрила на угнетените български църковни общини. На 02.02.1876 г. архим. Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит. Това събитие се случва в паметно време - подготовката и избухването на Априлското въстание. Колкото радостно и възторжено било посрещането му от народа в Ловеч, толкова драматични и тежки моменти последвали при потушаването на въстанието. Въпреки трудностите на историческия момент митрополит Йосиф слага ред в духовните дела на епархията и свежда до минимум бракоразводните дела, които и тогава никак не били малко. На следващата година в деня, когато е обявена Руско-турската освободителна война - 12.04.1877 г. - екзарх Антим е свален от поста си. На негово място е избран Ловчанският митрополит Йосиф. Обстановката, в която той поема този тежък кръст, е изключително трудна. Екзархът е принуден да търпи непрекъснати укори от страна на губещите във войната турци, че повече се грижи за народа си, отколкото за съдбата на Османската империя. Усилията му непрекъснато поне малко да укротява ожесточената към българите турска власт не дават резултат. Скоро идва радостният ден на Сан-Стефанския мирен договор – 03.03.1878 г. Възвръща се свободата на българската държава. Бързо идва обаче и печалният ден на Берлинския конгрес и свободна България е разпокъсана. Разкъсва се и всеотдайното сърце на архипастира на българите и всичките си усилия той насочва към възстановяване на духовната цялост между свободните и останали в робство части на България. Следват поредица от срещи, разговори с турските управници, но въпреки дипломатическия подход и търпението на Екзарха, исканията му не биват удовлетворявани. Това са години на жестоки изпитания. Никакви пречки обаче не сломяват упоритостта и решителността на Екзарха в изпълнението на неговия дълг. Основната цел, която преследва е да обедини духовно цялото българско население и особени усилия полага за включването на Македония към диоцеза на Българската екзархия. С цената на големи трудове и при много опасности, през първите двадесет години от своето управление екзарх Йосиф спечелва 7 епархии с над 1 мил. българи. С тези успехи екзархът не се задоволява и продължава действията си все в този дух и до 1912 г. са устроени още 8 епархии в Македония и една в Одринско. Едновременно с това Екзархията възстановява и правата си на попечител на българските училища в пределите на Османската империя. През септември 1891 г. се сбъдва голямата мечта на екзарха – открита е Българска духовна семинария в Цариград.

Основният си дълг екзарх Йосиф съзнава в това „да брани интересите на Черквата”. „Аз – пише той - не работя на партия, работя на идея, браня онова, което пред Бога, пред Църквата и пред народа съм задължен да пазя – православната вяра и българската народност”. Ясно е виждал пагубните за народа ни последствия от междупартийните противоречия, изразявал е несъгласието си с политиката на Фердинанд, но като добър пастир винаги се е опитвал да помирява враждуващите страни за общото благо. Виждайки незаинтересоваността на царя и на политическите партии към състоянието и живота на Църквата, екзархът призовава: „Църквата да седи вън от партиите и по-високо от тях”.

Идва друг още по-тежък момент, който трябва да преживее първойерархът на българите – националната катастрофа, последвала Балканската и Междусъюзническата война, както и свързаното с това разрушаване на екзархийското дело в Македония и Одринска Тракия. Съкрушен душевно от тези загуби, през есента на 1913 г. заминава за София. Посрещнат е възторжено и тържествено от царя, българските държавници, Св. Синод, множество духовници и миряни. Получава високо отличие от името на руския император Николай II за дейността и заслугите му към православния български народ. Последните две години от живота на екзарх Йосиф донасят изпитанията на честите боледувания, но не сломяват волята му да полага грижи за Църквата и за своето паство до край.

Важно за нас днес е да знаем заветите на блаженопочиналия български екзарх Йосиф I. На малките ученици той завещава да знаят, че „щастието не е в богатството, разкоша, удоволствията, щастието е в правдата, в любовта, в истината, в изпълнението на дълга”, както и „във вярата в Триединаго Господа Бога.” Към студентите се обръща с наставлението: „ Да не се забравя, че Църквата е била и ще бъде най-будният страж на всенародните идеали”. „Един народ, който сее положителни добродетели в младото поколение, е народ с велико бъдеще и никакви интриги, сплетни и залисии, отдето и да идат те, не могат да му отнемат историческия дял на напредък и съвършенство”.

„Всеки, който обича България и милее за нейното бъдеще, трябва да бъде верен и добър син на Църквата”. На свещенството завещава да тачат сана си, да обичат енорията си, да имат любов помежду си, да не забравят че служат на Бога. „Българското духовенство не трябва да служи на никоя политическа партия!”

Към целия български народ екзарх Йосиф е оставил следния завет: „България никога не бива да забравя, че ореолът, който почива над челото, изхожда и почива от тия две безсмъртни начала на нейната национално-държавна и духовно-културна структура – православието и славянството”.

„Слава Тебе, Господи! Нямам вече никакви болки. Сега се чувствам блажен. Ето това е блажено състояние...” – с тези думи завършва житейския си път приснопаметния екзарх Йосиф. След като изрича тези слова, той се изповядва и причастява. Погледът му дълго остава прикован в иконата на Спасителя. Накрая вдига очи към небето и безболезнено издъхва с тънка усмивка на лицето. Денят е 20.06.1915 г. Блажена кончина, подобаваща за достойно извървян път в Христа и достойно изпълнен дълг към Църквата и Отечеството.

Името на екзарх Йосиф все още не нареждаме в лика на светиите от българския род, но той е от онези наши наставници във вярата, които по думите на св. ап. Павел трябва винаги добре да помним. Така като имаме пред очи свършека на неговия живот - да подражаваме на вярата му и да пазим заветите му.

Слово на Мелнишкия епископ Серафим

17.06.2012 г., Неделя на Всички български светии

 

 

« предишна новинаследваща новина »