ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

ПРИВЕТСТВИЕТО на вицепрезидента на РБългария г-жа М. Попова към І Национална конференция на учителите по Религия-Православие

10 октомври 2012 15:40, Българска Патриаршия
Вицепрезидентът на РБългария г-жа Маргарита Попова

Слово на вицепрезидента Маргарита Попова на Първа Национална Учителска Конференция (НУК) на учителите по Религия - Православие „Духовно-нравственото възпитание на учащата се младеж в съвременна България”

 

28 септември 2012 г., Пловдив

 

Ваши Високопреосвещенства,

Ваши Преосвещенства,

Уважаеми колеги учители,

Благодаря от все сърце за поканата, която ми отправихте за участие в Първата национална конференция на учителите по Религия – Православие в България на тема „Духовното и нравствено възпитание на учащата се младеж в съвременна България”. Колко хубава тема само сте избрали - бъдещето на децата ни, бъдещето на човешкия род на земята.

Като филолог по първото си образование и ваш колега с учителската си правоспособност, искам още в началото на краткото си слово да подчертая, че познавам отлично и ценя високо ролята на Българската църква за въвеждането на България в кръга на цивилизованите европейски държави, за нейното укрепване и развитие не само още по времето на покръстителя княз Борис, но и до днес, както и за духовното и нравствено възпитание и въздигане на българския народ. Делото на светите Солунски братя и съпокровители на Европа Кирил и Методий, на свети Климент Охридски и свети Наум Охридски, на свети Иван Рилски, на свети Евтимий Търновски и неговите ученици, на преподобни Паисий Хилендарски и всички духовници-възрожденци осветява пътя на създаването, развитието и оцеляването на българската духовност през вековете на изпитания, на войни и робства, но също така – и във времена на духовен възход, на укрепването на вярата в доброто, на възкръсването след тежки беди на надеждата в утрешния ден.

Именно културно-мисионерската роля на Българската църква стои в основата на онази знаменита фраза на дядо Вазов, която дава най-висш израз на нашето национално българско самочувствие, а именно, че „И ний сме дали нещо на света – и на вси славяни книга да четат”. Книгите и книжовниците на Преславската и Охридската книжовни школи през Х век са част от наследството на богатата християнска култура. Спасително за тази култура е и второто могъщо българско духовно влияние през ХV век, когато се спасява богатата руска култура от чужди нашествия. Най-добрите ученици на великата духовно-книжовна Евтимиева школа – Киприан и Григорий Цамблак – не само занасят книгите, богатия език и уникалния стил „плетение словес”, както и духовните послания на тази школа, които се превръщат в спасителни слова на новото културно развитие на Русия, но и последователно оглавяват Руската църква.

Ами можем ли да забравим делото и великия ръст на Иларион Макариополски в онази българска неделя, в онова българско Възкресение, когато той се изправя в цял ръст и поема короната на Църквата, подадена му от народа в Цариград, когато той се назовава Патриарх на Българската църква, и когато той повежда българския народ в неговото страшно, тежко, но и могъщо десетилетие в средата на 19-и век – десетилетието на нашето, българското Възкресение. Не е чудно, че когато поробителят отива в неговото родно село и разпитва за него, той се чуди и казва: ”Гледай ти, гледай ти, къде се родило и отрасло това момче. Кога се покалугери и кога размири света!” Духовници – великани! Великани на църковната борба, която се превръща в част от епичната национално-освободителна борба на българския народ за независимост и за човешка свобода.

Дългият исторически опит на нашата държава отдавна е доказал, че общество без вяра не е истинско, не е здраво общество. То прилича на лодка, която бурното море може да разбие в скалите, вместо да я отведе на спасителен бряг. Ето тук е ролята на училището - светско и духовно. Образованието на тоталитарната държава не само бе загърбило тази роля, но и възпитаваше у подрастващите атеизъм и наказваше безмилостно онези млади хора, които се осмеляваха да престъпят в църковния храм, да сключват църковен брак или да кръщават рожбите си. Самата аз сключих църковния си брак тайно и с риск. Възпитаването от рано на децата ни в духа на проповядваните от религията добродетели е най-сигурната гаранция както за тяхното бъдещо духовно здраве, така и за духовността на цялата ни нация.

Религията ни учи да имаме добри сърца, да бъдем добри помежду си и благочестиви, да прощаваме на съгрешилия и да поощряваме добродетелния. Тази нейна роля е особено важна в общество като нашето, в което толерантността, зачитането на правото на другия да изповядва и друга, различна от твоята религия, е белег на духовна извисеност. За това допринася преди всичко образованието, което възпитава в любов към ближния, независимо от расови и религиозни различия, осъзнаването още от най-ранна възраст на истината, че всеки човек носи в душата си божествената искра на обичта и добротата, на опрощението, на готовността да помогнеш на човека до теб. И светите отци, и бащите на педагогиката казват, че душата на детето е бял лист хартия, на който можеш да напишеш всичко – и добро, и лошо. Затова отговорността както на родителя, така и на духовния възпитател в лицето на Църквата ни е безусловно решаваща и неизмеримо голяма. Възпитанието на децата е път за духовно възраждане на страната ни.

А възпитаването на истинската, хуманната толерантност е трудно осъществимо без познаването на историята и същността на религиите като най-добрия духовен водач на човека по пътя му към божествените истини, към самоусъвършенстването, което е най-важната предпоставка за нравствено извисяване и на цялото ни общество.

Нашата Православна църква има огромен опит. Тя би могла да развие своите доказани от хилядолетната си традиция възможности за правилното насочване на децата към истинските християнски ценности и към пълноценен духовен живот. Разполагаме с отлично образовани учители и духовници. Имаме нужда обаче те да са много, много повече.

Организирането на различни места на неделни училища, на достъпни и разбираеми за подрастващите беседи, разширяването на присъствието в учебните програми на часове, в които децата не само биха изучавали религиите, но и биха опознавали още по-добре същността, смисъла и огромния духовен потенциал, който носи тяхната вяра в Бога – ето само някои от многото полета, към които Българската православна църква би могла и насочва своите усилия.

Пожелавам ви вдъхновение и мъдрост на вашите мисли и решения, които несъмнено ще допринесат решително за осъществяването на общата ни цел – грижа за вярата, за образованието и духовното извисяване на нашите деца, защото, уважаеми представители на църковната и на светската власт, ние имаме нужда от вяра, имаме нужда от надежда и имаме нужда от обич. Човешка обич помежду си. Тази конференция ме изпълва с надежда. Моето задължение като държавник е да не позволявам у нито един от вас да умре надеждата. Нека да го направим заедно – светската и църковната власт.

Благодаря ви и желая успех на конференцията!

 

 

 

 

« предишна новинаследваща новина »