ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Послушник на Божията воля и Божия промисъл - интервю с Видинския митрополит Дометиан

21 ноември 2012 13:07, Видинска митрополия
Митрополит Дометиан

- Ваше Високопреосвещенство, Вие сте 25 години начело на Видинската епархия като Видински митрополит и навършихте преди дни достолепна възраст – 80 г. Какви чувства Ви вълнуват?

- Чувствата, които ме вълнуват, са чувства като на всеки един човек, когато навършва една достопочтена възраст 80 г., от които 25 години начело на една древна епархийска катедра в диоцеза на Българската православна църка, каквато е Видинската. В Свещеното Писание е казано: „Годините на човека са 70 години, а при по голяма сила - 80 години, а останалото време е труд и болести”. Много мъдро е казано в Свещеното Писание, защото то е истинско, то е боговдъхновено, то говори реално за човешката същност, високо творческо призвание и пр. Като вярващ човек в благия Божи промисъл за всяко човешко същество и за всички човеци поотделно аз изпитвам чувства на особена благодарност и благоговение към Бога, към Неговата съпътстваща ме милост в годините на моя живот, защото да се родиш в едно малко родопско селце и да тръгнеш по възходящата стълбица в живота на възпитание, образования и да достигнеш един пиедестал в църковно-обществения живот, какъвто е митрополитът, архиереят, това, разбира се, е едно завоевание на положените усилия. Но аз не го отдавам само на моите скромни сили и възможности. Винаги съм се старал, както озаглавих албума за моята 75-годишнина, старал съм се да бъда послушник на Божията воля и Божия промисъл. По молитвите на света Богородица и моя ангел-хранител, на когото съм кръстен в рождение - св. великомъчекик Димитър, и сега поел пътя на монаха с небесен покровител св. преподобни Дометиан, епископ Мелитински, които са моите ангели вдъхновители, пътеводители в живота, за да очаквам всеки Божи ден с нови надежди, с благодарност за Неговата щедрост в изпълнение на моя дълг.

Аз се чувствам особено опустошен, когато по една или друга случайност не съм направил нищо през деня. А когато изляза от Божия храм (старая се сутрин и вечер да ходя на молитва, особено когато съм в старопрестолния Видин), започвайки деня с една скромна молитва към Бога за Неговата помощ, и когато чуя камбанния звън на вечернята и отново съм в храма с изпълнен дълг през деня – било то служба, честване на обществен празник, среща с многобройни граждани или църковни дейци, възпълнени минути и часове в градивен разговор – всичко това ме удовлетворява и вдъхновява за утрешния ден.

- В годините, в които оглавихте Видинската епархия, успяхте да възродите вярата на хората от региона в Българската православна църква, да ги върнете в храма. Как успяхте?

- Вие приписвате много на мое смирение. Ние, духовниците, сме само скромни съработници на Божия виноград. В Свещеното Писание е записано: „Никой не идва при Мен, при Бога, освен чрез Иисуса Христа”. Проповедта на евангелското слово на празници, делници, в храмове, манастири – „на време и без време”, по думите на апостола – всичко това, когато стигне до слуха на хората, ги кара да се замислят за ценности в живота, вечни и непреходни. И може би това е началото след годините на едно духовно опустошаване – хората да дават повече слух на това, което е градивно, вечно, съзидателно и полезно в живота. И ако съм допринесъл нещо, то е може би за това, че не пропущам в служението си в делнични и празнични дни, когато празнуваме тържествено църковно-народни празници, а българският календар е изпъстрен с такива (както скоро чествахме Деня на народните будители, когато честваме силата на духа и буквите) изключителни български празници, които дават възможност на един общественик, какъвто е архиереят, да прогласява ценностите на Божието слово, които са в основите на всеки един благороден творчески порив в живота.

- След идването Ви във Видин преди 25 години, на първия Ви 24 май в старопрестолния град, достолепно преминахте през площада и застанахте отпред на трибуната на манифестацията, което предизивка смут сред присъстващите партийни деятели.

- Аз не мога да си спомня дали самоволно съм отишъл на трибуната. Може би са ме поканили. Хората бяха стъписани, защото, за голямо съжаление, по време на миналите години към Църквата, която по Конституция е отделена от държавата, но не и от народа, имаше едно изкуствено създавано отчуждаване – страх Църквата да не влезе училище, да не е на показ в обществото, да не в културните и просветни институции, да не стигне до хората, имаше едно изкуствено за Църквата капсулиране. Аз си спомням първите дни във Видин, аз и досега обичам да се разхождам в крайдунавския парк, да се любувам на вечната река, да разговарям с хората. В първите ми месеци във Видин, в далечната 1987 г., някои хора ме гледаха като някакъв музеен експонат. Имайки предвид постовете, които съм заемал – главен секретар на Св. Синод, представител на Българската православна църква в Америка, и при пребиваването ми в Западна Европа (Франция, Англия, Швейцария), аз имах това настроение да бъда по-близо сред хората, да се срещам с тях, да разговарям с тях, но някои ме подминаваха, гледайки ме като нещо извънземно. Но такива бяха времената... И тогава аз бързах първи да поздравя хората, и само след месец стана обратно – хората първи с усмивка ме поздравяваха.

- В годините Видинска епархия осезателно промени своя облик. Дойдоха в храмовете и манастирите млади, интелигентни и амбициозни свещеници. Как виждате бъдещето?

- В Евангелието пак е казано: „Не наливайте ново младо вино в стари мехове, защото при ферментация може да спука меховете и виното да изтече”. Онова поколение, което беше преди идването на тези млади хора преди 5-6 години, бяха хора, родени и възпитани в старата атеистична епоха, те бяха също не съвсем решителни в своите мисли, в своите действия, потиснати хора, те бяха лишени от самоинициативи. Докато младото поколение свещенослужители, които дойдоха, са повечето млади хора, с високо образование, завършили духовната семинария, Богословския факултет, други са завършили и в чужбина - тоест, те са усвоили новата азбука на времето, новите знаци на времето, много знаещи и можещи, инициативни. С ново отношение към човека и към живота. Не може да искаш от една крушка от 20 вата да свети като една от 100 вата. С новото поколение, което навлезе в църковния и обществен живот във Видин и във Видинска епархия, аз се гордея и лично съм ги търсил, покровителствал и напътствал, окуражавал. Аз никога не съм спирал техните инициативи, желания и възможности да сторят нещо добро, различно от старото, което е от полза за Църквата и обществото.

Когато дойдох във Видинска епархия преди 25 години, заварих немалко прашясали храмове, изоставени до голяма степен, защото тогавашното поколение не можеше да направи повече, по-възрастните духовници нямаха нито възможности, нито сили, нито средства, а в много случаи и подкрепа от всякъде. Влезте днес във видинските храмове и не само в тях - особено в манастирите, да видите каква разлика има. В нашата епархия имаме десетина манастира, които са за чудо и приказ, сравняваме ги с много православни манастири в чужбина и те са нашата гордост. Те вече говорят за тяхната същност. Защото се превръщат в оазиси, убежища на църковни богослужения, на проповед, на беседи с вярващите, място за утеха, за единение, за радост и тъга на всеки един от традиционно вярващия ни народ. И тъй наречените поклонници чуват за ролята на българските манастири и се приобщават към историята славна на България и на БПЦ и вярата им става като средство за живот и поведение. Докато по-рано не можеше да се говори даже в семейството, а какво остава за училището и детската градина, за Божиите заповеди и публична изява на вярата.

- Видинска епархия е пример за страната как различните вероизповедания могат да съжителстват, нещо което, за съжаление, не наблюдаваме навсякъде.

- Аз съм толерантен и много се гордея с приза за най-толерантната личност на региона, присъден ми от една неправителствена организация преди време. Аз така съм възпитан - към взаимно уважение, израснал съм в свещеническо семейство, сред хора с друго, различно от моето вероизповедение – мюсюлмани. И то в Родопите, където населението е смесено. Живеехме на една улица, ходехме като момчета заедно с турчетата да пасем говедата, навсякъде, споделяхме си хляба и сиренцето под върбите на Арда, учехме заедно в училище. Всичко това ме е захранило с този дух да уважавам човека, независимо от неговата вяра. А изпълнявайки моя дълг на свещенослужител и йерарх на Българската православна църква, ходих навсякъде по света, на конференции и различни прояви, които ме срещнаха с хора различни по вяра. За повече от 40 години, от 1970 г. насам, общувах с люде от различни вери, езици, националности. Но винаги съм се старал да виждам човека насреща и доброто в него. И моето отношение на доброжелателство ги привличаше. Тук във Видин, срещу Митрополията, е джамията на Пазвантоглу. Заедно с мюсюлманите празнуваме Димитровден и Рамазан байрам. Видин е град на кръстопът и тук има и евреи, и арменци, които работят и живеят заедно с нас. Моята закваска намери тук своето истинско място.

- Сигурно е чест и гордост да сте митрополит на Видинската епархия. Кое Ви е вдъхновявало и вдъхновява от Вашите предшественици, които са били начело на тази катедра?

- Драго ми е, че ми зададохте този въпрос. Защото аз благоговея пред паметта на моите велики именити предшественици, които не са само митрополити, архиереи, изтъкнати свещенослужители от Възраждането, но и видни общественици, родолюбци и достойни българи. Пред нас е портретът на Езказрх Антим. Той идва като видински митрополит през 1868 г. След известни малки колебания отхвърля покорството към Цариградската патриаршия и приема идеите на Българската екзархия. Той е приет като пръв български архиерей, преди това са били изключително от гръцко потекло. И всеки знае за този велик българин, който е председател на Учредителното народно събрание, като първи български екзарх, който след погрома на Априлското въстание пише сърцераздирателно писмо-молба до руския император Александър ІІ, Цар освободител, чрез Петербургския митрополит Исидор, да протегне ръка за спасяване на българския народ. И на неговата молба императорът е написал “Болгарию освободить” и след това започва подготовката за Освободителната руско-турска война. За тези му родолюбиви деяния турската власт го изпраща на заточение в Мала Азия, след Освобождението той се завръща във Видин като видински митрополит и тук завършва земния си път на 1 декември 1888 г. Той дарява средства за училище, по негово време се създава и инициативният комитет от видни видински граждани за изграждане на храма „Св. Димитър” в дунавския град, който е вторият по големина в страната, след храм-паметника „Св. Александър Невски” в столицата.

Поради различни причини това дело е завършено от неговия наследник начело на Видинската епархия митрополит Кирил. Той е един от най-големите дарители за строежа на Софийската духовна семинария – дава 50 хил. златни лева от своите спестявания. През целия си живот той е пестил, не е пилеел, живеел е много скромно и всичко, което е имал, го е дал в полза на учебното дело. Бил е особено наставнически настроен към свещениците – да пазят те своя образ, своята чистота, морална и физическа, да бъдат за пример в обществото. Именно неговите останки бяха разкрити неотдавна от гроба му в двора на храма ”Св. Димитър”. През 2014 г. се навършват 100 години от неговата кончина. Това е достатъчен период, в който може по достойнство да се оценят достойнствата на един архиерей, на един духовен водач на Видинската епархия. Имаше вече и желание на самите вярващи люде във Видин да се извадят тленните му останки. Мнозина на неговия гроб са се молили като пред свой баща, свой отец, пред духовен водач, за здраве, благополучие или при премеждия и са получавали неговото застъпничество. А това вече са симптоми на святост. Освен това неговите скръстени ръце са нетленни, това говори за Божието благоволение върху този изряден архиерей и наша грижа е, заедно с видинското общество, да искаме да бъде канонизиран от Българската православна църква като нов светец на светото Православие.

А неговият наследник – дядо Неофит Видински, една градивна личност, за която много ще се говори, който е известен със своя писателски труд и като строител. Докато блаженопочившия митрополирит Кирил изгражда физически храма „Св. Димитър”, дядо Неофит го облагородява вътрешно (иконописи, иконостас, дърворезби), построява училище за сираци от войните, построява детски ясли, детска градина в памет на неговия покоен син, убит през Първата световна война, подобрява живота в манастирите. Велик човек, оставил голямо име.

Моят пряк предшественик митрополит Филарет също, макар и само 16 години митрополит на Видинската епархия, защото той почина твърде рано, на 66 г., се потруди твърде много. Той живя в едни по-трудни времена на бездуховност, но направи твърде много за обновяването на Клисурския манастир – една духовна перла на Северозападна България.

Вдъхновява ме примерът на тези мои предшественици, техният труд, техният принос – не само в църковния, но и в обществения живот за нашия царствен град и Видинска епархия.

- Какво е бъдещето на Видинската епархия?

- Бъдещето зависи колкото от нашите взаимни старания, така и най-вече от Божията помощ. Но тъй като ние сме свободни същества, със свободна воля, бъдещето зависи от нашия принос, труд, достойнства. Бог благославя онова, което е добро, което е полезно. „Бог дава, но в кошара не вкарва”, както гласи една хубава българска поговорка. Църквата е като скачен духовен и благодатен съд с обществото, тя живее с народа, когато народът е богат духовно, Църквата също е в своите възможности да гради и обновява човека.

Сега ние преживяваме криза, особено в нашия Северозападен край, за който говорят и ние го преживяваме с болка, че е най-бедният и ощетен в ЕС. Не можем да премълчим това, защото го виждаме ежедневно – отидоха трудоспособни хора да работят в чужбина, оставиха своите деца при баба и дядо, а младите имат своите привички да проявяват по-голяма самостоятелност и затова и плодовете не ще бъдат по-сладки след време. Нашият край е обезлюдял, с полуразрушена материална база, с чувствителна безработица, но ние не се отчайваме. Защото ние имаме от векове здрава духовна база, историческа и материална, че рано или късно този край ще се възроди, както се възражда едно лозе, когато се изкоренят старите неплодни дънери и се засаждат млади гижи, от които ще потече ново, богато вино на радостта от благородния труд.

- Свързахте най-хубавите, най-зрелите години от Вашия живот с Видинския край. Обикнахте ли го?

- Вълнувам се, когато говоря за моя втори роден край – древния Бдин, царствения град, днешния Видин. Не само го обикнах, аз вече не мога да живея без него, без неговото богато духовно и историческо минало и очаквано по-щастливо бъдеще. Това, което ме вдъхновява и ми дава всеки ден сили и надежди и занапред, е прекрасният народ, който изпълва храмовете, вежливите граждани на Видин, прекрасните, ученолюбиви деца на Видин, историческите дадености, културните институции и не на последно място химнът „Бдинци, лъвове, титани”, пред който аз винаги благоговея и стоя прав, за да го изслушам и с поклон да благодаря за техния подвиг. Видин е моят любим град.

- През тези изминали 25 години кой е най-яркият Ви спомен?

- Много са. Слава Богу, хубавите неща се помнят повече, отколкото трудностите и изпитанията, които се забравят, защото доброто побеждава в живота. Не много след моето въдворяване като митрополит – през 1987 г., отбелязахме 100 години от кончината на екзарх Антим – тогава Негово Светейшество патриарх Максим с членове на Светия Синод посетиха нашия град, извършихме тържествено богослужение. Още не бяха настъпили обществено-политическите промени – но властите, гражданството бяха напълно солидарни с отбелязването на тази годишнина. И тук трябва да подчертая, че за всичкото това време независимо от обществено-политическите промени, от различните представители, които заставаха в ръководството на местната власт, винаги съм бил в най-добри взаимоотношения с тях, никога не съм бил в свада или в разногласия, помагали са ми. Хубавите моменти са много – празничните чествания на Димитровден, на празника на буквите, на будителите, на Ботев и много други църковно-патриотични изяви.

- При богатия Ви духовен живот, постовете, които сте заемали, са Ви срещали с елита на обществено-политическия и духовен живот в България и по света. Кои са най-ярките личности, с които Ви срещна съдбата през тези години?

- Тези личности са много. За мен, в моето съзнание ще остане личността на блаженопочившия патриарх Кирил, който след връщането ми от тригодишното пребиваване в Московската духовна академия, където получих титла д-р на богословието, забеляза в мен някакви качества и ме прати да продължа моето икуменическо (движение за сближаване на християнския свят, на църквите) образование във Франция, Швейцария, Англия. Той беше човек с много богата ерудиция и култура. Аз бях при него протосингел една година, след това девет години главен секретар.

После на престола се възкачи патриарх Максим, към когото също имам голяма благодарност и благоговение, защото през времето, в което съм бил близо до него, като главен секретар на Св. Синод, викарен епископ, пък и като митрополит, винаги ме е подпомагал в моите скромни инициативи с отечески напътствия.

Имал съм незабравими ректори в духовните училища, хора на благодатта, на науката, на изкуството. Моите странствания по света, служебни и градивни, са ме свързали с патриарси и йерарси от другите православни църкви, с които и днес поддържаме отлични отношения, взаимно братски и градивни.

Животът ме е свързал с представители на други деноминации – католическите представители, нунции, с които винаги съм бил с много добри взаимоотношения. Когато бях на икуменическо образование в чужбина, винаги съм се радвал на най-добрите чувства и на католици, и на протестанти, и особено на православните църковни дейци. В Лондон живеех в жилището на руския митрополит за Великобритания, вечна му памет, Антони Блум, от когото много научих и възприех в моето служение и отношение с хората.

Възхищавам съм се и на много хора от обществено-политическия живот в България, но трудно бих могъл да назова имена, за да не пропусна някого. Разбира се, няма да похваля онези държавни мъже, които поощряваха разкола в БПЦ, който действително нарани единството, нарани духовния живот, снижи реномето на БПЦ, поощряваше конфронтация между здравото единно ядро и тези, които се отделиха по политически и лични съображения и се показаха техните „достойнства”. Но има и здрави елементи днес в управлението на българската държавност. Аз винаги съм намирал смисъл в моите срещи както с хората на науката, на културата, на изкуствата, така и с най-обикновените труженици на селото, на земята, на творческия предприемачески дух и редови трудови хора.

- Чувствате ли се мъдър човек?

- Мъдростта е плод на едно зряло съзнание за човешката същност и предназначение и затова е казано „по плодовете им ще ги познаете”. Ако вие ми отреждате някои добри прояви в моята дейност, донякъде това са плодове на онова, което е есенция в моя живот – да се ползвам от мъдростта на Божието слово, на моите духовни отци, на моите възпитатели и ръководители. Този жизнен път, започнал още от моята детска люлка и семейно възпитание – баща ми, благоговеен свещеник, и майка ми, мъдра българка, които винаги са ме насърчавали в доброто и поучавали, и моето послушание към тях и към всички мъдри хора ми е дало много. Но да се считам за мъдрец е трудно постижимо – в живота си може би съм имал и падения, и изкушения, и неща, които не съм успял да изведа до добър край. Това е животът!

- При среща с ученици, като разбраха, че ще се срещам с Вас, поискаха да Ви питам всичко човешко ли Ви е чуждо и кое е най-голямата Ви радост, и най-голямата Ви болка?

- Аз разбирам тези млади хора – те може би ни приписват повече положителни неща, защото нормално е нашето поведение, когато сме в разговор, сред хората да се държим достойно за нашия сан. Нас ни няма по нощните заведения, няма ни из съмнителните места и съмнителни срещи, избягваме и кавгите „на пазара”. И може би това ги кара да мислят, че ние – имам предвид личности от моя ранг, че имаме нещо повече от това, което имат обикновените люде. Но, разбира се, нищо човешко не ни е чуждо. Защото както аз, така и моите съслужители, сме хора от плът и кръв. Както имаме нужда от храна, така имаме нужда и от културно-позволени развлечения – да отидеш на гости, да чуеш хубава музика, да поприказваш понякога и на по-свободна тема.

Най-голямата ми радост е, когато виждам, че около мен светът е добър, поведението на хората е човешко, когато няма разплакани деца, когато няма обида на човешкото достойнство, когато животът тече в нормите на истината, справедливостта и мира.

Моята мъка е, когато виждам хора, стигнали до състояние да се самоубиват, когато чета за извращения в човешките взаимоотношения, когато виждам на улицата дете в нищета, без обувки или без дрешка, което протяга ръка за стотинки – ето всичко това ми причинява голяма болка. Защото в някои съвременни страни, в които съм бил, рядко ще видите на улиците просяци, хора в нетрезво състояние или коварно поведение. Това е израз на тяхното по-скоро материално благополучие, защото те не са повече духовни от нас. Българинът е познат със своята пестеливост, трудолюбие, гостоприемство и ученолюбие.

- Какво не достига на нас, непосветените в християнската вяра, за да сме по-близо до Бог?

- Казано е в Свещеното Писание: „Първом търсете Царството на Бога и Неговата правда и всичко друго ще ви се придаде, защото царството на Бога не е ястие и питие, а правда, радост и мир в Светия Дух”.

- Какво бихте желали още да направите за Видинската епархия и нейните хора?

- Има още много да се направи, но един живот не стига да се довърши всичко, което е желано. Затова е нужна здрава морална приемственост. Но най-желаното в моята пределна възраст е - опазвайки направените преди нас постижения, да продължим да градим за благото на всички. Една от целите ни е да възстановим епархиалното училище – ние имаме планове, разговаряме с различни хора, целта ни е да го превърнем в един доховен, културен център за младежта, където младите хора да се събират, да има къде да се занимават полезно, да има клубове за дърводелство, за иконопис, да седнат да си поприказват и да се чувстват у дома си. Там има прекрасни възможности за изнасяне на беседи, за прожекция на хубави духовни и исторически филми, за концерти. Да достигне своя благополучен край това “създание” на моя именит предшественик дядо Неофит, царство му небесно, е моето желание.

Времената са трудни. Но ето, сега се заговори за откриване на дългоочаквания университет във Видин. Сградата на епархийското училище, което в соц-годините е било пионерски дом, беше предвидено за ректорат, то разбира се ще бъде много полезно, докато се обособи отделен блок за ректорат, за други университетски нужди. С една колегия от София, българо-американска, сме в преговори, те ни потърсиха, поискаха да направят тук един лицей. Но най-хубаво би било, ако можем да го възстановим за полза на града и духовно-патриотичното възпитание на нашата прекрасна младеж.

- От позицията на своята 80-годишнина и 25-годишнината начело на епархията кажете какво още може да се желае от страна на Българската православна църква за възраждането на нашия народ?

- БПЦ винаги е била духовна майка на българския народ от възстановяването й като самостоятелна българска църква през 870 г. при св. цар Борис и до сега, през робствата знаем, че тя е пазителката на традициите, вярата, на езика. Преживя почти половин век, една ера на атеизъм, когато бе затруднена в своите инициативи. Бездуховността като съвременен феномен все още се среща и днес. Тази година се проведе национален църковен симпозиум за повишаване на духовното равнище както на духовните училища, така и навлизане на учебния предмет „Вероучение” в училищата. Имаме вече в просветния катехизически отдел на БПЦ идея да се подготвят достатъчно активни, обучени богослови, които на ротационен принцип да обхождат епархиите с беседи, с подготвени филми, с вещина, за повдигане духовното равнище на българина, особено на младежта. Всичко това е в длъжност на БПЦ, защото в много случаи ни критикуват несправедливо, като неотделима част от нашето общество.

И ако ни говорят и определят като най-бедната страна в Европейския съюз, то ние не можем да кажем, че Българската православна църква е най-богата, защото ние не може да правим изключение от обществото и средата, в която живеем. Едно е да имаш желание, планове, възможности, и друго е да ги осъществиш. Все пак за последните години благодарение на младите и амбициозни, интелигентни свещеници ние във Видинска епархия имаме духовни предавания в телевизията, по радиото, провеждат се срещи с ученици, участваме във всички мероприятия, в обществено-политическия, духовен и културен живот в региона.

Моя мечта е, след като дядо Сионий се грижи отлично и възстановява красотата на Лопушанския манастир, да довършим същото и в Чипровския, в неговата втора част, която се възстановява. Да го подредим да стане голям религиозно-социален дом. Почти всички манастири са в добро състояние, а Клисурският е манастир за чудо и приказ. Опитваме се всички манастири да ги превърнем в привлекателни места за миряните, за хората. Слава Богу, за последните 20-22 години имаме десетки построени параклиси в епархията, в населени места, където въобще не е имало храмове. Имаме над 25 изградени и оборудвани параклиси и 3 големи храма, построени и осветени през тези години – новият манастир “Успение Богородично” във Видин, нов прекрасен храм в Бойчиновци – “Св. Георги”, довършваме един огромен храм в Монтана – “Свети Дух”, който ще е оборудван с различни помещения за социални дейности, трапезарии, библиотека. По линията на държавни субсидии и дарения се изгражда старинният храм “Света Троица”, известен като „Червената църква” край с. Боровица, под Белоградчишките скали, което става и с усилията на архим. Антим и братството. Изкопани са вече основите, и ще стане нов манастир. Бог ни изпраща много радости, много сили и много благородни люде, които помагат да осъществим тези наши планове за полза на православния ни народ.

- Дни преди Вашия празник БПЦ, България се прости с патриарх Максим. С какво ще запомните и какво остави след себе си той за БПЦ?

- Блаженопочиналият патриарх Максим създаде една завидна и заслужена епоха в живота на БПЦ и Православния свят. Неговото изпращане във Вечността, бе достойно проявено от целия ни народ, от здравото българско общество – с почит, обич и признателност. Той остави светли дири на забележителен Първойерарх, от когото ще се учат поколения напред – за полза на Църква, род и Родина! Благият Божий промисъл ще посочи достоен негов приемник, за да продължи църковно-патриотичното му дело на пользу роду!

- Какво си пожелахте и каква бе Вашата молитва на 80-ия Ви рожден ден?

- Аз като всеки човек, който знае, че не е вечен на този свят, молитвено се старая по един или друг начин за своето отшествие, доколкото за един духовник от моя ранг то трябва да бъде по-достойно. Всеки здравомислещ човек се стреми да остави добър спомен за бъдните поколения. Моята ежедневна молитва е: “Господи, дай ми сили да изпълня Твоята воля според моите възможности, да мога да бъда полезен като български архиерей и духовен пастир, като човек на духовната просвета и култура, както и ако мога да бъда в личния си живот скромен пример за другите. Ти, Господи, не допушай в старостта си да погазя всичко онова, което си ми дал, с поведение, думи или някакви искусителни постъпки. И когато вече отслабнат моите сили и не съм в състояние да върша онова, което трябва да върша в Твое име, то имай милост и към мен грешния да ме призовеш в Твоите двори и ако нещо добро съм свършил да бъда в лоното на вечния мир и духовна радост! А сега остава молитвеният зов към Небето: „Прочее время живота моего в мире и покаянии скончати, у Господа просим!”

Интервюто взе: Ирена Данаилова, БТА

 

 

« предишна новинаследваща новина »