| Автор: Софийска митрополия
На 24 декември се навършват 15 години от кончината на приснопаметния църковно-музикален деец Тодор Ценков – дългогодишен преподавател по Източно църковно пение в Софийската духовна семинария, ограмотил музикално стотици духовници на родната ни Църква и подготвил за отговорно служение поколения църковни певци.
Тодор Иванов Ценков е роден на 5 януари 1915 г. в с. Долна Баня (сега град), Ихтиманска околия, в семейство на земеделци. Има три сестри и един брат. Основно образование получава в родното си село.
През 1929 г., навършвайки 14-годишна възраст, кандидатства за ученик в Софийската духовна семинария и след успешно издържания приемен изпит, бива записан (есента на същата година) в първи семинарски клас. В Духовната семинария Тодор Ценков паралелно с всички общообразователни и богословски предмети усърдно и с лекота изучава теорията и практиката на източното църковно пение.
По това време учител по тази дисциплина е видният български композитор и музиколог Петър Динев. Обучението протичало по невмената (източна) нотация, тъй като Диневите църковнопевчески сборници на западна петолинейна нотация все още не били подготвени и издадени. По тях впоследствие семинаристите учат до началото на седемдесетте години.
През периода 1925-1935 г. за известно време, лектор по източно пение в Софийската семинария, а впоследствие само почетен гост, е излезлият вече в пенсия Манасий п. Теодоров. Вероятно псалтиколюбивият юноша е имал щастието лично да се запознае и дори да присъства на уроците на легендарния “дядо Манасий” или най-малкото да се е наслаждавал на медения му глас, притихнал в близост до певницата на някоя от софийските църкви.
След като получил средно богословско образование и отлични познания и умение в псалтикийното изкуство, Тодор Ценков е достойно оценен, и бива назначен от Св. Синод за преподавател по Източно църковно пение в Пастирско-богословския институт (Свещеническото училище) – Гара Черепиш, окр. Врачански.
Вглъбен в музикоучителската си дейност и удовлетворен от плодовете на труда си, той дълго време не предприема повишаване на богословския си ценз. В Духовната академия постъпва като задочен студент едва през 1955 г. – и то след усиленото настояване на колеги и приятели. Дипломата за висше богословско образование го прави пълноправен преподавател в Черепиш, където през 1951 г. са преместени Софийската и Пловдивската духовни семинарии.
Междувременно е на певческа длъжност последователно в столичните храмове “Покров Богородичен”, “Св. Богородица – Живоприемен източник” (Подуенската църква), “Св. Илия” (кв. Княжево), “Св. св. Петър и Павел” и накрая (до преди смъртта си) в храм “Св. вмчк Мина” - Модерно предградие.
Предлагано му било (по сведение на близките му) да учи в певческа школа в Гърция, но поради тежко заболяване на майка му, а може би и от скромност, г-н Ценков не приел поканата. По същите причини, най-вероятно той не приел след време и предложеното му преподавателско място в Духовната академия. През 1982 г. се пенсионира и официално прекратява учителската си дейност, но - подобно на Манасий п. Теодоров, и след това известно време е лектор в Софийската семинария.
Г-н Тодор Ценков завърши земния си път (след инсулт) в навечерието на Рождество Христово – 24 декември 1994 г.
Със своята 40-годишна плодотворна музикоучителска дейност Тодор Ценков достойно заема място всред сонма на най-заслужилите български музикоучители. В спомените на своите възпитаници той е строг, взискателен и респектиращ с аристократичните си обноски преподавател. В същото време обаче, зад всичко това плахите семинаристи долавяли обаянието на един бащински благ и отзивчив човек. Благородството на душата му се усещало във всяка, свързана с него случка в иначе спокойното семинарско ежедневие. Като такъв запомних г-н Тодор Ценков и аз – написалият този биографичен очерк, негов признателен ученик. След всеки неприятен инцидент г-н Ценков прощаваше и като че ли забравяше негативното, в очакване провинилия се от нас да се поправи.
Изключително държеше да се внимава в час – много повече от обикновеното при другите преподаватели. Не рядко се случваше да прекъснем урок, за да бъде направена забележка на разговарящ със съученика си или просто разсеян ученик, чието внимание е било привлечено от случайно минаващи поклонници по пътя за близкия Черепишки манастир - а прекия път за манастира отстои на метри от училищната стряха – почти покрай прозорците на класната стая. Думите в упрека му при тези случаи винаги бяха сдържани, но и убедителни – с невероятен ефект. Следваше цяло поучение, отправено към всички, за това, че за нас в конкретния момент нищо друго не е от значение, както вниманието в час и пълноценното усвояване на новия материал, като поясняваше, че преподаваното песнопение може да бъде научено още по време на часа.
На старателните, но нямащи музикален слух семинаристи, той не пишеше най-високите оценки (не повече от четворка), но и не пропущаше да ги похвали за усърдието им. Към музикално надарените, но пък нехайни ученици, беше безпощаден и справедлив в оценката си, която в повечето случаи беше двойка. В тези ситуации г-н Ценков обичаше да казва: “пеенето се учи само с пеене”. Ако ученикът въпреки всичко продължаваше да упорства в нехайството си, в тези случаи, за да бъде достатъчно ясен и да разсее и най-малката умисъл за оставане в същото положение и, че трябва наистина да последва поправка, Тодор Ценков с пословичния си и типичен за него спокоен тон казваше, че покрай изправлението на съответния ученик “и камъните черепишки ще пропеят”.
Същият принцип беше прилаган и при проверките за готовността на клиросните групи, следващи по график да встъпят в певческа чреда при семинарския ни храм. Г-н Ценков изпитваше дежурните групи около час преди вечерня. При евентуална констатация за недостатъчна подготовка – следваха санкции. Когато се случеше по време на богослужение да бъде допусната грешка, въпреки одобрението му по време на предварителния изпит, или на певницата се разговаряше (а това ставаше твърде рядко, тъй като ректорът на семинарията винаги беше на една ръка разстояние зад певницата), той напускаше мястото си на учителския подиум в западната част на храма и идваше при дежурната певческа група със съответната строга забележка, от която дежурните певци изпитваха не толкова страх, отколкото срам. Тази (на пръв поглед прекалена) строгост от негова страна ни научи на дисциплина и отговорно носене на певческите си задължения, за което сега сме му безкрайно благодарни.
Държеше на взаимоучителната система – добре подготвените ученици от по-горните класове или дори от същия клас подпомагаха усвояването на преподадения материал с провеждането на общи класни спявки или индивидуални занимания с изоставащите.
Г-н Ценков изискваше да си набавяме собствени учебни помагала (псалтикии) за да бъде възможно по време на час всеки необезпокояван от другаря си да следи преподаваното песнопение, а и за да може всеки по всяко време без затруднение да пристъпи към подготовката на зададения му урок. Това изискване следваше да бъде изпълнено още втория час след започването на учебната година. Ако някой останеше безучастен към изискването – поради безпаричие или други причини, той съответно даваше необходимата сума за покупка на псалтикийния учебник (която сума впоследствие биваше възстановявана).
В тези дни на рождественски ангелски химни нека си спомним с благодарност за този, който бе неуморен в дългогодишните си трудове “в церкви и отечеству на ползу” и обучи множество българи да православят Родилия се във витлеемската пещера Син Божий! Нека молитстваме въплотилото се Слово да причисли достопочитания от нас г-н Тодор Ценков в лика на праведните, там където не престава гласът на пеещите и славословещите в небесната и тържествуваща Църква!
