| Българска Патриаршия
На заседанието си на 04.10.2018г. Св. Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия (БПЦ – БП) разгледа писмо с вх. № 599 от 3.10.18 г. на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил по повод тревожната ситуация, в която се намира Православната църква в Украйна днес и действията на Константинополската патриаршия на каноничната територия на Руската православна църква – Московска патриаршия в споменатата държава.
В дискусията след прочитането на писмото бяха изразени различни мнения. Всеки един от многоуважаемите събратя архиереи, който желаеше да вземе отношение по разисквания въпрос, имаше възможността да го направи.
Водени от своята архиерейска съвест изказваме следните съображения:
На първо място, прави впечатление несъответствието между заявените мотиви от страна на Константинополската патриаршия за нейната едностранна намеса в делата на една поместна православна църква и реално случващото се в момента, в следствие на тази намеса. Заявява се, че се търси преодоляване на разделението, което съществува сред православния народ в Украйна, а още на сегашния етап православните, които изповядват своето духовно единство с каноничната Украинска православна църква – Московска патриаршия, търпят насилие и дават човешки жертви. Питаме се какво ще се случи с тези хора, ако вследствие на заявените намерения на Константинопол, на територията на Украйна се създаде друга канонична православна структура, наред с каноничната Украинска православна църква – Московска патриаршия?
Забравихме ли ние до какво доведе намесата на държавната власт в делата на БПЦ – БП по време на печалното разделение през периода 1992 – 2004 г.? Как редица храмове, манастири, производствени предприятия, както и финансите на Православната ни църква бяха заграбени от разколниците, чрез съдействието на политическата власт по онова време. Кой ще поеме отговорността за всички онези хора, чиито живот ще бъде застрашен в Украйна, когато застанат в защита на светините – храмове и манастири, когато бъде отнета регистрацията под сегашното наименование на каноничната Православна църква, към която те принадлежат, както открито се говори за това от политиците в Украйна?
Ще си позволим да припомним думите на приснопаметния Неврокопски митрополит Натанаил, казани на светия Разширен надюрисдикционен всеправославен събор през 1998 година: „Питам се чий клирик съм? На политическата власт или на Църквата? Често казвам, че съм станал клирик, за да слушам расото, а не панталоните. Но ние, клириците, не се набъркваме в политиката, не искаме и те да се набъркват в църковните дела“ (Из Деянията на Събора от 1998 г. в София).
На второ място, особено обезпокоително за нас е дълбокото несъответствие между обосноваването от Константинополската патриаршия на своите действия и съществуващия хилядолетен каноничноправен ред в Православната църква. Изтъкват се документи относно предоставяне или непредоставяне на права на юрисдикция от страна на Константинополската патриаршия на Московската патриаршия, с повече от триста годишна давност. Обвинява се Московската патриаршия в заграбване на права на юрисдикция над Киевската митрополия. В същото време заявяването на тези накърнени права става повече от триста години след издаването на съответните документи. Подобни спорове за територии и право на юрисдикция в тях от страна на един или друг православен епископ не е от днес.
Особено важно е да се припомни 133-то правило на Картагенския поместен събор от 419 г., което постановява срок от 3 години, в който е допустимо разглеждането на претенции за принадлежност на територии към юрисдикцията на даден епископ. Правило 17 на IV вселенски събор и идентичното с него правило 25 на Шестия (Трулски) вселенски събор определят давност от тридесет години за спорове относно принадлежността на енории към епархията на даден правоправещ епископ.
В разглеждания тук случай става въпрос за давност повече от 300 години. Необходимо ли е да споменаваме, че в повече от хилядолетното съществуване на взаимоотношения между Българската православна църква и Константинополската патриаршия, а и останалите по-късно създадените автокефални църкви на Балканите, границите на епархиите на коя да е от тези църкви, а и изобщо принадлежността на цели епархии към една или друга от тези поместни църкви са се менили многократно, според превратностите на историческите събития и промяната на границите на държавата, в която се намира съответната църква. Означава ли това, че е допустимо да подложим на преоценка юрисдикцията над територията, примерно на древлепросиялата Месемврийска епархия към коя поместна църква на Балканите принадлежи? Както беше посочено в неотдавнашното писмо на Негово Светейшество Сръбския патриарх Ириней до Вселенския патриарх: „В свещеноканоничното предание и практика на Църквата съществува освен друго и критерият на древността на „древните обичаи” (8 пр. / Трети вселенски събор), на от всички приетите отношения, които изтъкнат канонист като Вас, който е по-добър от наше смирение, познава“ (писмо от 13 август 2018 г.). Т.е. установленията, които са били приемани от всички църкви в продължение на векове, не може да бъдат отменяни или оспорвани от една поместна Църква (в случая Константинополската), каквито и да са мотивите за това. Допускането на претенциите на Константинополската патриаршия за право на юрисдикция в Киевската митрополия означава буквално разсичане на единството на Православната църква.
Според нас е уместно в случая да припомним някои изявления на патриарх Вартоломей по същата тема, от недалечното минало. В свое писмо от 11 юли 1995 г. Константинополският патриарх Вартоломей пише до Московския и на цяла Русия патриарх Алексий ΙΙ следното: „В тази връзка искаме да Ви уверим, че включването на украинските общини [от диаспората, т.е. извън пределите на Русия и Укарйна] в каноничния порядък на Православната църква чрез приемането им под омофора на Вселенската патриаршия ще се окаже в крайна сметка благотворно, както вярваме, и за отношенията на светейшата Руска църква с вярващите в Украйна. Защото, от една страна, тези, които бяха приети, бяха задължени да заявят официално, че няма да се стремят към автокефалия на Украинската църква или на част от нея чрез познатите методи на действащите по всички начини „автокефалисти”, а от друга страна, защото вече не е възможно да си сътрудничат или да влизат в общение с другите украински разколнически групи, които се намират извън общение с Православната църква, без вреда за себе си, тъй като за тях вече е в сила каноничният принцип: „който общува с поставен извън общение, сам се поставя извън общение”. Тази позиция, Константинополската патриаршия стриктно и последователно поддържаше до неотдавна.
По този въпрос могат да се приведат още много доводи, но според нас гореказаното достатъчно ясно говори за опасността, която съществува за единството на Православната църква от едностранните действия на Константинополската патриаршия в Украйна. Дали тя има основание да действа по този начин или не и дали Московската патриаршия, на свой ред е в правото си да защитава своите права – това според тенденциите за развитие на ситуацията очевидно е въпрос, който няма да може да бъде решен между двете патриаршии. Но изправени пред фактическото прекъсване на евхаристийното общение между двете поместни църкви, което при задълбочаване на спора би пренесло сегашния локален разкол от Украйна в разкол от глобален мащаб в светото Православие, ние не можем да приемем, че продължаването на едностранните действия на Константинополската патриаршия в Украйна, е начинът за разрешение на църковното разделение там. „Сравнявайки разкола с ереста, св. Йоан Златоуст казва, че разкъсването на единството и на пълнотата на Църквата е не по-малко зло, отколкото създаването на ерес. И доколкото разколът в този си вид е достоен за осъждане, дотолкова той още повече заслужава осъждане по своите последствия, защото в края на краищата всеки разкол се превръща в ерес” (епископ Никодим Милаш).
Следователно Константинополската патриаршия няма правото да навлиза в чужда канонична територия и да влиза в общение със схизматиците в Украйна, пренебрегвайки единствената канонична йерархия в Украйна. Допускането или толерирането на това навлизане би довело до опасен прецедент, чиито последствия са непредсказуеми и заплашват единството на Църквата. Ако днес бъде допуснато неправомерно навлизане в чужда канонична територия, кое ни гарантира, че утре същото няма да се случи с нас, т.е. с каноничната територия на Българската православна църква?! Претенциите за упражняване на надгранична юрисдикция от страна на една поместна Църква в диоцеза на друга поместна Църква не могат да бъдат оправдани по никакъв начин!
На основание на гореказаното, а още и на редица причини, между които и опитът от преживяното разделение в Българска православна църква и начинът на преодоляване на този болезнен въпрос, чрез светия Разширен надюрисдикционен всеправославен събор, свикан в София през 1998 г., ние убедено апелираме, че до авторитетно решение относно църковния спор в Украйна, при създалата се ситуация може да се стигне единствено чрез всеправославно обсъждане и свикването на всеправославен събор. Преди няколко дни Антиохийската патриаршия излезе с предложение за свикване на среща на предстоятелите на поместните църкви.
На такъв един всеправославен събор следва да държим преди всичко за каноните и за единството на Православието, защото както казва блаженопочиналия митрополит Натанаил в изказването си на Събора през 1998 г., обръщайки се към Константинополския патриарх Вартоломей: „Събрахме се, за да изцерим разкола, а в никакъв случай за създаване на нов разкол и при това като резултат от един Всеправославен събор“(Из Деянията на Събора от 1998 г. в София).
Мислим, че е полезно да цитираме отговора на дълбокоуважавания от нас Всесветейши Констатинополски патриарх Вартоломей: “Благодарим на св. Неврокопския митрополит. (...) Относно някои места от изказването [на св. Неврокопския митрополит], не вярваме, че св. брат вярва, че ние желаем да сътрудничим на държавата в ущърб на каноничната Църква в страната. Също във връзка с това, което казват разколниците, че ще отстъпим уж всяка Църква да признае онази, която самите те представляват, казваме, че разколът, който ще се формира след 20 октомври, е смешен и нито един не може да бъде задължен да признае една лъжецърква. Скопската църква [Македонската църква] от години се бори, за да се наложи и да бъде приета, да бъде призната от другите църкви, но тъй като е такава и е формирана и устроена в познатите условия, никой до днес не я признава и не смятаме, че ще я признае и в бъдеще. Никой не може да притиска една отделна православна Църква в това направление.“
За нас е странно при един толкова конфликтна ситуация да не се търси диалог. Тук не може да се използва примера с отказа на БПЦ – БП да участва в Събора в Крит, през 2016 г. Тогава Св. Синод основателно изрази становище за това, че подготовката за Събора не е достатъчна, че има редица въпроси, по които не съществува съгласие и съществува реален риск за оказване на натиск за вземането на определени решения. Последвалите събития, включително примера от най-скоро време с приемането от страна на Константинополската патриаршия на решението, с което се позволява второбрачие при свещениците (т.е. брак след хиротония), действително показва, че опасенията на Св. Синод са имали своите основания. Встъпването в брак след ръкоположение е забранено категорично с апостолско правило и с решение на Вселенски събор. По този въпрос съществуваше всеправославен консенсус, изразен в предварителните документи за проектопрешения на подготвяния тогава Всеправославен събор. На събора в Крит текстът на документа конкретно в тази част се промени и доби една неяснота, която отваря врата за различни интерпретации. Последвалото наскоро решение на Константинополската патриаршия потвърди основателността на опасенията на Св. Синод. В този смисъл, отказът от участие в даден събор не означава непременно несъобразяване със съборността на Православната църква, по-скоро, нарушаване на съборността имаме, когато не зачитаме църковните правила.
Отправяме молитва и изказваме своята надежда за започването на всеправославно обсъждане и свикване на всеправославен събор, за разрешаването на църковния въпрос в Украйна.
Молим Бог да предпази Църквата Си от по-нататъшни раздори,
† Ловчански митрополит Гавриил
† Варненски и Великопреславски митрополит Йоан
† Видински митрополит Даниил
9 октомври 2018 г.
Св. ап. Яков Алфеев,
преп. Андроник и Атанасия
Tweet
