| Автор: Българска Патриаршия
Уважаеми господин ректор! Уважаеми преподаватели и студенти!
Преди всичко, бих искал да благодаря на господин ректора, професор Стоян Денчев, на Учебния съвет и професорско-преподавателския състав на университета за оказаната чест – присъждането на почетна докторска степен. Особено ценно е да получа този знак на признание от висше учебно заведение в България - страна, толкова близка до нас по история, култура и, разбира се, православна вяра.
След по-малко от месец в Русия, България и други славянски страни ние ще празнуваме Деня на славянската писменост и култура, отбелязван в деня, в който честваме паметта на светите равноапостолни Методий и Кирил. Какво са ни дали тези светци? Защо техните имена са така скъпи за националното съзнание на славянските народи? Какво означава за нас създаването на славянската азбука и писменост? Какво въобще значат за всеки народ понятията „език”, „слово”?
Езикът отличава човека от всяко друго Божие творение, от „безсловесните твари”. Водещият руски филолог и литературовед, военен и държавен деец от XVIII-XIX в. Александър Семьонович Шишков издигнал хипотезата, че самата дума „човек” се е трансформирала от думата „словек”, т. е. „словесник”, можещ да говори. Действително езикът – това е уникално средство за общуване, за предаване на опит и знания от поколение на поколение, въздигащо човека над останалия животински свят, без което е невъзможно съществуването на човешкото общество, немислимо е неговото интелектуално и духовно развитие.
Следвайки думите на нашия Господ Иисус Христос - „Идете, научете всички народи…” (Мат. 28:19) - светите Кирил и Методий непрестанно се трудили, за да получат нашите далечни предци на роден език достъп до живителния източник, до непресъхващата съкровищница на мъдростта - словото Божие, което е било и ще бъде актуално във всички времена на човешката история. Заедно с образованието и културното развитие славяните се напоявали и с Евангелското благовестие. Христовото учение и неговите нравствени постулати били възприети с любов от славянските народи, които пренесли своята вяра през много страдания и изпитания.
След приемането от българския княз Борис I на християнството и придадения му статус на официална държавна религия, в страната се появили ученици на братята-просветители, занимаващи се с преводи на богослужебна литература. Те основали книжни центрове в Преслав и Охрид. По такъв начин България не само станала първата славянска страна, приела християнството, но и първата, получила богословски и богослужебни книги на славянски език.
Църковнославянският език, който ние използваме в литургическата практика, наброява вече повече от десет столетия история и произлиза от апостолските трудове на славянските Първоучители. До началото на XVIII столетие в Русия църковнославянският език бил многофункционална лингвистична система: на него са написани предимно както древноруската художествена литература, така и научно-богословски трудове, а също и официални държавни документи. Може да се създаде лъжливото впечатление, че църковнославянският език - това е бетонен фундамент, завинаги застинал в миналите векове и нямащ право на развитие в съвременната Църква. Това не е така, тъй като и днес той живее, което е видно от сравняването на богослужебни текстове, съставени в различни епохи, включвайки и служби на светите руски новомъченици и изповедници, просияли в годините на жестоките гонения през ХХ век.
Възниква удивителното усещане, когато осъзнаеш, че езикът съединява не само нинездравстващите членове на Църквата, но и преселилите се в горния свят. Светите преподобни Антоний и Теодосий Печерски, преподобните Сергий Радонежки и Серафим Саровски, преподобният Йоан Рилски и множество други православни славянски светци се молили на един език, макар и той да преживявал развитие. И ние трябва да се стараем да съхраним тази драгоценна традиция. По мое мнение, необходимо е да положим усилия за съхранение и популяризация на църковнославянския език сред широк кръг хора.
Наличието на общ език и писменост също е необходимо условие за формиране на държавата, важна съставка на националния суверенитет. Народи, нямащи писменост, бързо слизат от историческата арена, разтваряйки се в по-силна езикова и, съответствено, културна среда. За цялата история на човечеството „мъртви” са станали вече повече от 9000 езици. Излезли от употреба езиците даже на тези страни, които не само не били подложени на каквато и да е колонизация, а напротив - в свое време били велики държави, но с времето загубили този статус. Специалистите са изчислили, че около половината от съществуващите днес 5-6 хиляди езици ще излязат от употреба и ще изчезнат още към средата на сегашния век. В „Атласа на световните езици, намиращи се под заплахата за изчезване”, издаван от ЮНЕСКО, се казва, че на границата на отмиране стоят 50 европейски езика.
Налага се с тревога да констатираме този факт, че става не само изчезване на езиците на малките етноси и езиците на народи, нямащи държавност, но и се оказва мощен натиск върху източнославянските езици от страна на така наречените „универсални” езици и, на първо място, от английския. За последните две десетилетия руският език бе затрупан от цяла лавина от заимствания, чиято целесъобразност се намира под голям въпрос. Мисля, че подобни тенденции се наблюдават и в българския език, тъй като проникването на англицизмите има глобален характер. Характерен е този факт, че посочените заимствания предимно се намират в битовата сфера, в областта на всекидневния език. От една страна, това може да изглежда напълно безобидно - действително някакви думи ги е нямало в нашия обществен живот и икономика, появила се е мода у определени социални групи към някакви заимствания, чиито чуждоезични аналози са по-кратки и по-прости за произнасяне. Но проблемът се заключава не толкова в естетическото замърсяване на езика с чуждокултурни петна, колкото в измененията в устната реч, влияещи върху вътрешния мир на човека. Езикът, неговият строй и звучене, както генетическият код на човека, както звуковият обертон, незримо носи в себе си информация, оказваща въздействие върху душевното и духовното устройство на личността, а като следствие - върху културата на поведение, в съзидателната сфера.
Говорейки за историята, за националната самобитност на този или онзи народ ние често употребяваме словосъчетанието „културно наследство”. Какво стои зад това понятие освен очевидните на всички неща - литературата, музиката, архитектурата, традицията, обичаите? Защо е необходимо да отстояваме така своите „национални особености”? Какво е означавало „културното наследство”за нашите предци? Отговор на тези въпроси може да получим, ако ги погледнем от религиозна гледна точка. Именно вярата на предците, предадена на нас, била основата на „културното наследство”, центърът на живота и мотивацията на далечните ни прадеди. Тя освещавала и вдъхновявала творческата дейност, давала невероятен позитивен заряд за по-нататъшното преумножаване на талантите, с които Господ надарил човека. Именно затова ние, говорейки за културно наследство, подразбираме неговата първооснова – нашия Господ Иисус Христос и Неговото Евангелие. Именно затова, говорейки за славянската цивилизация, ние подразбираме християнската цивилизация. Тези понятия са неразривни, защото всичко, от което се създава съкровищницата на националните културни достижения, така или иначе се корени в духовния живот на народа. Ако ние разбираме какво е движело създателите на културното наследство, благодарение на какво вдъхновение се появили на бял свят произведенията на изкуството, музикалните произведения, архитектурните съоръжения, то трябва да разберем и тяхната първопричина.
Ние сме възприели духовния и културен опит на предците. Според нашите сили и според нашата воля е: или мъдро да се разпоредим с това наследство, като го преумножим и предадем на идващите поколения, или да го разпилеем подобно на евангелския блуден син и да се храним с културни „рожкове” (Лука. 15:16). А, както е известно, гладните не различават вкуса.
В съвременния свят с неговия стремителен темп на живот, с взаимното проникване на култури и езици, с лесния достъп до огромните масиви информация, благодарение на комуникационните технологии се формира агресивна среда по отношение на националната идентичност. Това е едно от глобалните предизвикателства на съвременния свят, водещо към разтваряне на всичко самобитно, национално в новата културно-идеологическа атмосфера на света. Тенденцията на някоя културна стандартизация, възникването в обществото на опростени понятия за доброто и злото, за нравствеността и морала, своеобразната трактовка на правата и свободите на човека малко-по малко създават прокрустово ложе за всяка религиозна система, която ще бъде безжалостно адаптирана към новите ценностни реалии. Християнството пък не се вмества във формиращата се координатна система на съвременния свят, което все по-често предизвиква яростна реакция у апологетите на секуларните ценности. И в Европа, и в Русия определени обществени сили все по-настойчиво искат религията да си знае мястото, стараят се да я изгонят от обществения живот, ограничавайки я само в сферата на частната практика. На християните често пъти се отказва правото да мотивират своите действия и даже да обосноват, от религиозни съображения, своята гледна точка. Разбира се, в такива условия е много сложно да съумееш да останеш насаме със себе си и да не се подложиш на културна ерозия.
Историческият опит на Русия и България е показал, че опитите да се изгони Бог от живота на хората, както това е станало в съветската епоха, довеждат до негативни последици в обществото и тези рани се лекуват много години. Иска ни се да вярваме, че православна България ще встъпи в Европейския съюз като носителка и пазителка на нашата обща богата култура. Много важно е да съумеем да останем насаме със себе си и да не се разтворим в културната карта на Европа. Аз много се надявам, че евангелските истини, предадени на славянските народи, благодарение на трудовете на светите равноапостолни Кирил и Методий, ще останат фундамент на нашите национални култури, върху който ще продължат да строят живота и бъдещите поколения.
В тези думи има и реално, практическо измерение, изразяващо се в установяване и укрепване на академичните връзки между висшите учебни заведения на Русия и България. Убеден съм, че такива връзки са важен фактор за развитието на междуцърковните отношения. В дните на моята визита в братската Българска православна църква се състоя подписване на съглашение за сътрудничество между Софийския университет „Свети Климент Охридски” и Руския православен университет. Това открива перспективи за обмен на студенти, професори и преподаватели, специализиращи в различни направления на съвременната богословска наука и знание, поставя се основата за съвместни изследвания. Именно върху образователните учреждения лежи днес огромната отговорност за бъдещето на нашите страни.
Уверен съм, че контактите между нашите водещи университети ще станат ефективен инструмент в делото на популяризация на общите за нашите народи духовно-нравствени ценности.
На всички вас, уважаеми преподаватели и студенти, желая, колкото е възможно по-често да съотнасяте своя живот към евангелските идеали, да се стремите, според думите на апостол Павел, да бъдете съвършени и изпълнени с всичко, което е угодно на Бога (вж. Кол. 4:12), да се трудите за благото на своето земно Отечество, да бъдете мъдри наследници на духовните и културни съкровища на славянската цивилизация!
