Пътепис на една българка в Америка от поклонението й пред свети Йоан Шанхайски и отец Серафим Роуз
Храмът беше тих и топъл. Тъмен, прорязан с лъч тежка светлина, която сякаш се бореше с мрака и си проправяше път, притискана от всички страни, но все пак силна в своята топла тишина. Като този лъч е бил и продължава да бъде с молитвеното си застъпничество свети Йоан Шанхайски и Сан Франциски Чудотворец, чието нетленно, от близо половин век, тяло лежеше кротко като заспало в стъклената ракла, в дясно от падащия лъч.
В първия момент се стъписах пред тялото. Умът отказваше да разбере как е възможно пред мен да не лежи сноп кости, но сърцето бързо навакса ограничеността на разума и откликна на благата усмивка на свети Йоан, бликаща от иконата. През ума ми мина образът на свети Йоан седнал, прегърбен, на своя стол и пишещ неспирни писма до своите духовни чеда, без да оставя пълен покой на тялото си през целия си живот. Вечно буден! Така ми изглеждаше свети Йоан и сега, когато вече духът му бе напуснал тялото, ала то бе останало будно във въплътения спомен за дисциплината, с която свети Йоан съумял да ограничи естествените си потребности, умора и глад, за да остави пълно място за концентрираната грижа за другите.
След известно време, прекарано в безвремието на радостта от мисловния ми разговор със светията, влязох в църковния магазин, за да взема негови икони и се запознах с Миша (Михаил), доброволец-продавач. Заговорихме се и той ми разказа как неговите родители били духовни чеда на св. Йоан и често си спомняли с умиление чувството за хумор на светията, както и болезнената му обич към хората. Майката на Миша била едно от сирачетата, които св. Йоан прибрал в приюта за сираци в Шанхай, който създал, когато в службата си в чуждата страна бил поразен от децата, захвърлени в мизерия на улицата. Независимо от тяхната религия или етническа група, свети Йоан прибирал всички и ги дарявал с нестихваща любов.
Пристигнах в Сан Франциско, за да се поклоня на свети Йоан в края на октомври 2011 г. по време на есенната ваканция на моя университет, Принстън, където в момента завършвам доктората си по културна антропология и преподавам като асистент. Останах в града две седмици, в които непрестанно се срещах с хора, докоснати от светията, и при самата мен нещата течаха от само себе си, без да ги планирам, което винаги става, разбира се, когато се отърсим от гордостта и самоналожения стрес, че всичко зависи от нас и че трябва обстойно да планираме.
Само след три дни, в училището до храма „Св. св. Кирил и Методий" щеше да се проведе традиционното им аржентинско барбекю, водено от един от свещениците, руснак от Аржентина. Запознахме се и на моето спонтанно предложение да замесим и хлябове с децата и възрастните по модела на общностните месения, характерни за „Хлебната къща" - културен център, който създадох през 2009 г. в Габрово, отецът се съгласи с присъщия за латиноамериканец, макар от руски произход, ентусиазъм и в неделята пристигнах в църквата с няколко пакета мая и брашно и празникът на месенето и преломяването на хлябовете продължи няколко неусетни часа.
Месенето на хляб в храма беше частица от „литургията след Литургията", за която говорят светите отци: разбирането за живота като една нескончаема литургия, в която усещането за вечност вдъхновява и осмисля всичко, което толкова често ни се струва необяснимо и дори абсурдно. По време на самата Литургия, от време на време, в съзнанието ми нахлуваха житейски притеснения и несигурност, които, както с всички помисли, трябва да се борим като не ги оставяме, дори за секунди, да кацнат в сърцето ни и да почнат да го разяждат, и колко безкрайно помагаше осъзнаването и припомнянето за огромните притеснения, с които постоянно се е сблъсквал свети Йоан приживе. От това да търси убежище за десетки деца сираци, гонени заедно с него от комунистите в Китай през Филипините до Калифорния, до това да бъде подложен на съд от собствените си енориаши поради вътрешни сплетни. Светията не просто не е бил "имунизиран" за трудности, притеснения и страдания, а постоянно е търпял все по-големи мъки и ги е преборвал вместо с униние, с все по-горяща будност, молитва и любов. Както е казано, колкото по-голям е пламъкът, толкова по-голяма е и сянката.
След Литургията, докато месихме на обляната от слънце кръгла маса на двора сред глъчката от гласове на различни поколения, някои възрастни хора си припомниха покрай месенето още истории за свети Йоан. С усмивка разказваха как редовно ходел бос, и в студове и при официални събирания, за постоянно смирение, така както си налагал да не спи в легло, а само да дреме в своето кресло! В отговор на забележката на по-висшестоящ духовник за това, че трябва да носи обувки, той се появил с обувките завързани на една пръчка, с неотменната си блага усмивка и шеговитите думи, че, ето, „носи своите обувки!"
На месенето се запознах с Христофор, млад американец, който имал мечта да създава красиви одеала и да ги продава, за да получават деца сираци в Русия по едно одеало - символ на родителска грижа, както и цялостна програма за обучение на децата. Казах му за българските „хлебни одеала" или месалите за хляб и се смяхме как независимо дали хляб или одеало, важно да използваме символи и конкретни обекти, за да помагаме на хората да разбират колко реална е нуждата и същевременно колко малко е достатъчно понякога, за да докоснеш сърцето на човека в нужда - защото нуждата най-често е главно от любов, а не единствено и първостепенно от материални блага.
Запознах се и с една млада американка, която изненадващо ми каза, че ходи на българска църква, където няма нито един българин! Оказа се, че нейната общност формира една от многото общности на покръстили се американци, които в търсене на Църква-Майка, към която да се присъединят, избрали Българската църква под духовната обгриженост на владиката Йосиф, тъй като Българската църква им се сторила по средата между крайностите на прекалена строгост и ред в руската традиция и на понякога прекалената американизация в гръцките църкви в Америка. На следващия ден заминавах за манастира на отец Серафим Роуз в Платина и се оказа, че българската църква е по път, в градчето Санта Роза. Явно беше, че свети Йоан вече беше планирал да отида и там.
Църквата в Санта Роза се оказа, не случайно, сгушена в розови храсти и във непретенциозната форма на къщичка с малък дървен позлатен купол и сини стени. С моя познат Грегори, с който бяхме планирали да посетим Платина, се озовахме в друг свят в момента, в който прекрачихме вратата на двора. Прелитаха птици и какви ли не насекоми и всичко живо сякаш се унасяше от сладките гласове на дечица, които пееха църковни песнопения. Влязохме в храма, където обедната почивка за децата от училището към храма включваше молитва.
Отец Филип, който се оказа отговарящ за младежките дейности към Българската епархия за Северна Америка, Канада и Австралия, ме посрещна с голяма радост, тъй като макар всеки ден да споменаваха Българския патриарх Максим и българския народ в молитвите си, те не общуваха с българи. Споделих за Хлебните къщи и веднага ми разказаха как децата правят просфора и как често рисуват, пеят и танцуват за различни празници и на различни теми от Библията. С огромна любов и усилия бяха успели да започнат сами, един свещеник и съпругата му, училище от първи до шести клас, само в две малки стаички, но малките групи и индивидуалната грижа и молитва за учениците им дали такива добри резултати, че много семейства от други религии в района започнали да дават децата си в училището. Само две малки стаички, но уникална организация и искрена отдаденост на Божието дело. Отец Филип ми сподели радостната вест, че за идното лято се организира група американци да посетят България първата седмица на август месец и имат желание да се запознаят с български православни младежи и свещеници и основно да обменим идеи за младежки социални и културни дейности, които да включват повече млади хора в живот във вярата и да бъдат обърнати и към хора в неравностойно положение, болници, старчески домове и др., което в Америка е много жива практика сред различните християнски групи.
Потеглих от американската българска православна общност в Санта Роза с искрено вдъхновение от това колко много са направили и с колко малко средства, събирани от всички постепенно през годините, както и с надеждата за прекрасни срещи в България, включително една от вечерите, в която да замесим хлябове с младежи от различни части на България и Америка в Хлебната къща в Габрово. Потеглих и с надеждата за възраждането на православната вяра в България така, както се е случило в Америка, където милиони хора са приели вярата след много търсене и убедена отдаденост.
И каква бе изненадата ми когато, пристигайки в манастира „Св. Йоан Шанхайски" до градчето Мантън, отец Нектарий, който ни посрещна, веднага възкликна, че единственият човек, който регулярно идва на службите в манастира през седмицата, е един български каубой (cowboy), Димитър! Веднага му се обадиха да дойде да се запознаем и Димитър се оказа човек с невероятно интересна история. Бе избягал от комунизма, като ръсел чубрица през границата, за да не го надушат кучетата, след това през Триест до Америка, без да говори нито дума английски, от най-ниското стъпало проправил пътя си до огромен собствен бизнес с недвижими имоти. Но сред целия този разкош и сбъдната «американска мечта» чувствал дълбока празнота и в търсенето си преоткрил православната вяра, която до този момент била за него, както за повечето българи, само маркер на идентичност, но не и дълбока духовна практика. Станал нов човек, отдал се на Бог и на любовта си към природата и конете, продал бизнеса си и се оттеглил в ранчо в близост до манастира Платина, където се намира духовният му отец, игуменът отец Иларион. На раздяла Димитър с усмивка и бащинска прегръдка ми каза простичко: „Постигнах всичкото богатство, за да разбера, че то не е нищо, ако не си богат в сърцето, или по-скоро ако не си беден, скромен в сърцето си... Не случайно е казано „блажени бедните духом".
С неговите думи, кънтящи в душата, се отправих към Платина, към обителта, създадена от отец Серафим Роуз, който, подобно на Димитър, търсил смисъла на живота, но не през години на бизнес сделки, а в лутане през различни религии и философски учения характерни за New Age движението. Отец Серафим, както швейцарецът Клаус Кенет е описал в книгата „Два милиона километра в търсене на любовта," намерил истината в сложната и красива простота на Православието: безкрайната Божия любов, снижила се до крайното човешко тяло, за да издигне със себе си човека и възможността на всеки, абсолютно всеки един, да стане светия, само и единствено да го поиска. Отец Серафим го поискал от все сърце и с труд и любов успял да просияе духовно, така че продължава да е светило и вдъхновение на хора от цял свят, които се стичат в малкото манастирче без електричество в далечна Платина, вдъхновили се от неговия живот и писания.
Мек килим от жълти листа покриваше двора на манастира, съставен от няколко скромни дървени постройки и църква в средата. Сред тишината на златния есенен ден, откъм кухнята се чуваше потракване на чинии и тенджери. Приближихме се и оттам излезе монах с бяла престилка и бяла брада, и с мека, блага усмивка ни посрещна и веднага предложи къде да останем да преспим и да се присъединим към вечерята и вечерната служба и литургия на другия ден в 5 часа, сутринта. Предупреди ни, че в манастира няма електричество и няма отопление освен печки с огън. Но само топлината, с която го каза беше достатъчна, за да усетим как изборът да останат да живеят в такива трудни условия бе оказал своето благотворно влияние за блаженството от това да си „беден духом."
Вечерта на трапезата същият монах ни прислужваше заедно с други двама, и докато аз се чудих къде е игуменът на манастира отец Иларион, за който Димитър ми беше споменал, се оказа, че е именно той, надянал мръсна престилка и подаващ късове хляб, които отец Иларион обича да меси! Като кошер, всички работеха заедно, с движения, които се преливаха от едно тяло в друго, като лек танц към който всички така бяха привикнали, че дори не се чуваха стъпки по пода, както в трапезарията така и в църквата.
Студената нощ надничаше през прозореца, докато благодарихме за „насъщния ни хляб" и се готвехме за истински „насъщния" (над същността) хляб на Причастието, който се готвехме да приемем в себе си на литургията сутринта. Оказа се, че този ден честваме паметта на български светия, много тачен в Платина, но рядко споменаван в България: свети Иларион Мъгленски, един от покровителите на игумен Иларион. Дано, по молитвите на свети Иларион Мъгленски, в България се възроди вярата и манастирите в скромния дух на Платина и примера за водач, който отец Иларион ни дава.
Преди да замина, отец Иларион ми препоръча задължително да се запозная с отец Яков, който е монахът свещеник (йеромонахът, б.р.), служещ в Сан Франциско в старата катедрала. Катедралата е строена някога от стар кораб и прилича именно на кораб с обърнат нагоре корем, като голям кит, който непрестанно ни напомня историята на свети пророк Йона, който отказвал да послуша Бог и да служи на хората и след много изпитания разбрал, че най-ценното е жертвата и любовта към ближния. Старата катедрала е храмът, където сам св. Йоан Шанхайски е служил, преди новия храм да бъде построен, където в момента се намира тялото му
По Божий промисъл, запознах се с отец Яков на празника на св. Яков, когато отецът разказа как именно този светия, братът Господен, е бил човекът, на който Христос поверил тайната на Светата Литургия и нейното първо изписване и извършване като обособено тайнство.
Когато му споменах за Хлебните къщи и месения, които съм организирала в различни страни, отец Яков ме грабна за ръка, влязохме в кухнята и на масите под усмихнатия портрет на св. Йоан Шанхайски и Сан Франциски ми показа с преливаща жизнерадост: «Тук месим просфори с децата и техните семейства от моето паство. Поне веднъж в месеца, петък вечер, в продължение на 4-5 часа замесваме около 200 малки просфори и за нас и за други църкви, като същевременно казваме заедно молитви, пеем тропари, и цари всеобща радост!» Останах слисана! Паралелно през океана, без да се познаваме, отец Яков и аз явно бяхме усетили по сроден начин красотата, която Бог е заложил в месенето на хляба, още от самото име на града Витлеем (Дом на хляба, или Хлебна къща), където е избрал да се въплъти, и наистина методиката сплотява хора навсякъде по света. И така, няколко петъци след като си заминах от Сан Франциско, отец Яков ми се обаждаше, за да чуя жизнерадостната глъчка, струяща от месещите деца, родители, младежи, събрани в кухнята, сгушена зад олтара на храма-кораб като един малък Витлеем сред шумотевицата на Сан Франциско, затоплен от горещата печка, пропит с аромата на дъхавия хляб.
Вечерта преди да замина за Ню Йорк, отец Яков и аз отидохме да отслужи молебен за свети Димитър Солунски навръх планината над Сан Франциско, където той ми разказа как обича да се качва, за да се усамотява за молитва и да се любува на огромните секвои, обримчили океана като естествена катедрала.
Когато се върнахме в църквата, отец Яков прочете молебен на св. Йоан Сан Франциски, като в такива случаи има практиката да покрива гостите с мантията, която свети Йоан е носил приживе, докато е служил в тази църква и с която се рисува на повечето икони. Загърната в благоуханието на мантията, попила благодатта на изстрадалото и любящо същество на светията, в тъмната топлина на тази божествена прегръдка разбрах тоталната безсмисленост - именно, празна тъмнина - на всяко мое притеснение, дори и на най-ентусиазираните желания да се помага в църквата и на хората в нужда. Топлата и тиха мантия говореше за това как единственото нещо, което има смисъл на този свят е във всеки един миг Христос да се чувства у дома си на топло в сърцето на всеки един от нас, но това може да стане, само когато сърцето е тихо и спокойно. Иначе сами осъждаме малкия Христос, който се роди именно, за да живее в нас и въпреки мръсотията на душите ни продължава търпеливо да иска да ни обитава. Ние Го осъждаме да страда от ветровете на нашите притеснения, бързане и безчувствие, които разклащат и пропукват стените на къщата на сърцето. Каквото и да правим, дори и привидно най-добрите социални дейности, ако не оставяме време на сърцето да е в покой и тиха обич към Бог и хората, то нищо няма смисъл. От работата ми с ООН и различни световни организации до организирането на международни православни младежки дейности със свещеници от цяла Северна Америка под благословията на владиката Иларион, предстоятел на Руската задгранична църква, ...сред всичко това важни са не размерът и размахът на нещата, които са човешки понятия, разглеждани по човешки, а съкровеното чувство, което Бог дарява на човека.
През целия път в самолета от Сан Франциско до Ню Йорк си повтарях простичката истина: „Блажени бедните духом". Дано тази истина вдъхновява новата 2012 година и с надеждата, че православната вяра и нейната безмерна красота ще расте в България, така както расте сред хора от най-различен етнически произход и възраст в цяла Америка. За Божията любов няма нито разстояния, нито културни разлики: тя е една за всички тиха и топла божествена прегръдка.
