27 януари 2023, петък

* Пренасяне мощите на св. Йоан Златоуст (Тип. с. 196)
church

Православна мисъл

„Отличният богослов” според “Пет богословски слова” на св. Григорий Богослов

За връзката между богопознанието и благочестието, догматиката и нравствеността

Накратко за "Пет богословски слова" прочети в края на текста >...

Bogoslov.JPG

Догматите на вярата са истини, които са свръх възможностите на човешкия разум. Именно тяхното умосъзерцание (θεωρια) е предмет на вярата. Вяра, която се основава на Свещеното Писание, е свръхчовешко познание и като такава тя се явява едновременно възпълване, или пълнота, на човешкото познание и основна предпоставка за неговия успех. Човешкият разум остава безсилен пред лицето на сакралното тайнство, поразен от величието на нещата. Докато, когато липсва вяра, духът на истинността отпада и автентичността на Божия Дух угасва.

Преди обаче да пристъпи към самото разкриване на догматите на вярата в своите „Пет богословски слова", св. Григорий Богослов излага необходимостта от съответна нравствена подготовка, за да бъдат те правилно възприети. Защото, ако академичното богословие бъде откъснато от атмосферата на духовния опит, който е плод на лични усилия и общение с Бога, то изпада в заблуда и различни отклонения от вярата. Този духовен опит светият отец нарича "деятелно богопознание" и всеки, който се опитва да богословства (тълкува, прибавя или отнема от истините на вярата и установения канон), без да го притежава е "рушител на всички пътища на благочестието".

Тези думи в конкретното слово светителят отправя към аномеите (духоборците), които, като забравили всяко благочестие, загубили истинското познание. Защото добродетелта на благочестието не е друго освен отвореност за истините на вярата, или още - ­ придобиване на истинно познание за Бога. И както подчертава един друг кападокийски светител, св. Григорий Нисийски (Из живота на Мойсей 2), добродетелта има две страни ­ - догматична и нравствена. И за св. Григорий Назиански добродетелта е единство от теория и дела, но той определено посочва делата като основа за познаването на догматичните истини. Поради това и опитът да се проникне в Божиите истини не е за всеки, защото те нито се постигат лесно, нито пък от всички в една и съща степен.

Когато определя нравствените предпоставки, за да бъде някой "отличен богослов", св. Григорий Богослов е пределно ясен в своя критерий: това са "хора, изпитали себе си и напреднали в съзерцанието (εν θεωρια), които са пречистили или пречистват и душата, и тялото си". Достигането на богопознание е изключително свързано с очистването на човека от страстите. И душата, и тялото на богослова трябва да са постигнали или да постигат покоя на Единия Бог. Но дори и тогава богословът трябва да спазва границите на благочестието, да се движи "вътре в определените ни граници", т.е. да знае кога, къде и колко да философства, като се опира винаги на Свещ. Писание.

При св. Григорий очистването от страстите се явява като последица от постоянната мисъл за Бога, от трезвението, и с други думи, то е следствие на аскезата. Пътят към Бога е един - ­ "един чрез добродетелта, защото тя е една, въпреки че се дели на множество видове" (Слово XXVII, 21С). А този път за следовниците на порока остава непроходим и Бог - недостижим за потъналите в тинята на собствените си похоти.

Истината на догмата, по силата на своето сходство с чистотата, приема подвизаващия се в добродетелта все по-дълбоко навътре в себе си. "Да се приобщим с чист ум към чистите неща, за да напреднем повече в истината" (Слово XXVIII, 53B). И пътят ни тогава ще бъде осветен от божествеността на Единия Троичен Бог, "така че от светлина да се приема светлина" (ibid., 25C).

Доколко обаче може тленният човек да бъде просветляван, за да види от "съкровената красота"? Това вече зависи от степента на личното му очистване, защото Логосът, Божието знание, се отдръпва от злия, който е неподатлив за "всяка теория (умосъзерцание) и богословие" (ibid., 28В). Разбира се, има и такива, за които говорят, че са познали Бога, но това е дотолкова, доколкото ги считат за по-просветлени от останалите и тяхното превъзходство погрешно бива приемано за съвършенство.

Степента пък на просветленост се съизмерва съответно на способността, на силата на вярващия (ibid., 49A). Защото силата на древните патриарси не е била теорията, а деятелността - ­ надеждата. Така например, борбата на патриарха Яков е премерване на човешката добродетел с Бога, в която той се стреми да се богоуподоби чрез напредване в добродетелта. Чрез напредването по лествицата на съвършенството Бог все повече приобщава праведника към Себе Си и затова казваме, че "в праведника живее нещо превише човешкото" (ibid., 49С).

Относно страданието и болката в борбата за добродетелта светият мъж казва, че човек оценява много по-добре онова, което е придобил с труд и болка. Затова в бъдещия очакван век очистилите се и търпеливо очакващи "възжеланото" ще получат наградата за своята болка и чист живот (ibid., 41A). А онези, които са нетърпеливи и не понасят доброволно болката и страданието на очистването, насочват погледа си само към видимите неща и в пълна заблуда нейде сред тях откриват своя бог. Докато устременият към Бога, като се ръководи от разума, бива отвеждан до намиращото се отвъд видимите неща, от което те са и приели своето битие. А там, воден вече повече от вярата, отколкото от разума, достига небесното, защото "по-високо от ума стои дори природата на вторичното, да не говорим за Първата и Единствена природа" (ibid., 72С).

При описанието какво може да се удостои да види онзи, който очиства себе си, св. Григорий излага своя собствен метод, който не само е дълбоко православен, но определено е и исихастки. Чрез него той бива възведен отвъд буквите на Писанието ("διασχοντες το γραμμα και εισω παρακυψαντες", Слово XXXI, 156D), сякаш от дълбина към дълбина, и при озарението на Духа открива там още повече светлина. Всяко познание на Божия истина е всъщност боговидение (θεοπτια) - ­ дар на просветление, което преди всичко е откровение на "снизходилия Дух" (ibid., 164C).

Натрупаният опит в истината стои отвъд буквата на Писанието и този опит именно е онази "съкровена красота", която "отличният богослов" постига, когато е изпълнил необходимите предпоставки. Всичко, което произтича от опита в откровението на Духа, не е нещо "чуждо", а е "в повече" (πλεον) относно установеното до момента догматично учение и Бог го дарява само на "отличния богослов".

 За отбелязване е, че "отличният богослов"  достига боговидение не само по пътя на духовното наслаждение, а главно посредством онова дълбоко опознаване на конкретна божествена истина, от която вярващите в света в конкретно време имат нужда, за да се спасят. Тази конкретна истина той опознава в проникновение: "За нас не е отличен богословът, който всичко е открил, защото Той (Бог) не може да бъде обхванат, а който повече от другите си е изградил представа и съставил за истината по-пълен образ или сянка, или както там се казва" (Слово XXX, 125C).

В „Пет богословски слова" на св. Григорий Богослов е изразена твърдата убеденост, че боговидението като благодатно или духовно-опитно богословие е първоначалната основа за постигането на познание относно истината на даден догмат, както и за по-сетнешното увеличаване на това познание. Защото истината догмата се постига постепенно, и то само в откровенческата сила на Светия Дух.

Истината, изразена словесно в определенията и формулировките на догматите на вярата, не е плод от сладки приказки и фантазии "след представления и песни", а от творческо усилие със силно желание, болка, труд, страдание и мъчителни противоречия, които биват увенчавани с откровението на Духа.

 

***

За Петте богословски слова

Шест от запазените до днес слова на "християнския Демостен" ­ - св. Григорий Богослов, са определени като догматични. Пет от тях съставляват единна цялост и от самия него са наречени "За Богословието". В патрологията на J.-P. Migne (PG), т. 35-38, те са с номерация XXVII-XXXI. Св. Григорий ги произнася през 380 г. в храма "Св. Анастасия" в Константинопол. "Слово за догмата" също е произнесено там, но една година по-рано, през 379 г., когато св. Григорий е все още епископ Сасимски. Именно от това слово се оформят по-късно Петте богословски слова.

Първите четири от Петте богословски слова са отправени към аномеите (крайни ариани), а петото ­ към пневматомахите (духоборци). В своята цялост словата имат предимно катехизическа насоченост, продиктувана повече от пастирска загриженост, отколкото антиеретическа, която да е устремена срещу риторите на лъжеученията. Показателно за това е, че светият йерарх се обръща към пневматомахите с думата "братя" (Слово XXVII, 5).

Първото слово е въведително и е озаглавено "Срещу Евномий". В него Богословът на Църквата говори за онези предпоставки, които са същностно необходими, за да бъде богословието благодатно.

Второто е с название "За богословието". Тук светителят разглежда целия свят като естествено Божие откровение. И това благодарение на личното му духовно общение с Бога, откъдето именно извира и тази негова любов към света.

Третото слово и Четвъртото са наречени и двете "За Сина". В Третото слово са изложени като цяло съществуващите проблеми относно учението за Света Троица, "единосъщието" на Трите Лица и особено отношението Бог Отец ­ - Бог Син.

Петото слово носи названието "За Светия Дух". За разлика от първите четири, които са произнесени по време на св. Четиридесетница, това слово, по всяка вероятност, е произнесено близко по време на празника св. Петдесетница, като решително повлиява на събраните епископи от II Вселенски събор за изповядването в "Символа на вярата" на божествеността на Светия Дух. Защото никой преди отличния св. Богослов не намери дръзновението да изрече онези думи, които потресоха вселената: "Светият Дух е Бог".

А. Хр.

 

Църковен вестник, бр.3/2010г.

 


Слово XXIX, 104А.

Вж. Слово XXVII, 12В.

Слово XXVII,13A.

Слово XXVII, 13С.

St. Papadopoulos, Patrlogia, t.2, p.499.