Цинизмът е едно „професионално заболяване" при вярващите. Негова жертва могат да станат миряни, свещеници, епископи, патриарси, папи. От него страдат хора, работещи за Църквата: иконописци, певци, химнописци, строители на храмове, учени. С какво се лекува тази болест ни е казано в откъса от Евангелието, който описва възкресяването на дъщерята на началника на синагогата - Иаир.
Основна причина за споменатото заболяване е загубата на вяра. С ума си човек може да съзнава, че Бог съществува, но не забелязва Неговото присъствие в живота: нито у себе си, нито у другите, нито изобщо в света. В такава болна душа умира Христовото Рождество. От съзнанието на човека се губи Христос, Който е в света. Боледуващият си представя Неговото местоположение някъде далеч в небето. Той започва да възприема Бога като някаква виртуална реалност, като вид спящ началник. Тече извършването на различни дейности, не се прекъсва работата на епархиалната канцеларска институция, неспирно се изписват икони, изпълняват се песнопения, строят се нови неща, трупат се доходи и с това сякаш се изчерпва най-важното. Вследствие на което на челно място се поставя деятелността, на заден план остава човекът, същината, размислите за смъртта и дори за Бога. Деятелността подчинява на себе си живота, убива времето и поробва хората, превръщайки християните в стандартни бизнесмени, случайно попаднали в Църквата.
Ако вън от Църквата човек изгуби вяра, това е половин беда. Но ако в хода на работата си вътре в Църквата изгуби своята вяра, това е ужасна беда. По-добре е „недостиг на вяра", отколкото „премината граница на вярата". Малкият във вярата може и да носи в себе си някакъв невидим материал за достигане на святост. А човекът, добил образ на циник по време на работата си вътре Църквата, е буквално обречен. Това духовно извращаване не се лекува от хора, нито отминава от само себе си. В подобен случай единствено целителна е хирургическата намеса от страна на Бога.
Пример за човек, загубил вярата си по време на своята служба за Бога, е станал евангелският началник на синагогата - Иаир. В нашата система от чинове, това съответства на длъжността „настоятел на храм". Думите, с които Христос се обръща към него, разкриват крайната фаза на това заболяване: „Не бой се, само вярвай."
Отначало на човек му е леко и приятно да живее, без да приема присърце вярата, но после настъпват тежест и страх. Страхът да не остане без пари, без здраве, без покровители, без работно място, без връзки, без деца. И този страх е лавинообразен по своята сила. Страхът на практика се явява финалният симптом.
Докато при живот в Бога имаме обратното: покой, мир, чувство за сигурност. Нима някога би могъл да ме изостави любящият Бог?
Словата „не бой се" показват, че у човека се загнездва страх.
„В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта", казва свети апостол и евангелист Йоан (срв. 1Иоан. 4:18).
Значи у Иаир липсвала не само вяра, но и любов към Бога.
В подобни случаи обикновено става така, че Христос дава на заблудения нещо за поука, но не чрез Себе Си, а чрез онези, които умеят да намират решение на проблемите си чрез силата на вярата. В случая като такъв пример за поука послужила кръвоточивата жена.
Всеки, който е боледувал от тежка или крайно опасна болест и е оздравял, знае как още от самото начало промяната в живота и престоят в болница възбуждат особени емоции в душата. Енергично се молиш, четеш канони и акатисти, жадно поемаш разкази за извършени чудеса и обикаляш да се покланяш на светини. Но после минава време, молитвеният плам затихва и постепенно в душата, наместо да грее слънце, се насаждат сухота, жарка пустош, пареща болка.
Тогава едва намираш сили да изричаш с огромен труд едно-единствено слово: „Иисус", и с това изчерпваш всичко.
На този фон мълчанието небесно вече започва да ти изглежда напълно справедливо: „Аз и без друго съм калпав човек. На всички съм в тежест. Измъчиха се с мен и роднини, и приятели. Изглежда вече и Сам Бог се гнуси от мен и не чува молитвите ми. Забравил ме е".
Нищо чудно да си спомниш молитвените вопли на отчаяние на праведния Иов: „И защо да ми не простиш греха и да не снемеш от мене беззаконието ми? Защото, ето, аз ще легна в праха; утре ще ме подириш, а няма да ме има" (срв. Иов. 7:21).
И накрая в изнемощение да въздъхнеш, възпламенявайки в душата си последните искри на вярата: „Но само чуй ме, Господи - не мога да продължа без твоя огън. Ето, стоя пред вратата, чукам и викам: Господи Боже мой, помилуй ме!"
Именно тук обаче е тайната. Когато в душата се отвори нова, чиста страница, тя става подготвена Господ да запише върху нея всичко отначало. В медицината има лекарства, докарващи организма до предсмъртно състояние с цел да се стигне до унищожаване на външни, болестни образувания, но без това да попречи на клетките и тъканите на организма да съхранят своята цялост. По такъв начин действа високата температура, изгаряща нахлуващи в организма микроби.
За Иаир подобен род повишена температура се превърнала болестта на дъщеря му. Ужасно тежко преживяване е човек да види в състояние на смърт или тежко заболяване собственото си дете, независимо на каква възраст е то. А разказът за гибелната болест на дванадесетгодишното момиченце е изпълнен с особен драматизъм. Тук не става дума за някакво недоразвито пеленаче, а за добре израснало дете. Но все пак израснало не чак дотам, че вече да е усвоило смъртните грехове и да е приело пороците. Неговото естество на този етап е максимално близко до това на разумното райско естество. Благостта, разумът и любовта в него са в онзи хармоничен баланс, който човек би могъл да възвърне - при евентуално добро стечение на обстоятелствата - едва в напреднала възраст.
Иаир си дава сметка, че любимата му дъщеря умира, и е готов на всичко: да влезе сред тълпа неверници, крещящи и алчни да се сдобият с повече дарове от непознатия проповедник. Той, честолюбивият Божий служител, проявил готовност едва ли не да се унизи пред някакъв странстващ пророк с недобро име. Готов е да изтърпи позор след позор заради любовта към своята дъщеря. Христос обаче е съсредоточил вниманието Си върху простата жена и не се вглежда в усилията му. Иаир стои до Него и сърцето му се къса от болка, защото вижда, че Иисус изобщо не бърза да стигне до неговия дом. Той, привикналият на почести, е предпочетен пред някаква си нищожна плебейка, позволила си - въпреки своята позорна болест - да проникне сред тяхната общност.
А Христос прави това с конкретна цел. Той очаква душата на Иаир да се преобрази напълно, да се очисти изцяло от тази лъжа, в която дотогава е живял началникът. И едва когато в душата на този служител пламнала прогаряща празнота, Христос се явил пред него в собствения Си образ.
При идването в дома на Иаир, Христос косвено му посочва лъжата и лицемерието, изпълващи неговия дом: „А когато стигна в дома, не позволи никому да влезе, освен на Петра, Иоана и Иакова, и на бащата и майката на момичето. Всички плачеха и ридаеха за нея. Но Той рече: не плачете; тя не е умряла, а спи. И смееха Му се, защото знаеха, че тя е умряла" (Лука. 8:51-53).
Оплаквачките в дома му ридаели фалшиво и в даден момент били готови дори да се разсмеят и да започнат да Го подиграват. Но в душата на Иаир се затоплила искрата на вярата, трепнала още преди това, на площада. Там той видял изцелението на жената, на която Христос казал: „А Той й рече: дерзай, дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром!" (Лука 8:48).
С други думи, бъди смел във вярата. Слова, противоположни по своя смисъл на това, което чувствал у себе си църковният началник. От Иисусовите думи става ясно, че тя имала вяра и тази вяра трябвало да бъде дръзновена спрямо любимия и любящ Бог. Жената не бивало да мисли за себе си, че е недостойна за чудо и за внимание от страна на Бога. Ниската самооценка е неуместна, когато се обръщаме към любящия нас Отец.
Угодни на Бога са хората, които Му служат с дух, и Той се грижи за тях внимателно и усърдно. Христос отишъл в онзи град, влязъл в онзи дом и отишъл при онзи човек единствено заради душата на Иаир. Сред народа толкова малко началници на храмове били вярващи в Христа, че дори заради спасението само на един от тях си заслужавало Той да се отклони от предварително замисления път.
Тези чудеса не са били част от общия план на Господа. Неговото Разпъване на кръста не бивало да стане твърде рано. Количеството и качеството на учениците Му първо трябвало да достигне определено ниво, за да може едва след това те да бъдат оставени да действат самостоятелно. Ето защо, поради това чудо, което не влизало в предварителните Му замисли, Иисус помолил Иаир да премълчи за случилото се, за да не попречи то на Неговия план. Мисията Му не бивало да се открива по-рано от предвиденото време. Както впоследствие виждаме, това били съвсем обосновани осигурителни мерки, защото съществували хора, готови непредвидено и със сила да направят Христос цар.
Чудесата с Иаир и кръвоточивата жена - това са жестове на чистосърдечна любов, която разтопила едно достигнало до вледеняване сърце и укрепила друго, не изоставящо в трудности своята вяра.
Тези епизоди ни говорят, че животът на Христос и Неговите отношения с хората не са се развивали по някакъв предварителен сценарий и строго съблюдаван план. Тук виждаме едно живо общение между живи души. Виждаме проява на любов, а в любовта няма място за предварителни сметки и планове.
Странно изглежда, че сред многохилядното множество само двама получили милостта на Бога. Но това е станало не поради едната щастлива случайност или поради особен вид късмет, а защото именно те двамата заложили надеждата си на Бога. Само двама от целия град пожелали да видят в Христос Бога на любовта. Останалите залагали надеждите си на своите крясъци, с които да привлекат вниманието на непознатия пророк. Очевидно, че в желаното от тях чудо те са търсили не Бога, а просто здраве, щастие, дълголетие, сили, взети сами за себе си.
Казано ни е: ако този път не води към храма, то кому е нужен той? И тук можем да добавим: ако този живот не е свързан с Бога, то какъв е неговият смисъл?
В живота си човек може да не изпитва страх и да се чувства напълно уверен, че вече е постигнал окончателна договорка с Бога и хората. Може да се наслаждава на власт и слава, радвайки се, че от ръцете му са изписани чудотворни икони, построени са прекрасни храмове, или че изпълнява песнопения с ангелски глас, но при все това той може да няма истинска вяра. Възможно е по време на служението си за Бога да придобие сила, власт, почит от народа, добри парични средства, награди, панагии, разноцветни одежди с уникално везмо и от уникални тъкани, да управлява съдбите на много хора и да бъде убеден, че благословението Авраамово е извънреден дар именно за него, но без от това да умее да изпълва душата си с любов. Може да изживява себе си като пратеник Божий, но изобщо да не вниква в дълбочината на думите, които ти изричаш. И нищо чудно така да изживее целия си живот, наслаждавайки се на сила, слава, охолство, а в почивките между своите многобройни дела само да въздъхва към мълчаливия и далечен Бог.
Фактът, че грешникът е потънал в блага и си отива с мир от този свят, изпълвал с удивление и недоумение още праведния и многострадален Иов: „В ден на погибел злодеецът бива пощаден; в ден на гняв отвежда се настрани? Кой ще му покаже пред лицето неговия път и кой ще му отвърне за онова, що е вършил той? Съпровождат го до гробищата и на гроба му поставят стража. Долинските буци за него са сладки, и след него върви тълпа люде, а вървещите пред него чет нямат" (Иов. 29:30-33).
Отговори на тези въпроси Христос ни дава в притчата за богаташа и бедния Лазар, както и в разказа за нещастието на началника на синагогата.
Понякога до самия край на дните им Господ не безпокои дори злодеи от рода на палача Каганович, доживял до напреднала възраст в охолство и спокойствие. Очевидно разговорът с такива хора ще бъде продължен след смъртта. И за да няма място за възражения от страна на мъртвата душа на такъв човек, той бива оставен до деня на неговия съд да пребивава в клинична форма на грях. Само че такива, на които веднъж им се е случило да обикнат Бога и да дойдат да Му служат не от користни цели, а от любов, и после неочаквано загубят тази своя любов, на тях Бог непременно ще им наложи наказание още приживе, както това се случило с Иаир.
Нашият Небесен Отец, подобно на земен родител, отначало с благи думи ни уговаря да не грешим. Ако човек не послуша Бога и вреди на своята душа, тогава Господ ще ограничи чрез скърби възможностите му за съгрешения, докато не дойде денят, в който човекът да се вразуми, и едва тогава Той му предлага лек.
Подобен лек за началника на синагогата бил примерът с кръвоточивата жена. На този човек му било показано, че нито пари, нито връзки, нито служебно място, нито каквото и да било друго могат да заменят Бога, без Когото рано или късно всичко ще се разпилее.
Длъжни сме да бъдем много бдителни, когато забележим, че в нашите занимания, служебна дейност, начин на общуване и чувствата ни към хората отслабва вярата като усещане за постоянната близост на Бога. Това е начало на катастрофа, свързана с пълна загуба на вярата. Ако видим, че от личния ни живот и служението ни изчезват такива дарове на духа като любовта, радостта, мира, дълготърпението, благостта, милосърдието, вярата, кротостта, въздържанието, това е симптом за професионалното заболяване на Иаир, което означава, че ще трябва да се замислим за начина на лечение преди да доведем нещата до потребност от „хирургическа" намеса или до смърт на душата.
Потърси ме, Господи - ето, аз ще легна в праха; утре ще ме подириш, а няма да ме има.
www.pravmir.ru
Превод: Анжела Петрова
