24 октомври 2021, неделя

✝ 6 Неделя след Неделя подир Въздвижение. Св. мчк Арета. Св. Богородица ¬“Всех скорбящих радост”. Гл. 1, утр. ев. 7, ап. 2 Кор. 9:6-11 (с. 191), лит. ев. Лк 8:26-39 (Молебен за децата с увреждания)
church

Православна мисъл

С деца на църква

Xristos_blagoslavia_decata.jpgМоже би вие нямате деца или вашите вече са големи. Възможно е дори да имате изключително кротки деца, които седят на едно място и не шукват през цялото богослужение, но със сигурност не всички имат вашия късмет. Много дечица превръщат богослужението в истинско изпитание за своите родители, пък и за останалите богомолци в храма. Питаме се: струва ли си изобщо да ходим, щом и за нас, и за невръстните ни деца  богослуженията се превръщат в мъчение. И ако ­ да, от каква възраст може да става това, колко често и за колко време?  

Колкото и малки да са, от самото си кръщение 

децата стават пълноценни членове на Църквата

 

Христова, на Тялото Христово. Дори детето да не може да разбере всичко, което става в храма, ние знаем, че богослужението се възприема не само рационално. Детето вижда, чува, докосва, вкусва и най-вече чувства с цялото си същество присъствието на Светия Дух и Неговото действие. Не бива да лишаваме децата от това преживяване, да им отнемаме възможността по своему, по детски да вкусят и видят колко благ е Господ.

Няма общо правило за броя и продължителността на църковните служби, които те трябва да посещават. Възрастта на децата, характерите, настроенията им са различни и се променят. Но при всяко положение децата не могат да се черкуват толкова често, толкова продължително и да са толкова тихи, колкото на нас ни се иска. Те нямат нашите духовни мерки и със сигурност нямат нашите физически и психически възможности. Само Бог знае колко време им е нужно, за да се наситят с благо. Вероятно несравнимо по-малко, отколкото на нас, възрастните, които сме обременени с високоумие, своеволие, егоцентризъм, гняв...

Трябва да се съобразяваме с възрастта на детето и неговите възможности. Ако в църквата детето говори на висок глас, тропа или плаче, най-добре е веднага да се изведе навън, за да не пречи на богослужението. След като си отпочине и се разтовари от напрежението, най-вероятно то самò ще пожелае да се върне в храма. Поведение, което нарушава молитвения покой в храма не бива да се поощрява, но не бива и да се наказва. За едно дете няма нищо по-нормално от това да се държи като дете. За благочестието е нужно време и зрялост.

На малките деца трябва да им се дава нещо, с което да се занимават, да им се обръща внимание върху едно или друго в храма, да им се обяснява какво става, за да се предизвика интересът им. Може да се довеждат и по-късно, само за част от дългото богослужение.

Ако детето се отегчава по време на богослужение, не бива да се укорява или принуждава да прикрива чувствата си, най-добре да се предразположи спокойно да разговаря за това. То няма как да не забележи, че и възрастните се разсейват, шушукат си, прозяват се... без никой да им се кара за това. Добре е да му се обясни, че скуката и други подобни изкушения атакуват и възрастните и че в такива случаи трябва да доверим слабостта си на Христа и да Го молим да ни укрепи и възпламени в сърцето ни копнеж по Бога. Ако заедно се помолим в този дух, детето сигурно ще бъде дълбоко впечатлено и при подобни затруднения в бъдеще ще знае как да се справи.

 

“Проблем” само на своите родители ли са децата

 

Не би трябвало. Децата са на Църквата Христова и енорийската общност в частност също носи отговорности за тях. В доста енории в страната вече са устроени детски забавачки, където се грижат за децата, докато родителите им са на богослужение. Тази тяхна инициатива привлече и задържа в храма доста семейства с малки деца. Не са необходими много средства, нито много усилия за да се устроят такива неделни забавачки, а духовните плодове са изобилни. Нужно е малко помещение в близост до храма, където, след като постоят на литургия, децата да се оттеглят. Ако възможностите на енорията не позволяват да се ангажира специално педагог или богослов ­ родителите или други доброволци от енорията могат да поемат това служение, като се редуват всяка седмица. Малко пособия за рисуване и играчки ще разнообразят престоя на децата. Те могат да се закупят със средства, събрани от енориашите или децата сами да си ги носят от дома и да ги разменят помежду си.

Един от най-добрите начини детето да опознае Православието като жива традиция е посещението на различни енории и манастири. Децата трябва да чувстват, че са отговорни членове на енорийската общност и участници в нейния живот. Трябва да се насърчават да помагат в храма и в социалната дейност, да подготвят празнични програми, изложби и др., а не само да се ползват от грижите и вниманието на другите енориаши. Християнинът принадлежи към определена енорийска общност. Трябва да чувства отговорност към своите събратя в Христа, а не само да присъства на службите. Нека децата да виждат в своите енории пример за християнски взаимоотношения и взаимопомощ. Да не се отблъскват със скандали, сплетни, притворство... Децата са силно чувствителни към всичко фалшиво и показно. Енорията трябва да бъде като едно семейство ­ със споделени радости и празници, но и със споделени тежести, немощи и самота. Всяка възможност за общуване, за срещи и разговори, за излети и игри изграждат общността, в която децата трябва да се чувстват пълноценни членове. Дори ако в енорията все още няма такива условия, достатъчно е родителите да се опитат да създадат една група от семейства, която да се стреми към такъв идеал на отношения. Децата биха имали неизмерима полза, ако виждат и други семейства, които живеят православно. 

Децата и светините 

Как да постъпваме, ако детето не иска да носи кръст, отказва да се причастява или помазва, отегчава се в храма?

Най-важното е да не се разрушава мирът. Светините да не стават причина за раздори в семейството и потъпкване на любовта. Когато говорим за нещо с любов, с мир, с радост ­ децата се заразяват от тази любов. Когато виждат, че молитвата, постът, богослужението са нещо естествено и жизненонеобходимо за родителите им, тогава започват да ги ценят. И обратното: не можем да научим децата си на свещен трепет и любов към светините, ако самите ние пристъпваме към християнските си обязаности по задължение, с нежелание. Ако родителите постят с тягост, как детето ще възлюби въздържанието? Детето трябва да запомни поста не като период на забрани, лишения, ограничения, а като живот в Духа на Христа, живот в мир и съгласие, в истина и любов. Към такъв живот не може да се принуди никой, дори собственото ни дете. Той може да се приема само доброволно. Принуждаваме ли децата към църковен живот, то макар и да ходят редовно на църква и да приемат тайнствата, вътрешно ще се съпротивляват. Един ден, когато излязат от контрола на родителите си, ще се възпротивят. От нас се иска да разкрием пред детето красотата на духовния живот; да му помогнем да открие Христа и да заживее с Него, за да не остане с впечатлението, че този живот е само външен. Само Бог може да ни научи как да става това.

Александра КАРАМИХАЛЕВА

Църковен вестник, 2003 г. бр. 6