21 октомври 2020, сряда

* Преп. Иларион Велики. Св. Иларион, еп. Мъгленски (Тип. с. 103)
church

Православна мисъл

Сега е съд над тоя свят

 

Strashniat sud ikona.jpg

„Сега е съд над тоя свят“

(Йоан 12:31)

В последните глави на евангелията от Матей и Лука Сам Господ ни предупреждава по най-сериозен, будещ страх начин за бедствията, които ще предхождат Неговото  Второ пришествие. Той предрича злото до такава степен да излезе извън контрол (вж. Откр. 22:11), от което страданията на хората ще станат дотолкова непоносими, че ще се молят планините да ги покрият (срв. Лк 21:30), за да не могат да видят ужасяващия ден на Господнето пришествие: „защото голяма неволя ще бъде на земята, и гняв върху тоя народ; и ще паднат под острието на меча“ (Лк 21:23). Човешките сърца ще примират от страх в очакване на нещата, които има да сполетят земята (срв. Лк 21:26). Дори за Божиите избраници мъката ще бъде изключителна, а болката от случващото се наоколо – непоносима. При все това, въпреки трагичния характер на изреденото дотук, Всемогъщият Иисус изведнъж казва: „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви“ (Лк 21:28). Апостол Павел също ни уверява, че Бог няма да допусне да бъдем изкушени свръх нашите сили, но че заедно с изкушението Той ще даде и път за изход от него (вж.1 Кор. 10:13).

Книга Откровение, която предизвиква страх у мнозина, разказва по същество за окончателната победа на Агнеца Христос и на избраниците Му, които „не милееха за душата си дори до смърт“ (Откр. 12:11), „те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца“ (Откр. 7:14). Ужасяващите белези и апокалиптични мъки станаха факт още от момента на Христовото разпване: слънцето потъмня, земята се разклати, мъртви оживяха и т.н. Това предсказано събитие се е повтаряло в течение на историята. От ранно християнство до наше време, яростта на „открай човекоубиеца“ (Ин 8:44) се опитва отново и отново да унищожава с немислима жестокост всяка следа от семето Христово. Колко пъти мъчители, сатани в човешки тела, са подлагали верните на безпрецедентни мъки? И колко свети подвижници през вековете, подобно на съвременния пример на нашите отци Силуан и Софроний, са осъдили себе си да бъдат натикани там, където е сатаната, така че да бъдат горени във външния огън? При все това, Христовата кръв на Кръста, кръвта на мъчениците и безкрайните сълзи на светите подвижници стават силата за триумфа на Църквата.

Когато от всички страни ние се намираме в смъртна опасност, силата на нашата вяра намалява, защото любовта ни е охладняла, а очакването на спасението – намаляло. Ако обаче ние все още стоим непоколебими и смело се обърнем към Господа с думите: „Амин, дойди, Господи Иисусе, да ни избавиш“, то тогава Бог ще ни даде онази вяра, която побеждава не само света, но дори и смъртта. Така ще разберем истинското значение на думите на великия апостол Павел: „Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие“ (Рим. 5:20).

Това съвсем не означава, че грехът е нещо благословено. А означава, че когато злото ще се намножи свръхмерно, верните ще поведат война срещу него с много по-голяма интензивност. Кризисното състояние и неблагополучието на онези дни ще принудят някои да се обърнат към Оногова, Който единствен „можеше да ги спаси от смъртта“ (срв. Евр. 5:7), и в това им усилие със сигурност на тях ще се даде в дар велика благодат. Докато онези, които прибягват до човешки средства, или ще станат престъпници, или ще изпаднат в мракобесно отчаяние. Всички неща ще се поляризират, болката ще се превърне в меч с две остриета. Защото тя ще бъде или привилегия – за тези, които следват пътя на Агнеца, или скок в отчаянието и нечестието – за онези, които щадят собствения си живот. „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява“ (Откр. 22:11).

Бедствията и общата паника ще бъдат последвани от пришествието на Възлюбения Господ, идващ с цялата Си благодат – вечния живот, живота, който всички очакваме и който е „скрит с Христа в Бога“ (Кол. 3:3). Неговото идване ще дари великата радост, която „никой няма да ни отнеме“ (срв. Ин 16:22). Ние, виждайки края да наближава, независимо дали е общият или личният ни край, насочваме духовния си взор към Бога, казвайки: Кой е способен за това? (срв. 2 Кор. 2:16) Помагаш ли ни Ти Самият да бъдем готови за всичко, което ще допусне Твоят Промисъл? Единствено чрез Твоята сила и благодат ние можем да се спасим. Ние не можем да сторим нищо добро на земята. Да, дойди скоро, Господи Иисусе!

Старецът Софроний говори за края на времената по позитивен начин, бидейки вдъхновен от живия опит на Спасителя Бог. Никога не е говорил за белезите на антихриста. Умът му беше в белега на Христос, който е в обрязването на сърцето, причинено от Неговата непорочна любов. Той не желаеше да плаши хората с наближаващия край, с предстоящите мъки, с яростта на врага срещу тези, които следват кроткия и смирен Христос, „Агнеца, заклан от създание-мира“ (срв. Откр. 13:8, 17:8). Напротив, той черпеше вдъхновение от силната си надежда в пришествието на Създателя на нашата вяра, така че с високо вдигната глава ние да бързаме да срещнем Господа Иисуса, идещ отново така, както се бе възнесъл на небето – „като ги благославяше“ (срв. Лк 24:51), призовавайки Своите Си да бъдат завинаги с Него (срв. 1 Сол. 4:17) с думите: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми” (Мт 25:34).

Кризата на нашето време не е нищо друго освен привилегия и предизвикателство за нас, което крие в себе си големия дар на вярата. Това е уникална възможност да докажем вярата си и да дадем на Всемогъщия Господ възможността да прояви силата Си в нашата немощ и бедност.

Както пише свети Софроний, Христос – нашият пример, „няма трагичен характер, нито Неговите спасителни Страдания… Трагедията не е в Него, а в нас“ (On Ргауег, Essex 1994, р. 82).
Освен това посредством Евангелието ние откриваме, че две диаметрално противоположни страни съжителстват хармонично в Личността на Господ: трагичното естество на Неговото дело за нашето спасение и триумфът на предстоящата Му победа.

В последните моменти от живота на Господ ние чуваме от светите Му уста най-важните Негови слова:

1. Докато върви към Голгота, Той се обръща към жените, които Го следват и казва: „Дъщери Йерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си“ (Лк 23:28).

2. „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мт 27:46) и в същото време Той казва на разбойника: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лк 23 43).

3. „Потта Му беше като кървави капки, падащи на земята“ (Лк 22:44), а малко по-късно Той  се моли: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лк 23:34).

4. „Душата Ми е прескръбна до смърт“ (Мк 14:34) и по-нататък: „Ти ли си Христос, Синът на Благословения? Иисус му рече: Аз съм; и ще видите Сина Човечески да седи отдясно на Силата и да иде на небесните облаци (Мк 14:61-62).

Господ бързал към доброволните Си страдания и срамна смърт, за да поеме върху Си трагедията, срама и болката на целия Адам. Заветната Негова цел била да отвори за нас Небесата и да ни отведе в празника на Неговата любов. С това безизходицата и трагедията престават повече да ни измъчват, няма място повече за отчаяние. „Господ дава на верните предвкусване на представата за Неговата вечна победа – трагедията на падението и тъмната бездна на смъртта са надмогнати от Христос, Който не ни отхвърля, но ни приема в гръдта Си” (Archim. Sophrony, The Mistery of Christian Life, Essex 2016, р. 417).

Малко преди страданията Господ предложил на учениците Си Своя мир. Старецът Софроний обяснява: „Същността на Христовия мир е съвършеното познаване на Отца. Така Той е с нас – ако ние познаваме Вечната Истина, която лежи в основата на цялото битие, то тогава всички наши безпокойства се отнасят просто до периферното нисъществуване, докато вътре в нас царува Христовият мир (срв. Archim. Sophrony Sakharov, We Shall See Him as He Is, Еssex 2004, р. 68).

По подобен начин и в нашето време, когато „властта на мрака“ (Лк 22:53) се надига, Господ вика и гърми с гласа Си: „Подигнете главите си“ (Лк 21:28), защото благодатта се приближава и не бъдете ужасени от окаменелите сърца на тези, около вас. Гледайки несправедливостта в света, която е в съответствие с Христовото пророчество: „Светът ви мрази“ (Ин 15:19), и виждайки грешниците да преуспяват, християнинът бива обхванат от ревност за правда. Неговото вдъхновение би избледняло, ако той нямаше уверението, дадено в книга Откровение: „Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му” (Откр. 22:12).

Човекът на вярата живее с очакването на Христовото пришествие, защото без очакване няма надежда, без надежда няма спасение, защото „нашето спасение е в надежда“ (Рим. 8:24), а без спасение няма християнство. Истинското християнство е ожидане на Христовото пришествие; без него човек би се предал на пълно униние, както е казано от апостола: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!” (1 Кор. 15:32).

В ранното християнство цялата Църква живеела в ежедневно очакване на Второто пришествие. Тогава християните притежавали много обострена есхатологична надежда. Лицата им били неизменно обърнати на изток. Надеждата за Христовото пришествие ги държала в голяма готовност и им принасяла такава благодат, която ги правела способни на мъченическа жертва. Молитвата, носена от тях на уста и сърце, била: „Да дойде Твоята благодат, па нека тоя свят си отмине“. Не че те не са обичали творението, но вкусили небето в сърцата си, те знаели, че не са създадени за това, което е нестабилно и преходно. Духът им, създаден за вечността, копнеел за безкрайността. Като живеели непрекъснато в Божието присъствие, Неговата благодат свела върху им световните краища. Те се молели краят на трагичната човешка история да настъпи, но славно, като влезе в неизследимата Божия вечност.

Божието жито. От момента, в който врагът ги е посял чрез греха, никаква победа, никакво добро не може да бъде постигнато без труд и битка, често дори до кръв, като се следва Господ, Който смело предрече в края на земния Си път Своето възкресение и спасението на света. Когато при свършека на света тръбата зазвучи, „тогава и ще се открие беззаконникът (сатаната), когото Господ Иисус ще убие с Дъха на устата Си, и чрез блясъка на Своето пришествие (присъствие) ще изтреби (грешника)“ (срв. 2 Сол. 2:8).

Както Господ предупреди учениците Си относно края на света, който има да настъпи с Неговото Пришествие, така че да ги предпази от препъване, когато това се случи, така и сега ние трябва да знаем, че всички неща, свързани със Страшния съд, са били предречени и ние следва да ги очакваме с кураж. „И тъй, не напущайте вашето дръзновение, за което има голяма награда. Търпение ви трябва, та, след като изпълните волята Божия, да получите обещаното; защото още малко, твърде малко, и Идещият ще дойде и няма да се забави“ (Евр. 10:35-37). Лошите слуги казали: „няма да си дойде скоро господарят ми“ (Мт 24:48), а неразумните девици не вземат масло в съдовете си „и понеже младоженецът се бавеше, всички задрямаха и заспаха“ (Мт 25:4-5). Но венецът на правдата принадлежи на всички „които са възлюбили Неговото явяване“ (2 Тим. 4:8), и на онези, които претърпяха като да виждат Невидимия (срв. Евр. 11:27).

Учителят не се забавя: „Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние“ (2 Петр. 3:9). По време на криза и отчаяние сред народите, когато беззаконието изобилства, дарът на вярата и ожидането се намножава у верните. Благословен е рабът, който ще каже с вяра: „Амин, да, дойди, Господи Иисусе!”

Нашата епоха често бива считана за постхристиянска, но това е само защото в своята арогантност и самооправдание този свят никога не е опознал автентичното християнство или истинския дух на светостта. Този дух прави човека „ново творение“ по образ и подобие на Светата Троица и го прави член на „царственото свещенство“, чрез което той представя на Бога всяко създание посредством застъпническата си молитва.

Когато хората се сблъскват с белезите на последните времена, много хора по света, които не са познали Христа, се парализират от объркване. Факт е, че в наши дни силата на грехопадението се е засилила в изключителна степен по целия свят. Течението на Каиновото братоубийство се стреми да изкорени духа на смирение и евангелска любов, който има силата да спаси света. Страстите на нечестието са се превърнали в изкуство, което има за цел да опустоши живота дори на Божиите избраници. Светът преминава през „жажда за слушане думите Господни“ (срв. Амос. 8:11-14), и то не защото словото Божие е изчезнало, а защото хората вече не се обръщат към него, за да намерят утешение и мир. Те предпочитат да задушават непреодолимите проблеми на своето време с „хляб и ястия“.

Кризата, през която светът преминава в момента, има един прекрасен аспект. Той се състои в истинската привилегия и голямото предизвикателство за Църквата в работата ѝ за евангелизацията и духовното обновление на човека. Изпитанията, които настъпват, ще принудят много души да търсят Спасител от небето и да намерят пътя на спасението. Тази криза е предизвикателство особено за нас, свещениците, в нашето свято служение на света. Господ чрез устата на своя пророк Исайя ни казва: „Утешавайте, утешавайте Моя народ…“ (Ис. 40:1).

Как можем ние, като свещеници, да предложим на нашите братя непорочната утеха на Новия Израил, която не е нищо друго освен Самия Христос?

Апостол Павел пише в посланието си до Римляни, че „отхвърлянето“ на евреите заради липсата им на вяра станало причина за „помирението“ на света (Рим. 11:15). Тогава може ли и сега по същия начин съкрушителната картина на отчуждението на света от Бога да стане причина за възраждането му във вярата? И ако това вече е станало с някои индивиди и групи, то не може ли тогава да се изведе в общ план и да доведе до пренареждането на целия свят? Силата за това принадлежи на Господ, но в това се изисква съработничеството на нашето смирение.

В нашата епоха, която е време на страдания, бедност, отчаяние и големи премеждия, хората се нуждаят от утешение. Както казахме, Христос е непороочната утеха и спасението на света. Християните и по-специално свещениците Божии са Неговите смирени инструменти, които предлагат на света това утешение. Христос се отнася милостиво към болните, към тези, които са дълбоко пречупени. По Своята природа Той е Бог на милостта и на всяка утеха. Ние трябва да научим верните да пристъпват към Него със смирен дух и покайно сърце, и тогава със сигурност, те ще могат да открият общението с Него и покоя, струящ с благодатта от спасението Му.

Църквата е предоставила на своите духовници много силни средства, с които можем да утешаваме народа Божи.

Първо, можем да насърчаваме хората да се молят в Неговото Име, защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим (вж. Деян. 4:12). Чрез призоваването на Името Господне ние навлизаме в Неговото Присъствие, защото Неговото Име е неотделимо от Личността Му и тогава силата на Присъствието Му се подновява. Името Господне се превръща в източник на утеха и възобновление. Особено в днешно време, когато християните не могат да намерят време за църковните служби, Името превръща сърцето в храм неръкотворен, в който Христос подава сили и мир.

Второ, можем да насърчаваме верните да изучават Божието слово. Така те ще научат езика на Господа, на който Той ни говори, и те ще Му говорят със същите, вдъхновени от Светия Дух думи. Така Духът ще се моли вътре в тях. Както чрез Божието слово са се създали всички неща, така и сега чрез силата на Неговото слово верните ще се преродят. Нещо повече, Божието слово не е дадено с цел да плаши човека, а да му вдъхне кураж и да обнови душата му. На този, който подхожда към него с вяра, то дава неизразима утеха и мир, както и силното убеждение, че „Господ е победил света“ (Ин 16:33) и е с нас „през всички дни до свършека на света“ (Мт 28:20). Неговото слово нивга няма да премине. Затова Той се обръща към нас с думите, адресирани към избрания Му народ: „Ти си Мой раб, Аз те избрах и не ще те отхвърля. Не бой се, защото Аз съм с тебе, не се смущавай, защото Аз съм Бог твой; Аз ще те укрепя и ще ти помогна; и ще те поддържам с десницата на Моята правда“ (Ис. 41:9-10, 13).

И накрая, при нормални обстоятелства, ние утешаваме народа Божи, като му предлагаме св. Литургия. Жизненоважно е в нашите енории или на всяко място, където служим, да съберем ядро от хора, които разбират силата на великото Тайнство на божествената Евхаристия. Нови хора непрекъснато ще бъдат привличани към това ядро и броят на верните ще се увеличава. Трябва да насърчаваме хората да идват на литургия подготвени и с позитивно разположение, предоставяйки целия си живот на Бога ведно със светите Дарове. Когато свещеникът от името на Божия народ въздига св. Дарове към Бога с думите: „Светинята е за светите“, Той отговаря, като в замяна на приношението им дава самия Живот на Възкръсналия Господ. Хората имат възможност да разменят своя тленен и опустял живот с нетленния и благословен Божий живот. Тази размяна наистина е неравностойна и всяваща страх, но е и най-прекрасната в същото време. След това верните пеят триумфалния химн на благодарност и духовната победа: „Видяхме истинската Светлина, приехме Духа небесен; намерихме истинската вяра! Покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни спасява“. Това е всегдашната нова песен на Божиите чеда, които в литургията са като „че сънуват“ (Пс. 126:1).

А когато не е възможно да присъстваме на литургията, ние, приемайки това, се стремим силата на нашата молитва да достигне до Неговия престол като „безкръвна, разумна и приемлива“ жертва пред Него. Както казва свети Силуан: „На нас са ни дадени църкви, в които да се молим, и в църквата свещените богослужби се изпълняват според книгите. Ние не можем да носим църква със себе си и книгите не винаги са ни под ръка, но вътрешната молитва е винаги и навсякъде възможна… душата е най-хубавата Божия църква, е човекът, който се моли в сърцето си, има целия свят за църква“.

Когато обстоятелствата не ни позволяват да присъстваме на литургията, Бог, Който не е несправедлив, дава Своята изобилна благодат на онези, които жадуват за общение с Него и посвещават всичките си сили за намиране на начини за общение с Него. Ако обаче възможността да участваме в светата Литургия стои отворена, би било голяма заблуда да считаме, че нашата лична молитва може да компенсира пребогатото общение (причастие) със светите Дарове за Божиите избраници на небето и на земята.

Като свещеници ние сме в състояние да утешаваме хората, които ни потърсят, и то с всички онези средства, чрез които самите ние получаваме божествена утеха и мир в сърцето си всеки път, когато влизаме в живото присъствие на Изкупителя. Според както свети ап. Павел казва: „Благословен да бъде Бог… Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас! (2 Кор. 1:4).

Но ако желаем пастирското служение, което Църквата ни е поверила, да бъде богоугодно и плодотворно, да подаваме вдъхновение и живот на страдащите хора от нашето съвремие, тогава трябва да имаме предвид да сме изпълнили необходимата за това предпоставка: всяко едно наше пастирско служение да бъде в съответствие с казаното от Господ: „Който слугува е по-голям от онзи, който седи на масата“ (вж. Лк 22:27). Тоест, нашето служение ще има пророчески характер и ние ще служим неопетнено „облечени в благодатта на свещеничеството“, когато следваме стъпките на Този, Който е казал: „Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (срв. Мт 20:28; Мк 10:45). Ние, като свещеници, следва винаги да се смиряваме и да се поставяме по-ниско от хората, на които служим, които идват при нас за помощ, за да могат те да се чувстват уважавани и да отворят сърцата си за словото на благодатта (Деян. 20:32).

Най-съвършеният пример за преподаване благовестието на отхвърлените е даден от Господ при срещата Му със Самарянката, една еретичка, водеща разпуснат живот. Като я почел чрез смирената Си любов, Той прави от нея равноапостол на словото Му. Никога не трябва да се държим като такива, които имат власт, а напротив, като такива, които утешават, предават се на Божието дело и на смирената жертва на любовта. По този начин ние ще оправдаем обръщението „отче“, с което християните се обръщат към нас, и ще дадем надежда на нашите братя, които са в нужда и изпитания, обновявайки у тях дара на вярата в живота.

Само да се подкрепяме един друг и да опазваме вярата си насред апокалиптичните обстоятелства, които ни грозят, е вече сам по себе си скъпоценен дар на Светия Дух. Това е потвърдено в едно от Словата на пустинните отци.

„Веднъж светите отци взели да обсъждат какви ли ще да са последните поколения. Запитали се: „А какво сме свършили ние самите?“ Един от тях, великият авва Исхирион, отговорил: „Ние собствено изпълнихме Божиите заповеди“. Другите попитали: „А тези, които идват след нас, какво ще правят?“ Той отвърнал: „Те ще се борят да постигнат половината от нашите трудове“. Те отново попитали: „А с онези, които идват след тях, какво ще се случи?“ И той казал: „Хората от това поколение няма да извършват никакви дела и изкушението ще ги връхлети; но които устоят в онези дни, ще бъдат по-велики и от нас, и от отците ни“.

Като последно обобщение на този въпрос ние ще приведем думите на свети Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!“ Смазан от отчаяние и ада на демонските атаки, Силуан чул тези думи в сърцето си – думи, които в една обикновена ситуация биха смазали човека още повече и биха го довели до пълно отчаяние. Но при него силата на вярата натежала, като го укрепила и му дала гледната точка на Евангелието, която е: смърт – възкресение, адово отчаяние – Царство на светлината. Той казва с простота: „Започнах да правя това, което Господ ме посъветва, и умът ми се очисти и Духът засвидетелства в сърцето ми за спасение“.

За да достигне някой до светлината, първо е потребно доброволно да премине през мрака с увереност в словото Христово. За да влезем в живота, ние трябва да преминем през смъртта, последвайки Христос, и през този живот като „оживели от мъртвите“ (Рим. 6:13), защото само близо до Христос ние сме в състояние да загубим живота си и да го намерим отново.

Който доброволно и непрекъснато сам съди себе си в светлината на Христовите заповеди, става по-силен от всеки друг съд. Ако посрещнем кризата на съвременния живот с мъдростта на Евангелието, тя може да се превърне в трамплин за победоносен вход във вечността.

Следователно, ако в онези дни насърчим верните да се обръщат към Бога с болка от все сърце, те ще се убедят, че благодатта на Светия Дух е изобилна и осезаема в живота на света, защото вечността се отваря широко пред нас. Точно за това събитие ние сме подготвяни чрез Господните думи: „Повдигнете главите си. (…) Защото времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат като че нямат; и които плачат – като че не плачат; и които се радват – като че се не радват; и които купуват – като че не притежават; и които се ползуват от тоя свят – като да се не ползуват; защото е преходен образът на тоя свят“ (1 Кор. 7:29-31).

Голямото и последно изпитание иде на земята, но също и най-голямата благодат, която съпътства Идещия Господ и която ще донесе сили на живите за преобразяването им и на разделените за единението им, за да достигнат всички заедно обещаното съвършенство на Всемогъщия Иисус Христос в Царството на Отца и Сина и Светия Дух.

Слово, произнесено на 1 юни 2020 г.

Превод от английски: Анула ХРИСТОВА

Източник Църковен вестник, бр. 12, юни 2020 г.