26 октомври 2020, понеделник

✝ Св. вмчк Димитрий Мироточиви. Преп. Димитра Доростолска (Димитровден) (Тип. с. 105)
church

Православна мисъл

Св. Григорий Палама -­ богословът на Свещеното Предание

 

GRIGORIE-PALAMA.jpgСвети Григорий Палама е най-големият православен богослов на XIV век и един от най-великите богоносни догматици в цялата история на Православната църква. Роден е през 1296 г. в Константинопол. Баща му, Константин Палама, бил член на синклита и близък сътрудник на император Андроник II Палеолог. Когато Палама бил някъде около 7-годишен, баща му починал, но той самият бил отгледан в императорския двор и получил богато образование. Докато императорът го подготвял за високи държавни служби, Григорий предпочел аскетичния живот. Отдал се на умната молитва, която научил от св. Теолипт Филаделфийски.

През 1316 г., на двадесетгодишна възраст, заедно с двамата си по-малки братя ­ Макарий и Теодосий, заминал за Света Гора, където стигнал след кратък престой в планина Папикион (Орлица). (Планината е от родопската верига на Гръцка Тракия. Намира се на българо-гръцката граница, край Комотини. По византийско време е известна като първия монашески град, формиран от подвижнически обиталища, който след нападенията на франки и българи постепенно се преместил на Атонския полуостров, Света Гора.)

През първите три години на Света Гора св. Григорий Палама бил под духовното ръководство на подвижника Никодим, който се подвизавал в хълмовете край манастира “Ватопед”. След неговата кончина Григорий се преместил в киновията на Великата лавра, където останал в продължение на три години, а после се отдалечил в исихастко пустинничество в скита “Глосия”. През 1325 г. Григорий се принудил да напусне Света Гора по причина на турските нашествия. В търсене на ново място заедно с други монаси той посетил Солун, където на тридесетгодишна възраст бил ръкоположен в свещенически сан. После съвместно с още десетима монаси заминал в околността на Верия (при старинния скит на св. Йоан Предтеча). Пребивавал в пустинничество в продължение на пет години, усилвайки подвизанието си. Пет дена от седмицата стоял затворен в колибата си, намираща се в пещера, и само в събота и неделя излизал навън, за да вземе участие в св. Литургия, да се причасти с другите монаси и да ги поучава.

Основата на неговото учение били богослужебният живот и исихасткият опит.

През този период той научил и за кончината на своята майка. Тогава заедно с двамата си братя се върнал в Константинопол, където се погрижил за двете си сестри, настанявайки ги по тяхно желание в манастир във Верия.

През 1331 г. сръбските нашествия го принудили да напусне околностите на Верия и да се върне на Света Гора. Там пак заживял исихастки в пустинята на свети Сава, край Великата лавра, с изключение на един кратък период (най-вероятно от 1333 до 1336 г.), когато бил поканен да поеме игуменството на манастира “Есфигмен”. В пустинята на св. Сава той научил за възгледите на Варлаам ­ монах, който бил философ, с елински произход, живеещ в Италия. В богословските дискусии с представители на папата, провеждани в периода 1333-1334, в подготовка за обединяването на Църквите, Варлаам представлявал Православната църква. Наистина, той отхвърлял “Филиоквето”, но отричал и употребяването на метод за приемането на Дух Светий от човека, като наричал Бога: непостижим, неоткриваем и непознаваем.

Този агностически характер в богословието на Варлаам обезпокоил множество православни богослови, които виждали в него опасността от изпадане в догматическа относителност, и затова поискали от св. Григорий Палама вярното изложение на православните разбирания. В послушание към светогорските отци Палама съставил своите две слова за приемането на Дух Светий от човека “За произхождението на Дух Светий”, в които анализира относителността на учението на латините на базата на светоотеческото предание.

Така той отхвърлил методологията на Варлаам, само че без да споменава името му.  Влизането в директна открита борба между двамата мъже станало, когато Варлаам нападателно се нахвърлил срещу аскетичния метод на исихастите. Като се основавал само на някакви елементарни информации относно ползвания психосоматичен метод при исихастката молитва, но сам не притежавайки никакъв личен аскетичен опит, той се нахвърлил върху исихастите, назовавайки ги “късогледци, слепоци, масалианци (богомили, еретици)”. 

Защитата на исихастите тогава поел св. Григорий Палама. Отначало от пустинята на св. Сава, а после и от Солун, където уседнал. За тази цел той пише и знаменития си труд “За свещенобезмълвстващите”, където представил богословската обосновка от духовния живот на исихастите.

Позициите на Палама отначало били  обследвани от Църквата, а после били утвърдени със съборни решения, които са от особена важност за Православната църква.

Първото официално признаване на учението на Палама, със съответното осъждане на възгледите на Варлаам, станало чрез Светогорския Томос, съставен през 1340 г. от самия него и подписан от всички светогорски отци. През м. юни 1341 г. Съборът в Константинопол утвърдил Томоса и осъдил позициите на Варлаам, който изповядал заблудата си и съответно бил принуден да се върне на Запад.

Смъртта на император Андроник III обаче, която настъпила непосредствено след приключването дейността на Събора, преди той да успее да подпише съборните решения, както и политическите развои около приемника му, отложили окончателното разрешение на този проблем.

Така за св. Григорий Палама започнал нов период на борба, сега вече с неговия противник Григорий Акиндин, която продължила до 1347 г.

Със започването на гражданската война през октомври 1341 г., постоянното усилие на Палама било помиряването на двете враждуващи партии. Но помирителните му опити останали без резултат и дори станали повод да изпадне в ред изпитания. По това време силната личност на деня в Константинопол бил патриарх Йоан Калека (отявлен противник на исихазма). Съответно Палама бил заточен, затворен и отлъчен от Църквата (1344 г.). Докато неговият противник Акиндин, макар да бил осъден през м. август 1341 г., сега бил реабилитиран от патриарх Калека и ръкоположен за свещеник.

Въпреки напрежението от външните изпитания, Палама продължил да опазва вътрешния си мир ­ исихията. През пролетта на 1342 г., когато пустинножителствал край Константинопол и избягвал да пише, той след като настойчиво бил помолен, написал съчинението “Към монахиня Ксения”, което отразява възможно най-пълно органичната връзка между аскетичния живот и богословието.

Междувременно тактиката, която следвал патриарх Калека, го свалила от трона. Майката на невръстния император Йоан V ­ Анна Палеологина (Савойска), признала правилността на учението на Палама и го освободила.

Съборът, свикан в началото на 1347 г., осъдил патриарх Калека, като в същото време Кантакузин влизал в Константинопол като император. На патриаршеския престол застанал исихастът Исидор, а Палама бил избран за архиепископ Солунски. Но партията на зилотите, които имали превес в Солун и отказвали да признаят Кантакузин, възпрепятствали архиепископа да влезе в града.

Така Палама поел своите архипастирски задължения едва в началото на 1350 г., когато Кантакузин се утвърдил и в Солун.

Първата грижа на Палама като архиепископ Солунски била да възстанови мира сред паството си. Още при влизането си в града, той отправил молитва към Бога за възстановяване на спокойствието сред вярващите и започнал проповедническото си дело с прекрасното слово “За мира ни към другите”. Като цяло сборникът с омилии на св. Григорий Палама е именно от този му период на Солунски архиепископ.

Нов Събор, свикан в Константинопол, отново оправдал Палама и утвърдил учението му, и то най-вече това за различаването на същност и енергии у Бога.

През 1354 г. на път за Константинопол той бил заловен от турците и близо година останал в завладяната от тях Малоазийска територия. Тогава влязъл в контакт с тамошните християнски общности и съответно ­ в дискусии с богослови-мюсюлмани.

След като за него бил платен откуп, той бил освободен и стигнал в Константинопол, където влязъл в публичен диспут с Никифор Григора. Това ново църковно предизвикателство го принудило да състави четирите си слова “Срещу Григора”, които са и последните му писания.

През 1355 г. се завърнал в Солун, където продължил пастирската си дейност. През есента на 1359 г. се преставил в Господа с думите: “В гъстота и множественост небесното е на небесата” (биографът му Филотей Кокин, Надгробно слово, PG 150).

Паметта му се празнувала на 13 ноември заедно с паметта на св. Йоан Златоуст. Но се утвърдило впоследствие да се празнува на следващия ден, след паметта на светия Златоуст, 14 ноември. Защото св. Григорий Палама бил определян като Новия Златоуст.

Празнува се също и на Втора Неделя от Великата св. Четиридесетница, като този празник на практика идва като продължение на Неделя Православна, изявявайки така особената важност за Православната църква на учението, изявено в негово лице. Тоест то е Второ Тържество на Православието.

Освен това чрез този празник литургично се засвидетелства и събитието на Преображението, което хронологично се е осъществило преди кръстната смърт на Господ Иисус Христос и което богословски се обосновава именно чрез учението на св. Григорий Палама ­ богослова на Преображението, на православната антропология, която е ключ към правилния и чист път на спасението.

*

Въпреки че е живял в смутното време на XIV век (на вътрешна гражданска война и външни нападения), той никога не направил богословски компромиси по политически причини, нито някога обвързал богословието с някакъв политически избор.

Като Солунски архиепископ порицал престъпленията на зилотите, които възпрепятствали влизането му в града. Но с много по-голям патос порицал онези, които чрез заеманото в обществото високо положение и самочувствие подстрекавали тези противодействия на зилотите.

Тази изключителна мирна политика, осъществена в гражданското общество чрез присъствието на Палама, продължила и след смъртта му, като повлияла върху целия период на турското робство.

Само че небогословският и късоглед поглед върху неговото учение и трудове довели някои изследователи до погрешни мнения, които в продължение на векове  до днес онеправдават историческата истина. Така например, неговото учение за исихастката традиция било наречено “идеология на бездействието”. Докато на практика именно чрез исихазма се вливал онзи живот и се подавала тази сол, които са били нужни, за да се запазят живи православните верни през времето на петвековното робство, което последвало на Балканите.

Защото исихия не означава немъжественост и бездействие, а бодърстване и подготовка за автентична дейност и творчество. Подобно както Боговъплъщението, което обнови света, е “тайна, умълчавана от вечни времена, а сега явена” (Рим. 14:25), и както Христос е Слово “от безмълвие произхождащо” (св. Игнатий Богоносец), така и християнският живот и истина се раждат в тишината ­ исихия. Чрез молитвата на ума се възпира неговото блуждаене,  възстановява се изначалното единство на душевните сили и се постига “учението за Бога ­ богословието”. Така човек изцяло предоставя себе си съгласно първата и най-голяма заповед: “Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и от всичкия си разум” (Марк. 12:28).

Така исихията е изначалната  утроба на Православието. В нея живял, нея защитавал и нея изразил св. Григорий Палама в своите писания.

*

Личността и учението на св. Григорий Палама бързо се разпространяват по целия православен свят, решително повлиявайки църковния и обществения живот. Значителна част от трудовете му още нему приживе е преведена на сръбски, с което се обяснява и голямото отражение на учението му в Сърбия (Радунович).

Днес богословието на исихазма се намира в епицентъра на богословските дискусии на православните и е най-значимият катализатор за цялото християнско богословие на Изток и Запад, чрез който богословието да успее да преоткрие дълбината и реалната си динамика сред предизвикателствата на нашето време.

След св. Йоан Дамаскин (VIII век), който синоптично представил догматичното богословие и христоцентричния характер на християнския живот, започнал един нов период: от една страна, на продължаване на емпиричното богословие, а от друга ­ на развиване на формалния консерватизъм и хуманизъм “в името” Христово. Срещу тези богослови хуманисти на това време, които напълно изключвали възможността да се опознае от човека сетивно Божията благодат, решаваща роля изиграва полемичното богословие на св. Симеон Нови Богослов.

Духът на същия формален консерватизъм и хуманизъм на XIV век се представлявал от Варлаам от Калабрия, Акиндин и Григора. Свети Григорий Палама отрекъл тяхното богословие на основата на живото предание на Църквата. Той станал гласът на Преданието ­ богословът на Свещеното Предание, който в новата епоха с нейните нови проблеми трябвало също да бъде нов, за да се чуе богословът “препатил божественото”, както е и с всички свети отци.

На фундамента на светоотеческото богословие и учението на Палама притежаваме опита от Божието присъствие вътре в хода на историята. И този опит от общението с божествената личност не подлежи на логически анализи, а на богопристойно приемане на Божието домостроителство в света.

Старецът Софроний Сахаров казва, че без св. Григорий Палама не бихме могли да отговорим на предизвикателствата на днешната епоха. Неговото богословие е базата ни за сравнение на православното ни самосъзнание, защото то е изражението на православното свидетелство в света. Именно него са въплъщавали в себе си св. Серафим Саровски, св. Йоан Кронщадски, школите на Юстин Попович (Сърбия) и отец Димитру Станилоае, които са наречени “неопаламисти”.

Римокатолическото богословие поначало е отрицателно и вражески настроено спрямо учението на Палама. Повляни и в нашите университети масово се преподава православно богословие (!) със западна методика! Когато богословието не се свързва с опита на Църквата, а се развива като интелектуална наука с гностически предмети, които често пъти нямат връзка дори помежду си, то не само че се отчуждава от своя жив извор, но е застрашено и да изгуби сериозността си, чисто методично погледнато. Академичното богословие по западен образец в повечето случаи е безразлично или премълчаващо опитното богопознание.

Истинско богословско възраждане настана едва чрез обръщането към светоотеческото предание и основните учения на православното богословие (различието на същност и енергии у Бога, причастност на нетварната Божия енергия, съзерцаване на нетварната светлина, обожение), за разлика от западното, т. нар. “нео-православие”, което се опитва да обвърже догматико-аскетичното православно учение със съвременната секуларизация. 

То беше съпроводено и с разцвет на светогорското монашеството с първия ­ Йосиф Исихаст и следващите старци исихасти ­ Порфирий, Паисий, Ефрем, Яков, Юстин, Софроний и т. нат., повлиявайки значително на днешното академично богословие.

Църковен вестник, бр. 6/2019