04 декември 2020, петък

* Св. вмчца Варвара. Преп. Йоан Дамаскин (Тип. с. 133)
church

Православна мисъл

Да се върнем към преданието на свети Кирил и Методий

 

­

Amfilohii.jpg

Предлагаме на вашето внимание интервю с Черногорско-Приморския митрополит Амфилохий, което той даде при последното си посещение у нас през 2019 г. 

- Христос ни e дал заповедта “Възлюби ближния като себе си”. Но какъв е правилният начин да обичаме себе си?

- Най-голямата заповед Христова е: “Няма по-голяма любов от тази да пожертваш себе си за другите” (Йоан. 15:13). Това именно е Христовата любов. Той не е дошъл, за да Му служат или за да служи на Себе Си. Но за да пожертва Себе Си за ближния, за Своя народ. И това и извършил на Кръста. Разпнал се на Кръста и това е истинската любов.

Любов, която носи в себе си самолюбие, това е лъжлива любов. Любов, която е готова да жертва себе си, това е истинската любов.

Днес затова се разпада бракът, семейството. Защото няма жертва. Мъжът не се жертва за жената и за децата. А това в крайна сметка е самолюбие. Няма го търпението. С една дума, няма жертвеност, няма го отричането от самия себе си.

В Евангелието е казано: “Който иска да Ме последва, нека вземе кръста си” ­ това е истинската любов ­ Богочовешката. Тя е и мерилото за нашата, за човешката любов.

- Означава ли това, че да обичаш себе си е да видиш себе си като човек, който може да се пожертва за другите?

- Да, това е истинската любов: когато си готов да се жертваш.

- Предвид, че сме в седмицата след Въздвижение на Честния Кръст, мнозина днес ги вълнува въпросът: Някога (на Разпети петък) народът не позна своя Спасител Христос и предпочете пред Него националния герой ­ бунтаря Варава. И днес този Варава шества под вид на криворазбран патриотизъм (шовинизъм, национализъм и т. н.). Ние, православните, трябва ли да се плашим от него, трябва ли по някакъв начин да му се противостои? И кое е това, което днес трябва да обединява християните, за да живеят те в мир, любов и разбирателство, както ни е повелено, по подобие на многонационалните подвизаващи се православни на Света Гора?

- Западният свят страда от болестта на хуманизма, който по своята същност не е истински хуманизъм. Докато ние, православните, страдаме от друга болест ­ т.нар. етнофилетизъм, или както го наричат ­ национализъм. В него любовта към своя народ се изражда в ненавист към другите народи. Това всъщност е отново самолюбие.

Етнофилетизмът е съвременна болест и днес се наблюдава в поведението на много православни. В началото такава болест сред нас е нямало. Той започна да се развива през ХVII-ХVIII век, когато Църквата започва да участва в живота на народа, в освобождението на народите, което иначе е огромен принос на Православната църква, особено на Балканите. Но от друга страна, това изиграва и една негативна роля.

- През 2017 г. Сръбската църква канонизира за мъченици всички сърби, избити в Сурдулица от българи през Първата световна война. Това смути нашата църковна общност, по повод именно фокусирането върху националността. Според Вас трябва ли да има такъв фокус върху нея, когато става въпрос за пролята кръв на вярващи в Христа?

- Аз мисля, че ние трябва да започнем много да размисляме какво се случва в нашата история особено през ХХ век. Защото всъщност точно тук се е родил този изроден патриотизъм ­ етнофилетизмът.

Нека видим какво конкретно се случва например между сърбите и българите. В Македония има издигнат нов паметник на цар Самуил. А тя за българите е част от историята им. В същото време пак в Македония цар Душан именно в Скопие провъзгласява Сръбското царство. Така че на практика българите и сърбите сме свързани органически. Но ето, че и от едната, и от другата страна се появява нещо ненормално, според мен. И затова ние сме длъжни по-надълбоко да погледнем към случващото се в нашата балканска история през 20-ото столетие.

Дъщерята на цар Самуил, Косара, е първата сръбска княгиня по съпружество. А свети Йоан Владимир е бил зет на цар Самуил, а пък родственик на цар Самуил го убива. Но ние не можем да строим бъдещето си върху това, че някой е убил Йоан Владимир.

А върху какво трябва да строим нашето бъдеще? Да вземем например свети Йоан Рилски. Там горе (в Рила) има църква с образите на свети Сава и свети Симеон. Те откъде са дошли? Тоест някога е имало и друг дух ­ дух на съборност, а не на противопоставяне.

Ето, в София са мощите на свети крал Стефан. Там, при мощите му, се случвала и коронацията на българския цар. И ако например ние, сърбите, решим да си вземем мощите на този сръбски крал, какво би станало? Това запитах и един от свещениците в храма “Света Неделя”. И знаете ли какво ми отговори? ­ “Ще стане причина за война!” Ето такъв дух е съществувал някога между нас ­ дух на почитание към светостта!

Свети Сава умира в Търново. И цар Асен не поискал да предаде мощите му на Владислав. Върнал ги едва след видение свише. Виждате ли каква дълбока любов е имало преди векове към светостта!

Тази любов, която е съществувала тук, между нас, православните народи, тя именно трябва да е основата за нашите отношения.

Затова, ако трябва да кажа за себе си, ще изповядам, че аз лично не бях там, когато са канонизирали тези мъченици и не бих се съгласил с това. Но те все пак наистина са мъченици ­ скопски игумен и много свещеници са избити, което е истинско безумие. Но въпреки това не биваше да се прави (канонизирането им). Само Бог знае кой е свят и кой не е. А ние, водени от мъдрост и любов, трябва да оставим това настрана, или по-точно в ръцете на историците.

- А как може да се придобие тази любов, която се е загубила през вековете, между народите ни на Балканите и как въобще да се запази единството в Православната църква?

- Трябва да се завръщаме към истинския дух, особено в нашето съвремие; към освобождение от духа на секуларизма, от духа на етнофилетизма. Да се дават свидетелства за единство, за любов, за Христовата любов.

- Вие сте опитен духовен старец, какво ще посъветвате обикновения православен мирянин, за да не се съблазнява той от тези раздори и разколи в Православната църква?

- Всички ние трябва да се върнем към евангелския дух на Църквата. Към духа да не осъждаме ближния си. Тоест да не правим това, което виждаме сега да се случва ­ сърбите осъждат българите, българите осъждат другите... От осъждането се ражда всичко.

Трябва да живеем без осъждане, без ненавист, а с евангелска любов. И да помним, че сме призвани да се жертваме. И лично един за друг, в семейството, и в манастира, и в България, аз ще кажа ­ сърбите за българите, българите за сърбите и за всички други.

- Какви са били Вашите приоритети отначало, когато сте станали духовник, и сега, при целия църковно-обществен живот, който имате, те променили ли са се?

- Аз бях ръкоположен за свещеник в Гърция. Служих там шест години като енорийски свещеник, на гърците (усмихва се). Наричаха ме Черногорския поп.

А след това главното беше да послужа на ближните и на Църквата, да свидетелствам за Евангелието и не толкова със слово, колкото с живота си. Това е основното начало на нашето служение в Църквата ­ и на миряните, и на свещениците. Да ни дава Бог сили точно за това!

- Как трябва да се учат младите хора, за да придобият духа на различаване (диа-критичност), защото дните са лукави, както казва Евангелието?

- Е, това е най-трудното ­ да придобиеш духа на различаване, особено в нашето съвремие. Тук нашите учители са светиите.

Вие сега наскоро прославяхте свети Софроний Врачански ­ учете се от него, от свети Йоан Рилски, от Патриарх Евтимий, свети Теодосий Търновски, свети Сава. Такива хора са най-голямото богатство на всички православни.

Тук, във Варна, е живял свети Наум седем години, а после е бил в Охрид ­ където сме всички ние (сърби и българи) ­ в Охрид. Най-добре е да вървим по пътя на свети Наум и на свети Климент ­ и сърби, и българи, ­ и тогава няма да има такива ужаси.

- Какво послание бихте отправили към българските младежи?

- Това, което казвам и на себе си: да се върнем към преданието на светите Кирил и Методий, Климент и Наум, на св. Йоан Рилски и на другите светии, които са най-добрите примери на хора, живели тук, и да се водим по тях. И да се възвърнем към Църквата.

Така ми изглежда, не знам дали съм прав, че след промените, които станаха в бившия Източен блок ­ в православните страни България, Русия, Румъния, при всички нас има някакво сериозно възраждане.

Конкретно като говоря за Черна гора, когато отидох там преди 27-28 години имаше само десет действащи свещеници, а сега са над сто и петдесет. Нямаше монаси, сега са сто и двадесет. Девойки станаха монахини ­ образовани. Манастири, които са били унищожени още по турско, се възобновяват.

И на мен ми е жалко, че не виждам в България да има монашеско възраждане. И затова казвам, че най-основното за българските младежи е не възвръщането към цар Самуил и цар Душан, а възвръщането към светиите, св. Йоан Рилски, св. Наум Охридски... Нашите царе са велики, но в Европа има и по-велики. И днес в Европа има хора, които управляват съдбата на света, а младите се приспособяват. Но трагедията е, че има подвластни на дрогата, че е забравено светото причащение. Забравя се така и любовта като начало на временния и на вечния живот. Този хедонизъм, който властва там, става бог и господ сега и в България, и в Сърбия. Въобще навсякъде чрез така наречената модерна цивилизация ­ глобализацията.

Дай Боже, да го има обновлението, за което говорим. И в края на краищата родителите трябва първо да се завърнат в Църквата, за да може и децата да се завърнат.

- Благодарим и благословете, Владико!

19.10.2019 г., Варна

Въпросите зададоха:

ик. Василий ШАГАН,  Анула ХРИСТОВА  и Весела ИГНАТОВА

Превод от сръбски:  Борислав АВРАМОВ

 Църковен вестник - бр. 18/2019 г.