14 юни 2021, понеделник

Св. прор. Елисей. Св. Методий, патр. Цариградски
church

Православна мисъл

СИНОДАЛНАТА ПАЛАТА

 

002.jpgВ различни енциклопедии и пътеводители на София има съвсем кратки, противоречиви, дори неверни данни за Синодалната палата. Дори и днес продължава тяхното тиражиране и по този начин заблуждаване на общественото мнение. Интересно защо в продължение на цяло столетие не се намери някой, който да разнищи историята по построяването на тази великолепна сграда в центъра на столицата. Тук ще се опитам, макар и накратко, да запозная любопитните със събраните от мен бележки и сведения за този архитектурен паметник от началото на ХХ век.

През 1880 и 1881 г. в София било свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. То се занимало с основния въпрос - как, по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен бил законопроект, наречен “Екзархийски устав, приспособен в Княжеството”, като за основа послужил Екзархийският устав, изработен и приет на 14 май 1871 г. от Първия църковно-народен събор в Цариград. На 4 февруари 1883 г. княз Александър Батенберг утвърдил този църковно-правен документ и той влязъл в сила. През 1890 и 1891 г. той бил допълван, като четири години по-късно бил утвърден нов устав, който на свой ред бил допълван през 1897 и 1900 г. Според устава Църквата в Княжеството се управлявала от Св. Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно заседавали само четирима за срок от 4 години. С екзарх Йосиф I била постигната договореност той да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв се избирал само от митрополитите в Княжеството и лично екзархът го одобрявал. Св. Синод не заседавал постоянно и това продължило доста дълго време, чак до 1894 г. След тази година той започнал да функционира редовно и разглеждал всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.

Първоначално заседанията на Св. Синод били провеждани в сградата на Софийската митрополия. Интересното в случая е, че самата митрополия не разполагала по това време със собствена сграда, а се помещавала под наем в църковна къща, собственост на столичния катедрален храм "Св. Неделя" (или "Св. Крал", както го наричали тогава). Още през 1662 г. тогавашният гръцки митрополит Даниил, заради многобройните си дългове бил принуден да продаде митрополитския дом на Хаджи Мустафа паша за 60 000 акчета. Този митрополитски дом се намирал на днешната ул. "Калоян" (погрешно наричана "Цар Калоян", а трябва да се именува "Севастократор Калоян"). Много по-късно, през първата половина на XIX век, гръцкият митрополит Мелетий (1837 - 1847), който обичал лукса и живеел нашироко като садразамин (велик везир), построил нова сграда на митрополията. Тя била модерна европейска сграда, с високи и светли прозорци, имала овощна и цветна градина, фонтан и зоологически кът с клетки за мечки, елени, зайци и всякакъв вид домашни птици и гълъби. През 80-те години на XIX в. тази митрополитска сграда пропаднала, била негодна за живеене и била съборена. Оттогава самата митрополия се помещавала в църковната къща на близкия катедрален храм. Св. Синод използвал само няколко помещения - за канцелария и за провеждане на заседания. След всяка измината година нуждите от собствено синодално здание назрявали.

Когато кметът на столицата Димитър Петков започнал масово да разчиства центъра и да изправя улиците, решили да поискат свободен парцел за построяване на Синодална палата. За целта през лятото на 1890 г. бил уведомен екзарх Йосиф I, който пребивавал в турската столица Цариград. От своя страна той се отнесъл до Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ) и помолил за съдействие. Въпросното министерство веднага откликнало на тази молба и чрез Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията (МОСПС) и столичното кметство закупило с държавни средства къщата на братя Давичан Леви на ул. "Калоян". Тя била двуетажна стара паянтова сграда, с магазини на долния етаж. Имало отделно помещение за кухня и малък двор. От МОСПС бил направен основен ремонт и от есента на 1890 г. въпросната еврейска къща станала Синодална палата. На долния етаж била уредена синодалната канцелария и стая за заседания, а на горния етаж стаи за пренощуване на четиримата синодални архиереи. Когато пребивавал в София екзарх Йосиф I, отсядал в тази Синодална палата в "покоите" на наместник-председателя на Св. Синод.

Въпросната Синодална палата прокапала още през първата зима и трябвало постоянно да се правят ремонти. Освен това било влажно и студено, тъй като фасадата й гледала на север. Наоколо имало стари еврейски къщи, които били пред самосъбаряне. Нямало канализация, а септична яма и наоколо през горещите месеци се разнасяла "зловонна миризма". Едва през 1899 г. била прокарана канализация по ул. "Калоян" и в нея включили и палатата. Ето защо от 4 ноември 1898 г. синодалните архиереи започнали да искат от МВРИ да се разшири двора на Синодалната палата чрез закупуване на околните еврейски къщи и чрез премахване на близката изоставена Арменска църква, за да може там да се построи новата Синодална палата. С това искане на Св. Синод в продължение на няколко години се занимавали няколко държавни институции - двете посочени министерства, самият Министерски съвет, Народното събрание и столичното кметство. Трудности били срещани при отчуждаване на еврейските имоти - собствениците искали големи обезщетения, водели дела и всячески пречели. Нещата дотолкова се затегнали, че се наложило да бъдат отменени няколко постановления на Министерския съвет. В крайна сметка страдал Св. Синод, който продължавал да обитава неудобната еврейска къща.

След дълги перипетии било предложено Синодална палата да се построи на празното място с лице към площада на църквата "Св. Неделя" и с гръб към новопрокараната улица "Позитано" (днес на това място е сградата на Богословския факултет на Софийския университет). Обаче синодалните старци категорично отказали, защото мястото било тясно на ширина и сградата щяла да има лицева фасада на север. А от юг сянка върху нея щели да хвърляли близките здания на д-р Димитър Калевич.

През месец март 1902 г. Св. Синод стигнал до заключение, че нова Синодална палата трябва да се построи на ново и просторно място, за да отговаря на редица хигиенни условия. Синодалните старци проучили и разбрали, че има свободни държавни места около бъдещия храм-паметник "Св. Александър Невски". Чрез ходатайството на МВРИ те поискали един парцел в близост до Държавната печатница (сега Национална галерия за чуждестранно изкуство). От МОСПС обаче отговорили, че това място е твърде просторно - 6,300 м2 (90 х 70 м) и преди 4 години било определено за построяване на физически и химически факултети на Университета. Малко по-късно от това място бил отделен парцел с квадратура 2,500 м2 и върху него построено Държавното рисувално училище (старата сграда на Художествената академия). Тогава от Св. Синод поискали друго съседно място, което им било обещано от МОСПС. Но много скоро се разбрало, че е станала грешка - мястото било незастроено, но негов собственик от двадесет години било Българското книжовно дружество (дн. Българска академия на науките). Дружеството притежавало тапия за него и даже било ипотекирало мястото в една банка срещу доста голяма сума. Тогава от МОСПС предложили трето свободно място, което се намирало между Австрийското агентство и старинната църква "Св. София". Обаче имало две временни неудобства, а синодалните старци бързали със строежа. Първото било, че парцелът не бил още урегулиран спрямо бъдещия площад и трябвало да се изчака техническата служба на Столичната община да го оразмери. Второто неудобство било, че военните временно стопанисвали мястото и върху него имало построена конюшня и гълъбарник. Въпреки тези пречки, Св. Синод се съгласил върху това място да бъде построена новата Синодална палата.

През 1903 г. МОСПС предвидило в бюджета си за следващата година една сума от 80 000 лв., с която да започне строителството на Синодалната палата. През есента на същата година Св. Синод поискал да му бъде изпратен държавен архитект, с когото да обсъдят разпределението на помещенията в бъдещата палата. От МОСПС изпратили архитект Петко Ив. Момчилов (1864 - 1923), който бил началник на архитектурното отделение. С него синодалните старци обсъдили както вътрешното разпределение на сградата, така и нейния архитектурен вид. Арх. Момчилов обещал да информира Св. Синод за всякакви бъдещи промени, както по плана, така и в техническото изпълнение. За свой помощник той привлякъл колегата си Йордан Миланов, който по това време завършвал строителството на Пощенската палата.

През месец януари 1904 г. МВРИ информирало Св. Синод, че Народното събрание е гласувало сумата от 80 000 за строителството на Синодалната палата и тя ще бъде преведена на МОСПС. От своя страна МВРИ помолило с писмо от 5 май 1904 г. Военното министерство, да се разпореди за незабавното събаряне на конюшнята и гълъбарника, които се намирали на мястото, определено за строеж на Синодалната палата. Военното министерство светкавично отговорило (на 8 май с. г.), че е направено нужното разпореждане, въпросните постройки са освободени и работниците на МОСПС могат да навлизат и да ги разрушават. На 25 май 1904 г. началникът на строителния отдел при МОСПС съобщил на Св. Синод, че вече могат да изберат и определят ден за полагане на основния камък, но това трябвало да стане между 26 и 30 май. Синодалните старци решили да проточат този срок, защото искали на този тържествен акт да поканят и българския княз Фердинанд Сакс-Кобургготски.

Поради заетост монархът отказал да присъства и полагането на основния камък било насрочено за 20 юни 1904 г. Денят бил неделя и след църковен отпуск, в 11 часа преди обяд на въпросното място се стекли доста хора. Председателстващият Св. Синод Варненско-Преславският митрополит Симеон, извършил върху мястото определено за синодален параклис водосвет, в съслужение с архимандрит Йосиф, протосингел на Софийската митрополия, и чредното катедрално и от храма "Св. София" духовенство, и в присъствието на синодалните архиереи Врачански Константин, Софийски Партений и Търновски Антим, и бившия Скопски митрополит Максим, управляващ Ловчанска епархия и бившия Неврокопски митрополит Григорий. От страна на княз Фердинанд присъствали началника на тайния му кабинет Страшимир Добрович и ген.-адютант Николаев; министър-председателя ген. Рачо Петров с министрите Дим. Петков, Лазар Паяков, Димитър К. Попов, проф. д-р Ив. Шишманов, д-р Петър Стайков, д-р Н. Генадиев и ген. Мих. Савов; столичния кмет Петко Николов; синодалните чиновници и много граждани.

След водосвета, секретарят на Св. Синод Ст. Костов прочел специален акт, в който след изброяване на присъстващите официални лица се казвало: "... положи се основен камък за помещение на Св. Синод на Българската църква тук, в столицата София". След прочитането му, "Актът" бил подписан от изброените архиереи и държавници и положен в основния камък. Митрополит Симеон чукнал с чук кръстообразно върху камъка, като произнесъл: "Во имя Отца и Сина и Святаго Духа, Амин!" Също чукнали върху основния камък министър-председателя, министъра на МОСПС Д. К. Попов и столичния кмет, като произнесли "благопожелания за Отечеството и Църквата ни". Накрая митрополит Симеон благодарил от страна на Св. Синод на княз Фердинанд, чрез присъстващите му представители, за топлите грижи към Църквата ни; благодарил също така и на министър-председателя и на министъра на МОСПС за средствата отпуснати за построяването на Синодалната палата и изобщо за грижите им към Българската църква; благодарил и на столичния кмет за отпуснатото място за палатата.

Веднага след полагането на основния камък започнали изкопните работи и полагане на основите. До края на 1904 г. били направени основите и цокълните зидове до височина 1,5 м над терена. През месец август 1905 г. вече зидали горния етаж, като до края на годината се надявали да направят и покриването. Синодалните архиереи бързали с направата на палатата и постоянно се оплаквали на МВРИ, че строителството се забавя, отделните операции се протакат и пр. Тези оплаквания били препращани до фактическия изпълнител, МОСПС. Оттам къде "со кротце", къде "со благо" отговаряли, че "има да се построи една монументална постройка, изучаването и детайлизирането на която се състои от множество сложни задачи, които не могат да бъдат така набързо решавани. Самото строене също не може да върви така бързо, когато има на постройката голямо количество каменоделски работи". Освен това се строи съобразно отпуснатите средства за дадената календарна година. Когато те били изчерпвани строителството се забавяло и се чакала новата финансова година. Общо за грубия строеж на палатата били предвидени 147 755 лв., а по-късно щели да искат нови средства за дърводелски и бояджийски дейности. През 1906 г. арх. Петко Момчилов напуснал МОСПС и се отдал на частна практика. Негов заместник по строителството на Синодалната палата станал арх. Йордан Миланов, който се заел да направи фасадата по подобие на Българската болница в Цариград, където навремето ръководил строежа й.

Макар и бавно, строителството вървяло към своя край. На 14 февруари 1908 г. Св. Синод писал до МВРИ, че средства за доизкарване на "новото Синодално помещение има предвидени в държавния бюджет за текущата година. Предстои до идущата есен всичко да се привърши". Те молели министъра да ходатайства пред МОСПС бояджийската работа да се отдаде на предприемач, "като бъдат предварително изработени скици, по които той ще изпълни предприятието. Желателно е скиците да се изработят от вещи лица и да се одобрят от Св. Синод". Като вещи лица те препоръчвали Господин Желязков (1873 - 1937)  и Асен Белковски (1879 - 1957), които завършили църковна живопис в Санк-Петербург, като стипендианти на МВРИ по препоръка на Св. Синод.

През месец март 1909 г. Св. Синод отново се оплакал на МВРИ, че окончателното завършване на Синодалната палата умишлено се бави. За пример било посочено, че през изминалата 1908 г. имало в наличност достатъчно средства, но "много малки работи се извършиха и една сума по-голяма от 12 000 лева остана неупотребена и възвърната на възстановление кредит. За тая година в бюджета, вместо поисканата сума за пълното доизкарване на зданието има предвидени само 30 000 лева и то за бояджийска работа". Синодалните архиереи молели министъра да нареди да се отпуснат поне 70-80 хиляди лева, които по мнение на МОСПС били достатъчни за доизкарване на зданието. Трябвало да се побърза с тези довършителни работи, за да може през есента Св. Синод да се пренесе в новата палата.

През месец май 1909 г. МОСПС уведомило МВРИ, че са взети всички мерки за завършване на Синодалната палата, като своевременно бил внесен доклад в Министерския съвет за отпускане на нужния кредит.

В началото на месец септември 1909 г. бояджийските работи в Синодалната палата приключвали, а парното отопление било завършено. Различните канцеларии и апартаментите на синодалните архиереи били готови и се чакало да бъдат мебелирани. Следващия месец октомври Св. Синод можел вече да се настани в новата сграда, като ще остане да се довършват големия салон и главната стълба. Това нямало да попречи при пренасянето на имуществото от старата Синодална палата, "което подир една седмица се почва".

Трескавото преместване в новата Синодална палата приключило в края на месец октомври 1909 г. Освободената сграда на старата Синодална палата била предадена за стопанисване от Софийската митрополия, която нямала собствено здание. На 27 и 28 октомври в София пристигнали синодалните архиереи за предстоящите заседания и били настанени в определените им апартаменти в новата Синодална палата.

В четвъртък, 29 октомври 1909 г., в заседателната зала на новата Синодална палата бил отслужен молебен и водосвет от надлежния енорийски свещеник Апостол Георгиев и дякон Ст. Радев (от близкия храм "Св. София"). Присъствали синодалните архиереи Василий Доростоло-Червенски, Симеон Варненско-Преславски, Антим Търновски и новия синодален член Партений Софийски. Поканени да присъстват били и всички синодални служители. Подир водосвета митрополит Василий, председателстващ Св. Синод, произнесъл реч, в която поблагодарил горещо на Господ Бог за щедрите му милости към светата Църква; благодарности били отправени и към българското правителство за грижите по направата и изкарването на "новото, здраво, удобно и красиво синодално помещение". Накрая пожелал успех и плодотворна деятелност на Св. Синод за благоуспяванието на Църквата и благочестивия български народ". След това присъстващите напуснали заседателната зала и митрополит Василий открил първото (45-то поредно заседание за 1909 г.) синодално заседание в новата Синодална палата.

Въпреки че строителството на Синодалната палата продължило цели пет години и четири месеца, тя все още не била завършена окончателно. Продължавали строителните работи по украсата на външната фасада с богата полихромна глазирана облицовка. Проектите за тази мозаична украса били дело на проф. Харалампи Тачев и Господин Желязков. От фабриката на гара Нови хан (дн. Елин Пелин) били доставяни подови, стенни, декоративни плочки и майолики за сградата на Синодалната палата. В края на месец юни 1911 г. над главния вход била монтирана огромна мозаична плакада (висока 2 м и дълга 4 м) с ликовете на тримата титани на църковно-националната борба - архиереите Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Те държали в ръцете си макет на трикуполен храм, а Иларион Макариополски държал и "Завет към българския народ". Тази плакада била изработена чак в Германия и представлява великолепно мозаично произведение. Под нея била поставена голяма правоъгълна мраморна плоча (4,5 х 1 м) с надпис с позлатени букви: „СИНОДНА ПАЛАТА“.

Доста време отнело завършването на синодалния параклис "Св. Цар Борис", който се намирал в източната част на палатата на партерния етаж. Дърворезбеният иконостас бил дело на все още неизвестен дърворезбар. На него били поставени 4 големи царски икони: отдясно на "Иисус Христос" и "Св. Цар Борис", а отляво на "Св. Богородица с младенеца" и "Св. Архангел Михаил". Те били поръчани от Св. Синод на софийски иконописци - вероятно Господин Желязков и Апостол Христов, които още през 1908 г. открили в столицата художествено ателие "Св. Лука". Фреските в самия параклис може би са дело на живописеца Асен Белковски.

Едва на 17 ноември 1913 г. в синодалния параклис бил положен осветен антиминс от синодалния член митрополит Антим Търновски в съслужение със свещеник д-р Стефан Цанков, началник на Духовно-просветния отдел при Св. Синод и дякон Стефан Кючуков, чиновник в синодалната канцелария. Четири дни по-късно, на 21 ноември, в синодалния параклис била отслужена първата архиерейска служба от синодалните митрополит Василий Доростоло-Червенски и Антим Търновски в съслужение със свещеник д-р Ст. Цанков и дяконите Ст. Кючуков и В. Стойнов (чиновници в канцеларията на Св. Синод). След Божествената литургия била отслужена панихида за блаженопочиналия митрополит Панарет Рашев, в която взел участие и трети синодален член - Пловдивския митрополит Максим.

Година по-късно в синодалния параклис бил проведен първият митрополитски избор. На 21 септември 1914 г. (неделя) след Божествена литургия бил извършен канонически избор за кириарх на овдовялата Търновска епархия. Изборът бил извършен под председателството на екзарх Йосиф I. Гласували синодалните членове митрополитите Василий Доростоло-Червенски и Максим Пловдивски. По уважителни причини не могли да присъстват останалите двама члена на Св. Синод митрополитите Партений Софийски и Климент Врачански, но затова те били упълномощили своите събратя Василий и Максим. На избор били подложени двама кандидати, които спечели най-много гласове на избора, проведен в самата епархия на 7 септември. Това били Драговитийския епископ Йосиф и архимандрит Макарий. С единогласие епископ Йосиф бил избран за Търновски митрополит. В синодалната кондика бил вписан акт по избора, подписан от присъстващите архиереи. Той бил прочетен гласно пред присъстващите гости в параклиса. Тържеството завършило с многолетствие за царя и царицата, за престолонаследника и царствуващия дом, за Св. Синод, за Негово Блаженство екзарх Йосиф I, за новоизбрания Търновски митрополит Йосиф и за целия български народ.

 Месец по-късно, на 26 октомври 1914 г., бил проведен втори канонически избор за кириарх на овдовялата Видинска епархия. Отново изборът бил извършен под председателството на екзарх Йосиф I. Гласували синодалните членове митрополитите Партений Софийски, Василий Доростоло-Червенски и Врачански Климент. Отсъствал Пловдивският митрополит Максим, но го представлявал Врачанския митрополит Климент. На избор били подложени двама кандидати, които спечели най-много гласове на избора, проведен в самата епархия. Това били епископите Неофит Велички и Варлаам Левкийски. След избора гостите били поканени в големи салон на Синодалната палата, където екзарха приветствал новоизбрания Видински митрополит Неофит. 

Новата Синодална палата била двуетажна централна постройка, изградена сключено около квадратен вътрешен двор, като плановото решение било компактно. На партерния етаж били разположение службите на синодалната канцелария, заседателна зала, библиотека и параклис. На етажа била голямата заседателна зала, приемен салон, кабинет и апартамент на екзарха, както и апартаментите на синодалните архиереи. Главният вход бил оформен с триарков портик, който излизал извън общия обем на сградата. Архитектурно-пластичната декорация била в духа на средновековното архитектурно наследство с подчертани византийски влияния. Богатата полихромна глазирана облицовка по фасадата била сполучливо композирана и великолепно изпълнена. Самата сграда била ярък представител на национално-романтичното течение в България от началото на XX век. С право царица Елеонора, след като разгледала Синодалната палата на 14 януари 1912 г., я нарекла истински "музей на българското древно и ново художествено изкуство". Два дни по-рано, на 12 януари 1912 г. Синодалната палата разгледал цар Фердинанд заедно с престолонаследника княз Борис Търновски. И двамата останали възхитени от прекрасната сграда. Царят внимателно разгледал всички помещения - от мазето до тавана! "Барелефът на Паисий Хилендарски над входа на главния салон (днес липсващ) извика в него чувство на възторг и благоговение. Такова чувство извика и идеята да се символизира миналото на нашата Църква художествено от наши художници в старобългарски стил така издържан, особено в орнаментите и резбарството. Големият салон му направи впечатление с орнаментиката и художествеността, малкия със своята строга простота. През всичкото време царят споделяше впечатленията си с престолонаследника и със свитата си, като повтаряше: Charmant! На излизане той изказа своето доволство и своя възторг на Софийския митрополит Партений и на синодния секретар".

За първи път екзарх Йосиф I (който се намирал в София поради заболяване) прекрачил прага на новата Синодалната палата на 2 ноември 1909 г., само няколко дни след откриването й. Той посетил синодалните архиереи, с които беседвал по църковни дела. На 26 януари 1910 г. той посетил Синодалната палата с цел да я разгледа подробно. Най-дълго време прекарал в синодалния параклис. След злополучния край на Междусъюзническата война от 1913 г., когато Българската екзархия загубила диоцеза си в Македония, той се завърнал окончателно от Цариград в София. Така от 29 ноември 1913 г. той отседнал в апартамента си в Синодалната палата, където проживял до блажената си кончина. Той склопил очи в 15,30 часа на 20 юни 1915 г. До погребението му на 25 юни 1915 г. тленните му останки били изложени в синодалния параклис, където денонощно свещеници поред четели евангелието и псалтира. През тези пет дни синодални архиерей сутрин и вечер служили панихиди за великия покойник.

По случай 50 години от блажената кончина на Търновския митрополит Иларион (Макариополски) със средства на Комитета "Иларион Макариополски" било решено да се издигне паметник на знаменития архиерей. Основният камък бил положен с голяма тържественост на 21 юни 1925 г. в градинката пред фасадата на Синодалната палата. На тържеството присъствали синодалните старци, министрите начело с министър-председателя Ал. Цанков, столичния кмет Г. Маджаров, представителя на двореца Груев, военни и граждански власти, войскови части от столичния гарнизон, ученици, делегации на разни патриотични и спортни организации и многоброен народ.

След кратка молитва Пловдивския митрополит Максим, председател на Св. Синод, прочел специален акт. След него министър-председателят произнесъл подходяща за целта реч, а председателят на Комитета проф. Мих. Арнаудов прочел възпоменателно слово. Актът, написан на пергамент, бил поставен в стъклена епруветка, а след това положен в основата на паметника. Върху него била зазидана каменна плоча. На края на тържеството, църковният хор на Н. Николаев изпял песента "Заточаването на българските владици", а военният министър генерал Иван Вълков направил преглед на войсковите части.

Направата на паметника била възложена от Комитета "Иларион Макариополски" чрез конкурс на скулптора Ал. Андреев, който го завършил окончателно още през същата година. Направен бил от бял врачански камък и струвал 120 000 лв. На лицевата му страна бил поставен бронзов барелиеф на образа на архиерея с надпис:

"ИЛАРИОН МАКАРИОПОЛСКИ

1812, 6 септ. - + 4 юни 1875 г."

Кошмарни за Църквата ще останат датите 10 януари и 30 март 1944 г., когато разрушителни и запалителни бомби превърнали в руини сграден фонд и ценно имущество в него. При първата бомбардировка била разрушена четириетажната сградата в двора на Софийската митрополия, в която се помещавала свещоливницата и ценна библиотечна сбирка. Сериозно пострадало и съседното здание на фонд "Висше Богословско училище" на пл. "Св. Неделя" 19 (бившата Духовна академия, а днес Богословски факултет). В него се помещавал и Църковния историко-археологически музей при Св. Синод, но за щастие неговите ценности били евакуирани в Рилския манастир. От тази бомбардировка били изпочупени всички прозорци на Синодалната палата – да се работи в нея се оказало невъзможно. Съгласно нарежданията на правителството за обща евакуация на столицата, Св. Синод решил да принесе канцеларията си, заедно с всички служби в Черепишкия манастир и сградите на Пастирско богословския институт при гара Черепиш. Също така били изнесени и откарани в Рилския манастир старата екзархийска архива, оригиналните протоколи на Св. Синод от всичките години, Архиерейската кондика и други ценни документи.

При втората бомбардировка фугасна бомба улучила Синодалната палата и възникнал голям пожар. В бушуващата огнена стихия изгоряла богатата библиотека на Св. Синод, която наброявала над 20 000 ценни книги, някои от които били истински уникати. Не била пощадена и огнеупорната метална каса, в която били унищожени няколко твърде ценни документи. Един от тях бил оригиналът на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., с който била създадена Българската екзархия и чрез който поробените българи в Османската империя най-сетне получили национално признание. Друг интересен документ бил кръщелното свидетелство на цар Борис III, удостоверяващо православната принадлежност на монарха. Пострадала и синодалната ризница, помещението в което се съхранявали ценна църковна утвар, владишки корони, мантии, жезли и пр. Някои от тях били евакуирани на гара Мездра, но най-старинните останали.

В доклада си от 2 юни 1944 г. главният секретар на Св. Синод архимандрит Дамаскин отбелязал следните щети: "На 30 март т. г. бе разрушена и опожарена Синодалната палата в столицата. Разрушението е до такава степен, че е невъзможно поправянето на сградата... Цялата Синодална библиотека, неоценимо богатство на Църквата, събирана дълги години, бе унищожена. Там е паднала, както е отбелязано, тежка разрушителна бомба, а преди това изглежда и запалителна, защото цяла седмица от събореното крило тлееше жар. Загубени са около 19 300 тома книги. Изнесени бяха преди 30 март само някои по-ценни книги, на брой всичко 514."

След политическата промяна на 9 септември 1944 г. Канцеларията на Св. Синод била временно настанена на втория етаж в зданието на Мини Перник на ул. Раковска № 90, но помещенията били крайно недостатъчни. Затова от 20 септември 1945 г. Синодалната канцелария била преместена в ремонтираната сграда на на площад „Св. Неделя“ № 19. Тук се помещавал Богословският факултет и част от Софийската духовна семинария.

Още от началото на 1945 г. започнало възстановяването на пострадалата от бомбардировките Синодална палата. Поради липса на достатъчно средства и строителни материали строителните операции вървели бавно. Наложило се да се направят някои архитектурни промени и сградата променила първоначалния си вид. С отпуснат от държавата кредит Синодалната палата била възстановена и от 15 септември 1949 г. започнала да функционира.

След възстановяването на Синодната палата бил възстановен и Синодалния параклис и обзаведен с всичко необходимо. На 23 февруари, събота, 1952 г. преди вечернята станало тържественото полагане на св. антиминс в параклиса. Службата извършил нам.-председателят на Св. Синод Пловдивския митрополит Кирил в съслужение с архимандрит Серафим, началник на Културно-просветния отдел на Св. Синод и ефимерия при синодалния параклис протойерей Василий п. Ангелов. Митрополит Кирил след полагане на св. антиминс и освещаване на св. икони в параклиса произнесъл кратко прочувствено слово. На тържеството присъствали всички синодални членове, служителите при канцеларията на Св. Синод и граждани.

От месец декември 1949 г. Св. Синод започнал да възстановява и изгорялата библиотека. С усилията на всички синодални митрополити бил събран фонд за нова Синодална библиотека.

Постъпили и някои дарения от просветени и благородни църковници. Заслужава внимание дарението от протойерей Петър Илиев Попов, служещ в с. Стрижево, Свищовско. То се състояло от 130 тома различни научни книги и списания, предимно богословски, имало и твърде ценни старопечатни книги. Тези книги били събирани от покойния баща на дарителя.

 

 001.JPG

Старата сграда на Синодалната палата и Софийска митрополия

003.jpg

Синодалната палата, 1915 г.

004.jpg

Главната (северната) фасада на Синодалната палата

005.jpg

Мозаично пано с тримата титани на църковната борба (архиереите Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски)

006.jpg

Синодалната палата, около 1924 г.

007.jpg

Синодалната палата, около 1930 г.

008.jpg

Старата приемна зала в Синодалната палата

009.jpg

Вътрешен интериор в Синодалната палата

010.jpg

Синодалната палата и околните сгради, около 1940 г.

011.JPG

Синодалната палата през лятото на 1944 г. с пораженията от бомбардировките