15 юни 2024, събота

Св. прор. Амос. Св. мчк Исихий Доростолски. Св. Ефрем, патр. Сръбски, българин
church

Православна мисъл

АДЖАРСКИЯТ СВЕЩЕНОМЪЧЕНИК ОТЕЦ КЪНЧО ГЕНКОВ - Нови архивни данни за подвига и кончината му

Автор: Ивайло ВАСИЛЕВ

Къню Генков (1840 – 1877) е първородният син на зографа Генко (Георги) Кръстев, син на Кръстьо Захариев (стари) от известния тревненски зографски род Захариеви. Усвоява занаята на баща си, което правят всички момчета в семейството. От 1864 г. идва в с. Аджар да стенописва новопостроената църква „Св. апли Петър и Павел“. В Аджар (днес с. Свежен) се жени за съпругата си Стоя, призван е към свещенство по примера на чичо му Петър и е ръкоположен и назначен на енорийска служба в същото село на 9 юни 1869 г. (ст. ст.), както става ясно от открития в хода на изследването ни указ №1 от 10 януари 1909 г. на Св. Синод, публикуван в бр. 5 на ЦВ. Последният постановява изплащането на инвалидна вдовишка пенсия на Стоя Кънева, защото мъжът ѝ „е бил убит от турците през 1877“. Тези сведения хвърлят нова светлина върху живота и подвига на аджарския духовник и тревненски зограф, като ни откриват, че той завършва жизнения си път като мъченик за вярата. Изследователите на живота на о. Къню считат, че той завършва пътя си през 1924 г. в Трявна, поради което и настоящото изследване има за своя задача да провери, установи и коригира, ако е необходимо, грешката на предшествениците ни, като проследи известното за нашия духовник и непознат свещеномъченик и го съпостави със съществуващите извори и налични данни, откривайки звездата му на небосклона на българската святост в ново време на нашата съвременна общественост.

Българската история се разкрива и създава от големи и малки личности, идващи от известни и по-малко известни места. Едно малко, но заслужаващо известност на национално ниво възрожденско българско село, Аджар (дн. Свежен), крие неговата недоразказана история, свързана с драгоценното за българина – вярата. Недоразказана е историята му, но още и забравена и недопроучена.

Тази статия има за обект на изследване новата църковна история на село Свежен и предмет – живота и подвига на един български възрожденски зограф и свещеник, служил в селото, известен в българската изкуствоведска литература като отец Кънчо Генков, или като отец Кънчо Зографа в Аджар, където служи до края на живота си. Забележителното в него е не само това, че е иконописец от един от двата най-известни тревненски зографски рода (Захариевци) или че е приел свещенически сан, а това, което открихме и което ни подбуди да напишем настоящия текст като писмено свидетелство за намереното. Откритието ни и повод за настоящата статия е Указ на Св. Синод на БПЦ (1909: т. 15), който постановява пенсия на вдовицата на аджарския свещеник Кънчо, поради това, че последният е „убит от турците“ по време на „Страшното“, 1877 година.

Имайки един мъченик за вярата според този новооткрит (забравен) изворов документ, изследването на живота му непременно трябваше да се състои. Водени от убеждението на св. Григорий Богослов, че

човек по-добре да допринесе с каквото може, отколкото да не положи никакво усилие,

предлагаме следващите страници на вниманието на нашите читатели.

Настоящата статия си поставя задачата да провери, установи и коригира, ако е необходимо, данните за живота и кончината на о. Кънчо Генков (тъй като изкуствоведската литература счита за дата на кончината му 1924 г.), като проследи известното за нашия духовник и непознат свещеномъченик и го съпостави със съществуващите извори и налични данни, откривайки звездата му на небосклона на българската святост в ново време на нашата съвременна общественост. Тя започва с кратък преглед на историята на просиялото село Аджар (Свежен) в ново време и значението му за България и вярата, продължава с известното за живота на о. Кънчо и завършва с представяне на откритите документи и извори за мъченическата му кончина и подвиг по време на „Страшното“ в Аджар, 1877 година.

СТАРИНИ

Предполага се, че село Аджар, в което служи о. Кънчо, е основано след падането на Търновското царство (1393 г.), тъй като няма открити основания за по-ранно съществуване на селището. Местната традиция, както и в други села, говори за старата аристокрация, която след разгрома на военното опълчение намира пристан в сегашното разположение на селото и се заселва там (О. Ф. Балтов, 1978). Алтернативна теория на местния приснопаметен културолог Евгений Василев, споделена ми на терен през 2010 г., е базирана на близостта в наименованието на селото с едноименната грузинска автономна република и това, че и в Аджар хората се знаят само по две имена, лично и бащино; в нея се счита, че заселването на селото е свързано с основаването на Бачковския манастир от Бакуриани през XI век. И двете теории остават недоказани.

В непосредствена близост до селото е известно наличие на поне шест раннохристиянски църкви – параклиси от V век. Един от тях е нововъзстновеният и обновен „манастир“, както го наричат местните, макар да нямаме сведения за монашеско присъствие там. Той се намира югоизточно от селцето и е издигнат от дългогодишния аджарски енорийски свещеник о. П. Божков Куков през 30-те години на миналия век. И до днес носи името храм „Рождество Богородично“ (Йорданов, 2012). Миналата година служител на горското стопанство попада на останките на втора раннохристиянска църква, чието местоположение е посочено от о. Петър Божков през 1932 г. (Матева, 2022).

АДЖАРСКА КНИЖОВНА ШКОЛА

Освен с възрожденската си архитектура, предвид че Свежен е обявен с разпореждане на МС №55 от 26 ноември 1987 г. за архитектурен и исторически резерват със 110 обекта – къщи, Аджар е най-вече известен с неговата книжовна школа, изявила се най-силно през XVII век. Неин център е местният храм „Св. Георги“ (опожарен от турците през 1877 г.), който поддържал едно от първите килийни училища в България. За него някои изследователи считат, че извършвало функции и на училище за свещеници, предвид големия брой преписи на книги с богослужебна литература.

Книжновно-просветителската школа през XVII век, чиито видни представители са поп Живко, йерей Недялко, даскал Филип Недялков и следовници, изписва над 11 ръкописа – книги. Някои от тях са Часослов и Цветен триод от 1636 г. (ПНБ 73), Аджарски сборник (НБКМ 326), Аджарско евангелие от 1652 г. (НБКМ 1364), Аджарски дамаскин от 1686 г. (БРАН 24.4.32), Празничен миней от края на XVIII в. (ВТМ 6252), Псалтири (ХМ 154; ЦСВП Slav. 1; НБКМ 462), Требници (НБКМ 972; ПНБ 86; ЦИАИ 940 ), Четириевангелие (ПНБ 142). Даскал Стайко Граматик, който работи през XVIII в., оставя добавки към Октоих през 1760 г. (ПНБ 37).

За школата неотдавна бе публикувана фундаментална монография от проф. Невяна Дончева-Панайотова, която издигна значението ѝ в общественото знание у нас. По нейните думи, Аджар (Свежен) е „едно от най-оживените и най-продуктивните средища на българската просвета, книжовност и духовност през епохата“. По случай 145-годишнината си Националната библиотека през 2023 г. издаде лимитирана серия фототипно издание на Аджарското четвероевангелие от 1652 г. с встъпителна статия за историята на селото и книжовната школа от д-р Диляна Радославова (2020).

Значението на възрожденското просветителско дело в Аджар е извън обхвата на тази статия, но ще се задоволим да посочим, че селото има богата книжовна история и е един от центровете на просвета, вяра и дух по българските земи през XVII и XVIII век. В по-благоприятните му години то има поне трима активни свещеници, които обгрижват енорията. Любопитно е да се постави въпросът дали двамата известни даскали (Филип и Стайко) са имали не само илюстраторски умения, но дали не са се занимавали и с иконопис, предвид това, че в Трявна например прозвището даскал се свързва със зографското изкуство. Не е изключено о. Кънчо Генков, който във втората половина на ΧΙΧ идва в Аджар, да не е първият зограф в селото.

ОТЕЦ КЪНЧО АДЖАРСКИ

Според наличните данни о. Кънчо Аджарски или поп Къню Генков, както е известен, е роден през 1840 г. Първороден син на Генко Кр. Захариев (1814 – 1886) (Генко – производно на Георги. Кънчо или Къню идва от Кръстьо). Кънчо е внук на Кръстю Захариев (1781–1850), който според Л. Цанева е

автор на най-значимите стенописи, изписани от ръката на тревненски зограф.

Израства с тримата си братя, изучавайки зографския занаят и изкуство в семейството.

През 1864 г. идва в с. Аджар да работи по новоизградената църква според местната кондика, поръчана в Свежен, както и във всички църкви в Пловдивска епархия по искане на Пловдивския митрополит Варлаам (1905 – 1986) през 1979 г. (Авторът, председател на храмовото настоятелство и архиерейски наместник на Карловска духовна околия, о. Филип Балтов, използва множество писмени и устни източници. Кондиката възлиза на 12 печатни страници и е главен източник). Тук се жени за съпругата си Стоя (нейното име знаем от новооткрития документ, който е предмет на изследването ни и за който става дума по-долу) и има син на име Христо. Ръкоположен е през юни 1869 г. за енорийски свещеник в Свежен. Датировката е въз основа на новооткрития документ, от който разбираме датата на кончината и трудовия стаж на о. Кънчо, и на който обръщаме внимание в следващите страници.

Според цитираната Кондика с автор о. Филип Балтов, о. Кънчо „с голямо майсторство“ изографисва местния храм, от която работа към 1979 г.

всичко е повредено, с изключение на три икони на средния свод.

В Кочмаларе, Карловско (дн. Отец Паисиево), о. Кънчо също работи, но и там има пожар, а по останалите по-стари икони и стенописи липсва негов автограф, както установихме при наше проучване на терен през 2023 г. Тревненският майстор изписва църквата „Св. Георги“ в с. Асеново, Търновско, през 1873 г., което разбираме от публикувано анкетно проучване на Ив. Бонева.

Изследователите му датират неговата кончината към 1924 г. Пръв тази дата посочва Асен Василев, който работи предимно с интервюта на терен, а по-късните автори следват датировката му. О. Ф. Балтов например също пише в Кондиката на храм „Св. св. Петър и Павел“ в Свежен, че о. Кънчо

в старините си се завърнал в Трявна, а попадията и сина му Христо останали в с. Аджар, където по-късно и те починаха.

От това изречение може би следва да разбираме, че о. Кънчо няма живи наследници. Както предстои да покажем обаче, в изкуствоведската литература е допусната грешка, тъй като о. Кънчо Генков загива мъченически през 1877 г. в Аджар по време на „Страшното“.

СТРАШНОТО И „КАСАПНЯТА“

Тоя храмъ на Св. aпостоли Петра и Павла ся въздигна от основите на 1866 година, а въ въстанието 1877 год., като изгориха въ селото ни 700 до 800 къщи и избиха 850 до 900 души человеци, опустошиха и храма и обновява ся пакъ въ 1880 год. и ся извършва Богослужение. Въ това время е свещенникъ сакеларий попъ Петър попъ Стояновъ. Градецъ Аджаръ 1880 г юний 24-тий денъ.

Това е текстът на наскоро открит от местния археолог Иво Тавитян надпис с мастило върху дървена рамка в местната църква, който посочва точния брой загинали през кървавата епопея от лятото на 1877 г., която се разразява в Аджар. Знае се, че половината жители на процъфтяващото дотогава село са избити, а почти всяко семейство днес пази родови спомени от „военновременната трагедия“, настъпила след загубата на Предния отряд на Руската армия, предвождан от генерал Йосиф Гурко, в Стара Загора през юли 1877 – от първия период на военните действия на Руско-турската освободителна война. За сравнение, авторът на аджарската кондика о. Филип Балтов цитира числото 734 убити в селото, а поставената паметна плоча в местността Касапнята – 650.

След оттеглянето на русите към Шипка, в Аджар през август 1877 г. настъпват турските орди с

башибозук и всякаква сган. Турците колят, грабят, бият, изнасилват нещастните аджарци до декември на същата година. Накрая и запалват селото,

разказва с няколко думи Иво Тавитян за ужаса, който са преживели аджарци,. Оцелелите бягат извън селото в посока с. Александрово, Габарево и Габрово.

Черкезите и башибозукът почнали да обикалят къщите за плячка и където намирали мъже, ги избивали“, а по друг записан спомен, „откъдето минат грабят, колят и палят.

Убити са и първенците на селото на мястото, наречено и на паметната плоча „Касапнята“, включително главният учител на местното училище Даскал Гено Серафимов, син на мон. Серафим Хилендарски и трети братовчед на йеродякон Игнатий (Васил Левски).

Племенникът на един от оцелелите свидетели описва спомените на вуйчо си:

От събраните в училището мъже и младежи от сечта се спасил само един – връстник на вуйчо. Изблъсквали ги отвътре навън, а други, застанали пред вратата, със силен замах на ятагана им отсичали главите. Ударът върху тоя щастливец попаднал встрани на черепа. Останал между камарата трупове, през нощта той, цял окървавен, успял да се измъкне и после бил излекуван от своите.

Цивилните жертви, дадени от Аджар за Освобождението на България, жертви-мъченици са равни по брой на тези в Карлово и не по-малки от останалите подбалкански градове и села. Това, което не бе известно, е, че и аджарци, подобно на батачани с техните о. Петър и о. Нейчо, имат свой свещеник-мъченик, отдал живота си в служба на неговите пасоми. Това е о. Кънчо Генков (Зографа).

„УБИТ ОТ ТУРЦИТЕ“

В хода на проучването ни за магистърска теза в Богословския факултет през 2019 г. се натъкнахме на документ, издаден от Св. Синод на Българската екзархия (тогава), който пробуди нашия интерес към живота и делото на о. Кънчо Генков. Въпросният Указ на Св. Синод на Българската екзархия №1 от 10 януари 1909 г., бр. 5 на ЦВ, 1910 г., гласи:

 На свещеническата вдовица Стоя Кънева, живуща в с. Аджар, Карловска околия, съпруга на покойния свещеник Кънчо Генков, който след изслужване 8 години, 2 месеца и 5 дни на енорийска служба, е убит от турците през 1877 година, се определя годишна инвалидна пенсия, като на сама вдовица...

Редно е да уточним, че при набора на текста от ЦВ са допуснали техническа грешка и написали Пенков, вместо Генков, но без съмнение, друг свещеник Кънчо в Аджар няма, затова даваме тук правилната му фамилия. В текста за пръв път се споменава за мъченическата кончина на о. Кънчо в ново време (вж. Василев, Ивайло, 2020 Културно-просветна и социално-милосърдна дейност в Пловдивска епархия: традиции и съвременни аспекти, Магистърска теза, Богословски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, с. 5).

Тъй като текстът е еднозначен, няма да коментираме широко. В противоречие с изкуствоведската ни литература относно датировката на кончината на о. Кънчо, според новооткрития документ той не доживява до 1924 г. Новата информация коригира и грешката в местната кондика, където пише, че той на старини се преселва в Трявна без жена си и сина си, като ги оставя сами, която така или иначе будеше съмнение поради липсата на вътрешна логика. След консултация с регистрите на починалите в Трявна, през 1924 г. се потвърди, че няма починал с името на нашия свещеник-зограф (по данни от г-жа Теодора Станчева). Не разполагаме и с данни за негови дела, като иконопис или автограф, изобщо сведение за него след 1877 г., макар да положихме усилия да открием нещо, което би опровергало откритото от нас.

Търсейки друго потвърждение на написаното в синодалния указ, потърсихме в местните аджарски книги. В църковния архив на с. Свежен, съхраняващ се в кметството, открихме следното удостоверение за трудов стаж, издадено на Стоя Кънева № 63 / 30.8.1909 г. Възможно е този документ да е послужил пред Св. Синод за уточняване размера на пенсията. Публикуваме неговия текст:

Удостоверява се подписа на пенсионираната вдовица Стоя Кънева върху заявление за пенсионната ѝ книжка за месец май 1909 година.

От удостоверението разбираме, че към 1909 г. Стоя, съпругата на о. Кънчо, е вдовица. Възможно е тя да е работила при аджарския храм, може би като клисарка, тъй като ѝ е издадено именно от него удостоверение за трудов стаж. Открихме и последни данни (вероятно) за нея, а именно позиция 61 в регистъра на починалите от 1911 г., указващ кончината в Аджар на Стоя П. Кръстева на 70 г. на 27 ноември, регистрирана от ст. ик. Христо Лилов в Книга за умиранията. Може би това е именно съпругата на о. Кънчо, предвид, че Кънчо идва от Кръстьо, а жените се записват и изобщо знаят в селото и до миналия век по имената на мъжете им.

Знаменателно е откритието на неизвестен за нас новомъченик, при това йерей на Българската църква, пострадал при покушението на агаряни срещу църквата и населението на с. Аджар. В последните години местните жители издигат паметта на жертвите и откриват нови и нови непубликувани до днес спомени и артефакти, свидетелстващи за голямата трагедия от 1877. Нека да си пожелаем това да бъде само началото и светилникът на вярата и паметта никога да не угасва, за да имат и бъдеще нашите род и свяст.

 ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Настоящата статия изложи накратко в контекста на историята на средногорското село Свежен, стоящо навръх планина между Карлово и Брезово, за неговите старини и мъченичеството през 1877 г. Тази нова страница от историята му е и неговият апогей, защото той дава „до 900“ жертви-мъченици за вяра и род. Изследването осветява и поставя нависоко, като на светилник, ново светило от тази страница, което „да свети на всички“ (Мат. 15: 14-15) – живота, подвига и мъченическата кончина на местния енорийски свещеник-зограф, наследник на Захариевската тревненска фамилия, о. Кънчо Генков.

Указът на Св. Синод №1 от 10 януари 1909 г., бр. 5 на ЦВ, 1910 г. в това отношение служи за неоспоримо свидетелство за насилствената кончина на о. Кънчо Генков, като на „убит от турците през 1877 г.“. Църковният архив в Свежен също разкрива добре запазено удостоверение от 1909 г., в което е записано, че Стоя Кънева (презвитерата на о. Кънчо) е вдовица през същата година. От откритото достигаме до заключението, че изкуствоведите са допуснали грешка, като неправилно са посочили датата на кончината на о. Кънчо Генков към 1924 г. Това прави и от местния изследовател и свещеник, автор на кондиката на селото, който пише, че отеца се преселил в Трявна без жената и детето си „на старини“. Няма открити данни за действия или трудове на о. Кънчо след посочената датировка на мъченическата му кончина през август 1877, по време на „Страшното“, в неговата енория.

Значението на мъченичеството е велико за рода и вярата. Българската земя е напоена с кръвта на светци, отдали живота си за Бога и ближния, по което те са светли и свети пред Него, по чест и ходатаи за техните родственици, които оставят на земята, т.е. нас – техните чеда. Несъмнено за село Свежен, за потомците на оцелелите от страшната трагедия през 1877 г., но и за всеки българин, който пази вярата и историята на предците си, по повелята на Апостола на народите (Евр. 13:7), мъченическата кончина на местния отец Кънчо, открита в ново време, е от голямо и непреходно значение. Молитвите му да имаме!

Църковен вестник, брой 5 /2024 г.