На всички е позната Иисусовата притча за Блудния син: по-малкият син на един богат баща поискал да вземе дела от наследството, който му се полага; взел го и отишъл в далечна страна, където го разпилял в разпътен живот. След като изпаднал в голяма нужда и глад, главил се да пасе свинете на един от жителите на онази страна. Най-подир синът се сепнал; разбрал, че е сторил голям грях и се разкаял. А след разкаянието решил да се завърне и да моли баща си за прошка. Така и сторил. Бащата го приел с любов и в бащиния дом настанало веселие, защото умрелият син възкръснал, изгубеният син бил намерен.
Чий образ има Иисус Христос предвид, когато разказва тая тъй изразителна по художественост и психологизъм притча - дали на някой млад и неопитен човек, дали на някои само хора, или има предвид изобщо човека в неговите богоотстъпления? Да, Иисус Христос рисува образа на тия, които отстъпват от волята Божия, за да живеят своеволно, разпилявайки добрите богатства на душата си, наследени от Небесния Отец. Иисус Христос има предвид и нас, които носим Неговото име. Носим ли това име, ние свидетелстваме, че сме при Него, т. е. в Бащиния дом, и сме покорни на Бащината воля. Но и ние се отдалечаваме от Божията воля; богоотстъпваме, колчем не й се подчиняваме.
Кой ли от нас не греши и не се провинява пред Божието величие, пред Неговата бащинска любов и пред неизтощимото Му дълготърпение? Грехът ни препъва и по нашите пътища, защото той простира примките си вредом, дето бихме минали, упътени към доброто. Та нали от доброто иска да ни отбие, още докато сме на здрав път да ни повали? Понякога издън земя злото пропълзява, за да ни скрие в гъстака на своите потаи, сякаш сме се скрили от окото на човеците, на съвестта, на Бога. Да, често биваме виновни пред Бога, често биваме заблудени синове на благия Небесен Отец.
Разгледа ли всеки своя живот, ще види твърде много случаи на богоотстъпване. Макар да призоваваме Божието име и с това да изповядваме желанието си да бъдем в Бащиния дом, все пак твърде често богоотстъпваме. И се оправдават думите на Иисуса: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! Ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен" (Мат. 7:21).
Всеки, който напуска вътрешния храм на своята душа, тръгва по пътя на изпитанията, по опасния път, който води до духовно обедняване. Някогашните светли двори на душата запустяват и не радват вече човека.
Отстъпим ли от закона на доброто, не секва ли полетът на духа, тъй като сърцето е натежало от безпътност и духът от безкрили мисли? Как тогава да се възземаме към висинето, което понякога тъй много ни е притегляло със своята прелест; което ни е вдъхновявало за мъдър живот и ни е давало истинско духовно удовлетворение?
Много изкушения стоят по нашите пътища и може да ни примамят, за да се отклоним от Божията воля. Изкушения като зли примамници дебнат с ласки и обещания, а подире, проникнат ли грехове у нас, горят като накалено желязо. Тогава сърцето се мъчи, защото нерадостен му е вече животът. Но иде ден за сърцето да порони въздишки, защото е видяло тъмния лик на безпътицата, която го е стресла с дълбока тръпка.
Иисус ни вижда и в греха, и в колебанията, и в наченките на разкаянието. Той всякога ни вижда, даже и когато себе си не смогваме да видим, въпреки искреното ни старание да не се крием поне от себе си. Затова Той изписва с внушителна багреност образа на разкаяния син, за да го доближи до нас и до нашата съдба, за да видим себе си. Това е Иисусова ръка, с която ни подхваща, за да ни подкрепи, да разтърси духовната ни слабост, да оживи веролюбието ни и да ни покаже пак думите на богосиновството.
Но трябва да осъзнаваме греховете си, да скърбим поради тях, да се разкайваме и силно да желаем вече да не ги повтаряме.
Всякога трябва да сме послушни на Божията воля, тъй като Иисус, нашият Спасител, е бил богопослушник до смърт. Той ни остави най-съвършения пример на богопослушание. Във върховния момент, когато трябваше да изпие чашата на страданието и да приеме смъртта, Иисус каза: „Отче Мой,... нека бъде Твоята воля" (Мат. 26:42). Целият живот на Иисус е бил подчинение на волята на Небесния Отец.
Така и св. апостоли са следвали Божията воля и са били богопослушници. С усърдие са стояли в дома на Небесния Отец и не са го напускали. Ако се е случвало някой да препъне ногата си поради човешка слабост, съзнавал е своя грях и горчиво е плакал (Мат. 26:75).
Като християни ние не трябва да отпадаме от волята Божия, но да се стремим да я осъществяваме в нашия живот. Св. ап. Павел казва: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии" (1 Кор. 6:19-20).
Ние сме храм Божи, понеже сме изкупени от Господа Иисуса. Чрез изкуплението не само се очиства вътрешният ни живот, но и се превръща в храм Божи.
Отстъплението от Божия закон е бягство от собствените ни души, бягство от тоя вътрешен храм Божи, в който живее Дух Свети. Който побегне от храма на своята душа, той ще живее не с богоукрасена душа, в която Бог е вложил Своя образ.
Затова да не бягаме от храма на душата си, а да пребъдваме в него, там всякога да се вслушваме в гласа на Небесния Отец и да следваме Неговата воля за добро. Трябва да прославяме Бога и с телата, и с душите си, и с чист живот, и с добролюбие, и с благородни стремежи.
Които пребъдват в Бащиния дом, пребъдват в собствените си души като в храм Божи и така прославят Бога. А който Бога прославя, ще бъде и сам прославен; който Бога благославя, ще бъде от Него благословен.
Нека да пребъдваме в Божиите пътища, за да имаме радостта на Божиите синове. Амин!
„Църковен вестник", бр. 6, 1996 г.
