Бог, това е Този, за Когото не бихме имали никакви съмнения, ако не бяхме грешници и не бяхме отпаднали от рая подобно на пиленца от своето гнездо - тогава всичко е било другояче и понятието за Бога не се е явявало така проблемно. Днес обаче Бог е нещо загадъчно и неясно. Съществува ли Той? И ако съществува, къде по-точно? А ако съществува и се знае къде, какъв всъщност е Той? Какви са моите задължения към Него? Какво мога да очаквам аз от Него? В ума на човек възникват хиляди въпроси. Но всичко това нямаше да бъде така, ако не бяхме съгрешили, позволявайки на греха да замъгли нашите погледи. Длъжни сме да осъзнаем, че всички въпроси за Бога изглеждат така трудни и сложни именно поради нашата греховност, поради греховното помрачение на нашия ум. С тази помраченост на ума, с отслабената си човешка воля и цялата си греховна обремененост, човек се чувства объркан: днес мисли едно, утре - друго, в момента е на едно мнение, половин час след това - на съвършено друго. В рамките на една-единствена минута душата му е в състояние да се разлюлява ту наляво, ту надясно. Ето защо, нека отново да подчертая, той се чувства така объркан и помрачен.
Бог, това е изначалната и всевисша реалност. Задайте си въпроса какво според собствените ви представи се явява реално съществуващото. Реално съществуващ е столът, на който човек може да опре ръце. Част от реалността е книгата, която мога да прелиствам, чета, преразказвам. Реално съществуваща е електрическата светлина. Също и стените, които не бих могъл да срина с голи ръце, но ако се сблъскам с тях, моментално ще отскоча. Реални в този свят са ред неща, непосредствено свързани със самия мен: кръстът на моите гърди, косата на главата ми... Но Бог е много по-реален от всичко останало и ако не чувстваме това, то е единствено поради факта, че сме съгрешили и отпаднали от благодатта. Съгрешили сме всички, останали сме лишени от славата Божия.
Бог - това е самият живот. Животът не е хляб, нито вода, нито разцъфнало цвете или родено дете - това са все проявления на живота. А самият живот, това е Бог и Той е изначалната, първостепенната реалност. Но тази така проста истина не се явява очевидна за нас просто защото ние, за съжаление, сме чеда на съгрешилия Адам, помрачени от греха и по разум, и по воля, и по чувства.
Изключително дълъг и труден за човека е пътят на връщането му към Бога. Човек минава през страдания. Защото той е не само homo habilis (сръчен човек), не само homo sapiens (разумен човек), нито пък само homo erectus (изправен човек). Той е също така homo passus (от passion - страдание, страст) - страдащ човек. И едно от характерните състояния на човека, това е неговото постоянно страдание, било то външно, или вътрешно, а най-често - и двете заедно. Той страда, защото е станал чужд на своето естество, загубил е връзката си с Източника на живота - откъснал се е от Него. Можем да направим сравнение с телефон, батерията на който е на път да се изчерпи, и той подава напористи сигнали, за да ни „каже": „Бързо ме включете към зарядното устройство. Не чувствам източник на захранване, батерията ми е изтощена..." И с червена светлинка сигнализира, че му остава съвсем малко преди да изключи напълно. Така е и при човека. А Източникът на живота, самият Живот, Животът с име Йехова (на еврейски „Яхве" означава „Съществуващият") [бел. гл. ред. -„Вечносъществуващият"] се явява Самият Бог. У нас нямаше да има нито капка съмнение относно Неговото съществуване, ако ги нямаше грехът, дяволът и всичките ни лични прегрешения, и всичките ни заблуждения, и пр., и пр.
Ние се намираме в онова печално състояние, което така сполучливо описва Тютчев:
„... От безверие овъглен и изсъхнал,
човек прави деня си така непоносим...
и съзнава той своята погибел,
и жадува за вярата, но за нея не проси".
Умираме от безверие, умираме поради прекъснатата връзка с Източника на живота, нашата батерия издава остри звуци: „Остава ми още съвсем малко и ще угасна..." Електрическият контакт е близо, имаме си зарядно устройство. Има я Църквата, имаме Тайнствата. Но не ги търсим, за да ни послужат, поради собствената ни гордост и поради това, че се съмняваме в битието на Бога, в реалната сила на този Източник на захранване.
Ето защо въпросът за Бога не е празен въпрос. Той е теоретичен и философски, но редом с това е и въпрос екзистенциален. Той е подобен на въпроса на жаден човек, търсещ да намери вода. Ако в пустинята някой ви поиска да пийне вода, а вие му кажете: „Вода няма да ви дам, но ето ви формулата на водата - H2O", това ще бъде издевателство. Ако на съвременния човек му обясним, да речем, че Бог съществува, но не му покажем как да стигне до Него, това също ще бъде издевателство. „Къде е Той? Защо съм болен, защо съм беден, защо жена ми ме напусна, защо децата ми са болни, защо баща ми умря?... Защо, защо, защо? Къде е този ваш Бог?" Потребното в случая е да посочиш на човека как да стигне до благодатното преживяване да почувства Божествената реалност. И тук вече идва мястото на Църквата и причината за нейното съществуване.
Да се води разговор за Бога, но без Църквата, е безполезно, защото това ще бъде просто и само говорене за Бога, а Църквата е тази, която явява Бога - явява Го, но чрез праведниците, чрез богослуженията, чрез тайнствата, чрез своите светии. И нашата сърдечна загриженост, нашият стремеж е свързан най-вече с желанието хората да търсят Бога и да Го намират. За това ни говори и апостол Павел в една от своите проповеди: в книга „Деяния" попадаме на онези негови слова, които ни разказват, че Господ Бог от една кръв е създал целия човешки род и е оставил множество народи да обитават по цялото земно лице, като им дал и конкретна духовна задача: „Да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме (Деян.17:27-28). Не е далеч от човека същинското битие на духовността; а човекът - той е духовно същество. Такъв е той по смисъла на своето съществуване. Не просто хранещо се, пиещо, ходещо на два крака, говорещо същество, а същество, което си задава въпроси от рода на: „Кой всъщност съм аз", „Откъде произхождам?", „Каква е отредената ми участ и как трябва да живея?" Единствено човекът си задава подобни въпроси. Нито носорогът, нито жирафът, нито антилопата, нито хамстерът, нито плъхът, нито врабецът - никой друг не се измъчва от въпроса за смисъла на своето съществуване. Единствено човекът. Той се пита: „Каква е моята същност?" Той има задължението да търси Бога, та да не би някак да не Го усети, да не Го намери. Ето защо търсенето на Бога, това е главната, екзистенциална задача на човека.
Бог е очевидна реалност, а човекът е същество с едно парадоксално битие - той е любимото Божие творение, отпаднало от реалния живот и оставено в сферата на някакви мними форми на съществуване - в царство на криви огледала. И той се чувства изгубен в това царство, и изпитва огромна мъка и тежест от пребиваването си в подобно лъжовно битие. С придобиване на усещането за лъжовността на съществуващото битие идва въпросът: къде си Ти и защо аз съм тук? Кой си Ти, Създателю мой? Съществуваш ли изобщо? И тези трудни, парещи въпроси раждат у човека човек, при което Бог постепенно му открива възможности да стигне до познание за Него.
Бог е всевисша, пречиста реалност, която не може да бъде обект на никакви съмнения. Допустимо е да се съмнявате, че виждате мен или че аз виждам вас. Навярно защото не сме се събудили, навярно защото сънуваме. В тези неща може и да се усъмним. Но че Бог е реалност - тук място за съмнение няма. Той е и пътят, и истината, и животът. Неговата реалност е загубила своята яснота за възприятията на човека единствено поради факта, че дяволът си направил зла шега с нас и ние сме се съгласили да я приемем, и сме нарекли живот нещо, което на практика не се явява живот. Ето защо търсенето на Бога - това е търсене на твоя истински образ, на онзи непресъхващ извор, от който можеш да пиеш вовеки и да имаш вечен живот.
Аз само поставям началото на един разговор за Бога. Като цяло да се говори за Бога е нещо добро, защото Той е тук, Той слуша. Господ никога не ни напуска. Той не е някъде далече в небесата. Той е редом до нас, слуша нашите думи и дано да им влее сила със Своята благодат, за да намерят те отклик в душите на слушащите. Да ни дари с разум да разкажем много неща, прекрасни неща за това, което е Той. Или както казва св. Григорий Богослов, „да помниш Бога и да говориш за Него е по-важно, отколкото да дишаш".
И така, Той е животът, Той е изначалната и първостепенна реалност.
--------------------
Превод от руски: Анжела Петрова
