04 февруари 2023, събота

Преп. Исидор Пелусиотски. Св. мчк Иадор. Преп. Иасим Чудотворец
church

Православна мисъл

Богооставеността: Бог е отвъд границите на всяка система

 

0_e3000_9e9ff939_XXL-600x400.jpg

В спомените на старец Ефрем Филотеев относно неговия духовен наставник, преподобния Йосиф Исихаст, срещаме един удивителен епизод. Разказ за това, как веднъж старец Йосиф се поболял: върху шията му се образувал огромен абсцес, толкова голям и възпален, че от него изтичали цели лъжици гной. Не е чудно, че през този период подвижникът се намирал на границата между живота и смъртта и през повечето време бил в някакво състояние на делириум. Но когато кризата отминала старецът споделил със своя ученик какво точно се случило с него, какво чувствал, за какво мислил. Старецът разказал: дяволът „забоде остър лост под основополагащия камък и искаше да прекатури целия градеж на моята вяра. Искаше да събори всичко, строено чрез подвига и благодатта. Искаше да премахне Бога от основите на моята вяра. И щом видях, че залитат самите устои на моята вяра, аз си казах: „Накъде съм тръгнал? Накъде са ме повели?" Тръгнах да му припомням за благодатните състояния от живота ми, но той ми ги представяше като нещо безсмислено и ненужно: „Едно било по случайност, друго - чисто човешко явление." Казваше ми, че всичко се случвало за моя съблазън - ту някъде се появявали особени обстоятелства, ту съм изпадал в чиста заблуда на възприятията, било то физически или душевни, но каквото и да ми внушаваше, в края на краищата това не означаваше нищо друго, освен прелест, дявол, човешко естество, т.е. той все се мъчеше да ми обясни по свой начин и да отхвърли всичко, което беше от благодатта и което познавах от личния си опит. И ми отнемаше всичко. Тогава си казах: „Охо!" И изпросих от Бога да оздравея, за да мога да се защитя от това нападение."

 

Важно е това свидетелство да ни накара да се замислим за много неща, защото то е споделено от човек, у когото още от юношеските години е било видимо действието на Божията благодат и който още на 24 год., преди дори да бил приел пострижение за монашество, притежавал дарбата на умната молитва. Състоянието на богооставеност, за което говори старец Йосиф, това е нещо, през което са преминавали немалко велики подвижници. И очевидно тук става дума не за действието на някакви неизлекувани страсти, а за нещо от съвършено друго ниво и друг порядък: удар по най-фундаменталните, основополагащи вътрешни устои, вражеско нападение над най-важното - вярата.

В далеч по-лека степен, но така или иначе крайно болезнено и осезателно, много от нас познават привкуса на чувството за богооставеност. Ако поне веднъж в живота ни се е случвало да вдигнем към небето очи, изпълнени със сълзи, и да извикаме: „Господи, защо...?", ще можем да разберем за какво пише старец Ефрем. Това е състояние, при което човек чувства себе си във вакуум, в празнота, в голо въздушно пространство и започва да вика от напиращия в душата страх, само че отговор няма: единствено ехото от мъката в собствения глас.

 

В случая на подобни изкушения, както впрочем и във всякакво друго изкушение, има само два варианта на изход. Първият е да поискаш да опазиш себе си, да съжалиш себе си и едновременно с това да проявиш някакво недоволство към Господа, отказвайки да приемеш случващото се като горчиво лекарство, което Сам Той ти дава, като целителна чаша, поднесена към твоите устни - ти го отблъскваш и отвръщаш глава от това лекарство. „Ето значи какъв си бил!... Нямам нужда от Теб, щом си такъв! Ти не си справедлив!" Това състояние на ярост вследствие осъзнаването на собственото ни безсилие по време на посещение от Бога е прекрасно описано от Ж.П.Сартр: „Докато си играех с кибрит, изгорих малка черга. Но още щом се опитах да прикрия следите от провинението си, Господ изведнъж забеляза какво върша - почувствах Неговия поглед вътре в главата си и навсякъде по ръцете си. Втурнах се към банята и се ужасих от вида си - същинска жива мишена. И потърсих помощ в негодуванието: изпаднах в ярост от Неговата безцеремонна наглост и взех да сипя богохулства... От този ден нататък Бог нито веднъж повече не погледна към мен."

 

Човек, досущ като малко детенце, реагира с буйни крясъци: „Не искам! Не искам! Не искам!" За него собственият му живот, собствените му преживявания и радости се оказват твърде ценни, че да се откаже от тях - да допусне дори само мисълта, че Някой може да се настани в святая светих на неговата душа и да започне да се разпорежда там.

 

Има обаче и друг изход. Това е единственият желан изход, който и младата пеперуда търси, преминавайки през някога удобния, а впоследствие тесен пашкул - изходът, при който възприемаш Бога такъв, какъвто е. Може да се каже, че това е най-острата криза в живота на всеки човек: да се срещнеш лице в лице с Бога на пътя на своя живот и да осъзнаеш, че дотогава винаги си ходил някъде около Него, но сега вече сте изправени лице в лице. И ти остава само едно: или да приемеш, или да отвърнеш глава, да затулиш очи, да се скриеш, да направиш каквото друго ти хрумне само и само да не виждаш лицето Му пред себе си. Колкото по-голяма е разликата между очакванията, предположенията, които си имал, и това, което реално се случва, толкова по-остра е болката от преживения опит. Замислете се добре: трябва да се откажете от своите най-бленувани представи и настроения и да Го приемете такъв, какъвто Сам ви се открива във вашата скръб, и то в цялата непоносимост на вашата скръб. Най-ужасното нещо, което може да се случи в духовния живот на един християнин, това е превръщането на живия Бог в някаква обслужвана абстракция. Която винаги мълчи, на никого и за нищо не пречи. За подобно „обслужване" на божеството, „направено по собствена поръчка", ни говори Спасителя в Евангелието: „Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие" (Мат.7:22-23).

 

Думите: „никога не съм ви познавал" са много категорично заявление. Всички дела на тези хора, всичко сторено от тях било изцяло и напълно религиозно, дори божествено. Само че във всичко липсвал живият Бог, пък и техните дела изначално не били предназначени за това. Бог изпълнявал функцията на една неизменна и важна съставна част от добре изградена религиозна система. Но що за безумие и гордост е това: да се опиташ да вместиш Господа Бога в „рамките на благоприличието" и „религиозното благочестие"!

 

Състоянието на богооставеността - това е най-ефективният способ за разрушаване „рамките на системата", така че да приемаме Бога не като някаква „абстракция", а като нашия Господ и Владика. В Стария завет, Първа книга Царства, има един показателен епизод, в който Бог открива на отрока Самуил Своята страшна воля, че ще прокълне дома на първосвещеника Илий и „вината на Илиевия дом няма да се заглади навеки нито с жертви, нито с хлебни приноси" (1Цар.3:14). Но когато Самуил разказал на Илий всичко, което му било казано, той спокойно отвърнал: „Той е Господ; каквото Му е угодно, това да направи" (1Цар.3:18). И в случая не става дума за проява на малодушие, а за свидетелство на необикновена вяра, която има една-единствена ценност: Самия Бог.

 

„Който няма Кръст, той няма и Христос." В тази народна мъдрост е заложена изключително дълбока истина: без следване на кръстния път е невъзможно човек да се роди за нов живот в Неговото Царство. Но това  следване неизбежно предполага преживяването и на всичко онова, през което е преминал Той през време на Своите страшни мъки на Кръста, след като първо бил предаден, оплют, опозорен и изоставен от любимите Си ученици. И накрая, най-непоносимото: „Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил?" (Мат.27:46), както и вечното предаване на Себе Си на волята на Отца:  „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си!" (Лк.22:46).

 

Едва след това идва ред на Неговото славно Възкресение и победата над дявола, който не просто не разрушил, но и ни най-малко не могъл да поклати устоите на вярата и любовта на Сина към Неговия Бог и Отец!

 

Превод: Анжела Петрова